Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

София, 07.11.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-в състав, в открито заседание на първи ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлин Михайлов

               Членове:  Пепа Тонева

                                Велизар Костадинов

 

при секретаря Капка Лозева.……..…………………………………… и с участието

на прокурора ……………………………………………..……………………. като разгледа

докладваното от ……………….съдия Михайлов ………...……...гр.д. № 14 982. по описа

за 2016 г.,       и за да се произнесе, съдът взе предвид:

                        Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.

         Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от С.М.К., с която обжалва решение от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 18 521/12 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 45 състав, в частта, в която е отхвърлена исковата претенция за прогласяване на нищожността на чл.5, ал.2 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006, като нищожна поради неравноправност. В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на решение, свързани с възприетото от съда, че не са налице предпоставките на чл.143 от ЗЗП. Твърди, че неравноправността произтича от поставянето на праг на лихвата в посока намаление и липсата на такъв в посока увеличение, както и липсата на индивидуална уговореност на същата. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в тази част и вместо него постанови ново, с което да уважи претенцията, като претендира и направените по делото разноски.

            Ответникът по жалбата „Б.П.Б.“ АД оспорва същата. Твърди, че изложените доводи са неоснователни и цитираната клауза от договора не попада в приложното поле на чл.146 от ЗЗП и Директива 93/13/ЕОИ на Съвета. В тази връзка твърди, че същата е индивидуално договорена и напълно ясна, като моли съда да не взима предвид цитираната съдебна практика, с оглед на ирелевантността й към настоящия случай. Моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение въззивната жалба, като претендира и направените по делото разноски.

            С въззивна жалба „Б.П.Б.“ АД оспорва същото решение в осъдителната част  Твърди, че съдът неправилно е приел, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени. Твърди, че тежестта на доказване на този факт е на ищеца, както и твърди, че твърденията за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва са несъстоятелни. Твърди, че обявените за нищожни клаузи попадат в приложното поле на чл.144 от ЗЗП. По отношение на частта, в която са уважени предявените осъдителни искове, твърди, че решението е в противоречие с отхвърлянето на претенцията за нищожност на чл.5, ал.2 от договора. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в тази част и вместо него постанови ново, с което да отхвърли претенциите, като претендира и разноски..

            Ответникът по тази въззивна жалба С.М.К. оспорва същата. Твърди, че в нея се смесват текстове от ЗЗП и ЗПК, като твърди, че двата закона уреждат различни материи. Твърди, че направеното възражение по отношение на предмета на договора са неоснователни, тъй като договора за кредит е сключен с физическо лице, а не с юридическо такова. Оспорва твърдението, че клаузите попадат в приложното поле на чл.144 от ЗЗП. В тази връзка посочва практика на ВКС и СЕС. Моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение подадената жалба и претендира разноски.

            С частна жалба „Б.П.Б.“ АД оспорва постановеното решение от 27.06.2016 г. В същата са изложени твърдения за неправилност на постановеното решение от 29.01.2016 г. Моли съда да отмени така постановеното решение.

            Ответникът по тази жалба С.М.К. оспорва същата, като излага доводи, свързани със съществото на спора. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди атакуваното.

            Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за  установено от фактическа и правна страна следното:

            От фактическа страна:

           Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че с атакуваното решение № 185 от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 18 521/12 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 45 състав, че съдът е признал за установено по предявения иск от С.М.К. против „Б.П.Б.” АД, че клаузите на чл. 5, ал. 3 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 и клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от анекс № 1 към договор за кредит срещу ипотека № 3178/R/2006, за нищожни като неравноправни, като е отхвърлил исковата претенция за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 2 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 като нищожна поради неравноправност и е осъдил „Б.П.Б.” АД да заплати  на С.М.К. сумата от 800  евро, предявен като частичен иск от общо дължимата сума от 4 879.04 евро, представляваща платена въз основа на нищожни клаузи лихва по договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г., както и сумата от 200 евро, предявен като частичен иск от общо дължимата сума от 3 724.75евро, като недължимо платена сума, представляваща разликата между размера на предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата такива за периода от 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 12.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумите, а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК - сумата от 5 650.19 лв., представляваща направени по делото разноски.

           Не се спори между страните, а се установява и от решение № 9 601 от 27.06.2016 г., постановено по същото дело, че съдът е допълнил решение № 185 от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 18 521/12 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 45 състав, като е осъдил „Б.П.Б.” АД да заплати на С.М.К. сумата над 800  евро до общо дължимата сума от 4 879.04 евро, представляваща платена въз основа на нищожни клаузи лихва по договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г., както и сумата над 200 евро до дължимата сума от 3 722.75 евро, като недължимо платена сума, представляваща разликата между размера на предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата такива за периода от 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г., като е отхвърлил исковата претенция за сумата над 3 722.75 евро до пълния претендирай размер от 3 724.75 евро и е изменил решение № 185 от 29.01.2016 г. по гр.д. № 18521/2012 г. по описа на Софийски районен съд, в частта относно дължимите разноски, като е осъдил  С.М.К. да заплати на „Б.П.Б.” АД, на основание чл. 78, ал. 8 във връзка с ал. 3 от ГПК, сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, като е оставил без уважение молбата за изменение на решението в частта относно присъдените на ищцата разноски.

           Не се спори между страните, а се установява и от представения по делото заверен препис от договор за кредит срещу ипотека № 31175/R/2006 от 21.12.2006 г., че ответникът, в качеството си на кредитодател, се е задължил да предостави на ищцата, в качеството й на кредитополучател, кредит в размер на 150 000 евро за покупка и довършителни работи на апартамент с гараж и два магазина, при уговорен лихвен процент, със срок на погасяване на кредита 348 месеца от датата на отпускане на кредита, като крайният срок за изплащане на всички задължения по кредита е 31.12.2035 г., срещу задължението на кредитополучателя да върне кредита на равни анюитетни вноски в уговорения срок, като договорът е сключен при общи условия и при обезпечение от страна на кредитополучателя. Не се спори, а се установява и от анекс № 1 от 11.12.2010 г. към договора за кредит срещу ипотека № 31175/R/2006 г., че страните са предоговорили част от клаузите по договора.

           Не се спори, а се установява и от представения заверен препис от нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти, изградени на етап груб строеж № 27, том II, per. № 4825, дело № 192 от 2006 г. на нотариус А.М., с per. № 015, действаща в района на СРС, че С.М.К. е придобила чрез покупко-продажба собствеността върху следните недвижими имоти, находящи се в гр. София, район „Витоша“, в жилищната сграда с магазини, офиси, гаражи, трафопост и подземни гаражи, изградена на етап груб строеж в УПИ XI-20, 344, 376 от кв. 56 по плана на гр. София, местност „Манастирски ливади-Запад“, целият с площ от 2 155 кв.м., при граници на имота, подробно описани в нотариалния акт, а именно: 1. магазин № 2 във вход А на партерния етаж на сградата, със застроена площ от 50,62 кв.м., заедно с 0,860 % идеални части от общите части на сградата, 2. магазин № 6 във вход В на партерния етаж на сградата, със застроена площ от 78,88 кв.м., заедно с 1,340 % идеални части от общите части на сградата, 3. апартамент № 40 във вход В на трети жилищен етаж на сградата, със застроена площ от 121,67 кв.м., заедно с мазе № 37 с площ от 2,24 кв.м., заедно с 2,183 % идеални части от общите части на сградата, 4. надземен гараж № 14 със застроена площ от 18,77 кв.м., заедно с 0,325 % идеални части от общите части на сградата, 5. 4,708 % идеални части от УПИ, в който е построена сградата, при посочени граници на самостоятелните обекти в сградата, подробно описани в нотариалния акт, и при уговорена продажба цена.

           Не се спори между страните, а се установява и от представения заверен препис от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти, изградени на етап груб строеж № 28, том II, per. № 4831, дело № 193 от 2006 г. на нотариус А.М., с per. № 015, действаща в района на СРС, е видно, че С.М.К. е учредила в полза на „Б.П.Б.“ АД договорна ипотека върху собствените си недвижими имоти, изградени на етап груб строеж, находящи с в гр. София, район „Витоша“, в жилищната сграда с магазини, офиси, гаражи, трафопост и подземни гаражи, изградена на етап груб строеж в УПИ XI-20, 344, 376 от кв. 56 по плана на гр. София, местност „Манастирски ливади-Запад“, целият с площ от 2 155 кв.м., при граници на имота, подробно описани в нотариалния акт, които имоти ищцата е придобила по силата на сделка покупко- продажба, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти, изградени на етап груб строеж № 27, том II, per. № 4825, дело № 192 от 2006 г. на нотариус А.М., с per. № 015, действаща в района на СРС.

           Не се спори между страните, а се установява и от представения заверен препис от покана, отправена от ищцата до ответното дружество на 03.04.2012 г. и получена от последното на 03.04.2012 г., че ищцата е поканила ответното дружество да й възстанови сумата от 9 320.91 евро, представляваща размера на надплатени месечни вноски за периода на кредита до отправяне на поканата, като недължимо платена.

           Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че общите условия на банката са били одобрени с решение на Изпълнителния комитет от 12.02.2007 г., като същите са в сила от 12.02.2007 г. Видно от представения заверен препис от протокол № 12 от заседание на Изпълнителния комитет на Б.П.Б. проведено на 25.09.2008 г., е било взето решение за промяна на чл. 2.2, ал. 5, ал. 6 и ал. 7, чл.7,2 от общите условия, като са приети и нови текстове, а именно: чл. 3.6.а и нови ал. 5 и 6 на чл. 7.2 на общите условия.

           Не се спори, а се установява и от представения протокол № 26 на КЗК за проведено заседание на 10.07.2012 г. е видно, че е било взето решение да се уведоми „Б.П.Б.“ АД с препоръки за отстраняване на неравноправна клауза в определен от комисията срок. На проведено заседание на КЗК на 10.09.2012 г., за което е бил съставен протокол № 39, е прието, че „Б.П.Б.“ АД се е съобразила с направената препоръка с писмо изх. № Ц-00-2254 от 17..07.2012 г. и е отстранила неравноправна клауза. Като доказателства по делото са приети и четири броя писма, отправени от КЗК до страните по делото във връзка с дадени от страна на комисията до банката препоръки и уведомяване от комисията до ищцата за предприетите от страна на банката действия по отстраняване на неравноправна клауза.

           От основното заключение на назначената съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че „юробор“ е средното лихвено равнище, прие което банките в еврозоната си разменят срочни депозити в евро, което се изчислява от Европейската банкова федерация в Брюксел, Белгия, която представлява интересите на 3 000 кредитни институции в страните-членки на Европейския съюз, а също и на Исландия, Норвегия и Швейцария, и който „юробор“ се обявява всеки работен ден в 11.00 часа централно европейско време и показва базовата лихва на междубанковия паричен пазар в еврозоната за депозити в евро за един, три, шести дванадесет месеца. Вещото лице сочи нивата на тримесечния „юробор“ за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г., като установява, че в началото на периода индексът бележи стойност от 3,72 %, достига най-високи нива през есента на 2008 г., като на 26.09.2008 г. е отчетена стойност от 5,14 %, след което е установена трайна тенденция на намаление и към датата на падежа на последната вноска за периода 26.11.2010 г. стойността на тримесечния „юробор“ е 1,03 %. Вещото лице също така установява, че лихвеният процент по кредита месечно е образуван като сбор от съответните месечни стойности на тримесечния „юробор“ към 26- то число и надбавка от 6,9 % за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г. реално платените месечни вноски са в размер на 60 506.27 евро, а размерът на преизчислените месечни вноски при лихва по кредита равна на тримесечния „юробор“ към 26-то число на всеки месец плюс 6,9 % надбавка възлиза на 55 627.23 евро, като размерът на общо надплатената сума възлиза на 4 879.04 евро. Вещото лице установява, че надплатената сума над първоначално договорената месечна анюитетна вноска, с анекс № 1 за периода на сключването му 11.12.2010 г. до завеждане на исковата молба възлиза на 3 722.75 евро. Вещото лице твърди, че в резултат на рецесиите в световен план са завишени изискванията за поддържане на собствен капитал във връзка с кредитите, отпускани от банките. В резултат от глобалните икономически условия, рейтингите на редица банки са били намалени, и кредитният риск, който отразява вероятността заемащата средства Б.да не изплати задълженията си, се е увеличила при международното междубанково финансиране, поради намалялото взаимно доверие. Това увеличава вероятността от покачване на лихвения процент по заетите от банката средства и съответно предизвиква ръст на разходите за ресурс на банката. Намалялото доверие към банките в страната също е резултат от рецесията, в която България е изпаднала от началото на 2008 г. Предпоставки за нея били отчетени още в средата на 2007 г., когато нивата на лихвите по междубанковите депозити започнало да се покачва. В края на 2008 г. нивото на БВП за България в реално изражение намаля значително за първи път от 2003 г., което допълнително повишава предпазливостта на инвестициите към региона и страната, в т.ч. по отношение на кредитирането на банките. В заключение вещото лице сочи, че основните причини за покачване на нивата на някои пазарни индикатори през периода от 2007 г. до началото на 2009 г. се свързват с условията на глобална икономическа криза и намалялото доверие между икономическите участници, обективирана през очакванията за риска от неизпълнение на задълженията на банките по заетите от тях парични средства. Национализирането на банки, както и фалитът на някои банки, води до отчитането на по-голям риск при отпускането на средства между банките в международен план. Това по естествен път води до повишаване на лихвените равнища на междубанковия пазар. Като друг фактор, свързан с развилата се икономическа криза, вещото лице сочи занижените очаквания за развитие на региона, в който се намира България, спад на доверието към банките в региона и завишени очаквания за риска от финансирането на банките, съответно рискът от затруднения на банките по изпълнение на задълженията им по привлечен ресурс се увеличава. Вещото лице сочи, че посочените условия намаляват кредитоспособността на банките в страна, в частност на ответника, като намалената кредитоспособност се отразява негативно върху разходите на банката за ресурс, съответно води до покачване стойността на банковия ресурс. В заключението си вещото лице установява нивата на финансовия дериват 5г Cyan на кредитния риск на България, като важен пазарен измерител, като сочи, че същият представлява 5-годишно споразумение, в което емитента/продавача на деривата гарантира на купувача плащане в случай на фалит на държавата.

           От допълнителното заключение на съдебно- счетоводната експертиза, се установява, че общо платените месечни вноски за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г. са в размер на 82 086.33 евро, като за процесния период банката е прилагала различни лихвени проценти. Дължимата лихва по кредита е определена в размер на сбора от тримесечния „юробор“, но не по-малко от 2,5 % плюс надбавка от 6,9 %, като при извършените изчисления вещото лице не е взело предвид едностранните увеличения на лихвения процент по договора от страна на банката. Общият размер на месечните вноски за процесния период вещото лице определя на 58 590.91 евро. Общият размер на разликата между начислените/събрани от банката анюитетни месечни вноски и анюитетните месечни вноски за процесния период, изчислени съобразно с условията на сключения между страните договор, възлиза на 1 915.36 евро. Вещото лице сочи, че сумата от 1 91536 евро представлява начислените в повече от банката месечни вноски.

           От заключението на назначената и изслушана в съдебно заседание пред настоящата инстанция съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размера на лихвата за периода 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г. при прилагане на лихвен процент от 9.40 и с първоначален период от шест месеца при лихвен процент от 3% е в размер на 46 949.57 евро, платената за този период сума за лихва е в размер на 47 663.38 евро, т.е.платена в повече 713.81 евро. Вещото лице е изчислило, че лихвата за париода 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г. при прилагане на лихвен процент от 9.4  и при първоначален период от осем месеца прилаган лихвен процент от 5.39% лихвата за периода е 15 336.12 евро, платената за същия период сума от ищеца е 13 925.98 евро, т.е. не са заплатени 1 410.14 евро. Вещото лице е изчислило, че за периода 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г. при прилагане на лихвен процент в размер на 10.65 % и при първоначален период от осем месеца, прилаган лихвен процент от 5.39% лихвата е в размер на 16 637.05 евро, платената е в размер на 13 925.98 евро, т.е. не е заплатена сумата от 2 711.07 евро. Така изготвеното заключение е въз основа на първични счетоводни документи, поради което съдът го кредитира изцяло.

От правна страна:

           При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

           Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените от ищеца уточнение, същият е предявил обективно съединени, при условията на кумулативното обективно съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 143 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

           С атакуваното решение № 185 от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 18 521/12 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 45 състав, съдът е признал за установено по предявения иск от С.М.К. против „Б.П.Б.” АД, че клаузите на чл. 5, ал. 3 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 и клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от анекс № 1 към договор за кредит срещу ипотека № 3178/R/2006, за нищожни като неравноправни, като е отхвърлил исковата претенция за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 2 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 като нищожна поради неравноправност и е осъдил „Б.П.Б.” АД да заплати  на С.М.К. сумата от 800  евро, предявен като частичен иск от общо дължимата сума от 4 879.04 евро, представляваща платена въз основа на нищожни клаузи лихва по договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г., както и сумата от 200 евро, предявен като частичен иск от общо дължимата сума от 3 724.75евро, като недължимо платена сума, представляваща разликата между размера на предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата такива за периода от 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 12.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумите, а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК - сумата от 5 650.19 лв., представляваща направени по делото разноски.

           С атакуваното решение № 9 601 от 27.06.2016 г., постановено по същото дело, че съдът е допълнил решение № 185 от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 18 521/12 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 45 състав, съдът е осъдил „Б.П.Б.” АД да заплати на С.М.К. сумата над 800  евро до общо дължимата сума от 4 879.04 евро, представляваща платена въз основа на нищожни клаузи лихва по договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г., както и сумата над 200 евро до дължимата сума от 3 722.75 евро, като недължимо платена сума, представляваща разликата между размера на предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата такива за периода от 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г., като е отхвърлил исковата претенция за сумата над 3 722.75 евро до пълния претендирай размер от 3 724.75 евро и е изменил решение № 185 от 29.01.2016 г. по гр.д. № 18521/2012 г. по описа на Софийски районен съд, в частта относно дължимите разноски, като е осъдил  С.М.К. да заплати на „Б.П.Б.” АД, на основание чл. 78, ал. 8 във връзка с ал. 3 от ГПК, сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, като е оставил без уважение молбата за изменение на решението в частта относно присъдените на ищцата разноски.

           По допустимостта и основателността на подадените въззивни жалби:

           По отношение на така подадените въззивни жалби, съдът намира, че същите са подадени в срок и от упълномощено лице, поради което са процесуално допустима. Атакуваното решение е валидно и допустимо.

           В жалбата на ищцата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение, свързани с неправилно възприемане от страна на съда, че не са налице предпоставките на чл.143 от ЗЗП по отношение на клаузата на чл.5, ал.2 от договора, като в тази връзка твърди, че не е налице индивидуална уговореност на лихвата.

           В жалбата на ответника са релевирани доводи свързани с неправилност на изводите на съда по отношение на наличието на неравноправност на клаузи от договора. В тази връзка твърди, че договора е с инвестиционна цел, договора попада в приложното поле на чл.144 от ЗЗП, както и че решението е противоречиво по отношение на присъдени суми, тъй като иска за нищожност на чл.5, ал.2 от договора е отхвърлен. Инвокира доводи, че на ищеца е тежестта да докаже неравноправността на нормите, като доказателства в тази насока не са събрани.

           Така релевираните доводи за незаконосъобразност от ищцата, съдът в настоящия си състав, намира за основателни. Видно от чл. 5, ал. 2 от договора за кредит, сключен между страните, същите са уговорили начина на формиране на дължимата лихва, а именно: като сбор от тримесечния „юробор“, но не по-малко от 0,25 % плюс надбавка от 6,9 %. Дължимата лихва е формирана от два компонента - постоянен, в размер на 6,9 %, представляващ възнаграждение за банката, и променлив - тримесечния „юробор“, но не по-малко от 0,25 %, който не зависи от търговеца. Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят е изброил примерно някой от възможните уговорки във вреда на потребителя, измежду които и клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание (т. 10 на чл. 143 от ЗЗП) или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т. 12 на чл. 143 от ЗЗП). От друга страна, от забраните по чл. 143, т. 10 и 12 са предвидени изключения по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за банков кредит съобразно § 13, т. 12 от ЗЗП, като изключенията са уредени в чл. 144 от ЗЗП. При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, отчитайки и целта на закона, съдът в настоящия си състав намира, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия (ОУ);  тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от ЗЗП), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата и при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 от ЗЗП. Видно от текста на оспорената клауза от договора, преценена през призмата на тези изисквания,  клаузата на чл. 5, ал. 2 от договора не отговаря на така определените изисквания. В процесната клауза са предвидени обстоятелствата, при които лихвата може да се променя едностранно от банката - ако 3-месечният „юробор“ достигне нива с 0.25 % по-високи от посочените в договора в рамките на 1 месец. По същество това обстоятелство не зависи от волята на кредитора, тъй като представлява неподвластен на страните обективен пазарен индекс. От друга страна, прилагането на това обстоятелство е поставено в зависимост от волята на кредитора, тъй като: е опосредено от изричен акт на банката, а не е налице автоматизъм на промяната; липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм, т.е. за начина на формиране на едностранно променената лихва и отделните компоненти в тази формула; не е предвидена възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса „юробор“, даже напротив - установена е изрична забрана за намаляване на лихвата под първоначално уговорения размер от 2.5 % плюс надбавка от 6.9%. С оглед на това, настоящият съдебен състав намира за очевидно, че така формулирана клаузата на чл. 5, ал. 2 от процесния договор е изцяло в полза на банката и в ущърб на кредитополучателите. Ето защо съдът в настоящия си състав намира, че изводите на първоинстанционния съд са незаконосъобразни. Следва да се постанови решение, с което да се отмени атакуваното в тази част и вместо него се постанови ново, с което да се признае за установено, че клаузата на чл.5, ал.2 от процесния договор е нищожна, като неравноправна.

           По отношение на релевираните доводи във въззивната жалба на ответника по делото съдът намира същите за неоснователни.            Спорно пред първоинстанционния съд, както и пред настоящата инстанция е наличието на неравноправност в клаузите на чл. 5, ал. 3 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 и клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от анекс № 1 към договор за кредит срещу ипотека № 3178/R/2006. В тази връзка ответникът е релевирал доводи за незаконосъобразност на постановеното решение, свързани с  характера на договора, като такъв с инвестиционна цел, както и че съдът не е отчел, че същият попада в приложното поле на предвидените от законодателя изключения по чл.144 от ЗЗП. Така наведените доводи съдът намира за неоснователни. В жалбата се твърди, че след като договора е за закупуване на магазини, то същият няма характер на потребителски договор. Съгласно легалната дефиниция, дадена с разпоредбата на чл.4 от ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са потребителя и кредиторът, в разпоредбата на ал.2 от чл.5 от ЗПК (отм.) е дадена легална дефиниция на понятието портебител. Потребител е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност. Така се обосновава приложимост на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Тежестта да се докаже, че страната по договора за кредит срещу ипотека действа в рамките на неговата професионална или търговска дейност е на ответника в настоящето производство. Същият не е ангажирал доказателства в тази насока, поради което съдът намира, че наведеното възражение във въззивната жалба по отношение на качеството потребител на ищеца, както и по отношение на характера на договора, като такъв с инвестиционна цел е неоснователно.

    Ката неоснователно следва да се възприеме и наведеното твърдение за незаконосъобразност на атакуваното решение, предвид попадането в приложното поле на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Еднозначно се приема от съдебната практика, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Прието е, че методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя- т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. В случайте когато потребителят не е получил достатъчно информация как кредитодателят може да промени едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да извърши необходимите действия в своя защита, като методологията, създадена от банката - кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява част от сключения договор, кредитодателят не може да бъде считан за добросъвестно по смисъла на чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. С оглед на данните по делото, както и предвид изложеното по отношение на въззивната жалба от страна на ищеца по делото, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за прилагане на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП по отношение на оспорените клаузи от договора, поради което атакуваното решение следва да се потвърди в тази част, като правилно и законосъобразно.

По отношение на частта от решението, с която е осъден ответника да заплати на ищеца претендираните суми във въззивната жалба са наведени доводи за незаконосъобразност, свързани с противоречие на същото с отхвърлянето на претенцията за нищожност на разпоредбата на чл.5, ал.2 от договора. Инвокиран е довод, че дори да се приеме, че клаузата на чл.5, ал.3 от договора да е нищожна, то приложимият лихвен процент би бил в размер на 9.4%. В тази връзка се оспорва кредитираното заключение на експертизата, като се твърди, че същото е изготвено само по въпроси поставени от ищеца. Така релевираните доводи, съдът в настоящия си състав намира за неоснователни. С оглед възприетото от настоящия състав по отношение на оспорената клауза на чл.5, ал.2 от договора, следва да се приеме, че твърдяното противоречие не е налице. От друга страна следва да се вземе предвид, че изчислението на размера на лихвите, които кредитополучател дължи следва да се извърши въз основа на конкретно договореното по отношение на лихвените проценти. Конкретно договорен между страните е лихвен процент на тримесечния „юрибор“ към 26-то число на всеки месец плюс 6,9 % надбавка. Въз основа на това вещото лице е изчислило размера на вноската, което е следвало да бъде заплащана от кредитополучателя. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че атакуваното решение в тази част е правилно и законосъобразно.

По отношение на доводите, изложени във въззивната жалба против постановеното допълнително решение от първоинстанционния съд съдът намира следното:

Видно от самата жалба в нея са наведени доводи за незаконосъобразност на решението, такива каквито са посочени в самата въззивна жалба против основното решение. С оглед изложеното по-горе по отношение на самата въззивна жалба, оспорваща постановеното първоначално решение, съдът намира, че не следва да повтаря изложените по-горе доводи.

           С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на основание чл.78 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 4 000 лв., представляваща разноски за един адвокат, пред настоящата инстанция. В тази връзка не следва да се възприема за основателно направеното възражение за прекомерност „поради липса на доказателства за неговото заплащане“. По същество това не е същинско възражение за прекомерност, а се оспорва изцяло дължимостта на това възнаграждение.

           Водим от гореизложеното Софийски градски съд

 

Р   Е  Ш   И:

             

                       

                        ОТМЕНЯ  решение № 185 от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 18 521/12 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 45 състав, в частта, в която съдът е отхвърлил исковата претенция за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 2 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 като нищожна поради неравноправност, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него постановява:

                        ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск от С.М.К., с ЕГН **********,*** против „Б.П.Б.” АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на     управление:***, че клаузата на чл. 5, ал. 2 от договор за кредит срещу ипотека № 3175/R/2006 за нищожна като неравноправна.

                        ПОТВЪРЖДАВА решение № 185 от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 18 521/12 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 45 състав, в останалата част, като правилно и законосъобразно.

                        ПОТВЪРЖДАВА решение № 9 601 от 27.06.2016 г., постановено по гр.д. № 18 521/12 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 45 състав, като правилно и законосъобразно.

                        ОСЪЖДА  „Б. П.Б.” АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на       управление:*** да заплати на  С.М.К., с ЕГН **********,*** сумата от 4 000 ( четири хиляди) лв., на основание чл.78 от ГПК.

                        Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

                       

 

 

                   Председател:                                                         Членове: 1.

 

 

 

 

                                                                                                                      2.