Р Е
Ш Е Н
И Е № 260457
23.11.2021год., гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският
районен съд
на двадесет
и пети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в
публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар:
Михаела Стойчева
Прокурор:
като
разгледа докладваното от Съдията гр. д. № 469 по описа за 2021 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е от Е.М.Г.,***, против „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД – гр.София, иск с правно
основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД - за прогласяване нищожност на сключения
между страните Договор за кредит с номер MAX_********* от 27.11.2020г. –
поради накърняване на добрите нрави. При условията на евентуалност е предявен
иск с правно основание чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД във вр. с чл.11, т.9 и т.10
във вр. с чл.22 от ЗПК - за прогласяване нищожността на клаузите от договор за
кредит с номер MAX_*********
от 27.11.2020г., с които се предвижда заплащане на възнаградителна лихва в
размер на ГПР 39.94 %, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11
месеца – 255.05 лева, заплащането на допълнителни услуги в размер на
1 274.89 лева, от които 524.89 лева – услуга „Бързо разглеждане на искането
за кредит“, както и 750 лева – услуга „Динамично плащане по своя кредит, или в
общ размер на 1 529.94 лева – поради накърняване на добрите нрави и
неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че ищцата и ответникът сключили Договор за кредит с НОМЕР МАХ
********* на 27.11.2020г. Съгласно чл.5
от договора, ищцата трябвало да върне сумата по кредита в размер на 1 500 лева
при ГПР 39,94%, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11
месеца, или общо договорната лихва по погасителния план за срока на договора
била 255.05 лева върху главницата от 1500 лева, или общо 1 755.05 лева. В чл.9
от договора била постигната договореност за заплащане на допълнителни услуги в
общ размер на 1 274.89 лева, от които 524.89 лева услуга за „Бързо разглеждане
на искането за кредит“ и 750 лева услуга за „Динамично плащане по своя кредит“,
като общото задължение по кредита и по заплащането на допълнителните услуги
било в размер на 3 029.95 лева. Счита, че договорът, както и клаузите,
съдържащи се в него, а именно чл.5
и чл.9, които предвиждали заплащането на
уговорена възнаградителна лихва в размер на ГПР 39.94%, годишен лихвен процент
32.55 % при срок на кредита от 11 месеца - 255.05 лева, както и заплащането на допълнителни
услуги в размер на 1 274.89 лева, от които 524.89 лева услуга за „Бързо
разглеждане на искането за кредит“, както и 750 лева услуга за „Динамично плащане по своя кредит“ или в общ размер на 1 529.94
лева, са нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД/ и поради това, че били сключени при неспазване нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във
вр. с чл. 22 от ЗПК, като водели до нищожност и на целия Договор за кредит.
Счита, че с договорения лихвен процент, както и с договарянето за заплащане на
допълнителни услуги, се нарушавали добрите нрави, поради което била налице
нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 1 529.94 лева,
представляващо заплащането на допълнителни услуги „Бързо разглеждане на
искането за кредит“ и „Динамично плащане по своя кредит“ в размер на 1 274.89
лева, както и уговорената възнаградителна лихва при размер на ГПР 39.94%,
годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца - 255.05 лева
или в общ размер на 1 529.94 лева. В правната доктрина и съдебна практика
безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип -
било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. Такъв основен
принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а
целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е
прокаран този принцип, бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали
приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри
нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.З от ЗЗД се стигнало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите
на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Възнаградителната лихва
съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
При заем с кратък срок на ползване /11 месеца/, макар и този заем да е
необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 200 % по-висок от
стойността на заема не било обяснимо нито с разходите, които прави
заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва била
типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя е
увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът на формираната от
ответника печалба надвишавал двукратно и половина размера на предоставения
заем. Следвало да се има предвид и че рискът при небанковите финансови
институции бил по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като ответникът
рискувал собствени средства, а банките носели задължението за опазване на
привлечените депозитни средства, което било свързано с по-висок риск и санкции
при неизпълнение. Освен това, съдебната практика приемала, че при формиране
размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размерът на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два
пъти законната такава при обезпечени заеми. По аргумент от цитираното решение,
при обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от
четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената
между страните лихва в размер на 32.55 % годишно, към която следвало да се
прибави скритата лихва под формата на допълнително договореното между страните
заплащане на допълнителни услуги „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и
„Динамично плащане по своя кредит“ надхвърляла с над 9 пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, тъй като надвишавала драстично четирикратния размер
на законната лихва. Процесните клаузи от договора, обективирани в чл.5 и чл.9,
предвиждащи заплащането на уговорена възнаградителна лихва в размер на ГПР
39.94%, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца -
255.05 лева, както и заплащането на допълнителни услуги в размер на 1 274.89
лева, от които 524.89 лева услуга за „Бързо разглеждане на искането за кредит“,
както и 750 лева услуга за „Динамично плащане по своя кредит“ или в общ размер
на 1 529.94 лева, накърнявали договорното равноправие между страните,
противоречали на добрите нрави и били в разрез с принципа на добросъвестността
при договарянето, поради което същите се явявали нищожни. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да се приеме, че
лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не
е възникнало за ищцата. Наред с това било налице заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката за заплащането на допълнителни
услуги в размер на 1 274.89 лева се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с ПМС № 426/14г. С уговорката
за заплащането на пакет от допълнителни услуги се нарушавали добрите нрави и се
целяло заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното
обогатяване, се калкулирала допълнителна /лихва/ печалба към договорената
възнаградителна лихва.Също така нищожни, като противоречащи на добрите нрави и
като неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК, били клаузите, съдържащи
се в чл. 5 от Договора, в който било посочено, че годишният процент на
разходите е в размер на 39.94%, а действителният ГПР е в различен размер от
посочения, с което ищцата била въведена в заблуждение относно стойността на
разходите, които ще прави по обслужването на заема. Същевременно, по силата на
чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Не бил установен механизмът, по който е
изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи, освен
възнаградителната лихва, са включени в него. Също така имало нарушение и на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а,
т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл.3 от Директива 93/13/ЕИО, неравноправни клаузи
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива
93/13/ЕИО било регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание, каквито безспорно били съдържащите
се в процесния договор. Твърди се още, че при съобразяване съдържанието на процесния договор
за кредит и поетите с него права и задължения се формирал извод, че последният
има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици, освен общите правила на ЗЗД, следвало да се
съобразят изискванията и на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на
сключването му редакция. Също така, съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД е възможно
договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от
договора можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не
може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му
част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не можело да се
заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за
потребителски кредит бил възмезден, кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора
на това основание можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно
по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са
точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на
годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. От изложеното следвало,
че законът поставя важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездния
характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с
оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за
по-пълна защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвения процент
по кредита /чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК/ и годишния процент на разходите /ГПР/ по
кредита /чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК/, чието изчисляване се извършвало, като се
допусне, че кредиторът и потребителят изпълнявали своите задължения в
съответствие с първоначално определените срокове. Нищожността на клаузите,
регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен
процент, ГПР, представляващи част от същественото съдържание на договора,
правела цялото заемно съглашение нищожно. С оглед всичко посочено, счита, че са
налице пороци, обуславящи нищожността на Договор за кредит с НОМЕР_МАХ *********, сключен
между страните по делото. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с
което да прогласи
нищожността на сключения между страните Договор за кредит с номер MAX_********* от 27.11.2020г. –
поради накърняване на добрите нрави и при условията на евентуалност, да
постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузите от договор за
кредит с номер MAX_*********
от 27.11.2020г., с които се предвижда заплащане на възнаградителна лихва в
размер на ГПР 39.94 %, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11
месеца – 255.05 лева, заплащането на допълнителни услуги в размер на
1 274.89 лева, от които 524.89 лева – услуга „Бързо разглеждане на
искането за кредит“, както и 750 лева – услуга „Динамично плащане по своя
кредит, или в общ размер на 1 529.94 лева – поради накърняване на добрите
нрави и неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК.
Претендира разноски.
Ответникът счита иска за
неоснователен, като моли съда да го отхвърли. Също претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между ищцата Е.М.Г. и ответника „БИ
ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД е сключен Договор за потребителски
кредит с номер MAX_500036151 от 27.11.2020г.,
по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата кредит в размер на 1 500 лева, която сума тя се
е задължила да
върне на 11 равни месечни вноски, всяка от които в
размер на 159.55 лева, при ГПР 39.94 % и ГЛП 32.55 %. Сумата в размер на 1 500 лева е била изцяло усвоена от
ищцата, по
което обстоятелство по делото не се спори.
Видно от погасителния план е, че падежната дата на
всяка месечна погасителна вноска е 20-то
число на месеца. От договора се установява още, че ищцата дължи заплащане и на допълнителни услуги в размер на 1 274.89
лева, от които 524.89 лева за услуга „Бързо разглеждане на искането за кредит“
и 750 лева за услугата „Динамично плащане по своя кредит“. Общото задължение по договора, включващо и задължението за посочените
допълнителни услуги, възлиза на 3 029.95 лева, а общият размер на
месечната вноска – на 275.45 лева. От съдържанието на процесния договор за
кредит се установява също, че е подписан при
Общи условия, неразделна част от него, както и че кредитополучателят
е запознат и приема Общите условия към договора, уведомен е и са му разяснени
подробно всички клуази от договора и ОУ, разбира значението им и се съгласява с
тях.
По
делото бе прието като писмено доказателство и Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити,
съдържащ параметрите на процесния договор за кредит, обективирани в част II от същия, от
който се установява, че на 27.11.2020г. ищцата, като кредитополучател, е запозната със съдържанието на този
документ.
По делото съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение кредитира като обосновано и
компетентно изготвено от вещото лице. Видно от заключението е,
че за периода от 20.12.2020г. /датата на първата погасителна вноска по кредита/
до 26.02.2021г. /датата на предявяване на иска/ - размерът на законната лихва
е, както следва: 10 % на годишна база за целия период. По данни на БНБ за
периода от 01.12.2020г. до датата на изготвяне на заключението /23.08.2021г./,
размерът на ОЛП на БНБ е 0.00 %, което формира размер на законна лихва: 10%; 0.0278 % дневно при база 360 дни за година и 0.0274% дневно
при база 365 дни за година. Вещото лице посочва още, че в условията на
предоставен кредит в размер на 1500 лева, лихвен % 32.55 и анюитетни 11 броя
погасителни вноски, ГПР е в размер на 37.8816%. В условията на предоставен
кредит в размер на 1500 лева, лихвен % 32.55, анюитетни 11 броя погасителни
вноски и такса „Бързо разглеждане на искането за кредит“ – 524.89 лева и
„Динамично плащане по своя кредит“ – 750 лева, ГПР е в размер на 383.3847%. В
абсолютна сума нарастването на размера на ГПР е с 345.5031%.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:
Предявен е главен иск с правно основание чл.26,
ал.1, предл.3 от ЗЗД - за
прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, поради накърняване на добрите нрави.
За неравноправния характер на клаузите в потребителски договор съдът
следи служебно и следва да се произнесе,
независимо дали страните са навели такива възражения или не /в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о./. Доколкото в случая се
касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. №
1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит
може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е
наведен такъв довод. Няма спор по делото, че
между страните е възникнало облигационно правоотношение възоснова на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна
регламентация в ЗПК. В чл.9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той
е договор, възоснова на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие
за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал.1 от ЗПК.
Следва
да се отбележи, че принципно няма пречка страните по договор да уговарят
заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %,
изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като
тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Действително, с Постановление на МС № 72/08.04.1994г. /отм./ е определен само размерът на
законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане
на МС № 1238 от 1951г. за определяне на максималния процент на договорните
лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на
договорната лихва /възнаградителна или за забава/ обаче
е ограничен от нормата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно
решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които, изхождайки от принципа за
справедливост, са общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки
тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора
със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки,
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно трайно установената съдебна практика, противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин
заем /напр. ипотека, залог/, противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния
размер на законната лихва /така Решение
№ 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005г.
на ВКС, II г. о.,
Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007г. на ВКС, II
г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по
гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV
г.о./. Уговорената в процесния договор,
който е необезпечен, възнаградителната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява
добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Както вече бе посочено, независимо
от принципа на свободата на договаряне, регламентиран в нормата на чл.9 от ЗЗД,
противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени икономически
неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо отношение страна по
нея. Договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като
възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва има за
юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Уговорката
за размера на годишния лихвен процент не може да бъде заместена от друга
разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД,
който да определя размера на договорна лихва по сключени между страните
договори, а законната лихва по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД има различни функции от
възнаградителната лихва.
Нормата
на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е обща законова разпоредба, уреждаща основание
за недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските
сделки, какъвто е процесният договор за кредит, доколкото липсва специална
разпоредба, която да изключва приложението й по отношение на тях. Съгласно
чл.288 от ТЗ, за неуредените в него положения за търговските сделки се прилагат
разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него –
търговските обичаи. Действително в чл.430, ал.2 от ТЗ
не е предвидено ограничение за размера на лихвата, която заемателят плаща по
договор за кредит, чрез поставяне на изисквания за съответствието й
с добрите нрави. Разпоредбата на чл.26, ал.1
предл.3 от ЗЗД обаче намира приложение и при търговските сделки /Решение
№ 88/22.06.2010г., постановено по т.д. № 911/2009г. на ВКС, I т.о/.
Следва
да се посочи също, че разпоредбата на чл.24 от ЗПК
предвижда, че за договора за потребителски кредит се прилагат и разпоредбите на
чл.143-148 от ЗЗП. Съгласно чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл.6, §
1 от Директива 93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват потребителя.
Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават
тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата
на чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално. По аргумент от противното на чл.146, ал.2 от
ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени
предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Съгласно чл. 146, ал.4 от ЗЗП тежестта за установяване на обстоятелството, че
договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесния
случай ответникът не ангажира доказателства
в тази насока, поради което съдът е ограничен в преценката си от представените
такива. Ето защо, не следва да бъдат зачитани
последиците на клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор за
кредит.
По наведеното с исковата молба оплакване за нарушение разпоредбите на
чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото уговореното възнаграждение в размер на 1 529.94 лева за пакета от допълнителни
услуги на практика съставлява допълнителна лихва
/печалба/ към възнаградителната лихва, съдът
намира следното: Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, като в ал.4 е посочен неговият максимално допустим размер – пет
пъти размера на законната лихва. В § 1
на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и възнаграждения за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователни премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси. Включените в този пакет услуги по
своята същност представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на
кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК.
Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко отношение към насрещните
задължения на страните по договора, т.е. по
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва на падежа. Поради изложеното, съдът
счита, че с пакета от допълнителни услуги се въвеждат
допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за
потребителя и съответно годишният
процент на разходите реално надхвърля 39.94 %
и възлиза на 383.3847 %, който размер се
установява от заключението на вещото лице. Така размерът на ГПР се явява
по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %,
определен в чл.19, ал.4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за
пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК,
тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по
кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза от договора
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията
на закона, е нищожна. Според нормата на чл.22 от ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и
тези по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК - за определяне на
възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид
това и след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 22 във вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК във
вр. чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или
други разходи по кредита. С оглед всичко изложено, предявеният
иск за прогласяване нищожност на процесния договор за кредит, на основание чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД във
вр. чл. 22 във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид изхода на делото по главния иск, съдът не
следва да разглежда предявения при условията на евентуалност иск
с правно основание
чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД във вр. с чл.11, т.9 и т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК -
за прогласяване нищожността на клаузите от договор за кредит с номер MAX_********* от 27.11.2020г., с
които се предвижда заплащане на възнаградителна лихва в размер на ГПР 39.94 %,
годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца – 255.05 лева,
заплащането на допълнителни услуги в размер на 1 274.89 лева, от които
524.89 лева – услуга „Бързо разглеждане на искането за кредит“, както и 750
лева – услуга „Динамично плащане по своя кредит, или в общ размер на
1 529.94 лева – поради накърняване на добрите нрави и неспазване на
нормите на чл.11, т.9 и т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК,
тъй като не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на
евентуалния иск, доколкото главният иск е уважен, а не отхвърлен.
При този изход на делото право на разноски има единствено ищцата, като процесуалният й
представител – адв. Д. М. е поискал присъждане на
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищцата. В представения по делото договор за правна защита и съдействие е отбелязано, че процесуалното
представителство е безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА - за оказване на помощ на
материално затруднено лице. Ето защо, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. на процесуалния
й представител адв. Д. М. следва да бъде присъдена
сумата от 442 лева за адвокатско възнаграждение, определено от съда по
Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
платимо от ответника.
Ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд-Хасково държавна
такса в размер на 122 лева и разноски за вещо лице в размер на 150 лева,
доколкото с Определение № 260566/30.03.2021г. ищцата е била освободена от
заплащането на държавна такса и разноски в настоящото производство.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за кредит с НОМЕР МАХ *********/
27.11.2020г., сключен между Е.М.Г., ЕГН **********,***, и „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление – гр.С., Район **, ул.“**“ № **,
ет.*, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, във вр. с чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление – гр.С., Район **, ул.* № *, ет.*, да заплати на адв. Д. В.
М., ЕГН **********, с адрес на
кантората - гр.П., бул.“Пещерско шосе“ № *, ет.*, ап.*, сумата от 442 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление – гр.С., Район **, ул.* № *, ет.*, да заплати по
сметка на Районен съд-Хасково държавна такса в размер на 122
лева и разноски за вещо лице в размер на 150 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
СЪДИЯ :/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Г.А.