РЕШЕНИЕ№….
Гр. София, 16.06.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV Д състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети
февруари през две хиляди двадесет и втора година, в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева в. гр. д. № 12129 по описа за 2020 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 153219/17.07.2020 г., постановено
по гр. д. № 59729/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 33-ти състав, е
признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД по предявения от „Т.Б.“ ЕАД срещу Х.Н.П. иск, че последната дължи на
ищеца сумата от 316,35 лева, представляваща неизплатени абонаментни такси за
услуги и лизингови вноски за периода от 01.09.2016 г. до 31.10.2016 г. по
договори за мобилни услуги от 28.12.2015 г., от 26.03.2016 г. и допълнителни
споразумения от 13.05.2016 г. и от 25.07.2016 г., и договор за лизинг от
26.03.2016 г., ведно със законната лихва от 09.01.2019 г. /депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен
над уважената сума до пълния предявен размер от 347,18 лева.
Със същото решение е признато за установено
по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 92 от ЗЗД, че
Х.Н.П. дължи на „Т.Б.“ ЕАД сума в размер на 2 086,30 лева, представляваща
начислени неустойки по договори и споразумения за мобилни услуги от 28.12.2015
г., 25.07.2016 г. и 03.10.2016 г., развалени на 28.10.2016 г., ведно със
законна лихва от 9.1.2019 г. /депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК/ до
изплащане на вземането, като искът е отхвърлен в останалата част /за сумата от
271,62 лв./ до пълния предявен размер от
2357,92 лв., включващ вземания за неустойки по договори за лизинг от 26.03.2016
г. и 03.10.2016 г.
Съобразно изхода от спора и предвид
правилото, установено в чл. 78 ГПК, Х.Н.П. е осъдена на основание чл. 78, ал. 1
ПК да заплати на ищеца сумата от общо 836,12 лева – съдебни разноски за
исковото и заповедното производства, съобразно уважената част от исковете, а на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.Б.“ ЕАД е осъдено да заплати на Адвокатско съдружие „Б.Л.“ сумата от 9,26
лева – разноски за производството, съобразно отхвърлената част от исковите
претенции.
В срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК
е постъпила въззивна жалба от Х.Н.П., представлявана
от Адвокатско съдружие „Б.И.П.“, чрез адв. Н.И. от
САК, срещу решението в частта, с която СРС е признал за установено задължението
на ответницата в размер на 2 086,30 лева. В жалбата се излагат доводи за недопустимост на първоинстанционното
решение, доколкото ищецът е десезирал съда с
претенцията си за начислени неустойки по договорите, като е депозирал молба за
оттегляне на исковата молба в тази й част. Жалбоподателят излага становище и по
същество на спора, в случай, че въззивната инстанция
намери, че решението е допустимо в оспорената му част, като твърди нищожност на
неустоечната клауза. Позовава се на неравноправност
на последната, тъй като кредитополучателят-ответник не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й, в противовес на насоките в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 1993 година. На последно място навежда, че неустойката за оставащите
месечни абонаментни такси до края на срока на договора за предоставяне на
услуга, се приема за нелоялна търговска практика. Заявява искане постановеното
от СРС решение в обжалваната част да бъде обезсилено, а в условията на
евентуалност – да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно
постановено, като искът на ищеца по чл. 92 ЗЗД се отхвърли в цялост. Претендират
се разноски и за двете инстанции.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК
е депозирана насрещна въззивна жалба от страна на
ищеца в първоинстанционното производство „Т.Б.“ ЕАД,
чрез адв. Н.Ш., уточнен с молба-становище от
22.01.2021 г., срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените
искове за сума в общ размер на 271,62 лв.
- по договор за лизинг от 02.10.2016 г. в размер на 47,76 лв. и по
договор за лизинг от 26.03.2016 г. в размер на 223,86 лв. В насрещната въззивна жалба ищецът поддържа, че неправилно съдът приел,
че вземането по договора от 26.03.2016 г. в размер на 223,86 лв. има характер
на неустойка. Пояснява, че лизинговите вноски до края на срока на договора са
начислени накуп на основание чл. 12 от договорите за лизинг, както и с оглед
факта, че устройствата не са върнати от страна на потребителя, а сроковете на
договорите за лизинг са изтекли към момента на приключване на съдебното дирене
пред първата инстанция. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.
В законоустановения
срок е предявен отговор на насрещната въззивна жалба
от ответницата, чрез адв. М.Л., с представено
пълномощно, с който жалбата се оспорва с доводи за неоснователност. В
качеството си на въззиваема ответницата счита, че СРС
е изложил изчерпателни мотиви защо приема, че вземането за сумата от 271,62 лв.
има характеристиките на неустойка, която като противоречаща на добрите нрави, е
нищожна. Сочи, че след като договорите са прекратени, не може да се изисква от потребителя
да заплаща стойността на лизинговите вноски накуп. Моли за потвърждаване на
решението в тази част.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната
жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
и ал. 3 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
По въззивната жалба на ответника:
Атакуваното решение е валидно, тъй като
има съдържанието по чл. 236 от ГПК, но въззивният
съд го намира за недопустимо в частта, в която СРС се е произнесъл, признавайки
за установено, че Х.Н.П. дължи на „Т.Б.“ ЕАД сума в размер на 2 086,30
лева, представляваща начислени неустойки по договори и споразумения за мобилни
услуги от 28.12.2015 г., 25.07.2016 г. и 03.10.2016 г., развалени на 28.10.2016
г., ведно със законна лихва от 9.1.2019 г. /депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК/ до изплащане на вземането, по следните съображения:
В обжалваната част относно уважителната
част на иска с правна квалификация по 92 от ЗЗД, касаещ
начислени суми за неустойки, решението е недопустимо. Това е така, защото с
молба от 15.01.2020 г., за която съдът се е разпоредил да се докладва в открито
съдебно заседание, ищецът, чрез пълномощника си адв. Ш.
/упълномощен изрично с мандат да се разпорежда с предмета на делото, вкл. и с
оттегляне на иска/ е заявил оттегляне на исковата претенция в законоустановения срок и на основание чл. 232 ГПК за следните
суми:
-
неустойка в размер на 483,69 лв. по Допълнително споразумение към договор
за мобилни услуги с предпочетен номер **********;
-
неустойка в размер на 723,05 лв. по Допълнително споразумение към договор
за мобилни услуги с предпочетен номер + **********;
-
неустойка в размер на 723,05 лв. по Допълнително споразумение към договор
за мобилни услуги с предпочетен номер + **********;
-
неустойка в размер на 156,51 лв. по Допълнително споразумение към договор
за мобилни услуги с предпочетен номер + **********;
В противовес на установеното в
процесуалния закон, първоинстанционният съд не е
прекратил делото по този иск за сумата от общо 2086,30 лв. /предмет на молбата
за оттегляне/ и се е произнесъл по него с решение по същество, в нарушение на чл. 232, изр. първо, вр.
чл. 6 от ГПК. На първоночално
определената дата за провеждане на открито съдебно заседание /23.04.2020 г./
такова не се е състояло предвид създадената в страната епидемична обстановка и
обявеното извънредно положение. Оттеглянето на иска е направено преди
приключване на първото заседание по делото, /в случая и единственото открито
заседание пред СРС, проведено на 18.06.2020 г./ и съгласие за това от ответната
страна не е необходимо. Въззивният съд обезсилва
първостепенния съдебен акт, когато са налице процесуални пречки или липсват
процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото
на иск /така прието и в Решение № 360
от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 796/2012 г., IV г. о., ГК/. Оттеглянето на иска без съгласието на ответника до
първо съдебно заседание по чл. 232, както и отказът от него по по чл. 233 ГПК, представляват валидно
изявление на страна в съдебния процес, която е носител на правото на иск, с
което десезира съда. Това процесуално действие зависи
изцяло от волята на ищеца /както и подаването на исковата молба/, не се взема
съгласие на противната страна, като съдът единствено проверява дали изхожда от
легитимно лице и висящ ли е процесът. В настоящия случай постановеното решение
по иска с правна квалификация по чл. 92 ЗЗД и за сумата в размер на общо сумата
от 2086,30 лв. се явява недопустимо поради надлежно десезиране
на съда с иска поради оттеглянето му, и съгласно чл. 270, ал. 3 от ГПК, въззивният
съд следва да обезсили решението по този иск и да прекрати производството по
него.
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени в т. 13 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4 по описа за 2013 г. на ОСГТК при
прекратяване на производството по делото по иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК издадената заповед за
изпълнение и изпълнителен лист подлежат на обезсилване. Поради което издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.02.2019 г. от
СРС, ГО, 33-ти състав, постановена по гр. дело № 8201 по описа на съда за 2019
г. следва да бъде обезсилена в частта, с която съдът е разпоредил Х.Н.П. да
изплати на „Т.Б.“ ЕАД сума в размер на 2 086,30 лева, представляваща
начислени неустойки по договори и споразумения за мобилни услуги от 28.12.2015
г., 25.07.2016 г. и 03.10.2016 г., развалени на 28.10.2016 г., ведно със
законна лихва от 9.1.2019 г.
По насрещната въззивна жалба на ищеца:
При произнасянето си по правилността на
решението в останалите обжалвани части, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане
за установени на относими към спора факти и
приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане
на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на въззивния
контрол остава правилността на първоинстанционното
решение в обжалваната от ищеца „Т.Б.“ ЕАД отхвърлителна
част за сумата от 271,62 лв. относно предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
срещу ответника Х.П., чиято насрещна въззивна жалба е
предмет на разглеждане в настоящото производство, като въззивният
съд е ограничен от посоченото в нея - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК.
В конкретния случай с въззивната
жалба ищецът въвежда оплакване, че неправилно предявеният иск за дължимост от страна на ответницата на лизинговите вноски до
края на срока на двата договора, са разгледани от районния съд като иск по чл.
92 ЗЗД. Ищецът ги претендирал на основание сключените договори, настъпила
предсрочна изискуемост на вземанията му по същите, като добавя, че по отношение
на всички лизингови вноски са настъпили и падежите, с оглед изтичане във времето
на сроковете, за които са сключени. Ето защо въззивният
съд следва да даде отговор на въпроса каква е правната квалификация на
предявените искове, като в зависимост от последното да извърши свой собствен
анализ на събраните по делото доказателства и да се произнесе по
основателността на въззивната жалба.
Със заявление от 09.01.2019 г. на „Т.Б.“ ЕАД е поискало издаването на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Х.Н.П., като
претендира дължимостта на сумата от общо 271,62 лв.
въз основа на сключени между страните договори за мобилни услуги с различни
предпочетени номера, както и договор за лизинг от 03.10.2016 г. Общият размер
на тази претенция представлява сбор от 47,76 лв. – лизингови вноски, начислени
накуп за предпочетен номер + ********** по договор за мобилни услуги от
03.10.2016 г. и 223,86 лв. – лизингови вноски, начислени накуп за предпочетен
номер + **********по договор за мобилни услуги от 26.03.2016 г. Заявителят е
индивидуализирал вземанията си като такива за лизингови вноски, като в
заявлението други задължения на длъжника, произтичащи от договорите за лизинг,
са претендирани, но не са предмет на разглеждане по насрещната
въззивна жалба, сезираща въззивния
съд.
С исковата молба, по реда на чл. 422 ГПК,
ищецът сочи като основание на претенциите си отново договорите за мобилни
услуги със съответни предпочетени мобилни номера, заедно с два договора за
лизинг. Пояснява, че сумите по всеки един от договорите представлява сбор от
лизингови вноски, начислени в периода 01.10.2016 г. – 31.10.2016 г. /по
отношение договор с предпочетен номер + **********/ и в периода 01.01.2017 г. – 31.01.2017 г. /по отношение договор с
предпочетен номер + **********/, който сбор се равнява на оставащите и
незаплатени от ответницата лизингови вноски до края на срока на договора. Сочи
се на следващо място, че ищецът лизингодател, на
основание чл. 12 от общите условия към договорите за лизинг, начислил накуп
съответния брой лизингови вноски /13 по договора от 26.03.2016 г. и 1 по
договора от 03.10.2016 г./, поради неплащане на предходните такива /тези, за
които вече са били издадени фактури и по отношение на които СРС е приел с
решението си, че исковете са основателни в по-голямата си част/.
Същевременно с исковата молба ищецът ясно
посочва какви вземания за неустойки
претендира от ответницата – такива, произтичащи от сключените помежду им
договори за мобилни услуги, като
стойността на тези неустойки е формирана от стандартните месечни абонаментни такси до изтичане на сроковете на
договорите. Тези вземания не са предмет на настоящата въззивна
проверка, доколкото решението по отношение на същите, както се посочи вече по-горе
в мотивите е недопустимо, тъй като за тях ищецът е оттеглил претенцията си
преди първо съдебно заседание, а първият съд вместо да прекрати производството
в тази му част, се произнесъл по същество на спора.
В петитума на
исковата молба ищецът е заявил, че претендира дължимостта
на лизингови вноски по сключените с ответницата два договора за лизинг – от
26.03.2016 г. и от 03.10.2016 г. и ОУ към същите.
При така изложените твърдения, въззивният съд приема, че СРС е бил сезиран с искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 228 ЗЗД – за стойността на лизинговите вноски, дължими до
края на срока на всеки договор за лизинг, сключени с ответницата, следователно
дадената с решението правна квалификация на исковете като такива по чл. 92 ЗЗД
е неправилна.
Погрешната правна квалификация не води до
недопустимост на решението, тъй като основанието на иска не е правната му
квалификация, а фактите, на които се основава. Обжалваното първоинстанционно
решение обаче е неправилно, като при постановяването му е допуснато нарушение
на материалноправни норми на закона, като същият е
квалифициран като такъв по чл. 92 ЗЗД. При положение, че първата инстанция се е
произнесла по предявения иск, но е дала грешна правна квалификация на спорното
право, въззивният съд, като съд по съществото на
правния спор, е задължен да даде вярната квалификация и да реши делото по
същество. Въззивният съд следва да определи сам
точната квалификация, произнасяйки се по съществото на предявения иск /в този
смисъл решение № 359 от 16.01.2014 г. по гр. дело № 1209/2013 г., Г. К., ІV Г.
О. на ВКС/.
В конкретния случай съдът приема, че е
сезиран с искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 228 ЗЗД, предявени за разглеждане
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
По предявените искове в тежест на ищеца е
да установи, че страните са обвързани от валидно сключени договори за лизинг,
по които в качеството си на лизингодател се явява
изправна страна, че е предал на лизингополучателя
лизинговите вещи, като последният е поел задължение за заплащане на лизингови
вноски, възлизащи на претендираната сума, че лизингодателят е трансформирал на основание уговорка в
договора вземането си за лизингови вноски в предсрочно изискуемо. При установяване
на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е бил изправен и е
погасявал редово задълженията си за заплащане на лизинговите вноски или че е
върнал вещта на лизингодателя.
Във връзка с наличието на облигационни
правоотношения по договор за лизинг по делото е представен договор за лизинг от
26.03.2016 г., от съдържанието на който се установява, че срещу сума от 367,77
лв., платима на 23 равни месечни вноски по 15,99лв. всяка, ищецът предоставя за
временно и възмездно ползване на ответницата устройство SAMSUNG GALAXY Xcover 3, с телефонен номер + **********.
С чл. 4 от договора за лизинг е уговорено, че с
подписването на същия от лизингополучателя - ответник, последният декларира и
потвърждава, че устройството му е предадено от лизингополучателя
в уговорения с договора вид. Договорът съдържа погасителен план, сочещ падежите
на задълженията на лизингополучателя за заплащането
на лизинговите вноски, както и техния размер.
С аналогично съдържание е и договор за
лизинг от 03.10.2016 г., съгласно който срещу сума от 45,77 лв., платима на 23
равни месечни вноски по 1,99 лв. всяка, ищецът предоставя за временно и
възмездно ползване устройство марка KIDS WATCH MyKi Kids Watch Red, с телефонен номер + **********. С чл. 4
от договора за лизинг е уговорено, че с подписването на същия от лизингополучателя - ответник, последният декларира и
потвърждава, че устройството му е предадено от лизингодателя
в уговорения с договора вид. Договорът съдържа погасителен план, сочещ падежите
на задълженията на лизингополучателя за заплащането
на лизинговите вноски, както и техния размер.
Представени са общите условия към
договорите за лизинг, като същите са подписани собственоръчно в поле „за лизингополучател“ от ответницата Х.Н.П.. По отношение
автентичността на коментираните два договора за лизинг в хода на производството
не е възниквало каквото и да било съмнение, предвид което и настоящият състав
на въззивния съд приема за установено по делото, че
подписите, положени в процесните съглашения, са
изпълнени от ответницата Х.П..
С клаузата на чл. 12 от същите, наименована „предсрочна изискуемост и принудително
изпълнение“, страните са уговорили в случай на неизпълнение на задължение от
страна на лизингополучателя право за лизингодателя с писмено уведомление до лизингополучателя
да се откаже едностранно от изпълнение на задължениета
си по договора и/или да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми,
както и всички други суми, посочени в договора за лизинг, и/или да поиска
връщане на устройството и да удовлетвори вземането си чрез продажба,
прехвърляне, последващо отдаване на лизинг на
устройството или да се удовлетвори принудително от предоставения като
обезпечение запис на заповед.
Относима към разрешаване на
правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивния
съд, е представената с исковата молба и приета като писмено доказателство по
делото фактура № **********/01.11.2016 г. за отчетен период
01.10.2016 г. – 31.10.2016 г. и със срок за плащане до 16.11.2016 г., съгласно
която ищецът е начислил накуп вноски за лизинг в размер на 47,76 лв. по
договора с предпочетен номер + **********. На следващо място релевантна за
настоящия спор се явява и фактура № **********/01.02.2017 г. за отчетен период
01.01.2017 г. – 31.01.2017 г. и със срок за
плащане до 16.02.2017 г., съгласно която ищецът е начислил накуп вноски за
лизинг в размер на 223,86 лв. по договора с предпочетен номер + **********.
Предвид изложеното, следва да се приеме,
че между страните са възникнали облигационни правоотношения, породени от процесните два договора за лизинг с предмет предоставяне на
посочените в същите мобилни устройства за временно и възмездно ползване - срещу
заплащане на цена за ползването съгласно погасителните планове, съдържащи се в
договора.
Договорът за лизинг представлява договор,
по силата на който едната страна, лизингодател, се
задължава да предостави за ползване вещ на другата страна, лизингополучател,
срещу възнаграждение. В настоящия случай, доколкото от договореностите между
страните не може да се направи извод, че се касае за финансов лизинг, съдът
приема, че страните са обвързани от договори за оперативен лизинг, по силата на
които на ответницата са предоставени описаните в същите устройства срещу
договорена и посочена цена за ползването им.
Същевременно, както се посочи и по-горе, в
качеството си на лизингополучател ответницата е
подписала и е приела приложимите към договорите общи условия на търговеца, с
оглед което въззивният състав приема, че са изпълнени
изискванията на чл. 298 ТЗ за обвързване на потребителя с предварително
изготвените от насрещната страна общи условия. Видно от двете попълнени при
сключване на договорите декларации, съдържащи се в договорите, на ответницата
са предоставени екземпляри от общите условия към договорите за лизинг, както и
представените общи условия са подписани от нея, поради което и двете
кумулативни предпоставки са налице. По делото не са ангажирани доказателства за
изразено несъгласие от потребителя с предварително подготвените общи условия,
поради което и се налага изводът, че същите са част от договора.
Установява се на следващо място, че ищецът
е изпълнил задължението си за предаване във фактическата власт на ответницата
на лизинговите вещи, доколкото от една страна в качеството си на лизингополучател, същата е положила подписи в договорите за
получаването им, а от друга страна е заплащала първите вноски съгласно
уговореното в погасителните планове. Следователно за нея е възникнало
задължението за заплащане на лизинговите вноски, представляващи цена за
ползването на вещите в размерите и сроковете, уговорени с договорите.
Не се твърди от страна на ответницата,
като не се и установява от доказателствата по делото, да е погасила
задълженията си за заплащане на лизинговите вноски, формиращи договорената цена
на ползването им, нито вещта да е върната на лизингодателя.
Ето защо въззивният съд приема за установено, че лизингополучателят не е изпълнявал своите задължения по
договорите – не са заплащани лизинговите вноски, начислени в периода 01.10.2016
г. – 31.10.2016 г., както и в периода 01.01.2017 г. –
31.01.2017 г., които задължения ищецът е включил в издадените и представени по
делото фактури.
Не се установява на следващо място, ищецът
да е уведомил ответницата, че упражнява правото си съгласно чл. 12 от общите
условия, приложими към договорите за лизинг, да е направил вземанията по същите
предсрочно изискуеми.
В тази връзка следва да се подчертае, че
настоящият съдебен състав не установява по делото да са налице доказателства
сключените между страните договори за лизинг да са прекратени преди изтичането
на срока на същите. Видно е от съдържанието на чл. 10 от общите условия, че
страните са уговорили, че всяка от тях може да развали договора в случай на неизпъление от другата страна чрез отправяне на едностранно
писмено изявление. В полза на лизингодателя е
уговорено право на разваляне на договора за лизинг и в случай че не се
изпълняват задълженията и по други договори за мобилни услуги, по които лизингодателят и лизингополучателят
са страни. Не се установява от доказателствата по делото, а няма и твърдения в
подобна посока, лизингодателят да е упражнил правото
си на разваляне на договора – писмено изявление в този смисъл не е отправено до
насрещната страна.
Извод, че правото съгласно чл. 12 от
общите условия, е упражнено от страна на ищеца, се съдържа в изявлението му, обективирано в представената фактура № **********/01.11.2016
г. за период 01.10.2016 г. – 31.10.2016 г., съгласно която ищецът е начислил
вноски за лизинг в размер на 47,76 лв., както и във фактура № **********/01.02.2017
г. за период 01.01.2017 г. – 31.01.2017 г., съгласно
която ищецът е начислил вноски за лизинг в размер на 223,86 лв. Не са налице
данни обаче, лизингополучателят да е уведомен за
предсрочната изискуемост на задълженията му по договора за лизинг, с оглед
което въззивният съд намира, че същата не е надлежно
обявена на насрещната страна по договора – длъжника за цената на ползването на
вещите.
В случая заявителят-ищец претендира стойността
на лизинговите вноски на основание сключените с ответника договори за лизинг. Въззивният състав на съда приема, че не може и не следва да
се игнорира факта на съществуваща валидна облигационна връзка по договора за
лизинг при условията, договорени между страните. Вземането произтича от
договорите за лизинг с определени срокове за плащане на отделните лизингови
вноски.
Липсата на точно изпълнение, съобразно
договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване
на задължението, следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на
надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора.
Длъжникът – ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази част от
задължението, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните.
Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното
вземане е изцяло изискуемо поради предсрочна изискуемост, то не може изцяло да
се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при
безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежиралите вноски /в този см. ТР № 8/2017 г. ОСГТК, ВКС/.
В светлината на гореизложеното и с оглед конкретиката на казуса, съдът съобразява, че лизинговите
договори са сключени за срок от 23 месеца, като по отношение на договора от 26.03.2016
г. този срок е изтекъл на 26.02.2017 г., а по отношение на договора от 03.10.2016
г. – срокът е изтекъл на 03.09.2017 г. Договорите за лизинг не са били надлежно
развалени, нито пък предсрочната изискуемост на лизинговите вноски е била
съобщена на длъжника за същите. Настъпили са падежите на всички лизингови
вноски по договорите, като ответникът П. не доказва в хода на производството
погасяване на задължението си за заплащането им.
Ето защо въззивният
съд намира, че предявените от страна на ищеца искове са доказани по своето
основание и размер. Ответницата дължи на ищеца сума в размер на 223,86 лв., представляваща сбор на лизинговите вноски по
договор за лизинг от 26.03.2016 г., дължими за периода 01.01.2017 г. – 31.01.2017 г., както и сума в
размер 47,76 лв., като сбор от лизингови вноски по договор за лизинг от 03.10.2016
г., дължими за периода 01.10.2016 г. – 31.10.2016 г.
Възприемането от страна на районния съд на
различна правна квалификация е довело до отхвърляне на предявените искове, като
с оглед изложените по-горе съображения, решението в обжалваната в насрещната въззивна жалба част е неправилно и следва да бъде отменено,
като бъде признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че сума в общ
размер на 271,62 лв., представляваща лизингови вноски по два договора за лизинг
от 26.03.2016 г. и от 03.10.2016 г., сключени между страните, се дължи на „Т.Б.“
ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл.
228 ЗЗД от ответника Х.Н.П..
Първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД по предявения от „Т.Б.“ ЕАД срещу Х.Н.П.
иск, че последната дължи на ищеца сумата от 316,35 лева, представляваща
неизплатени абонаментни такси за услуги и лизингови вноски за периода от
01.09.2016 г. до 31.10.2016 г. по договори за мобилни услуги от 28.12.2015 г.,
от 26.03.2016 г. и допълнителни споразумения от 13.05.2016 г. и от 25.07.2016
г., и договор за лизинг от 26.03.2016 г., ведно със законната лихва от
09.01.2019 г. /депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното
изплащане, като искът е отхвърлен над уважената сума до пълния предявен размер
от 347,18 лева, за които суми има издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 8201/19 г. по описа на СРС, 33-ти състав, поради
необжалването му от страните, е влязло в законна сила.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението
на първоинстанционния съд следва да се ревизира и в
частта за разноските. Съобразно изхода от спора в полза на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъди сумата от общо 185,67 лв. – разноски за
заповедното производство и за исковото производство. Решението следва да се
отмени в частта, с която в полза на Адвокатско съдружие „Б.Л.“ е възложена
сумата от 9,26 лв., представляваща разноски за оказана безплатна правна помощ
по реда на чл. 38 ЗА, като вместо това в полза на последното се присъди сума в
размер на 300 лв. Това е така, тъй като съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА,
в случай, че в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Новелата на чл. 38,
ал. 2 ЗА регламентира заплащане на възнаграждение при успешен резултат от осъществената
от адвоката безплатна правна защита. Съдът определя размера на
възнаграждението, който не може да бъде по-нисък от предвидения в наредбата по
чл. 36 ал. 2 ЗА. При оказана безплатна адвокатска помощ присъденото
възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява
присъждане на разноски /по своята правна същност обезщетение/ на спечелилата
делото страна по чл.78 ГПК /така прието в определение № 7/17.01.2022 г.,
постановено по гр.д. № 339/2021 г. на ВКС, т.о./
Като взе предвид
изхода от въззивното производство – основателност на
подадената от ответницата въззивна жалба, на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК на същата следва да се присъдят разноски за въззвната инстанция в размер на 41,73 лв. – платена
държавна такса, а в полза на процесуалния й представител – адв.
Н И. на основание чл. 38 ЗА – сумата в размер на 300 лв., определен от съда при
съобразяване правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ.
Основателна е и
подадената от ищеца насрещна въззивна жалба, поради
което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените от тази страна разноски в
размер на 25 лв. за държавна такса и 360 лв. – адвокатско възнаграждение, която
сума е вписана като платена в брой в договора за правна защита и
съдействие, следва да се възложат в
тежест на другия въззивник - ответник.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА на основание чл. 270, ал. 3, изр. първо от ГПК решение № 153219/17.07.2020 г., постановено по гр. д.
№ 59729/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 33-ти състав, В ЧАСТТА, в която е е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 във вр.
с чл. 92 от ЗЗД, че Х.Н.П. дължи на „Т.Б.“ ЕАД сума в размер на 2 086,30
лева, представляваща начислени неустойки по договори и споразумения за мобилни
услуги от 28.12.2015 г., 25.07.2016 г. и 03.10.2016 г., развалени на 28.10.2016
г., ведно със законна лихва от 9.1.2019 г. /депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК/ до изплащане на вземането, за която сума има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8201/19 г. по описа на СРС, 33 състав и ПРЕКРАТЯВА производството по тази
претенция в посочената част, като недопустимо.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена на 15.02.2019 г. по ч.гр.
дело № 8201/2019 г. по описа на
СРС, ГО, 33-ти състав в частта, с която е разпоредено Х.Н.П. да изплати на „Т.Б.“ ЕАД сума в размер
на 2 086,30 лева, представляваща начислени неустойки по договори и
споразумения за мобилни услуги от 28.12.2015 г., 25.07.2016 г. и 03.10.2016 г.,
развалени на 28.10.2016 г., ведно със законна лихва от 9.1.2019 г.
ОТМЕНЯ решение № 153219/17.07.2020
г., постановено по гр. д. № 59729/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
33-ти състав, в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.Б.“ ЕАД срещу Х.Н.П. искове за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 271,62
лева,
представляваща сбор от лизингови вноски по договор за лизинг от 26.03.2016 г. и
по договор за лизинг от 03.10.2016 г., както и в частта за разноските и
вместо това постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ********,
срещу Х.Н.П., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл.
228 ЗЗД, сумата от общо 271,62 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК /09.01.2019 г./ до окончателното плащане, която сума
представлява сбор от лизинговите вноски по договор за лизинг от 26.03.2016 г.,
дължими за периода 01.01.2017 г. – 31.01.2017 г.,
възлизащи в размер на 223,86 лева, както и от лизинговите вноски по договор за
лизинг от 03.10.2016 г., дължими за периода 01.10.2016 г. – 31.10.2016 г.,
възлизащи в размер на 47,76 лева, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8201/2019 г. по описа на СРС, 33 състав.
ОСЪЖДА Х.Н.П., ЕГН **********,***, офис-партер, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда № 6, следните:
сумата от 185,67 лв. – разноски за заповедното и исковото производства, както и
сумата от общо 385 лв. – разноски, сторени пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда № 6 да заплати на адв. К. Б., като представител на Адвокатско съдружие „Б.Л.“,
Булстат ********, с адрес: гр. Русе, ул. „*********на основание чл. 38 ЗА,
сумата от 300 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда № 6 да заплати на адв. Н. И., като представител на Адвокатско съдружие „Б.И.П.“,
Булстат *********, с адрес: гр. София, ул. *********офис-партер, на основание
чл. 38 ЗА, сумата от 300 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда № 6 да заплати на Х.Н.П.,
ЕГН **********,***, офис-партер, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата от
41,73 лева – заплатена ДТ за въззивната инстанция.
Първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД по предявения от „Т.Б.“ ЕАД срещу Х.Н.П.
иск, че последната дължи на ищеца сумата от 316,35 лева, представляваща
неизплатени абонаментни такси за услуги и лизингови вноски за периода от
01.09.2016 г. до 31.10.2016 г. по договори за мобилни услуги от 28.12.2015 г.,
от 26.03.2016 г. и допълнителни споразумения от 13.05.2016 г. и от 25.07.2016
г., и договор за лизинг от 26.03.2016 г., ведно със законната лихва от
09.01.2019 г. /депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното
изплащане, като искът е отхвърлен над уважената сума до пълния предявен размер
от 347,18 лева, за които суми има издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 8201/19 г. по описа на СРС, 33-ти състав, поради
необжалването му от страните, е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.