РЕШЕНИЕ
№ 533
гр. Пловдив, 11.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20215300501854 по описа за 2021 година
Производство е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба вх. № 6400/19.07.2021г. от адв. Н. А., като пълномощник
на М. Н. В., ЕГН **********, Р. Н. Т., ЕГН ********** и Н. Й. В., ЕГН **** против
решение № 261470 от 14.05.2021г., постановено по гр. д. № 6736 по описа за 2020г. на
Пловдивски районен съд, XVII гр. с., с което се осъжда Н. Й. В., ЕГН **********, М. Н. В.,
ЕГН ********** и Р.Н. В., ЕГН ********** да заплатят общо в полза на Р. Р. В., ЕГН
********** сумата от 7 250 лева или всяка една от тях сума в размер на 2416, 66 лева, която
представлява сбор от дължимото обезщетение за ползване от тяхна страна без правно
основание на притежаваната от ищцата ½ ид. част от недвижим имот – самостоятелен обект
на собственост, с идентификатор 56784.506.401.1.18, съгласно одобрената кадастрална карта
и кадастрални регистри на гр. Пловдив, одобрен със заповед № РД14-48/03.06.2009г. на ИД
на АГКК, представляващ апартамент № 18, с площ от 90, 83 кв. м., с административен адрес:
гр. ****, с прилежащо помещение – изба № 2, с площ от 4 кв. м., както и 2, 09 % ид. части от
общите части на сградата, за периода от 08.01.2018г. до 08.06.2020г. – общо 29 месеца, ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното й
изплащане.С решението се осъжда Н. Й. В., ЕГН **********, М. Н. В., ЕГН ********** и
Р.Н. В., ЕГН ********** да заплатят общо в полза на Р. Р. В., ЕГН ********** сумата от 980
лева разноски за първата инстанция с оглед изхода на спора по делото.
В жалбата се излагат съображения за очевидна неправилност на решението, като
постановено в грубо нарушение на закона и пълно противоречие на съдебната практика по
материално-правен въпрос, свързан с приложението на чл. 31, ал. 2 от ЗС.Прави се
оплакване, че в нарушение на закона /чл. 31, ал. 2 от ЗС/, първоинстанционният съд приел,
че между съсобственици, предявената от единия съсобственик претенция за ползване на
1
съсобствения имот, може да бъде уважена, без да е налице писмена покана, каквато по
делото било безспорно установено, че няма.В тази връзка съдът неправилно квалифицирал и
иска като такъв за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД.Оспорва се като необоснован
и погрешен и изводът на съда, че до признаване на правата на ищцата в съсобствеността със
съдебно решение, не е имало обща вещ.Моли се обжалваното решение да бъде отменено,
вместо което да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените
искове.Претендират се направените разноски пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата с писмения си отговор изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на решението.Претендира разноски.
С протоколно определение на съда от с. з. на 14.10.2021г. е заличена като страна по
делото Н. Й. В., починала на 07.08.2021г. съгласно акт за смърт № ****, като е оставила за
свои наследници останалите две жалбоподателки, нейни дъщери.
Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по
реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, с правен интерес от обжалване и е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната част.По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
Пред първоинстанционния съд са били предявени субективно съединени искове за
заплащане на обезщетение в общ размер от 7250 лева или съобразно правата на ответниците
в съсобствеността в размер на 2416, 66 лева за всяка от тях, за ползване без правно
основание на притежаваната от ищцата ½ ид. ч. от недвижим имот: самостоятелен обект на
собственост, с идентификатор 56784.506.401.1.18, съгласно одобрената кадастрална карта и
кадастрални регистри на гр. Пловдив, одобрен със заповед № РД14-48/03.06.2009г. на ИД на
АГКК, представляващ апартамент № 18, с площ от 90, 83 кв. м., с административен адрес:
гр. *****, с прилежащо помещение – изба № 2, с площ от 4 кв. м., както и 2, 09 % ид. части
от общите части на сградата, за периода от 08.01.2018г. до 08.06.2020г. – общо 29 месеца,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
Районният съд се е произнесъл по предявените субективно съединени искове, като е
квалифицирал същите по чл. 59 от ЗЗД.При определяне на правната квалификация
районният съд е счел за неприложима разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй като до датата
на влизане в сила на съдебното решение по гр. д. № 5006/2018г. по описа на РС Пловдив
ответниците се легитимирали като собственици общо на ½ ид. ч. от процесния имот въз
основа на наследяване и въз основа на давностно владение, т. е. до признаване правото на
собственост на ищцата с влязъл в сила съдебен акт, правата на същата са били отречени с
издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт, поради което и отношенията
между страните според районния съд не биха могли да се уредят по чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй
като въобще не е имало обща вещ.И след като ответниците са упражнявали фактическа
власт върху процесния апартамент до размера на ½ ид. част от него, без да имат правно
основание за това, то обезщетението на невладеещия собственик следвало да се присъди по
реда на чл. 59 от ЗЗД, а не по реда на чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй като в последния случай
съсобственикът, който е лишен от ползването, не е лишен от правомощието на владението
си, защото владее идеалната част чрез другия съсобственик, какъвто очевидно не бил
настоящия случай.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.Първоинстанционният съд е обсъдил
наведените в исковата молба факти и обстоятелства и се е произнесъл именно с оглед на
2
тях.Правната квалификация на спорното право се обуславя от твърденията в исковата молба,
че ищцата по наследствено правоприемство от родителите си, а ответниците по
наследствено правоприемство от прекия си наследодател, неин брат, били съсобственици на
процесния имот, при ½ ид. част за нея и по 1/6 ид. част за всяка от ответниците, както и от
твърденията, че през процесния период ответниците са ползвали целия имот, вкл.
притежаваната от ищцата ид. част, поради което, освен че я лишили от възможността да
ползва имота като съсобственик, също се обогатили за нейна сметка.Не може да бъде
споделен изводът на районния съд обаче, че до признаване правото на собственост на
ищцата с влязъл в сила съдебен акт, не е имало обща вещ.В тази насока по делото е
доказано, че правото на ищцата в съсобствеността е възникнало на основание наследствено
правоприемство от родителите й много преди процесния период, както твърди в исковата си
молба /майка й М. К. В. е починала на 04.07.1997г. съгласно акт за смърт № *****., а баща й
Р. П. В. е починал на 22.03.2005г. съгласно акт за смърт № *****./.Съгл. Тълк. решение №
11/21.03.2013г. по т. д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС нотариалния акт, с който се признава
право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 от ГПК, не се ползва с
материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 от ГПК относно констатацията на
нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на
официалните свидетелстващи документи за факти.В настоящия случай с решението по
ревандикационния иск, на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК е бил отменен и издадения
нотариален акт по обстоятелствена проверка, именно защото по исков път е била доказана
неверността на извършеното удостоверяване и несъществуването на признатото от
нотариуса право на собственост.Този нотариален акт е удостоверявал право на собственост
на ответниците, но не е юридически факт, от който се поражда същото.Решението по
ревандикационния иск също не създава права, а разрешава спора между страните със сила
на присъдено нещо.Следователно се касае за съсобственост между страните по отношение
на процесния имот, възникнала преди релевантния за настоящето производство период и
ползване на целия имот само от ответниците през този период.В такава хипотеза, когато
обща вещ се ползва от някой от съсобствениците, същият дължи обезщетение на останалите
за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване, като е приложима именно
разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС.Вземането по чл. 31, ал. 2 от ЗС се явява частен случай
на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД едно лице да се обогатява за сметка на друго.Източник
на вземането е едно фактическо положение – реалното ползване на общата вещ, което
обуславя разместване на имуществени блага между правните сфери на съпритежателите на
една обща вещ, по отношение на която всеки е титуляр на правото на собственост в
определен обем.Във всички случаи, когато се установи, че спорът за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползването, се развива между съсобственици, правната
квалификация е по чл. 31, ал. 2 от ЗС.Следователно дадената от районния съд правна
квалификация на предявените искове е погрешна, което обаче не обуславя извод за
недопустимост на решението, а единствено следва да бъде обсъждана неговата правилност с
оглед определената от въззивния съд правна квалификация.
От фактическа страна районният съд е приел, че с влязло в сила решение от
17.01.2020г. по гр. д. № 5006/2008г. по описа на РС Пловдив, е било признато за установено
по отношение на Н. Й. В., М. Н. В. и Р.Н. В., че ищцата Р. Р. В., е собственик на ½ ид. част
от правото на собственост върху процесния недвижим имот.Ответниците Н. Й. В. и М. Н. В.
не са оспорили факта, че за процесния период от 08.01.2018г. до 08.06.2020г. – общо 29
месеца, са ползвали съвместно притежаваната от ищцата ½ ид. част, като ищцата е получила
реално владението на притежаваната от нея ид. част на 29.07.2020г. въз основа на протокол
за въвод от ЧСИ по изп. дело № 56/2020г. по описа на ЧСИ Д. М..За ответника Р.В. се
твърдяло в отговора на исковата молба, че не е ползвала жилището, тъй като живее извън
страната, който факт обаче не бил доказан по делото, респ. това твърдение било опровергано
от отговор вх. № 39517/26.06.2018г. на исковата молба по гр. д. № 5006/2018г. по описа на
3
РС Пловдив, в който изрично било посочено, че този ответник е установил фактическа
власт, която е прекъсната с протокола за въвод от 29.07.2020г.Дори да се приеме
твърдението, че ответницата Р. В. живее извън страната, районният съд е съобразил, че
именно от отговора на исковата молба по гр. д. № 5006/2018г. се установява, че
упражняваната от Р. В. фактическа власт върху процесния имот, е осъществена чрез другите
две ответници – майка й Н.В. и сестра й М.В..С оглед на това районният съд е приел, че за
процесния период ответниците са се обогатили за сметка на ищцата, тъй като са ползвали
притежаваната от нея ½ ид. част от правото на собственост, без да имат основание за това,
поради което и дължат връщане на онова, с което са се обогатили до размера на
обедняването за ищцата, което възлиза на ½ от сумата от 15 080 лева или 7 540 лева.При
определяне размера на обедняването за ищцата, съдът е кредитирал изцяло като
компетентно и безпристрастно изготвеното заключение на съдебно-оценъчна експертиза, с
която е определена пазарната стойност на месечния наем за процесния период, която сума
представлява стойността, с която ищцата се е обеднила.Поради това предявените искове са
уважени до общия размер от 7 250 лева.
Настоящият състав на съда след запознаване с материалите по делото възприема
фактическата обстановка, установена от районния съд, като по отношение на нея няма спор
и между страните.Същата се основава на събраните по делото доказателства, които са
подробно и задълбочено обсъдени в атакувания съдебен акт, поради което не следва да
бъдат анализирани повторно.При правилно установена фактическа обстановка обаче
районният съд е дал погрешна правна квалификация на исковете и с оглед на това е
достигнал до неправилни изводи за тяхната основателност.
По оплакванията във въззивната жалба и с оглед определената правна квалификация на
исковете, настоящият състав намира следното:
За основателността на предявените искове по чл. 31, ал. 2 от ЗС, освен наличие на
съсобственост и установено лично ползване през процесния период от въззиваемите,
възпрепятстващо жалбоподателката като съсобственик да ползва общата вещ съобразно
правата й, е необходимо да е настъпила и изискуемост на вземането за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения имот.Съгласно задължителните
разяснения в тълк. решение № 7 от 02.11.2012г. на ВКС по тълк. дело № 7/2012г. на ОСГК
задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с
получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ
съсобственик.Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за
заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но
не и съдържанието.Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава.От този момент той дължи обезщетение и от този момент
започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност.Веднъж отправено,
писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността
или се прекрати ползването от съсобственика.В тълк. решение № 5 от 24.06.2017г. на ВКС
по т. д. № 5/2014г. на ОСГК също е разяснено, че фактическият състав на обезщетението по
чл. 31, ал. 2 от ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата
вещ.Достатъчно е той де е отправил надлежна писмена покана за обезщетение.
В настоящия случай по делото е безспорно, че нарочна писмена покана за заплащане на
обезщетение от лишения от възможността да ползва имота съсобственик, не е отправяна.В
този смисъл пълномощникът на ищцата е направил изявление в съдебно заседание на
26.10.2020г. пред първоинстанционният съд, като същевременно е заявил, че ролята на
покана играе исковата молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 5006 по описа за
2018г. на Районен съд Пловдив.В тази връзка настоящият състав на съда взе предвид, че
писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на
обезщетение, което може да бъде изрично, но може да се съдържа и в самата искова молба /в
4
този см. решение № 130 от 15.07.2013г. на ВКС по гр. д. № 24/2012г., I гр. о., определение
№ 36 от 28.01.2014г. на ВКС по гр. д. № 6738/2013г., I гр. о. и др./.Аналогична хипотеза е
разгледана и в решение № 187 от 10.07.2021г. по гр. д. № 1300 по описа за 2014г. на ВКС, I
г. о., в което е прието, че подадената искова молба за делба има ролята на писмено
поискване по см. на чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй като в същата ищцата е заявила, че
предупреждава останалите съделители, че търси обезщетение за лишаването й от ползване
на общия имот.В настоящия случай такова изявление липсва в подадената искова молба, въз
основа на която е било образувано приложеното гр. д. № 5006 по описа за 2018г. на РС
Пловдив, поради което и не може да се приеме, че същата има значението на писмена покана
по см. на чл. 31, ал.2 от ЗС.
Предвид гореизложеното и след като в случая липсва един от елементите на
фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение за лишаването от ползване на
съсобствена вещ, предявените искове се явяват недоказани, респ. неоснователни, а
решението на районния съд неправилно, поради което следва да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено друго, с което исковете по чл. 31, ал. 2 от ЗС да бъдат отхвърлени.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция в тежест на въззиваемата следва
да се възложат направените разноски за ДТ и адвокатско възнаграждение от
жалбоподателките/ответници, за първата инстанция в размер на 600 лева, или по 300 лева в
полза на всяка от ответниците и за въззивната инстанция в размер на 745 лева, или в размер
на 372, 50 лв. за всяка от тях.
По тези съображения Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 261470 от 14.05.2021г., постановено по гр. д. № 6736 по описа за
2020г. на РС – Пловдив, ХVII гр. състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от Р. Р. В., ЕГН ********** от гр. ***** против М. Н.
В., ЕГН ********** и Р.Н. В., ЕГН **********, двете от гр. *****, лично и като наследници
на Н. Й. В., починала в хода на въззивното производство на 07.08.2021г. съгласно акт за
смърт № ****., за заплащане на сумата от общо 7250 лева, или в размер на 3625 лева всяка
от тях – по 2416, 66 лева на лично основание и по 1208, 33 лева като наследници на
починалата им майка, представляващи обезщетение за ползване без основание на
притежаваната от ищцата ½ ид. част от недвижим имот: самостоятелен обект на
собственост, с идентификатор 56784.506.401.1.18, съгласно одобрената кадастрална карта и
кадастрални регистри на гр. ****, одобрен със заповед № РД14-48/03.06.2009г. на ИД на
АГКК, представляващ апартамент № 18, с площ от 90, 83 кв. м., с административен адрес:
гр. *****, с прилежащо помещение – изба № 2, с площ от 4 кв. м., както и 2, 09 % ид. части
от общите части на сградата, за периода от 08.01.2018г. до 08.06.2020г. – общо 29 месеца,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до
окончателното й изплащане, като неоснователни.
ОСЪЖДА Р. Р. В., ЕГН ********** от гр. ***** да заплати на М. Н. В., ЕГН
********** и Р.Н. В., ЕГН **********, двете от гр. *****, направените за първата
инстанция разноски в размер на 600 лева или по 300 лева на всяка от тях и направените за
въззивното производство разноски в размер на 745 лева, или по 372, 50 лв. за всяка от тях.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване /чл. 280, ал. 3 от ГПК/.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6