№ 136
гр. Русе, 26.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Мария Велкова
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Мариета Цонева
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20234500500154 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Д. Р. С., чрез адв. М. М. АК Русе против
Решение № 1668 от 29.12.2022 г. по гр. д. № 3388/2022 г. по описа на Районен съд Русе
в частта, с която е осъден да заплати на детето Д. Д.ова С.а, род. на ***** г., чрез
нейната майка и законен представител Е. Г. Е. издръжка за минало време за периода от
22.06.2021 г. до 22.06.2022 г. в размер на 600 лв. Жалбоподателят счита, че решението
е незаконосъобразно, тъй като съдът неправилно приел, като задължително условие,
правещо неоснователен иска за издръжка за минало време, наличието на сила на
присъдено нещо за издръжката, която е била плащана преди предявяването на иска по
чл. 149 СК. Излага подробни съображения, че при постановяване на съдебния акт в
оспорената му част РРС абсурдно приел, че задължително съдът трябва да решава
всички случаи, когато родителите на дете се разделят и игнорирал свободата за
законосъобразното договаряне относно детето между двамата родители при раздялата
им. Твърди, че съдът изключил и не се съобразил, че плащането от ответника на
месечната издръжка било правено след като на два пъти било постигано устно съгласие
между него и ищцата за размера на процесната месечна издръжка. Първият път при
раздялата им те уговорили тя да е 140 лв., а вторият път, когато ищцата потърсила
ответника, размерът й бил увеличен на 150 лв. Претендира отмяна на решението в
обжалваната част и отхвърляне на иска за издръжка за минало време. Претендира
1
разноски за двете инстанции, сторени досежно този иск.
По реда и в в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна Е. Г. Е.. В открито съдебно заседание чрез процесуалния си
представител адв. И. И. АК Русе взема становище за неоснователност на жалбата и
прави искане тя да не се уважава. Моли първоинстанционното решение в обжалваната
част да бъде потвърдено. Претендира разноски за производството пред въззивната
инстанция.
Постъпила е и частна жалба от Д. Р. С., чрез адв. М. М. АК Русе против
Определение № 383 от 25.01.2023 г. по гр. д. № 3388/2022 г. по описа на Районен съд
Русе, с което е изменено решение № 1668/29.12.2022 г., постановено по гр. д. №
3388/2022 г. по описа на РРС в частта за разноските, дължими по компенсация от
ищцата на ответника, като същите са намалени от 247,50 лв. на 37,50 лв. Излага
подробни съображения за това, че поради броя и вида на исковете, с които бил сезиран
РРС, както и платените от страните адв. възнаграждения, следвало като краен резултат
ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата 300 лв. разноски по компенсация.
Намира постановеното определение за несъобразено със съдебната практика.
Претендира разноски.
По реда и в срока по чл. 276 ГПК не е постъпил отговор на частната жалба от
насрещната страна. В открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител
адв. И. И. АК Русе взема становище за неоснователност на частната жалба и прави
искане тя да не се уважава. Претендира разноски.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл. 269 ГПК, въззивният съд приема
следното:
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е
допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 127, ал.
2, вр. чл. 143 СК и иск по чл. 149 СК, предявени от Е. Г. Е. против Д. Р. С.. С исковата
молба ищцата заявила, че двамата с ответника живели на съпружески начала за
периода от 2016 до 2019 г., като на 05.06.2017 г. се родила дъщеря им Д.. След като се
разделили, детето останало да живее при нея, а ответникът от около две години й
превеждал по 150 лв. месечно за детето. Тази сума обаче била крайно недостатъчна за
отглеждането му. Поради това поискала да бъде определено местоживеенето на детето
при нея, да бъде определен режим на лични отношения на детето с баща му, същият да
бъде осъден да й заплаща по 400 лв. месечна издръжка, считано от датата на подаване
на исковата молба, както и разликата между 150 лв. до 400 лв. за периода от 12 месеца
2
преди иницииране на настоящото производство.
По реда и в срока по чл. 131 ГПК ответникът депозирал отговор на исковата
молба, с който по отношение на претенцията за издръжка заявил, че първоначално след
раздялата между страните и въз основа на постигнато съгласие между тях, заплащал по
140 лв. издръжка месечно. Поради вдигане на размера на МРЗ от 01.01.2020 г. двамата
с ищцата се споразумели да заплаща по 150 лв. Намира, че справедливата и нормална
издръжка, която следвал да плаща за Д. била 200 лв. Искът за издръжка за минало
време намерил за несонователен, доколкото според него чл. 149 СК визирал
единствено случаи, когато не била давана никаква издръжка, какъвто настоящият не
бил, тъй като той плащал по 150 лв. месечно, съгласно постигнато с ищцата устно
споразумение.
С Решение № 1668/29.12.2022 г., постановено по гр. д. № 3388/2022 г. по описа на
РРС съдът предоставил родителските права по отношение на детето Д. на ищцата,
постановил детето да живее при майка си, определил режима на лични отношения на
бащата с детето, определил и месечна издръжка в размер на 250 лв., която той следвало
да заплаща, считано от 23.06.2022 г., както и издръжка за минало време за 1 година
назад, т.е. от 22.06.2021 г. до 22.06.2022 г. в размер на 600 лв.
Това решение е обжалвано пред настоящата инстанция само в частта, с която е
уважен искът по чл. 149 СК. В останалата част решението, като необжалвано, е влязло
в законна сила.
Решението в обжалвана част е правилно. Настоящият съдебен състав изцяло
споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, както досежно
установената фактическа обстановка, така и по отношение на правните изводи по
въведения спорен предмет, поради което и на осн. чл.272 от ГПК въззивният съд
препраща към тях.
С оглед въведените с въззивната жалба възражения следва да се отбележи
следното:
На първо място липсват доказателства за постигнато между страните
споразумение за заплащане на месечна издръжка в размер на 150 лв. Дори и обаче да бе
имало такова, то същото би било нищожно, доколкото считано от 01.01.2020 МРЗ е 610
лв., а съгласно императивната разпоредба на чл.142, ал. 2 минималната издръжка е
била 152,50 лв. В случая е налице доброволно плащане от страна на бащата по 150 лв.
месечна издръжка, която е била призната от ищцата и съобразена от съда при
разглеждането на иска по чл. 149 СК.
Неправилно въззивникът счита, че разпоредбата на чл. 149 СК касае случаи,
когато не била плащана изобщо издръжка. Искът по чл. 149 СК е допустим само,
когато изобщо не е опреД.а издръжка за минало време със сила на пресъдено нещо –
3
било то със съдебно решение или пък въз основа на утвърдено от съда споразумение
между родителите, която именно хипотеза визира Постановление № 5/1970 г. на
Пленума на Върховния съд, на което се позовава жалбоподателят.
Ако се възприеме застъпената от него теза, това би означавало, че се касае до
предявен иск за увеличаване на издръжка за минало време, какъвто иск би бил
недопустим. В случая не се иска изменение на издръжка за минал период от време, а за
опреД.е на такава от съда в размер, преценен съобразно законовите предпоставки,
поради това и споразумението между родителите /дори и да е било постигнато такова/
не е обвързващо за съда при опреД.е размера на издръжката, като само платена такава
доброволно въз основа на споразумението може да се вземе предвид и приспадне от
общо дължимата, по който начин е процедирал и районният съд
По частната жалба
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения в чл. 275,
ал.1 ГПК срок и е срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
Неправилно и в противоречие със съдебната практика, районният съд е
разпределил отговорността за разноски по иска по чл. 127, ал. 2 СК. Правилото за
присъждане на разноски, съобразно изхода на спора не може да намери приложение в
делата по чл. 127, ал. 2 СК пред първата инстанция. Това разрешение следва от
характера на производството на спорна съдебна администрация, приложима при спор
относно родителските права
в случаите, когато родителите не могат да постигнат извънсъдебно споразумение. За
разлика от исковото производство, в него не се решава със сила на пресъдено нещо
спор за съществуването или несъществуването на едно материално право, а само се
оказва съдействие относно начина на упражняване на родителските права, признати и
гарантирани от закона, така че липсва типичната за исковото производство
квалификация на страните като ищец и ответник. Съдебното решение, което следва да
изхожда от правилото за защита по най-добрия начин на интересите на малолетното
или непълнолетното им дете, ползва и двамата родители и затова в
първоинстанционното производство всяка страна следва да понесе разноските, които е
направила, независимо от изхода на спора. В този смисъл е Определение №
385/25.08.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 3423/2015 г. на ВКС, І Г. О.
Поради това неправилно в обжалваното определение първоинстанционнитя съд е
приел, че ищцата има право на разноски в размер на 25 лв. държ. такса, 200 лв. адв.
възнаграждение по първия иск, 125 лв. по иска издръжка за бъдеще време, а
ответникът - 112,50 лв. по иска за издръжка занапред, съразмерно на отхвърлената част
от претенцията. Съобразно изложеното по-горе, тези разноски следва да останат в
тежест на всяка страна, както ги е направила.
4
В останалата част частната жалба е неоснователна. С иска по чл. 127, ал. 2 СК в
настоящия случай е съединен и иск по чл. 149 СК, по който отговорността за разноски
се подчинява на общите правила и се разпределя по реда на чл. 78 ГПК. Поради това,
правилно районният съд в обжалваното определение е приел, че с оглед изхода на
спора, съразмерно на уважената, респ. на отхвърлената част от този иск, на ищцата се
следват 40 лв., а на ответника 240 лв. от заплатените от тях адв. възнаграждения.
Изложените от частния жалбоподателя съждения, че се касае до иск за увеличаване на
издръжка не намират опора нито в данните по делото, нито в закона. Липсва спор, че
месечна издръжка за детето Д. се определя с настоящото решение от съда за първи път,
поради което не се касае за иск с правно основание чл. 150 СК, а иск по чл. 127, ал. 2
СК, вр. чл. 143 СК. Както вече бе посочено по-горе, плащането, преди сезирането на
съда, на месечна издръжка от ответника е било доброволно и очевидно недостатъчно.
Същото има значение единствено за съобразяване на сторените от него доброволни
плащания и приспадането им от определения от съда размер, което и в настоящото
производство е сторено. Няма никакво присъдено увеличение, тъй като няма до този
момент и присъждана издръжка. Неоснователни поради това са и оплакванията за
начина, по който съдът е определил дължимата държавна такса върху определената от
съда издръжка, която ответникът е осъден да заплаща занапред.
При така изложеното, обжалваното определение да бъде отменено и вместо него
да се постанови ново, с което ищцата да бъде осъдена да заплати на ответника 200 лв.
разноски по компенсация по иска по чл. 149 СК.
По разноските в настоящото производство:
И двете страни претендират разноски пред настоящото производство, съгласно
приложени списъци по чл. 80 ГПК.
С оглед изхода на спора по въззивната жалба, разноски се следват в полза на
въззиваемата страна. Същата претендира такива в размер на 600 лв. за адвокатско
възнаграждение, за което не е уговорено изрично каква част от него е по въззивната и
каква по частната жалба. Поради това съдът приема, че заплатеното е поравно за двете
жалби и в нейна полза следва да се присъдят 300 лв. адвокатско възнаграждение пред
настоящата инстанция.
С оглед изхода на спора по частната жалба, разноски се следват в полза на
жалбоподателя. Същият претендира разноски в размер на 15 лв. за държ. такса и 400
лв. за адвокатско възнаграждение, за което не е уговорено изрично каква част от него е
по въззивната и каква по частната жалба. Поради това съдът приема, че заплатеното е
поравно за двете жалби и в негова полза следва да се присъдят 200 лв. адвокатско
възнаграждение и 15 лв. държ. такса за производството по частната жалба.
Настоящият състав констатира, че дължимата държавна такса по въззивното
обжалване е в размер на 25,00 лв., но поради пропуск въззивният съд не я е събрал в
5
пълен размер. Поради това съдът с крайния си акт следва да отстрани този пропуск,
като възложи дължимата и несъбрана държавна такса в размер на 13,00 лв. върху
въззивника Д. Р. С. от гр. Русе.
Мотивиран от гореизложеното, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1668 от 29.12.2022 г. по гр. д. № 3388/2022 г. по
описа на Районен съд Русе в частта, с която Д. Р. С. е осъден да заплати на детето Д.
Д.ова С.а, род. на ***** г., чрез неговата майка и законен представител Е. Г. Е.
издръжка за минало време за периода от 22.06.2021 г. до 22.06.2022 г. в размер на 600
лв., както и в частта за присъдената в полза на бюджета съдебна власт държавна такса.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
ОТМЕНЯ Определение № 383 от 25.01.2023 г. по гр. д. № 3388/2022 г. по описа
на Районен съд Русе, постановено по реда на чл. 248 ГПК и вместо него постановява:
ИЗМЕНЯ Решение № 1668 от 29.12.2022 г. по гр. д. № 3388/2022 г. по описа на
Районен съд Русе в частта за разноските, като:
ОСЪЖДА Е. Г. Е., ЕГН ********** от гр. Русе, ул. „********* ДА ЗАПЛАТИ
на Д. Р. С., ЕГН ********** ОТ ГР. Русе, ул. „**********умата в размер на 200 лв.
разноски по компенсация пред първата инстанция.
ОСЪЖДА Д. Р. С., ЕГН ********** ОТ ГР. Русе, ул. „********** ДА
ЗАПЛАТИ на Е. Г. Е., ЕГН ********** от гр. Русе, ул. „********* сумата в размер на
300 лв. разноски пред настоящата инстанция по подадената въззивна жалба.
ОСЪЖДА Е. Г. Е., ЕГН ********** от гр. Русе, ул. „********* ДА ЗАПЛАТИ
на Д. Р. С., ЕГН ********** ОТ ГР. Русе, ул. „**********умата в размер на 215 лв.
разноски пред настоящата инстанция по подадената частна жалба.
ОСЪЖДА Д. Р. С., ЕГН ********** ОТ ГР. Русе, ул. „********** ДА ЗАПЛАТИ в
полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд Русе сумата от 13 лв.,
представляващи дължима и несъбрана държавна такса за въззивното обжалване.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6