№ 225
гр. Перник, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Кристина Н. Костадинова
при участието на секретаря Кристина Ант. Иванова
като разгледа докладваното от Кристина Н. Костадинова Гражданско дело №
20221720103119 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на Л. Т. Д., с ЕГН: **********, подадена
чрез процесуалния му представител – адв. Д. М., доуточнена с молба с вх. №
13762/05.07.2022 г. против „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: *********,
с която се иска: прогласяване нищожност на договор за предоставяне на
гаранция /поръчителство/ с № 4371509 в цялост, сключен между ищеца като
потребител и ответника като гарант въз основа на уговорка по чл. 4 от
договор за паричен заем № 4371509 между ищеца и дружеството „Изи асет
мениджмънт“ АД, поради противоречие на договора за гаранция с добрите
нрави и нарушение на разпоредбите по чл. 10а, чл. 11, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК вр. с чл. 22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че ищецът като кредитополучател сключил
с дружеството „Изи асет мениджмънт“ АД като кредитодател договор за
кредит № 4371509. По силата на същия му била отпусната в заем сумата от
2500 лева.
С договора обаче било уговорено ищецът да осигури и обезпечение за
изпълнението на задълженията си по същия чрез две физически лица
поръчители /отговарящи на определени условия/ или банкова гаранция или
одобрено от заемодателя дружество гарант. Доколкото ищецът не могъл да
осигури поръчителството на две физически лица или банкова гаранция
същият сключил с ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД
договор за гаранция. За да осигури гарант ищецът се задължил с посочения
договор да му заплати възнаграждение по гаранционна сделка /в неуточнен
1
размер/. Посочената сума щяла да се заплаща от ищеца, но чрез заемодателя
по договора за заем, поради което била разсрочена към погасителните вноски
по същия.
Посочената уговорка от заемния договор съответно договора за
гаранция в цялост обаче според ищеца били нищожни поради противоречие с
добрите нрави и нарушение на поредица от разпоредби от ЗПК и ЗЗП. В тази
връзка са изложени подробни доводи като е цитирана съдебна практика,
включително с оглед приложението на правото на ЕС. Предвид нищожността
на клаузата по чл. 4 от заемния договор договорът за поръчителство бил и с
изначална липса на основание. Твърди се, че сключването на последния било
предвидено с оглед заобикаляне на закона /а именно забранителните
разпоредби на ЗПК/.
На следващо място в уточнителната молба се твърди, че към момента
независимо от изтичането на срока на договора за кредит ищецът е заплащал
сумите по него като последно е платил 2430 лева. Остатъкът от сумите по
кредита в това число за договора за поръчителство обаче продължавали да се
претендират от ищеца.
С тези аргументи се иска претенцията да бъде уважена.
Към исковата молба липсват всякакви приложения независимо от
дадените многократно указания от съда, както и от издадени съдебни
удостоверения.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото е постъпил писмен отговор, с който предявеният иск се оспорва като
недопустим евентуално като неоснователен.
По отношение на допустимостта се твърди, че ищецът нямал правен
интерес от установителния иск. Твърди се, че в случая същият бил предявен
единствено с цел впоследствие да се предяви друг осъдителен иск и да се
натрупат значителни разноски за ищеца.
По отношение основателността на първо място се твърди, че ответното
дружество упражнявало дейността по предоставяне на поръчителство чрез
гаранционни сделки по занятие като това бил и предметът му на дейност,
вписан в ТРРЮЛНЦ. Поради това и за тази му дейност му се дължало
възнаграждение в размер свободно договорен между страните по договора за
предоставяне на гаранция.
В настоящия случай договорът за гаранция бил сключен по инициатива
и в интерес на ищеца като заемополучател по договор за заем като
представлявал и изпълнение на задълженията му по същия, уговорени в чл. 4.
Чрез договора за гаранция ищецът бил избегнал неблагоприятни последици
от неизпълнение на задълженията си по заемния договор.
На следващо място се излагат подробни доводи, че договорът за
гаранция не бил нищожен, а напротив бил израз на свободата на договаряне
между страните като гражданско правни субекти. Поддържа се, че договорът
за поръчителство не нарушавал добрите нрави, а освен това не нарушавал и
законови разпоредби. Твърденията в обратния смисъл според ответника били
2
голословни и неподкрепени от законовите норми и правната логика.
Ответното дружество изрично обръща внимание, че същото не е страна
по заемния договор и не е отпускало суми в заем на ищеца, поради което
договорът за гаранция обективно нямало как да е нищожен на основание
нарушения на разпоредби на Закона за потребителския кредит, тъй като този
нормативен акт поначало не бил приложим в отношенията между страните.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски като се прави възражение за разноските,
претендирани от ищцовата страна.
С допълнителна молба от 17.01.2023 г. ответното дружество представя
договор за предоставяне на гаранция № 4371509/14.01.2022 г., подписан от
ищеца, и справка за извършени плащания.
По делото предвид неуточнените твърдения за извършени плащания, а
и липсата на самия договор за кредит, е допусната и изслушана съдебно
счетоводна експертиза.
В съдебно заседание, проведено на 06.02.2023 г., ищецът чрез
процесуалния си представител изразява писмено становище за уважаване на
исковете. Претендира разноски като представя списък.
Ответното дружество също не изпраща представител в насроченото по
делото съдебно заседание. Изразява писмено становище за отхвърляне на
искова. Претендира разноски.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
По делото ищецът не ангажира никакви писмени доказателства, но
между страните липсва спор, а имплицитно от представения от ответното
дружество договор за предоставяне на гаранция № 4371509/14.01.2022 г.
съдът достигна до извод, че на 14.01.2022 г. между дружеството „Изи асет
мениджмънт“ АД и ищеца е сключен договор за паричен заем под същия
номер - № 4371509/14.01.2022 г. Договорът е при следните параметри, които
съдът приема да установени от изготвената съдебно счетоводна експертиза:
сума на кредита: 2500 лева, срок на кредита 26 седмици /13 двуседмични
вноски с различни дати/- при първо плащане с падеж – 28.01.2022 г. и
последно плащане с падеж – 15.07.2022 г., годишен процент на разходите
/ГПР/ 41.70 % и годишен лихвен процент /ГЛП/ 35.00 %. При тези параметри
общото задължение по кредита е в размер на 2741.83 лева – като същото
включва главница от 2500 лева и 241.83 лева – договорна лихва – платими на
13 вноски по 210.91 лева.
По делото не се спори, че кредитът е усвоен като ищецът е получил
сумата от 2500 лева на 14.01.2022 г. в брой – съгласно чл. 3 от договора –
като това обстоятелство се потвърждава и от експертизата.
Съгласно чл. 4 от договора /което отново съдът установява от ССчетЕ,
доколкото договорът не се представя/ заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави на заемодателя
3
обезпечение по един от следните начини: т. 1 две физически лица, които
отговарят на следните условия: представят служебни бележки от
работодателя си за размера на получавания от тях осигурителен доход, който
трябва да е над 1000 лева, да работят по трудов договор, да не са заематели
или, поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; да
нямат неплатени осигуровки за последните 2 години; да нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация, различна от редовен, както
по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на
ЦКР към БНБ за една година назад; т. 2 – банкова гаранция с бенефициер
заемодателят за сумата от 2741.83 лева със срок до 30 дни след изтичане на
срока по договора за кредит или т. 3 – одобрено от заемодателя дружество
гарант.
Предвид невъзможността на ищеца да предостави обезпечения по реда
на чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора същият е сключил договор за гаранция отново
под № 4371509 от 14.01.2022 г., но с ответното дружество. Съгласно същия
/представен по делото/ дружеството ответник е приело да гарантира
задълженията на ищеца по договора за паричен заем чрез издаване на
гаранция. От своя страна ищецът е приел да заплати възнаграждение от
1132.17 лева. Последното е разсрочено на 13 двуседмични вноски по 87.09
лева, които се дължат едновременно с вноските по заема и се заплащат заедно
с тях.
В тази връзка и вноските за поръчителство са включени в погасителния
план, поради което всяка вноска по кредита възлиза на 298 лева, от които
относими към договора за гаранция са 87.09 лева. Така общата дължима сума
по договора за кредит съгласно погасителния план, приложен по делото,
възлиза на 3874 лева и включва 2500 лева главница, 241.83 лева – договорна
лихва и 1132.17 лева – възнаграждение за поръчителство.
Договорът за паричен заем с № 4371509/14.01.2022 г. и приложенията
към съдът не може да установи дали носят подписа на ищеца. Поради това и
доколкото посочените документи не се представят именно поради вина на
ищеца, за което съдът многократно е дал указания, то настоящият състав
приема, че договорът, приложенията към него и погасителният план са
действително подписани от ищеца. Този извод се подкрепя от
обстоятелството, че по делото е представен от ответника договор за гаранция
отново под № 4371509 от 14.01.2022 г., който е подписан от ищеца и
ответното дружество като подписът на никоя от страните не е оспорен.
Поради това съдът намира и че ищецът има в свое държане всички документи
– договор за кредит, с приложения към него и договор за поръчителство и е
запознат със съдържанието им, като по неизяснени причини, но в негова вина,
не ги представя по делото.
От представената по делото от ответника справка се установява, че към
момента ищецът е заплатил 10 вноски от погасителния план в частта
относнима към договора за поръчителство и частично 11 вноска. Така ищецът
е платил сумата от 872.85 лева по договора за поръчителство, като остават
дължими 259.32 лева.
4
От съдебно счетоводната експертиза се установява, че към момента на
експертизата ищецът е заплатил сумата от общо 3 614.68 лева – като са
платени изцяло всички вноски относими към договора за кредит без
последната. Относно договора за поръчителство са платени 10 вноски и
частично 11 вноска. С постъпилите суми съгласно вещото лице в
счетоводството на дружеството кредитодател са погасени следните суми:
главницата от 2500 лева – изцяло, договорната лихва от 241.83 лева – изцяло;
възнаграждението за поръчителство – частично до 872.85 лева като остават
дължими само суми по договора за гаранция в размер на 259.32 лева.
Така изготвената експертиза съдът кредитира, доколкото е компетентно
извършена, кореспондира на другите писмени доказателства и не е оспорена
от страните по делото.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Предявеният иск е установителен иск с правно основание по чл. 124, вр.
с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя
за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е
сключен потребителски кредит, неговото съдържание, както и усвояването на
паричните средства. Заедно с това ищецът следва да установи, че
действително оспорените от него клаузи от договора за паричен заем респ.
целият договор за поръчителство страдат от твърдените пороци. От своя
страна ответникът следва да установи, че получаването на сумите над
главницата и договорната лихва по всяка вноска е законосъобразно и се
основава на действителни договорни клаузи, поради което ищецът няма
интерес от настоящия установителен иск.
В настоящия случай съдът намира следното:
По делото липсва спор, че ищецът е получил заемната сума от 2500
лева. От поведението на същия не може да се заключи, че е оспорвал
действителността на изявлението, поради което не може да се позовава на
нищожност поради липса на писмена форма. Освен това предвид
установената фактическа обстановка съдът приема, че ищецът е бил наясно
със съдържанието на договора. Съгласно същото му е отпусната в заем сумата
от 2500 лева. В тази връзка и в договора е посочено, че ищецът е следвало да
върне сумата от общо 2741.83 лева, включваща единствено главница и
договорна лихва – на 13 вноски, като всяка вноска е по 210.91 лева. В
погасителния план е посочена падежна дата на всяка вноска. В договора са
упоменати и ГПР и ГЛП. Поради това и съдът приема, че от съдържанието на
5
договора на ищеца е било напълно ясно, че следва да върне сумата от 2741.83
лева, състояща се от 2500 лева главница и 241.83 лева – договорна лихва за
период от 26 седмици. В тази връзка и ГПР от 41.70 % кореспондира на
договорна лихва от 241.83 лева като не надвишава ограничението по чл. 19,
ал. 4 от ЗПК.
Поради това и доколкото липсва нарушение на разпоредбите на чл. 11
от ЗПК настоящият състав приема сключения договор за паричен заем за
валиден.
По отношение на задължението за предоставяне на обезпечение по чл. 4
от договора за паричен заем съдът намира същото за недействително. Това е
така, доколкото предвид съдържанието на заемното правоотношение, същото
по своята правна характеристика представлява договор за потребителски
кредит. По тези съображения спрямо него освен разпоредбите на Закона за
потребителския кредит (ЗПК) и ЗЗД, предвид качеството „потребител“ на
заемополучателя, приложение следва да намерят и разпоредбите на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП). В тази насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл.
143 – 148 от ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП следва изводът, че
неравноправните клаузи в такъв вид правоотношения следва да бъдат обявени
за нищожни от съда, поради пряко противоречие с императивните норми,
защитаващи потребителя като по-слаба от икономическа гл.т. страна. По тези
съображения съдът намира за неоснователни доводите на ответника, че за
съда не съществува възможност служебно да констатира наличието на
нищожна и/или неравноправна клауза, както и че посочената клауза не била
неравноправна такава. В този смисъл е и трайната съдебна практика – както
на българските съдилища – напр. Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д.
№ 797/2010 г., ІІ т.о. на ВКС, така и на Съда на ЕС – решение от 14.06.2012 г.
по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633
ГПК и чл. 267 от ДФЕС на диспонираната в националното законодателство
Директива 93/13/ЕИО.
В настоящия случай сключването на договор за поръчителство
/гаранция/ с трето лице гарант е предвидено при неизпълнение на задължение
за осигуряване на обезпечение на отпуснатия заем чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен и изключително кратък срок за представяне
на тези обезпечения – 3 дни от сключване на договора. Посоченото
задължение освен това не е уговорено предварително, а едва след сключване
на сделката, което лишава заемателя от предварителна яснота за възможните
тежести, които би понесъл като страна в правоотношението. На следващо
място прави впечатление и обстоятелството, че спрямо поръчителите са
въведени редица условия, в голямата си част несъобразени с конкретния
размер на предоставения заем, като дори го превишават.
В контекста на така изложеното следва да се отбележи и че на практика
задължението за предоставяне на поръчител, банкова гаранция или сключване
на договор с трето лице гарант би следвало да се осигури от заемополучателя
и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Освен това основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем
6
парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението.
Всичко гореизложено обуславя извод, че процесната клауза на чл. 4 от
договора за заем е сключена и в условията на неравноправност по смисъла на
ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие с императивни норми на
закона – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в последна сметка и с добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както правилно е приел районният съд (така Определение
№ 596/04.07.2019 г. по гр.д. № 432/2019 г. на Пернишкия ОС).
Доколкото разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем е нищожна,
то на същите основания нищожен е и целият договор за предоставяне на
гаранция. В допълнение следва да се отбележи и че от договора за гаранция
въобще не става ясно какви задължения поема дружеството гарант, нито при
какви условия би заплатило сумите по кредита.
Предвид горното и предявеният установителен иск е основателен и
следва да бъде уважен. Следва обаче да бъде отбелязано, че ищецът е
заплатил сумата от 872.85 лева по договора за поръчителство. За тази сума
обаче не е предявен иск по чл. 55 от ЗЗД независимо от многократните
указания на съда в тази насока. Поради това и следва да бъде отразено в
диспозитива на съдебното решение, че ищецът реално дължи по договора за
гаранция сумата от 259.32 лева, доколкото това е сумата, до която лицето
има интерес от установителния иск.
По исканията за разноски на страните:
Искане за разноски са направили и двете страни, но предвид изхода на
делото, такива се дължат само на ищцовата страна: 372.20 лева, от които 50
лева държавна такса, 1.20 лева – такса превод, 301 лева – за съдебно
счетоводна експертиза и 20 лева за съдебни удостоверения, съгласно
представен списък по чл. 80 от ГПК. Едновременно с това процесуалният
представител на ищеца адв. Д. М. претендира и възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ – 480 лева с ДДС.
От посочените разноски обаче сумата от 20 лева за съдебни
удостоверения НЕ Е ВНЕСЕНА от ищеца. Поради това ищецът следва да бъде
осъден да внеса посочената сума. Освен това от депозита за вещо лице видно
от платежно нареждане е внесена едва сумата от 200 лева, а не 300 лева, както
е определил съдът и колкото твърди да е внесъл ищецът.
В тази връзка и предвид изхода на делото на ищеца следва да бъде
присъдена сумата от 250 лева, като липсват доказателства за изразходване на
сумата от 1.20 лева за такса превод.
За останалите 120 лева, от които 20 лева за съдебни удостоверения и
100 лева експертиза на ищеца следва да се издаде в полза на ищеца
изпълнителен лист срещу ответника едва след внасянето им по сметка на
съда.
На процесуалния представител на ищеца следва да се определят
разноски в минимален размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – при условията на чл.
7
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В тази връзка с оглед изхода на
делото дружеството следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. М. сумата от
360 лева с ДДС за осъществена безплатна адвокатска помощ.
Възнаграждението се присъжда с ДДС, доколкото претенцията е заявена с
посочения данък, а от адв. М. е представена и справка, че е регистриран по
ДДС – като еднолично адвокатско дружество с БУЛСТАТ: *********.
Възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата
съдът определя служебно предвид цената на иска и фактическата и правна
сложност на делото. В тази връзка съдът съобразява и че исковата молба е
предявена с пълномощно от 30.03.2022 г. на дата 31.05.2022 г. т.е. преди
измененията в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения от ДВ. бр. 88 от 04.11.2022 г. Поради това
липсва основание за присъждане на по-висок размер на адвокатското
възнаграждение още повече че делото е приключило в едно съдебно
заседание. Освен това ответното дружество е направило и възражение за
прекомерност на претендирания от ищеца адвокатски хонорар.
Искането за разноски на ответната страна е неоснователно.
Водим от горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска на Л. Т. Д., с ЕГН:
**********, с постоянен адрес с. ***** и настоящ адрес /от 11.04.2022 г./ с.
**** против „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46,
договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ с № 4371509 от
14.01.2022 г., сключен между ищеца Л. Т. Д. като потребител и ответника
„Файненшъл България“ ЕООД като гарант въз основа на уговорка по чл. 4 от
договор за паричен заем № 4371509 от 14.01.2022 г. между ищеца и
дружеството „Изи асет мениджмънт“ АД и по силата на който договор за
гаранция ищецът дължи, но не е заплатил на ответната страна, сумата от
259.32 лева – възнаграждение за поръчителство, поради противоречие на
договора за гаранция с добрите нрави и нарушение на разпоредбите по чл.
10а, чл. 11, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. с чл. 22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП.
ОСЪЖДА Л. Т. Д., с ЕГН: **********, с постоянен адрес с. ***** и
настоящ адрес /от 11.04.2022 г./ с. **** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен
съд Перник сумата от 120 лева, от които 100 лева – възнаграждение за вещо
лице по допусната съдебно счетоводна експертиза и 20 лева за четири броя
съдебни удостоверения.
УКАЗВА на Л. Т. Д., с ЕГН: ********** да внесе посочените суми в
общ размер от 120 лева в едноседмичен срок от влизане на решението в сила
по сметка на съда и да представи доказателства за това КАТО ГО
ПРЕДУПРЕЖДАВА, че в противен случай съдът няма да му издаде
8
изпълнителен лист за останалите присъдени в негова полза суми и ще
пристъпи към принудително събиране на вземанията си.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46 ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Л. Т. Д., с ЕГН: **********,
с постоянен адрес с. ***** и настоящ адрес /от 11.04.2022 г./ с. **** сумата от
общо 250 лева, представляваща разноски в настоящото исково производство
за държавна такса и депозит за експертиза.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46 ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Л. Т. Д., с ЕГН: **********,
с постоянен адрес с. ***** и настоящ адрес /от 11.04.2022 г./ с. **** сумата от
още общо 120 лева, представляваща разноски в настоящото исково
производство за депозит за експертиза и такси за четири броя съдебни
удостоверения, при условие, че ищецът Л. Т. Д. внесе посочените суми по
сметка на съда и представи доказателства за това.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46 ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ с БУЛСТАТ: ********* и адрес:
гр. София, жк. Манастирски ливади, бл. 112, вх. А, офис 11, представлявано
от адв. Д. М. сумата от 360 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение в
производството по гр.д. № 3119/2022 г. по описа на Пернишкия РС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Указва на съдебния деловодител и съдебния секретар да не издават
заверен препис от съдебното решение, нито изпълнителни листа за
присъдените разноски в ползва на ищеца и процесуалния му представител в
това число чрез адвокатското дружество – без изрично разпореждане на
съдията и преди внасяне на указаните на ищеца допълнителни суми от 120
лева.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
9