О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№ 953
гр.
Перник, 04.11.2019 г.
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия, в закрито заседание на 04.11.2019 г., IIІ-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ: Кристиан Петров
Роман Николов
като
разгледа докладваното от съдия Петров в.ч.гр.д. № 00657 по описа за 2019 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274 – чл. 278, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Бест Файненс" ООД против разпореждане от 19.06.2019г.
по ч.гр. д. № 3217/2019 г. на РС- Перник, в частта за отхвърляне заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу Д.В. за сумите 700 лв. - неустойка и 1200 лв. – такса разходи за
извънсъдебно събиране на задължението. В жалбата са развити подробни съображения във връзка с направените оплаквания, че
разпореждането е неправилно, постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила и незаконосъобразно. Посочва, че целта на
производство по чл. 410 ГПК
е да се установи спорно ли е твърдяното вземане и преценката на съда се
ограничава единствено до изложените от заявителя факти за установяване на едно
индивидуализирано спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана и
доказана в друг евентуален процес – исковият. Сочи, че отхвърлената претенцията
за неустойка, е уговорена съгласно чл. 4 от Договора и страните са се
съгласили, че неизпълнението на задължението на кредитополучателя, посочено в
този член, ще причини вреди на кредиотора, за които се дължи неустойка като
обезщетение и тя е в размер на 0,5% дневно върху усвоената сума на кредита за
всеки ден, за който кредитът е без обезпечение, за целия срок на договора за
кредит. Относно сумата 1200 лв.
-разходи за събиране на вземането, пояснява, че е дължима за разходи за
събиране на просрочените вземания по кредита, включително направени към трети
страни, която е упомената в Тарифа на кредитора, за които при необходимост и в
случай на оспорване от длъжника изразява готовност да предостави и съответните
документи, удостоверяващи извършването им - товарителници, договори с
колекторски дружества и др. Иска се отмяна на разпореждането в обжалваната част и да се издаде заповед за изпълнение в цялост за претендираните със
заявлението суми.
Пернишкият
окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя,
както и служебно всички
правно релевантни факти, съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема следното:
Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал.
1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен
интерес от обжалване против подлежащ на обжалване акт, е допустима и
следва да се разгледа по същество.
Ч.гр. д. № 3214/2019 г. на ПРС е образувано по заявление
от "
Бест Файненс" ООД за издаване
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Д.В. за вземания за
главница, договорна лихва, наказателна лихва, произтичащи от договор за
потребителски кредит BestCredit на вноски № ***, сключен между длъжника и кредитора, включително и неустойка в размер на 700
лв. - за
неизпълнение на задължение, както и 1200
лв. – разходи за събиране. В заявлението се посочва, че съгласно договора заемателят се е задължил и е
предоставил на заемателя кредит в размер на 1000 лв. Твърди, че към момента
предоставената сума от 1000 лв. не е издължена. В резултата на това
противоправното поведение на длъжника дължи и лихва за
забава в размер на 89,76 лв., неустойка в размер на 700 лв., наказателна лихва
в размер на 47,66 лв., и сторените разноски за събиране на дълга, както и разноските
по делото за държавна такса и адвокатски хонорар. Към заявлението е приложен и Договор за
потребителски кредит "BestCredit на вноски" с № ***, Общи условия за
предоставяне на потребителски кредити на "Бест Файненс"ООД,
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредит, съдържат Погасителен план, платежно нареждане за извършено плащане. Заявлението по чл. 410 от ГПК е отхвърлено от районния
съд в обжалваната част като е прието, че в тази част противоречи на добрите
нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и като израз на неравноправна клауза – чл.
146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, както и на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК.
При въззивния контрол за правилност на обжалваното разпореждане, настоящият състав съобразява следното:
Предвид систематичното място /„издаване на заповед
за изпълнение“/ и съдържанието /„искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави“/, точният смисъл на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е напълно ясен и обосновава, че освен за формалната редовност, заповедният съд
е длъжен и
без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника да извърши служебно
и проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи
на закона и/или добрите нрави. С оглед на това доводите и възраженията в жалбата в обратен смисъл са неоснователни /така Определение
N 974/07.12.2011 г. по ч.т.д.N 797/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на
реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО/.
В случая се установява, че на кредитополучателя е
отпуснат кредит в размер на 1000 лева, а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 700
лева, т.е. представлява 70 % от получената главница. Така договорена
неустойката при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на
кредита и в този смисъл са и мотивите на ОСТК, отразени в т. 3 от ТР № 1/09 г.
на ВКС. Неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т.е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените
вноски. Основното задължение
на кредитополучателя е да върне предоставените му в заем пари, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който
да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението
за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка
за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това
свое задължение. Като договорен подход неустойката
цели да се заобиколи
забраната на чл. 143, т.3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка
за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това
свое задължение.
Неустойката не изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчител не е определено като
предварително условие за сключване на договора и чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения 1-дневен срок от подписване
на договора за заем, като по този начин се нарушава принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните и лишава заемателя от
предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи
договора. Въведени са изключително обусловени и сложни условия, в голямата си част несъобразени с
конкретния размер на предоставения заем. Това цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от
нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би
бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит
задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
Неустойката противоречи и на забраната в чл. 143, т.5
ЗЗП за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Както се посочи по-горе не е ясно какви вреди на кредитора би
покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е и необосновано висок – 70 %
от получената главница, което води до реализиране на по-висок доход за
кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран.
Идентични са изводите на въззивния състав и относно претенцията за разходи за
събиране на дълга. Съгласно чл. 10а, ал.4 ЗПК видът, размерът и действието, за
което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора.
В т. 12 на заявлението твърдяните
разходи са
посочени общо като не става ясно как точно е определен размерът на
това задължение. Не са изложени никакви обстоятелства какви конкретни действия
фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно събиране на
задължението. За да се търси възстановяване на разход следва да е обосновано реалното
му извършване, но твърдения за това липсват. При тази неопределеност на задължението за
възстановяване на разходи следва, че не е ясно и
претендирането му в този вид отново противоречи на принципите на добросъвестност и равнопоставеност на страните в
договорното правоотношение. Освен това изброените
едва в жалбата дейности "товарителници,
договори с колекторски фирми, изпращане на напомнителни писма, телекомуникационни услуги и др." по естеството
си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
а за евентуално извършвани от кредитора във връзка със събиране на
задължението. Тези дейности нямат характеристиката "допълнителни
услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият заявител ги е
характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението,
следователно не попадат в изброените в чл. 10а ал. 1 ЗПК услуги /така решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. на
ВКС, ІІ ТК/. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, то са такива по управление на кредита и противоречи на
забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита.
С оглед на всичко изложено, с разпореждането в
обжалваната част районният съд е достигнал до
идентични правни изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено. Частната жалба е неоснователна.
Предвид
изложеното, съдът
О П Р Е
Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане от 19.06.2019г. по ч.гр. д. № 03217/2019
г. по описа на Районен съд - Перник в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не
подлежи на касационно обжалване, съгласно т.8 от ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.