РЕШЕНИЕ
№ 246
гр. Благоевград, 09.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Атанас Иванов
при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Гражданско дело № 20241210100020 по описа
за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по подадена искова молба от П. Л. Б., ЕГН
**********, против „Фе
Навежда се в молбата, че на 26.02.2022 г. между ищеца и ответното Дружество е
сключен договор № 1129377 за предоставяне на потребителски кредит, в съответствие със
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл. 1 от
Договора, ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 1500 лв. Съгласно чл. 3
от договора, ищеца е трябвало да върне общо сумата от 2025 лв., която представлява сбор от:
1. главница в размер на 1500 лв.; 2. лихва в размер на 525 лв., при лихвен процент 35%.
Навежда се, че съгласно чл. 2 от договора, плащанията по договора трябва да бъдат
извършвани на 18 вноски съгласно Погасителния план, неразделна част от договора. Според
погасителния план и според договора първото плащане е трябвало да бъде извършено на
30.03.2022 г. (първа падежна дата на вноска), а последното на 22.08.2023 г. (крайна падежна
дата на вноска). Съгласно чл. 4 от Договора годишният процент на разходите по кредите е в
размер на 49,66 %, изчислен по реда на чл. 8.4 от Общите условия на ответното дружество и
включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Навежда се, че съгласно чл. 5 от Договора кредитът се обезпечава с Поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank в полза на Дружеството, с одобряването от Дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може
да се отмени нито от Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Навежда се, че със сключването на договор за кредит, кредитополучателят потвърждава, че
1
при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е
запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо
лице за поръчител, който да бъде одобрен от Кредитора в процедурата по кандидатстване за
Кредит. Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от Кредитора
поръчител дава еднаква възможност на Кредитополучателя да получи кредит при едни и
същи търговски условия. Поддържа се, че изложеното в чл. 5 от договора е обективно
невярно, тъй като след направена справка в сайта на ответното дружество
(https://www.ferratum.bg/) се установява, че няма как да бъде попълнен и подаден формуляр
за отпускане на потребителски кредит, без да бъде дадено съгласие кредита да бъде
обезпечен с поръчителство от дружество Гарант. В този смисъл няма как да бъде сключен
договор за кредит с ответното дружество, без кредитополучателят да се съгласи по договора
да има Гарант, независимо какво пише в общите условия или договорите, които ответникът
сключва със своите клиенти.
Твърди се, че за да обезпечи задълженията си по така сключеният договор, ищеца се е
видяла принудена да сключи договор за гаранция с Ferratum Bank. Навежда се, че не
разполага ищеца с договора за гаранция, но размерът на възнаграждението на поръчителя е
посочен в т.4.3 от СЕФ, представен към исковата молба, а именно: 1485 лева.
Твърди се, че към датата на сключването на договора, задължението на ищеца е било
в общ размер на 3 510 лева ( главница+ лихва+ такса гарант).
Твърди се, че ищеца е погасила предсрочно задълженията си по процесният договор
за кредит, като е заплатила сума в общ размер на 2927,47 лева на ответното дружество.
Навежда се, че ищеца има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК,
доколкото същата при сключването на договора за потребителски кредит е действала извън
рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно приложимият
нормативен акт е Законът за потребителския кредит (ЗПК).
Навежда се, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 Договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Съгласно чл. 11, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Поддържа се, че съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
2
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани
с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси.
Поддържа се, че договор № 1129377 за предоставяне на потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради следните
причини: - Не е посочено кои точно разходи формират ГПР. В съдебната практика се приема
(Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г.): „че за да
отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за
кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на
формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията,
представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите
(възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а е нужно
споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на
СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не
само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са
посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване /Решение от 20
септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС/. Решението (C-448-17) има следната
мотивировка: т. 64 „Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за
кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се
определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР
трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж. в този
смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, C 76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70).“
Т.66 „Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се
приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни. “ По дело C-453/10 се използват следните
аргументи: „ 40 Накрая, от член 6, параграф 1 от Директива 2005/29 следва, че
заблуждаваща е тази търговска практика, която съдържа невярна информация и
следователно е измамна или по някакъв начин, включително посредством цялостното
представяне, заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
един или няколко от посочените в член 6, точка 1 аспекти и във всички случаи подтиква или
е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай
3
не би взел.
Поддържа се, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Прави се довод, че в посочената величина /бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин
да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в
договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Навежда се, че тази неточност в посочването на размера на разходите поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от
ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора., както вече отбелязано по-горе.
На следващо място видно от уговорките в договора между страните и тези в договора
за /гаранция/ поръчителство, то между двата договора е налице такава тясна корелация и
взаимозависимост, че сключването на акцесорния договор за предоставяне на поръчителство
на практика се явява част от сключването на договора за потребителски кредит, т. е. те
следва да се разглеждат като едно цяло/договорът за потребителски кредит не може да бъде
сключен без да е обезпечен, тъй като е налице договорна обвързаност и между кредитора и
поръчителя, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението по поръчителството
наред с това по основното задължение по кредита, и то на кредитодателя по негова сметка.
Поддържа се, че това, както и съотношението на дължимото по договора за
4
предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на задължението, за което
ищецът се съгласява да поръчителства, без да има правото на свободен избор за това, дават
основание да се приеме, че договорът е сключен в нарушение на добрите нрави и конкретно
на принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните
престации. Ето защо компонентът "вноска гарант" от последващия погасителен план е
следвало да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената
дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход. В случая в процесния Договор е посочен
ГПР - 49.66, а ако се включи разходът за такса гарант 1485 лева, и възнаградителната лихва,
то този ГПР няма да е 49.66.
Поддържа се, че доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със
сключването на договора за поръчителство, кредиторът е предвидил възнаграждение за
поръчителство, което по своята същност представлява разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по
кредита представлява заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Поради което и
договорът на това основание следва да се счита нищожен.
Навежда се, че в процесният договор е нарушено и това изискване на закона за точно
и ясно посочване на ГПР и неговите компоненти, доколкото никъде не е посочено кои
разходи формират ГПР, като се прави довод, че това непосочване представлява
нарушение на чл. 22 във вр. с чл.11 ал.1, т. 10 от ЗПК.
Навежда се, че възнаграждението за гарант/поръчител не е включено като разход в
ГПР и потребителят няма възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция,
защото последното е задължително условие за получаване на кредита.
Твърди се, че ищеца не е имала възможност да сключи договора за кредит, без да се
съгласи по договора да има поръчител, поради което възнаграждението на гаранта по
договора за поръчителство е трябвало да бъде включено в определянето на ГПР по кредита
като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко свързан с договора за кредит
и е задължително условие за получаването на кредита. Поддържа се, че когато не се включа
таксата Гарант в ГПР, е налице неправилно посочване на ГПР, което води до
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 11, ал.1, т.10 от
ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.В тази връзка ищецът не е
могъл да избира между няколко варианта - или да предложи избрано от него физическо
лице, което да обезпечени задълженията му към "Фератум България" ЕООД или да се
обърне към услугите, които предоставя Поръчителя или друго лице, което дружество да
гарантира изпълнението на Договора за кредит. Навежда се, че не по своя собствена
преценка ищеца е решила да сключи договор за гаранция с Поръчителя, като дружеството
бъде гарант за изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит, като се прави
довод, че сключване на договор за поръчителство е задължително условие при отпускане на
кредита. В тежест на доказване на ответното Дружество е да докаже, че ищцата е могла да
5
избира и е направила собствена преценка. Разписаните клаузи, че тя го е направила по
собствена преценка са недопустими според практикта на СЕС, цитирана по-долу, защото
разместват доказателствената тежест и правят почти невъзможно упражняването на
потребителските права.
Поддържа се, че според чл. 143, т. 19 от ЗЗП е неравноправна клауза, която
ограничава необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, или
му налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало да бъде за
сметка на другата страна по договора. Ето защо, типовите клаузи от ОУ и договора не могат
да докажат, че сключеният договор за поръчителство не е бил задължително условие. В
тежест на ответника е да докаже това обстоятелство.
Навежда се, че самият договор за поръчителство е нищожен. Договорът за
поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това
правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав,
който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/.
Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за
учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното
неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение.
Законодателят урежда договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето,
различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен
интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен
от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице
поръчител е лишена от правно основание. В правната теория основанието на една сделка се
схваща като типичната и непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на
имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на
сделката. Типичната и непосредствена цел, която преследват страните по процесния договор
за предоставяне на поръчителство, е да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя.
Когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се осъществява целта на договора за
поръчителство и същият е лишен от своето основание. Договорът за поръчителство е уреден
от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да уговорят възмездност на
поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен.
Поддържа се, че договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на
поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в
кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 1 от ЗПК.
Сочи се, че противоречие на добрите нрави е съглашение, при което престациите са
явно нееквивалентни (Определение № 1133 от 17.09.2009 г. по гр.д. № 970/ 2009 г. на
Върховен касационен съд, Определение № 427 от 17.05.2017 г. по гр. д. № 5260 / 2016 г. на
Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, Решение № 153 от 24.07.2015 г. по гр. д. №
3014 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, решение № 615/15.10.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. , III г.о. на ВКС , Р № 1444/04.11.1999 г. на ВКС по гр. д. №
753/99 г., V г.о., Р № 834/26.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 136/2009 г.). Необходимо е да е
6
налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на
едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. Следва да се посочи, че
разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето („противоречие с добрите нрав“) ЗЗД намира
приложение и при търговските сделки /в този смисъл Решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д.
№ 911/2009 г. на ВКС, I ТО/. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и
поръчителя, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на
принципа на справедливост е още по-драстично. Поставянето на изискването за заплащане
на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на
Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база
данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския
кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя
има за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и
допринася за постигането на целта на Директива 2008/48., която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8.9.23. 24.43.45 от
Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С565/12 на
четвърти състав на СЕС.
Поддържа се, че предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. "бързи
кредити", при които потребителите се нуждаят спешно от финансови средства изискването
за осигуряване на обезпечение превръща сключването на договора за предоставяне на
поръчителство в задължително условие за получаването на кредита - аргумент от факта, че
двата договора са сключени на една и съща дата по едно и също време. Подобно изискване
противоречи на чл. 16 от ЗПК и на Директива 2008/48 относно потребителските кредити,
която забранява безотговорното кредитиране, повишаващо опасността от
неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост на потребителите /така съображения 9 и 26 от
Директивата/, защото специфичният профил на потребителите на бързи кредити е: лица с
налична вече задлъжнялост, с неустановими или ниски доходи и с имуществена
необезпеченост, които са изолирани от банковото кредитиране.
Ако тези лица разполагаха с възможност да осигурят обезпечения, включително чрез
гарантиране на изпълнението от страна на трети лица, те щяха да предпочетат банковото
7
кредитиране, при което лихвените нива са значително по-ниски от тези, предлагани от
небанковите финансови институции. При съпоставяне на размера на отпуснатия кредит от
1500 лв. и размера на възнаграждението на дружеството - гарант 1485 лв. няма житейска
логика едно лице да се съгласи да заплати възнаграждение на толкова висока цена, почти
равна на сумата, която получава в заем, ако имаше избор дали да се съгласи с обезпечението
или да откаже. Поставянето на условие за усвояване на кредита чрез осигуряване на
поръчителство с високо възнаграждение осъществява фактическия състав на
неравноправността и разкрива недобросъвестността на кредитодателя, тъй като ако
последният беше постъпил справедливо и добросъвестно с кредитополучателя,
потребителят не би се съгласил с клауза за толкова високо възнаграждение при
индивидуални преговори - така съображение 74 от Решение по съединени дело С- 224/2019
г. и С-259/2019 г. на СЕС. Решението в своята точка 74 гласи следното: „Що се отнася до
въпроса дали е спазено изискването за добросъвестност по смисъла на член 3, параграф 1 от
Директива 93/13, следва да се установи, че с оглед на шестнадесето съображение от
Директивата националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и
справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че
потребителят ще се съгласи с подобна клауза при индивидуални преговори (решение от 3
октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C-621/17, EU:C:2019:820, т. 50). “
Сочи се, че поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение
за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика
такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На практика
вместо да се облекчава длъжника в кредитирането, т.е. в получаването на кредита, неговото
положение се утежнява, защото чрез поръчителя той заплаща значително по- висока
стойност на кредита. Положението на поръчителя, от друга страна, е изключително
благоприятно, особено когато е свързано лице с Кредитополучателя, както е в случая.
Поръчителят веднъж получава възнаграждение, почти равно на стойността на самия кредит,
и второ, ако той заплати дълга, ще му се дължи и заплатената част + неговото
възнаграждение, което означава, че поръчителят на практика се обогатява,
поръчителствайки. Отделно от горното, в случай като настоящия, когато на длъжника се
вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства,
се получава ефект на създаване на опасност от свръхзадлъжнялост на длъжника, т.к.
размерът на задълженията се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marledsng и 14/83 Von
Colson). Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява
кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя, като
по-слабата страна в гражданския и търговския оборот, с което задължение той не би се
съгласил, ако кредитодателят действа добросъвестно.
8
Поради изложеното се прави довод, че е изпълнен общият фактически състав на чл.
143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност
на договорна уговорка относно клауза за предоставяне на обезпечение гаранция /клауза
гарант/ /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ и тази договорка следва да бъде квалифицирана като
неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Същата клауза следва да
се счита като част от Договора за потребителски кредит поради тясната и свързаност с
Договора.
Както вече бе посочено по-горе в СЕФ (Стандартен европейски формуляр) се
съдържа и информация за това, за ищеца кредитополучател да е възможно да възникне
задължение за плащане на възнаграждение за поръчителство /гаранция/ в размер на 1485 лв.
(виж 4.3. от СЕФ). Нещо повече такова по размер задължение е и възникнало със
сключването на Договора за гаранция с гаранта /поръчител/ "Фератум Банк" ЕАД именно в
този размер, която сума от 1485 лв. представлява такса за гаранцията, дължима от ищеца. В
Договора обаче такова по вид задължение изобщо не е намерило отражение, макар в този
договор да се съдържа уговорка, че с одобряването на кредита се одобрява и гаранцията.
Именно в тази връзка двата договора - този за кредит и този за гаранция, не само, че са
свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията) е предвидено да се заплаща с
вноските по погасителния план по другия (кредита). При това положение единият договор
става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за
договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се
отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит
има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но
размерът и е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от
договора за заема, като включена в съдържанието му. Обстоятелството, че по всеки от тези
договори има изготвени отделни погасителни планове, не променя този извод, тъй като
вноските се дължат едновременно на едни и същи падежни дати и спрямо едно и също
лице- това на кредитодателя.
Поръчителството е недействително, т.к. договорът не може да съществува без него,
поради което и целият договор следва да се обяви за недействителен. Дори и да приемете, че
договорът за поръчителство е самостоятелен договор и евентуално би бил действителен на
собствено основание, моля да вземете предвид, че поради нищожността на кредитната
сделка (ако счетете, че такава е налице), то акцесорната сделка (договорът за поръчителство)
не била произвела правен ефект, защото договорът за поръчителство е с акцесорен характер
и той може да съществува валидно единствено при условие че съществува действителен
главен дълг, доколкото обаче договорът за потребителски кредит би се оказал нищожен, то
нищожна следва да е обезпечителната сделка.
Поддържа се, няма посочен лихвен процент на ден, което е нарушение на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК - нито в договора, нито ОУ има посочен лихвен
процент на ден. Посочени са лихвени проценти, но те са на годишна база, и за нито един от
тях не е посочен лихвен процент на ден. А чл. 11, т. 20 от ЗПК изрично предвижда при
9
посочване на условията за упражняване на право на отказ на потребителя от договора, да е
посочен лихвения процент на ден. Това в случая не направено. Поради това се прави довод,
че е налице недействителност на договора поради неспазеното изискване на член 11, ал. 1, т.
20 от ЗПК.
Поддържа се, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлиза на 1500 лв.
(главницата). От представените по делото доказателства се установява, че ищеца е заплатила
към момента на предявяване на иска сумата от 2927,47 лв., поради което се прави довод, че
ако се приеме, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, ищеца е
надплатила 1 427,47 лв. Съгласно чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който е получил
нещо без основание е длъжен да го върне. В случая ответното дружество е получило
недължимо сумата от 1 427,47 лева доколкото тя се явява дадено без правно основание по
недействителен договор за кредит.
Прави искане пред съда, да се признае, че договор № 1129377 за предоставяне на
потребителски кредит, сключен между П. Л. Б., с ЕГН: ********** в качеството и на
Кредитополучател и "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: ********* в качеството му на
Кредитодател, е.нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и поради това, че е
сключен при неспазване на нормите чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, както и
претендира заплащане на сторените по делото разноски.
Прави искане пред съда да бъде осъден ответника „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, да заплати на ищеца сумата в размер на 1 427,47 лева, представляваща
недължимо платена, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране
на настоящата искова молба – 03.01.2024 г. до окончателното й изплащане, както и
претендира заплащане на сторените по делото разноски.
Ответникът, в срока за подаване на отговор на исковата молба, е подал такъв, в който
оспорва иска.
Навежда се, че на 26.02.2022 г. между ищеца и ответника „Ф, е сключен Договор за
потребителски кредит № 1129377/26.02.2022г. По силата на договора, ответникът е отпуснал
кредит на ищеца за сума в размер на 1500,00 лв. Уговорено е, че кредитополучателят е
длъжен да върне главницата и да заплати лихвите по кредита на 18 вноски. Навежда се, че
ищецът е поел задължение (чл. 3 от договора) да заплати на ответника възнаградителна
лихва за ползвания кредит в размер на 35 % на годишна база, при ГПР в размер на 49.66%.
Общата сума, която ищецът е трябвало да заплати на ответника е в размер на 2025 лв. По
силата на чл. 5 от договора ищецът е бил длъжен също да даде подходящо обезпечение на
своето задължение, чрез поръчителство от Фератум Банк (Малта).
Оспорва се като неоснователно твърдението на ищеца, че предоставяне на
поръчителство от Ф) е условие за сключване на договор за кредит. Сочи се, че при
кандидатстване всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство,
10
може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от
кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от
него. Видно от визуализираното извлечение от интернет страницата на „Ф - потребителят
може да избере какво обезпечение да предостави - поръчител, който сам той е избрал или
Фератум Банк (Малта) - дружество партньор на „Ф. Следвайки тази логическа линия,
неоснователно е становището на ищеца, че сключването на договор за кредит е обусловено
от сключване на договор за гаранция и същото е вменено като задължение на потребителя.
Навежда се, че сключването на договор за гаранция от Кредитополучателя не е
задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите
на Кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите
от Кредитора условия. Избраната възможност заляга в процесния чл. 5 на Договора за
кредит, който се генерира автоматично въз основа на избора, който потребителя е направил
при подаването на заявка за кредит, като се прави довод, същата уговорка се явява
индивидуално договорена по избор на потребителя. Ако Ищецът е избрал личен гарант, то
клаузата на договора щяла да гласи: „Кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено
от три имена в полза на Дружеството...“.
Навежда се от ответника, че предявените искове за прогласяването на нищожността,
съответно унищожаването на Договора за гаранция, са недопустими поради
непредявяването им срещу надлежната за този спор страна - Ф Договорът за гаранция е
сключен между Ищеца и Ф (както сам ищецът посочва), докато исковете са предявени
срещу Фератум България. Сочи се, че Фератум Банк е самостоятелно юридическо лице,
кредитна институция, лицензирана в Малта, която предоставя услуги на територията на
Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното
признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на
БНБ.
Поддържа се, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по
което Ф не е страна. Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен, съответно
унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство няма да произведе сила
на пресъдено нещо по отношение на Фератум Банк и така няма да настъпи промяна в
патримониума на Ищеца.
Сочи се, че видно от изображението - извлечение от интернет страницата на „Ф с
илюстративна цел, в случай, че потребителят избере Ф като поръчител, системата
автоматично показва и таксите, които потребителят ще трябва да заплати на Ф за избраната
услуга, преди да бъде сключен Договорът за кредит. Калкулаторът (посочената
визуализация в предходното изречение) на дружеството-гарант е въведен именно с цел
яснота и постигане на информираност при взимане на решение от потребителя. Прави се
довод, че следователно ищецът сам е избрал в електронния формуляр като обезпечение
поръчителство от Фератум Банк (Малта) и след като се е запознал с дължимите от него
такси по Договора за гаранция, е подал заявлението за сключване на договор за
потребителски кредит. След това, ищецът е получил по e-mail преддоговорна информация, в
11
която е посочено изрично, че за сключването на Договора за кредит „Ф изисква от ищеца да
обезпечи задълженията си чрез поръчителство, заедно с проекти на Договора за кредит.
Отделно потребителят получава по електронна поща и цялата документация от Ф, а именно
Договора за гаранция и прилежащите му документи. Ищецът, след като първо сам е посочил
ФБ) като поръчител и е получил информацията, съответно проектите на договорите, е
потвърдил изрично чрез CMC, че желае да сключи договора за потребителски кредит при
посочените условия. С оглед изложеното, не е налице твърдяната от ищеца заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП. По никакъв начин и с нито едно от
действията си, ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца относно условията по
сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от ищеца)
или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. При всяка една от стъпките за
сключване на договора за кредит, ищецът е бил информиран изцяло относно последиците от
неговия избор, като дори са посочени сумите, които той би дължал спрямо Фератум Банк
(Малта), ако избере дружеството за поръчител и сключи Договор за гаранция с него.
Поддържа ответника, че претенциите на Ищеца не са подкрепени от убедителни писмени
доказателства, а представените такива не са годни да породят релевираните и желани от
Ищеца правни последици. Исковата молба съдържа бланкетни и голословни твърдения,
неподкрепени с конкретни факти и документи, като същата е лишена и от конкретика по
отношение на извършени плащания, възникнали облигационни правоотношения, суми и
проценти.
Оспорва ответника като неоснователни и твърденията, че е налице нарушение на чл.
143 от ЗЗП. Клаузата на чл. 5 от процесиия договор за кредит ясно посочва избраната от
самия ищец опция за поръчител, като дори на този етап същият не е задължен да сключи
договора. Видно от представения с настоящия отговор Стандартен европейски формат на
преддоговорна информация (СЕФ), в него отново ясно и недвусмислено са посочени
възможностите за обезпечаване на кредита, съответно икономическите последици за ищеца,
ако избере поръчителство чрез сключване на договор за гаранция с Фератум Банк (Малта).
Дължимите към Фератум Банк (Малта) суми са описани подробно и в договора за гаранция,
който ищецът доброволно е сключил.
Поддържа се, че договорът за гаранция е възмездна услуга, предоставяна от лице,
различно от кредитодателя. Ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с
гарант, предложен от кредитодателя, кредитополучателят получава незабавна информация
за размера на разхода. Този разход не се включва в ГПР по кредита, тъй като не влиза в
общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит, доколкото
касае услуга, предоставяна от трето лице Ф (М която е с незадължителен характер по
смисъла на закона.
Твърдението на ищеца, че сключването на Договор за гаранция с Фератум Банк
(Малта) има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита е напълно
неоснователно. Необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на
извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от
12
ЗПК, кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и има за
цел да гарантира финансовия риск, който „Ф носи от възможността да има неизпълнение от
страна на ищеца. „Ф има интерес от получаването на обезпечение именно за да си
гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника. По тази причина
считаме за неоснователни твърденията на ищеца, че договарянето на обезпечение е
незаконосъобразно.
Поддържа се, че дружеството е предоставило цялата законово необходима
информация във връзка с размера на ГПР, както и начина на неговото формиране. Съгласно
чл. 5. от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставя своевременно на
потребителя необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване
на договор за потребителски кредит. Тази информация се предоставя във формата на СЕФ за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от
ЗПК. Такъв СЕФ е бил предоставен на електронната поща на Ищеца при кандидатстването
за кредита, с който се е запознал (Приложение № 6).
Кредитополучателят е уведомен за това свое задължение преди да е взел решение за
сключването на договора и може да направи свободна и самостоятелна преценка дали е в
състояния да изпълни това изискване на кредитополучателя или не. След като
кредитополучателят е уведомен предварително за това изискване на кредитора, той
разполага с достатъчно време да прецени, кое от обезпеченията може да предостави и с
оглед на предоставената му информация за дължимите суми, да сключи договора за кредит
съгласно своя избор.
Навежда се, че посоченият ГПР от 49.85, % в Договора за кредит е в съответствие с
чл. 19, ал. 4 ЗПК, тай като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за предоставената от Ф)
услуга за гаранция, от своя страна, не се включва в размера на ГПР, тъй като не е
задължителна за сключването на Договора за кредит. Твърденията на ищеца, че е бил
принуден да сключи Договор за гаранция с Фератум Банк не отговаря на обективната
действителност. Сочи се, че във всеки етап от процеса потребителят разполага с
необходимата информация и време, за да прецени дали посоченият договор е подходящ за
него или не. Приемането на условията се осъществява по два начина - чрез CMC на 1917 с
текст FER PRIEMAM или чрез WEB код на онлайн страницата ни. Срокът за въвеждането на
този код е 48 часа - два дни (чл. 6.4. от Общите условия). Потребителят има повече от
достатъчно време да се запознае с условията на договора, в това число да ангажира
консултант за преглед. Нещо повече, в конкретния случай посоченият кредит дори не е
първи за ищеца. Сочи се, че ищецът е разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което
той има субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за
потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му без да дава обяснения за това и
без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право е предвидено и в чл. 9 от
Договора. Дори да се приеме, че ищецът е узнал едва след сключването на договора за
13
кредит (въпреки неколкократно предоставяната информация), че трябва да обезпечи
кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, той е имал на
разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора без да дължи
обезщетения или неустойки. Той не е упражнил това свое право. След като не е упражнил
правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок може да се направи
обоснованото предположение, че той е разбрал и приел самата клауза на чл. 5 от Договора за
кредит. Прави се довод, че в случая е налице опит на ищеца да заобиколи закона и да
избегне изпълнението на задълженията си по процесния договор за кредит.
Претендира сторените по делото разноски.
В съдебно заседание страните не се явяват и не представляват.
От процесуалните представители на същите са депозирани писмени становища, в
които се правят искане за уважаване, съответно отхвърляне на предявените претенции.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Страните не спорят, че на 26.02.2022 г. между ищеца и ответното Дружество е
сключен договор № 1129377 за предоставяне на потребителски кредит, в съответствие със
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл. 1 от
Договора, ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 1500 лв. Съгласно чл. 3
от договора, ищеца е трябвало да върне общо сумата от 2025 лв., която представлява сбор от:
1. главница в размер на 1500 лв.; 2. лихва в размер на 525 лв., при лихвен процент 35%.
Съгласно чл. 2 от договора, плащанията по договора трябва да бъдат извършвани на 18
вноски съгласно Погасителния план, неразделна част от договора. Според погасителния
план и според договора първото плащане е трябвало да бъде извършено на 30.03.2022 г.
(първа падежна дата на вноска), а последното на 22.08.2023 г. (крайна падежна дата на
вноска). Съгласно чл. 4 от Договора годишният процент на разходите по кредите е в размер
на 49,66 %, изчислен по реда на чл. 8.4 от Общите условия на ответното дружество и
включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Установява се от чл. 5 от Договора, че кредитът
се обезпечава с Поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на Дружеството, с
одобряването от Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката
свързана с обезпечението не може да се отмени нито от Кредитополучателя, нито от лицето,
предоставило обезпечението. Със сключването на договор за кредит, кредитополучателят
потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания
поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното
юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от Кредитора в процедурата по
кандидатстване за Кредит. Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен
от Кредитора поръчител дава еднаква възможност на Кредитополучателя да получи кредит
при едни и същи търговски условия. Към датата на сключването на договора, задължението
на ищеца е било в общ размер на 3 510 лева ( главница+ лихва+ такса гарант). По делото не
14
се спори, че ищеца е погасила предсрочно задълженията си по процесният договор за
кредит, като е заплатила сума в общ размер на 2927,47 лева на ответното дружество.
В Общите условия на „Фератум България“ ЕООД към Договор за потребителски
кредит, представляващи неразделна част и приложими по отношение на всички договори за
потребителски кредити, следователно относими и към настоящия казус, се посочват какъв е
начина за сключване и отпускане на кредит по ДПК, какво е договорното възнаграждение
/годишен лихвен процент/, правата и задълженията на всяка една от страните по договора за
кредит, санкциите и кога настъпва предсрочната изискуемост, по какъв начин се връчва
известието до кредитополучателя и реда и начина за изменение на Общите условия.
Договорено е между страните, че за ползвания кредит кредитополучател дължи на
кредитора годишна лихва, чийто процент е определен в индивидуалния договор.
Видно е от общите условия че кредитополучателят се задължава да върне на кредитора
така предоставените парични средства, заедно с ДВЗ и дължимото възнаграждение при
закупена допълнителна услуга, в размер и срок съгласно посоченото в договора и според
погасителен план, неразделна част от ДПК. Всяка една от страниците на Общите условия е
подписана от страните - кредитор и кредитополучател.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че съгласно чл. 4
от сключен Договор № за предоставяне на потребителски кредит от дата 26.02.2022г.
между Кредитополучател - П. Л. Б., ЕГН********** и Кредитодател - „Ф размерът на
Годишния процент разходи е в размер на 49,66, като с ъгласно Договор
№1129377/26.02.2022г., ГПР е изчислен по реда на чл. 8.4 от ОУ и включва разходите за
възнаградителна лихва по процесния договор. В Договора, в размера на ГПР, не са
включени разходите, извършени от Кредитополучателя представляващи възнаграждения за
поръчителство по договора за гаранция сключен с поръчителя „Фератум Банк“. Установява
се, че всички плащания от ищеца са преведени по сметки на „Ф, въпреки, че сумите
дължими по Договора за поръчителство (к. 4 от Справката), би следвало да са дължими и
съответно преведени към поръчителя - Фератум Банк. От информация от „Фератум
България“ ЕООД, за това дали ищеца е извършила плащания към Фератум банк, в какви
размери и на кои дати, е обяснено на вещото лице, че таксите за гаранция (д - р за
поръчителство) са получени от „Фкато погрешно преведени суми към тях вместо към
Фератум банк, поради което тези грешно преведени суми, „Ф е осчетоводявало като
задължение към гаранта M, като предвид множество погрешно преведени суми от
кредитополучатели към „Фпрактика било, с цел минимизиране на разходи по преводи от
„Ф да се извършват не с отделни преводи за всяка една грешно преведена такса гаранция
(сумите от колона 4 на Справка №1), а наведнъж и регулярно.
Ценена съобразно разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът изцяло дава вяра на съдебно-
счетоводната експертиза, доколкото с нея е даден обоснован отговор на всички поставени
по делото въпроси.
По делото е изслушано и прието и заключение на съдебно-техническа експертиза, което
15
съдът също кредитира с доверие като компетентно и обосновано. Вещото лице е установило,
че потребителят е подписал от разстояние чрез попълване на формата на интернет
страницата www.ferratum.bg, чрез следване стъпките в страницата и чрез мобилен телефон.
Според вещото лице ответникът има регистриран профил в системата на дружеството и е
предоставил личните си данни – имена, ЕГН, лична карта, адрес, телефон и и-мейл.
Всички останали приложени от страните писмени доказателствени средства съдържат
информация относно факти и обстоятелства, които са ирелевантни за конкретния спор,
поради което са неотносими и съда няма да ги обсъжда при формиране на правните изводи
относно основателността на исковите претенции.
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените искове, съдът
намира следното:
При така наведеното в обстоятелствената част и петитум на иска, въведени са
няколко предмета на делото, при обективно евентуално съединяване на искове - по първия
иск е правото да се иска прогласяване на нищожност на договор за кредит поради
противоречие със закона, която правна квалификация е чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във
връзка с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК; по втория иск е спорното
материално право да се иска връщане на вземане от трето лице, което го е получило при
липса на основание, поради нищожност на договор за кредит поради неравноправни клаузи,
която правна квалификация е чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като по третия иск това е правото
на вземане за разноски в процеса, която правна квалификация е чл. 78 от ГПК.
Предявените искове са допустими. Ищецът има правен интерес от предявяването им,
тъй като ответника оспорва претенцията му, което обуславя спорност на вземането, няма
постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане
спора по същество.
По иска за недействителност на договора за кредит, съдът намира следното:
За да е налице нищожност на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
Една от предпоставките за предявяване на възражение с правно основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД е наличието на правен интерес, който според съда за ищеца е налице, тъй като
между страните съществува спор относно действителността на договор за предоставяне на
потребителски кредит.
Даже при липса на въведено възражение, съдът е длъжен да констатира и отстрани
всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор.
В правовата държава е въведен принципа на законността (чл. 4 от КРБ), като разпоредбата
на чл. 5 от ГПК сочи законността като основен принцип на гражданския процес и задължава
съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият
интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които
регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в процеса (чл. 6 от ГПК). Съдът
16
следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1. Е
нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2. Е относимо до формата (външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ); 3. Е налице противоречие с добрите нрави (в този смисъл
решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.); 4. Е налице неравноправна клауза.
В настоящият случай съдът намира, че процесният договор № 1129377/ 22.06.2022 г.
за предоставяне на потребителски кредит, сключен между страните по делото, е
недействителен на няколко основания.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22
от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК следва да се съобрази и разпоредбата на на § 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното
следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва
да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите
да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения,
преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да
обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално
годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин
навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за
кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или
не. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да
познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа
цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен
и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в Договора
17
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят
се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай не е посочен начина на определяне на ГПР, но е налице и спор
дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 49.66 % отговаря на
действително приложимия между страните ГПР.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в
брой или чрез кредит; за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски
кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в
друг договор, сключен с потребителя.
В конкретния случай се установи от заключението на вещото лице по назначената
експертиза, че при посочване на ГПР в размер на 49. 66 % в договора, не са включени
разходите, извършени от Кредитополучателя представляващи възнаграждения за
поръчителство по договора за гаранция сключен с поръчителя „Ф. При включване на тези
разходи, при формално изчисление, то ГПР е в размер много над 50 %.
Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с
фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от
посоченото в чл. 32, ал. 4 е нищожна.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
18
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
– за определяне на ГПР. Предвид на това и след като клаузата в процесния договор, като
нищожна не поражда правно действие, то договора на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се явява недействителен.
Възнаграждението в полза на поръчителя-гарант е разход, свързан с предмета на
договора за паричен заем, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Съдът намира, че клаузата, въз основа на която е сключен процесният договор за
предоставяне на гаранция е неравноправна, защото изискването за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство на одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което
предоставя гаранционни сделки, което с оглед установените данни за свързаност с
кредитополучателя и обстоятелствата около избора на поръчителя в деня на сключване на
договора за кредит, включване на възнаграждението в погасителния план по договора за
кредит и събиране на сумата от заемодателя (едноличен собственик на капитала на
дружеството – поръчител) води до единствен извод, че с предвиждане на избор за сключване
на възмездно поръчителство с одобрено от заемодателя дружество – поръчител - не се цели
обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение
под формата на възнаграждение за поръчител, свързан с кредитора.
Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед изпълнение
на задължението по договора за заем в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат
вземането с поръчителство на юридическо лице – поръчител, което освен това и следва да е
одобрено от кредитодателя. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не
подкрепят извод за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става
ясно, че потребителят, за да не заплаща разходи за неизпълнение на задължения по договора,
следва да сключи договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо
лице - поръчител. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото
в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции.
Въпреки, че всеки един от представените договори – този за паричен заем и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора
следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
неустойки от неизпълнение на договора, при възможност за сключване на договора за
поръчителство в тридневен срок от сключване на договора за паричен заем, сключване на
договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице-
19
поръчител, сключването на договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен
договорът за кредит, както и с изричната уговорка за приоритетно изплащане на
възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита,
изрично посочено в чл. 3, ал. 3 от Договор за предоставяне на гаранция.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя за
обезпечаване вземанията на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* по процесния
договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се
включи в общия разход по кредита.
С оглед констатацията, че ако възнаграждението по договор за поръчителство се
включи при изчисление на ГПР, то стойността нараства на над 50 %, то така уговореното
възнаграждение има значението на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на
това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това
вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на „Ф по процесния договор за потребителски заем, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. Това
възнаграждение представлява разход, който е пряко свързан с договора, известен на
кредитора и следва същият да се включи при изчисляване формирането на ГПР.
Умишленото невключване цели заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обуславя санкцията
не по чл. 19, ал. 5 ЗПК, а по чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а именно
недействителност на целия обезпечен договор, като последиците от недействителността на
договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за предоставяне
на гаранция, поради естеството на правоотношенията, поради което доводите на ответника в
обратен смисъл се явяват неоснователни.
С оглед всичко изложено е налице недействителност на договора за кредит и
договора за гаранция.
При извод за недействителност (нищожност) на договора, съобразно чл. 23 от ЗПК
потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита, а именно 1500.00 лева.
Платеното от ищеца над чистата сума на кредита е платено при начална липса на основание.
Следователно на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответникът дължи връщане на това,
което ищеца му е престирал при такава начална липса на основание.
Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
предпоставя ищеца да докаже при условията на пълно и главно доказване сключването на
договор за кредит, наличието на основания за нищожност, плащане на процесната сума. В
тежест на ответника е да докаже, че процесната сума е платена на годно правно основание.
С оглед приетото по делото за безспорно, че ищеца е заплатил възнаграждението по
договора за гаранция, който с оглед изхода от обуславящото възражение по-горе е нищожно
правно основание, то искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява изцяло основателен. Оттук
20
съдът приема, че ответникът не е доказал наличие на валидно основание за получаване на
сумата, а искът се явява изцяло основателен.
В случая според заключението по съдебно-счетоводната експертиза ищеца е заплатил
по процесния договор за кредит сумата от2927.47 лева. Така разликата между платеното от
ищеца и това което същата трябва да върне на ответника е 1427,47 лева, каквато е
претенцията на ищеца, поради което искът следва да се уважи в размера, в който е предявен.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на
ищеца – адв. А. З. Д., следва да се определи възнаграждение за осъществената правна
услуга. Съобразявайки, че делото не се отличава с фактическата сложност, а с по-висока от
обичайната правна сложност, съобразявайки извършените процесуални действия от
процесуалния представител – изготвяне на искова молба и писмено становище по делото,
без явяване на същото, съдът намира, че следва да се заплати възнаграждение в размер на
300 лв. с ДДС за всеки иск. Това е така, тъй като при присъждането на възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по
ЗДДС, определеното възнаграждение следва да включва ДДС.
По изложените съображения и на основание чл. 235 ГПК, районният съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, поради противоречие със закона, договор № за
предоставяне на потребителски кредит, сключен между П. Л. Б., с ЕГН: ********** в
качеството и на Кредитополучател и "Ф в качеството му на Кредитодател.
ОСЪЖДА "Ф да заплати на П. Л. Б., ЕГН **********, сумата в размер на 1 427,47
лева, представляваща недължимо платена, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на настоящата искова молба – 03.01.2024 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА "Фда заплати по сметка на Районен съд – Благоевград, сумата в
размер на на 107.10 лв., представляваща държавна такса по исковете.
ОСЪЖДА "Ф да заплати на адвокат А. З. Д., сумата в размер на 300.00 (триста лева)
лв. с ДДС, представляваща разноски за адвокат по установителния иск – на основание чл.
38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като ОТХВЪРЛЯ искането над този размер, до
претендирания от 781.20 лв., като неоснователно.
ОСЪЖДА "Ф да заплати на адвокат А. З. Д., сумата в размер на 300.00 (триста лева)
лв. с ДДС, представляваща разноски за адвокат по осъдителния иск – на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като ОТХВЪРЛЯ искането над този размер, до
претендирания от 531,29 лв., като неоснователно.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Благоевград в двуседмичен
срок от съобщаването на страните.
21
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
22