Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………………………
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-22 състав, в публично заседание на двадесет и девети март две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Румяна Аврамова, като разгледа
докладваното от съдията т. дело N 502 по
описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация §22 от ПЗР на Кодекса за застраховането
/КЗ/ във чл. 193, ал. 1 вр. чл. 208 от Кодекса за
застраховането /отм./ и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите
/ЗЗД/.
Ищецът „П.л.б.“ ЕООД твърди, че между него и ответника ЗАД „А.” АД
е сключен договор за застраховка тип
„пълно каско“ с комбинирана
застрахователна полица № **********/20.08.2014 г. за л. а. „Ауди А4 авант“,
шаси №
WAUZZZ8K99A146005, двигател № *****,
с период на покритие от 21.08.2014 г. до 20.08.2015 г. Уговорената застрахователна стойност е
14316.17 евро. В срока на действие на полицата – на 04.02.2015 г. автомобилът е
откраднат. За настъпилото
застрахователно събитие - кражба на застрахования автомобил,
лизингополучателят незабавно уведомява
застрахователя, органите на МВР и ищецът, в качеството му на
лизингодател. Във връзка със случая е образувано е досъдебно производство №
3384 ЗМ К-299/2015 г. по описа на 09
РУП-СДВР. С постановление от 03.09.2015
г. на прокуратурата досъдебното производство е спряно. Твърди, че по случая е
заведена щета № 10015030103559 при ответника, по която на застрахователното
дружество са предоставени всички необходими документи за настъпилото
застрахователно събитие. Поддържа, че ответникът е следвало да заплати
застрахователно обезщетение не по-късно от 04.09.2015 г., но с писмо от
25.11.2016 г. ответникът отказва да изплати застрахователното обезщетение по
образуваната щета, като посочва, че за него не е възникнало задължение за
изплащане на застрахователно обезщетение.
Моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 28 000 лева, представляваща застрахователно
обезщетение за кражба на застрахованото МПС,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба, както и мораторна лихва в размер на 5586.68 лева за периода от
04.02.2015 г. /датата на застрахователното събитие/ до 20.01.2017 г. /датата на
исковата молба/. Претендира и
направените по делото разноски.
Ответникът ЗАД „А.” АД оспорва исковете.
Оспорва активната легитимация на ищеца да предяви настоящия иск, тъй като
твърди, че ищецът не е собственик на процесния автомобил. Оспорва настъпването на вреди в правната
сфера на ищеца от застрахователното събитие. Оспорва валидността на
застрахователното правоотношение, с твърдението, че договорът е сключен при
липса на застрахователен интерес и полицата не носи подпис на представител на
застрахованото лице. Оспорва заплащането на застрахователна премия по
договора. Оспорва настъпването на покрит
от застраховката риск- кражба на процесното МПС. Поддържа, че е налице изключен
риск по т. 14.5; 14.8; т. 16.14.1; 16.14.2; 16.14.3; 16.14.4 от ОУ. Оспорва и размера на претендираното
застрахователно обезщетение, като поддържа, че същото е завишено и не отговаря
на действителната стойност на вредата към датата на настъпване на
застрахователното събитие. Оспорва и дължимостта на мораторната лихва. Моли
съда да отхвърли предявените искове, като му присъди направените по делото
разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
Третото лице-помагач на страната на
ответника - „П.И.Б.бг“ ЕООД счита, че предявените искове са допустми, а относно
тяхната основателност не изразява становище.
Съдът, след като взе предвид доводите на
страните и прецени събраните по делото доказателства, съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Между
ищеца и ответника е сключена комбинирана застрахователна полица № ********** от
20.08.2014 г., в която е включена и застраховка за имуществено застраховане
“каско”, клауза „П” – пълно автокаско, на лек автомобил марка “Ауди”, модел „А4”, за застрахователната сума 14316.17 евро, със
срок на застрахователно покритие от 21.08.2014 г. до 20.08.2015 г., при
уговорена застрахователна общо дължима премия
от 1400 лева, платима заедно с дължимия данък еднократно. Видно от приетото, като неоспорено от страните
заключение на съдебно-счетоводната експретиза, дължимата застрахователна премия
е платена с комбинирано платежно нареждане от 11.09.2014 г. При подписването на полицата застрахованият
декларира, че е запознат с общите условия на застрахователя, които общи условия
са представени по делото. Застрахователния
договор е сключен чрез застрахователния брокер „П.И.Б.бг“ ЕООД, като в него е
вписано, че собственик на автомобила е лизингодателят „П.л.б.“ ЕООД, а
пълномощник е лизингополучателят „Т.“ ООД. След сключването на договора, на
21.08.2014 г. е извършен оглед на застрахования автомобил от служители на
ответника, при който не са констатирани повреди и липси.
Съгласно
клауза „П” – всички рискове /Пълно каско/, т. 12 от общите условия на
застрахователя, последният покрива пълна
загуба или частична щета на застрахованото МПС, вкл. и риска от кражба, грабеж
или противозаконно отнемане с намерение за ползване на цялото МПС. В раздел
ХVІІІ, т. 11, т. 12, т. 15 и т. 16 са дадени дефиниции на на тази тези понятия. Съгласно т. 39 от ОУ,
застраховката на МПС влиза в сила, ако е платена застрахователната премия или
договорената първа вноска от нея и след като са изпълнени изискванията за оглед
и заснемане на МПС от посочено от застрахователя лице. В раздел ІV от ОУ са
посочени изключените рискове. Ако застрахованият не изпълни някое от предвидените
в ОУ свои задължения, застрахователят има право да откаже или намали
застрахователното обезщетение – т. 50.9 от ОУ. В раздел ХІІ са посочени правата и задълженията на застрахования при
настъпване на застрахователно събитие. Съгласно т. 82 от ОУ, изплащането на
застрахователното обезщетение се извършва до 15 дни след представяне на всички
изискани от застрахователя документи.
За
автомобила – предмет на застрахователната полица е издадено свидетелство за
регистрация № *********/25.08.2014 г., в което е вписан рег. № на автомобила *******. Като собственик
на автомобила е посочено дружеството ищец „П.л.б.“ ЕООД , а като лице, което
може да използва превозното средство по силата на право, различно от правото на
собственост е отбелязано лицето „Т.“ ООД.
Представен
е и договор за финансов лизинг от 20.08.2014 г., сключен между ищеца, като
лизингодател и „Т.“ ООД, като лизингополучател, със стойност на лизинговия
обект 7158.09 евро. Автомобилът –
предмет на договора за лизинг е предаден на лизингополучателя на 25.08.2014 г. Този автомобил е закупен от лизингодателя в
изпълнение на договора за финансов лизинг на 20.08.2014 г. за сумата от
14 000 лева, като видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза
издадената за тази сума фактура от продавача на колата е осчетоводена и сумата
от 14 000 лева е преведена на продавача на 27.08.2014 г.
В срока на действие на застрахователния договор, за
времето от около 19.30 ч. на 04.02.2015 г. до около 7.20 ч. на 05.02.2015 г.
застрахованото МПС е противозаконно отнето от неизвестен извършител. Застрахователят
е уведомен за настъпилото събитие на 05.02.2015 г., като е образувана щета №
10015030103559. Към уведомлението са приложени свидетелство за управление на
МПС, свидетелство за регистрация на МПС и
знак за годишен технически преглед.
Уведомлението е подадено от ползвателя на автомобила, който е
декларирал, че при предаване на автомобила от лизингодателя му е предаден 1
брой контактен ключ, като другият е останал в лизингодателя. Заявителят е
предал на застрахователя намиращия се в негово държане контактен ключ. По тази
щета, на 05.02.2015 г. на застрахователя е предаден от служител на ищеца голям
талон за автомобила и втори ключ, а на 24.03.2015 г. са предадени: писмо за
връщане на голям талон; постановление на прокуратурата; оригинал на протокол за
маркиране; оригинал на застрахователната полица; копие на договора за лизинг и
други документи, свързани с този договор.
Представено
е постановление на СРП от 03.09.2015 г. за спиране на образуваното наказателно
производство, образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.
346, ал. 1 от НК.
След
разглеждане на преписката по щетата, застрахователят уведомява застрахованото
лице с писмо с изх. № от 25.11.2016 г., че поради липса на сервизен ключ на
автомобила отказва изплащане на застрахователно обезщетение.
Видно
от заключението на приетата, като неоспорена от страните,
съдебно-автотехническа експертиза, което заключение Съдът кредитира като компетентно и
безпристрастно дадено, се установява, че годината на производство на автомобила
е 2008 г., когато е и първата му регистрация. При презакупуването на автомобила
на 25.08.2014 г. същият е с километраж от 131600 км. Отчитайки тези
обстоятелства вещото лице определя пазарната стойност на автомобила на 7158.09
евро. Вещото лице посочва, че не е ясно по какъв метод е определена стойността
на автомобила при определяне на неговата застрахователна стойност. Процесният
автомобил е имал само фабрично заводска аларма, която при отключване на вратата
на водача се изключва. Задължително МПС се произвеждат оборудвани с два работни
ключа и един пластмасов сервизен ключ, който служи при предаване на автомобила
в сервиз да се ползва от автомонтьорите при обслужването на автомобила. От
представените на вещото лице за изготвяне на експертизата два ключа от
застрахователя, вещото лице успява да разчете информацията само от единия ключ,
като разчетената от него информация съответства на тази, разчетена на
04.02.2015 г., касаеща данните на пробега от 135851 км. и номера на шасито. Другият
ключ не може да бъде разчетен в представителството на П.на прибора, на който е
разчетена информацията от първия ключ.
По
иска с правна квалификация чл. чл. 193, ал. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 208, ал. 1 КЗ
/отм./.
Предявеният иск е с правно основание чл.
193, ал. 1 от КЗ /отм./, доколкото нормата е приложима към спорното материално
правоотношение, предвид § 22 от ПЗР на КЗ, според която част ІV на КЗ (отм.) се
прилага за застрахователни договори, сключени до влизане в сила на действащия
към момента на постановяване на настоящото решение Кодекс за
застраховането /обн. ДВ, бр.
102/29.12.2015 г./. При настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати
на застрахования застрахователно обезщетение или сума – чл. 193, ал. 1 от КЗ. Съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ
при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение в уговорения срок.
Съдът
намира за неоснователни направените от ответника възражения, че между страните
не е възникнало валидно застрахователно правоотношение въз основа на сключената
комбинирана застрахователна полица № ********** от 20.08.2014 г. Видно от
съдържанието на застрахователната полица, същата носи подпис на застрахованото
лице и отговаря на изискванията за форма по чл. 184, ал. 3, т. 10 от КЗ /отм./.
Съгласно възприетото в т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, ответникът
няма право да прави възражение за липсата на
представителна власт на лицето, подписало процесната застрахователна полица от
името на ищеца – т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. на ВКС – ОСГТК. Разпоредбата
на чл. 183, ал. 1 КЗ /отм./ определя застрахователния договор като договор, с
който застрахователят се задължава срещу плащане на премия да поеме определен
риск и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования
или на трето ползващо се лице застрахователно обезщетение или сума. Със същите
правни белези се характеризира и договорът за имуществено застраховане по чл.
200 КЗ /отм./, който има за предмет оценими в пари права на застрахования.
Легалната дефиниция на чл. 183, ал. 1 КЗ /отм./ сочи ясно, че целта и смисълът
на застрахователния договор се свеждат до осигуряване на застрахователно
покритие срещу рисковете на съответния вид застраховка. С оглед целта на договора, от момента на влизането
му в сила за застрахователя възниква задължение да носи риска от настъпване на
предвидените застрахователни събития и при евентуалното им осъществяване да
заплати на застрахования обезщетение за претърпените вреди, определено при
имуществените застраховки по правилото на чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./.
Осигуряването на застрахователно покритие формира съдържанието на дължимата от
застрахователя престация, което означава, че възникването на задължението за
носене на риска съвпада с момента на влизане на застрахователния договор в
сила. Щом като е влязъл в сила, застрахователният договор осигурява
застрахователно покритие и обратната хипотеза не е възможна. В случая
сключеният от страните застрахователен договор е влязъл в сила, с плащането на договорената застрахователната премия.
Необосновано се явява възражението на застрахователя, че такава не е платена,
тъй като от заключението на съдебно-счетоводната експертиза безспорно се
установява този факт. Самият
застраховател е приел плащането на уговорената застрахователната премия и следователно същият
е приел, че договорът между страните е действащ, в противен случай не е
следвало да приема плащане по договор, който счита за несключен.
Неоснователно се
явява и направеното от ответника възражение за недействителност на
застрахователния договор по чл. 195,
ал. 1 от КЗ /отм./ поради липса
на застрахователен интерес.
Съгласно §1, т. 34 от ДР на КЗ /отм./,
застрахователният интерес е определен като правно призната необходимост от
защита срещу последиците от застрахователното събитие. Безспорно собственикът
на вещта – предмет на имуществената застраховка, е лице, което има
застрахователен интерес да сключи такъв застрахователен договор, тъй като за него биха настъпили имуществените вреди от
загубата, пълното погиване или частичната щета на застрохованото имущество.
Това така, доколкото евентуални такива вреди ще доведат до намаляване на
неговия патримониум със стойността на отнетата или погинала вещ, съответно със стойността на средствата, които трябва да
отдели като разходи за нейния ремонт и за привеждането й в годно за употреба
състояние. В случая собственик на застрахованата вещ е ищецът. Същият е
придобил собствеността с договор за покупко-продажба от 25.08.2014 г.
Обстоятелството, че придобитият с този договор автомобил е предмет на сключен
от ищеца договор за финансов лизинг не обосновава извод, че ищецът се е
разпоредил с правото си на собственост върху автомобила. Договорът за
лизинг няма вещнопрехвърлително действие, тъй като с него не се прехвърля правото
на собственост върху лизинговата вещ от лизингодателя на лизингополучателя за
срока на действие на договора. С договора за лизинг лизингодателят предоставя
на лизингодателя единствено правомощието да ползва една вещ, която остава собственост на лизингодателя, срещу заплащане от
страна на лизингополучателя на възнаграждение за това ползване. Следва да се отбележи още, че ищецът е вписан
като собственик в свидетелството за
регистрация на автомобила № *********/25.08.2014 г., а съгласно чл. 15, ал. 1,
т. 5 от Наредба І-45/24.03.2000 г. на министъра на вътрешните работи за
регистриране, отчет,спиране от движение и пускане в движение, временно
отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни
средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за
регистрираните пътни превозни средства, при издаване на свидетелство за пререгистрация
се изисква и документ за собствеността на моторното превозно средство. Съгласно
решение № 874/18.11.2009 г., по гр. д. №
4074/08 г. на ІІІ ГО на ВКС и
решение № 792/12.01.2011 г., по гр. д. №
281/10 г. на ІІІ ГО на ВКС,
постановени по реда на чл.
290 от ГПК, свидетелството за регистрация на автомобила е официален
свидетелстващ документ, съставляващ доказателство относно съдържащите се в него
изявления, включително и относно собственика на съответния автомобил. Ищецът е представил такъв документ, който
е приет като доказателство по делото.Опровергаването на документа относно
правото на собственост следва да се осъществи с пълно обратно доказване на
факти, относими към отпадане на придобивното основание на собственика, каквито доказателства ответникът не е представил. В този смисъл следва да се приеме, че по делото е
установена собствеността на ищеца върху застрахована вещ, съответно обстоятелството,
че ищецът е собственик на вещта обосновава и наличието на засрахователен
интерес за него от сключване на процесния договор.
Ответникът
обосновава липсата на застрахователен интерес и от факта, че съгласно чл. 343
от ТЗ рискът от погиване на вещта се носи от лизингополучателя. Тази
разпоредба, както и останалите клаузи от общите условия, приложими към
лизинговия договор, на които се позовава ответникът, уреждат единствено
облигационните отношения между страните по договора за финансов лизинг. Разпоредбата
на чл. 343 от ТЗ не създава забрана за лизингодателя –собственик на вещта да
застрахова вещта, като евентуално платеното по сключен такъв договор
застрахователно обезщетение се приспада от задълженията на лизингополучателя за
лизингови вноски /т. 11.2.2 от приложимите към лизинговия договор общи условия/.
Ето защо застрахователят, който се явява
трето по отношение на договора за финансов лизинг лице, не може да откаже
изпълнение на свои задължения по застрахователния договор, позовавайки се на
клаузи на лизинговия договор, по който
не е страна. Следва да се отбележи още, че процесното
застрхователно събитие касае настъпването на застрахователния риск „кражба“,
който риск няма характер на визираното в
чл. 343 ТЗ погиване или повреждане на вещта.
В този
смисъл следва да се приеме, че е налице валидно застрахователно правоотношение
между страните, в срока на застрахователно покритие на което е настъпило
застрахователно събитие „кражба“. Настъпването
на застрахователното събитие и
обстоятелството, че това е станало в рамките на срока на действие на
застрахователния договор, се установява от представеното постановление,
изготвено от прокурор от Софийска районна прокуратура, което като официален документ се ползва с материална
доказателствена сила.
Спорно между страните се явява обстоятелството законосъобразен ли е отказът на ответника да
заплати застрахователното обезщетение, с мотива, че е налице
изключен риск по т. 14.5; 14.8; т. 16.14.1; 16.14.2; 16.14.3; 16.14.4 от ОУ на
застрахователя. Тежестта на
доказване, че е налице изключен риск по смисъла на горепосочените клаузи е върху страната,
която се позовава на тяхното приложение - в случая застрахователят.
Основанията, при които застрахователят по
имуществена застраховка може да откаже изплащане на застрахователно
обезщетение, са уредени в закона /чл. 189, ал 4; чл. 190,
ал. 2; чл. 206, ал. 3, чл. 207, ал. 2 и чл. 211 от КЗ /отм./. Общото помежду им е, че правото на отказ от
изплащане на обезщетение е признато във връзка с неизпълнение на задължения на
застрахования, които по силата на закона или по волята на страните са
значителни от гледна точка на интереса на застрахователя, защото имат отношение
към настъпването на застрахователното събитие и/или към вредите от него.
Конкретните проявни форми на основанията за отказ са предмет на уговаряне в
застрахователния договор и в общите условия, в които следва да е установено и
дължимото от застрахования поведение - задълженията, чието неизпълнение
освобождава застрахователя от отговорност за плащане на обезщетение. Независимо
от спецификата на основанията, застрахователят не може да откаже да изпълни
задължението си по чл. 193, ал. 1 вр. чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./, ако поведението на застрахования не е
рефлектирало неблагоприятно върху проявлението на риска, върху възможността за
ограничаване и предотвратяване на вредите или върху техния обем. Правно значимо
за отказа е само това поведение на застрахования, което е последващо спрямо
възникването на застрахователното правоотношение и съставлява неизпълнение на
произтичащи от закона, от договора и/или от общите условия изисквания за
действия или бездействия, насочени към предотвратяване на събитието и на
вредите или към ограничаването им.
Съгласно
чл. 211, т. 1 от КЗ, застрахователят
може да откаже плащане на обезщетение при умишлено причиняване на
застрахователното събитие от застрахования или от трето ползващо се лице. Сходна по смисъл е и клаузата на т 14.5
от ОУ, съгласно която застрахователят не покрива причинените вреди, от умишлени
или с груба небрежност действия от застрахования, член на неговото семейство,
негов служител или трето ползващо МПС лице, когато тези действия са предизвикали
застрахователното събитие. В случая не са ангажирани никакви доказателства, че
настъпилото застрахователно събитие е причинено умишлено или поради груба
небрежност от някое от изброените в т. 14.5 от ОУ лица. Не се установи и изключен риск по т. 14.8 от
ОУ, а именно, че застрахованият е предоставил на застрахователя неверни данни
за застрахованото МПС или за застрахователното събитие, с което е поставил
заблуда застрахователя. От разпоредбата
на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ е видно, че правно релевантно за правото да се
откаже плащане на застрахователното обезщетение е единствено неизпълнението на
това задължение на застрахования, което е значително с оглед интереса на
застрахователя. Следователно заплащането на застрахователното обезщетение може
да се откаже само, ако неизпълнението на уговорените в Общите условия на
застраховката задължения на застрахования при настъпване на застрахователното
събитие е способствало за настъпване на застрахователното събитие или е оказало
друго въздействие върху него, или пък това неизпълнение е довело до
невъзможността да бъдат предотвратени вредите от събитието, т.е. невъзможността
откраднатото имущество да бъде открито. В случая доказателства за наличие на такава причинна
връзка липсват. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение №
49/29.07.2013 г. на ВКС, І ТО, по т.д. № 840/2012 г., приложението на чл. 211,
т. 2 от КЗ е обусловено от установяването на пряка причинно-следствена връзка
между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в Общите условия към
застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя, и
настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат
предотвратени вредите от същото. Не може по договорен път причинната връзка да
бъде презюмирана, като същата следва да се докаже в процеса, на основание
чл.154 ГПК, от застрахователя. Основното възражение на застрахователя, с което
обуславя приложението на посочените от него изключени по ОУ рискове, е
обстоятелството, че вторият предаден от лизингодателя ключ на автомобила не е
съответен на процесния автомобил и че не са предадени всички ключове за
застрахованото МПС. От събраните по делото доказателства не се установи по
категоричен начин от една страна, че предаденият от лизингодателя при завеждане
на щетата втори ключ е именно този, който застрахователят е предоставил на
вещото лице за изготвяне на съдебно-техническата експертиза по настоящето дело /в
протокола за предаване на ключа от представител на лизингодателя на
застрахователя никъде не е отбелязано да има проблем с този ключ/. От друга
страна не се установи, че застрахованото лице съзнателно е предоставило негоден
ключ на застрахователя, за да прикрие загубата или отнемането на ключа,
съответно че не е съобщило на застрахователя за изгубването на истинския ключ в уговорените в ОУ срокове. За
първи път съществуването на несъответния ключ е отбелязано в отказа на
застрахователя да плати обезщетение по образуваната щета /писмо с изх. № на
ответника от25.11.2016 г./, т.е. след настъпване на застрахователното събитие. Няма
данни на застрахованото лице, при закупуване на автомобила, да му е предаден
трети ключ, т. нар. сервизен такъв. Съществуването на такъв ключ не е
отбелязано и при извършения от застрахователя при сключването на договора оглед и заснемане на
автомобила. Следва да се отбележи още, че липсват каквито и да е доказателства
именно липсващият ключ да е използан за осъществуване на кражбата или да е
допринесъл за невъзможността откраднатото имущество да бъде открито.
Няма доказателства застрахователното
събитие да е в причинна връзка и с
неизпълнение на задължение за обезопасяването на автомобила със
сигнално-охранителна техника. От заключението на съдебно-техническата
експертиза се установява, че автомобилът е имал фабрична аларма, което
обстоятелство трябва да е констатирано от застрахователя при извършения оглед
при сключване на застрахователния договор. Протоколът от огледа е подписан без
в него да са вписани някакви предписания на застрахователя за поставяне на
допълнителни охранителни системи за обездвижване при опит за неоторизиран
достъп, съответно не може да се формира извод, нито че застрахованото лице е в
неизпълнение на някакво свое задължение да постави такава устройство, нито че
именно липсата на такова устройство е улеснила или допринесла за настъпване на
събитието „кражба“.
Правилата за
разпределение на доказателствената тежест задължават Съда да приеме, че
фактите, за които не е проведено главно и пълно доказване от страната, носеща
тежестта на доказване, не са осъществени. Ето защо следва да се приеме, че не
се установява наличието на изключен риск и за ответника е възникнало
задължението по чл. 193, ал. 1 вр. чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ да заплати
застрахователно обезщетение по процесния застрахователен договор.
При имущественото
застраховане застрахователната сума представлява максималния размер на
паричното задължение на застрахователя, максималната граница на неговата
отговорност, а не дължимото от него при всички случаи обезщетение, т.е.
застрахователят дължи по принцип само стойността на действително претърпяната
вреда. Съгласно чл. 193, ал. 1 от КЗ /отм./, при настъпване
на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на
настъпване на събитието. Съгласно
чл. 203, ал. 2 от КЗ /атм./, за действителна се смята стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество. При
данните по делото, както и от приетото заключение на автотехническа експертиза,
Съдът приема, че действителната пазарна стойност на откраднатия лек автомобил
към датата на настъпване на това застрахователно събитие е по-ниска от
уговорената в застрахователния договор застрахователна сума. Вещото определя за действителна стойност на
автомобила сумата от 14 000 лева /левовата равностойност на 7158.09 евро/.
Не е ясно какъв метод е използван за определяне на застрхователната стойност на
автомобила при сключване на процесния договор, но определената от вещото лице
такава е съответна на характеристиките на автомобила /в това число година на
производство и начин на експлоатация/ и на останалите събрани по делото
доказателства – цената по договора за покупко-продажба на автомобила и договора
за финансов лизинг. Видно от гореизложените мотиви на съда, не се доказа наличието на обстоятелства за редуциране на дължимото
обезщетение по реда чл. 207, ал. 2, изр. 2 от КЗ, поради което искането на
ответника за такова намаляване се явява неоснователно. Предвид изложеното съдът
намира предявеният иск за основателен и доказан за сумата от 14 000 лева,
до който размер искът следва да бъде уважен, съответно отхвърлен за разликата
над тази сума до пълния предявен размер от 28 000 лева.
По иска с правна квалификация чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Доколкото денят за изпълнение на
задължението за заплащане на застрахователно обезщетение е определен /чл. 208,
ал. 1 КЗ /отм.//, то предвид нормата на чл.84, ал.1 от ЗЗД ответникът изпада в забава след изтичането
му, без да е необходимо кредиторът да му отправя покана. В случая от събраните
по делото доказателства се установи, че ищецът е изпълнил задължението си по
чл. 207, ал. 3 от КЗ /отм./ на 24.03.2015 г., съответно срокът за изпълнение на
задължението на застрахователя да плати застрахователното обезщетение е изтекъл
на 08.04.2015 г. Следователно застрахователят дължи обезщетение за забава за
периода от 09.04.2015 г. до 19.01.2017 г. вкл. върху дължимото обезщетение от
14 000 лева. Размерът на мораторната лихва за този период, определен от
съда по реда на чл. 162 от ГПК с помощта на онлайн лихвен калкулатор, възлиза
на 2541.92 лева.
Предвид изложеното, Съдът намира, че
предявеният иск е основателен за периода от 09.04.2015 г. до 19.01.2017 г. вкл.
и следва да бъде уважен за сумата от 2541.92 лева и отхвърлен за периода от
04.02.2015 г. до 08.04.2015 г. вкл. и за разликата над сумата от 2541.92 лева
до пълния предявен размер от 5586.68 лева.
При този изход на производството, ищецът
има право на направените разноски, съразмерно на уважената част от исковете -
арг. от чл. 78, ал. 1 от ГПК. Ответникът прави искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК
за намаляване на претендираното от ищеца възнаграждение поради прекомерност.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл.
36 от Закона за адвокатурата. В случая съдът намира, че заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение от 2630.40 лева
не в съответствие с размера, установен в чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. §2а от
ДР на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения /1537.60 лв. + 307.52 лв. =1845.12 лв./ и се
явява прекомерно с оглед характера и сложността на делото. Предвид изложеното,
съдът намира, че възражението на ответника за прекомерност е основателно и дължимите на ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение следва да се определят в
размер 2000 лева. Така определеният размер е
съобразен с нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. ал. 2 вр. §2а от ДР на Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. При определянето на този размер съдът
взе предвид действителната правна и
фактическа сложност на делото и извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални действия. Предвид принципа на диспозитиното начало и
липсата на посочени като дължими в списъка на ищеца по чл. 80 от ГПК разноски
за депозит за вещо лице, в изчисляването на дължимите на ищеца разноски не
следва да се включват направените такива за вещо лице. Така дължимите на ищеца
раноски, съразмерно на уважената част на исковете, възлизат на сумата от
1646.70 лева.
В отговора на исковата молба ответникът е
оправил искане за присъждане на разноски, поради което на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК следва да му се присъдят такива за депозит за вещо лице, съразмерно на
отхвърлената част на исковете, в размер на 253.74 лева.
Мотивиран от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА
„З.а.д.А.”
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „П.Л.Б.”
ЕООД, ЕИК:*******, със седалище и
адрес на управление:***, Бизнес парк София, сграда №**, ет. 2, на основание чл.
193, ал. 1 от Кодекса за застраховането /отм./ вр. чл. 208, ал. 1 от КЗ /отм./,
сумата от 14 000 лева /четиринадесет хиляди лева/, представляваща застрахователно обезщетение за
застрахователно събитие „кражба“ на л.а. „Ауди А4“ с рег. № *******, настъпило за времето от около 19.30 ч. на
04.02.2015 г. до около 7.20 ч. на 05.02.2015 г., по застрахователна полица за имуществено застраховане №
********** от 20.08.2014 г., ведно със законната лихва от 20.01.2017 г. до
окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над сумата от 14 000 лева до пълния предявен размер от 28
000 лева.
ОСЪЖДА
„З.а.д.А.”
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
„П.Л.Б.” ЕООД, ЕИК:*******,
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк София, сграда №**, ет. 2,
на основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, сумата от 2541.92
лева /две хиляди петстотин четиридесет и един лева и 92 ст./, представляваща
лихва за забава върху главница от 14 000 лева за периода от 09.04.2015 г. до 19.01.2017
г. вкл., като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над сумата от 2541.92 лева до пълния предявен размер от 5586.68 лева
и за периода от 04.02.2015 г. до 08.04.2015 г. вкл.
ОСЪЖДА
„З.а.д.А.”
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
„П.Л.Б.” ЕООД, ЕИК:*******,
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк София, сграда №**, ет. 2,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, разноски по производството в размер на 1646.70
лева /хиляда шестстотин четиридесет и шест лева и 70 ст./.
ОСЪЖДА
„П.Л.Б.” ЕООД, ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк
София, сграда №**, ет. 2 да заплати на „З.а.д.А.”
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, разноски по производството в размер на 253.74 лева лева /двеста
петдесет и три лева и 74 ст./.
Решението е постановено при участие на „П.И.Б.бг“
ЕООД, като трето лице – помагач на страната на ответника.
Решението може да бъде обжалвано пред
Софийски апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия: