Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.07.2022 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в публично заседание на двадесет и седми юни две хиляди
двадесет и втора година в състав:
Съдия:
Невена Чеуз
при секретаря Маргарита
Димитрова, разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. д.
№ 14 541 по описа за 2018 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Предявен иск с правно основание чл. 432
ал.1 от КЗ за сумата от 50 000 лв., съединен с обратен иск с правно основание
чл. 500 ал.1 т.1 от КЗ за сумата от 26 000 лв., заявен като частичен при
пълен заявен размер от 150 000 лв.
В исковата молба на А.Л.З. се твърди, че
на 01.10.2017 г., около 07.25 часа, на АМ „Тракия“, км 86+400 с посока на
движение гр. София е настъпило тежко ПТП. Твърди се, че при управление на лек
автомобил „Фолксваген Поло“ с рег. № ********, неговият водач С.Д.П. заспал зад
волана и в резултат на това автомобилът се ударил челно в опорна колона на
рекламно-информационното табло на бензиностанция „ОМВ“. Твърди се, че в
резултат на катастрофата починал пътника в лекия автомобил Р.Д. С., който
живеел на семейни начала с ищцата. Вината на деликвента
била установена с влязла в сила присъда на наказателния съд по нохд 105/18 г. по описа на ОС – Пазарджик.
Твърди се, че преди настъпване на ПТП Р.С. и ищцата живеели в общо
домакинство, с категоричното желание да сключат граждански брак след навършване
на пълнолетие на ищцата. Същите били изключително привързани един към друг.
Били отраснали заедно в един квартал, споделяли обща страст към един футболен
отбор – „Локомотив“ и прекарвали огромна част от времето си заедно. Твърди се,
че след смъртта на Р.ищцата продължавала да поддържа негов профил в социалните
мрежи и преживявала тежко неговата загуба.
Предвид тези фактически твърдения ищцата е мотивирала правен интерес от
предявяване на иска и иска от съда да постанови решение, с което да осъди
ответното дружество, като застраховател по риска „ГО” на водача на лек
автомобил „Фолксваген”, да й заплати сумата от 50 000 лв., предвид
протоколното определение на съда по чл. 214 ал.1 от ГПК от 06.06.2022 г. – обезщетение за причинени неимуществени вреди.
Претендира се законна лихва и сторени разноски, съобразно списък по чл. 80
от ГПК.
Ответникът З. „Б.И.“ АД, редовно
уведомен, е депозирал писмен отговор в срока по чл. 367 ал.1 от ГПК с релевирани в същия възражения. Претендира разноски,
съобразно депозиран списък по чл. 80 от ГПК.
Депозирани са допълнителна искова молба респ. допълнителен отговор.
По делото като трето лице на страната на
ответника e конституиран С.Д.П. и е приет за съвместно разглеждане обратен иск
срещу тях с правно основание чл. 500 ал. 1 т.1 от КЗ за сумата от 26 000
лв., частична претенция, при пълен заявен размер от 150 000 лв.
Ответникът по обратния иск оспорва същия
по съображения в писмен отговор.
Не са депозирани допълнителна искова молба и допълнителен отговор по
обратния иск.
Главният иск се поддържа в открито съдебно заседание от адв.
Ж.Е..
Възраженията на ответното дружество се
поддържат в открито съдебно заседание от адв. Я.Д.,
който поддържа заявеният обратен иск.
Възраженията на третото лице на страната
на ответника и ответник по обратния иск се поддържат в открито съдебно
заседание от адв. Р.П..
Съдът, след като обсъди
доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност с оглед нормата на чл. 235 ал.2 и ал.3 от ГПК и съобразно приетият доклад
по делото,
прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Нормата на чл. 429
ал.1 от КЗ установява, че с договора за
застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят се
задължава да покрие в границите на определената в договора сума отговорността
на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от
застрахователното събитие, а
разпоредбата на чл. 432 ал.1 от КЗ предоставя право на увредения, спрямо
който застрахованият е отговорен да иска обезщетението пряко от застрахователя.
За да се породи това право следва да бъдат изпълнени изискванията на нормата на
чл. 380 от КЗ, а именно отправена писмена претенция до застрахователя по риска
„ГО” и изтичане на срока за окончателно произнасяне от страна на
застрахователя, визиран в разпоредбата на чл. 496 ал.1 от КЗ – 3 месеца,
считано от предявяване на претенцията пред застрахователя.
В настоящото производство са ангажирани
доказателства за заявена писмена претенция пред застрахователя – ответник на 17.07.2018
г. като към датата на заявяване на иска в съда срокът, посочен в чл. 496 ал.1
от КЗ е изтекъл т.е. заявеният иск е процесуално допустим.
Правно
релевантните факти по отношение на предявения иск са установяване на договорно
правоотношение по договор за застраховка, покриващ риска «Гражданска
отговорност», сключен между деликвента и ответното дружество, противоправно деяние на деликвента, от което са настъпили вредни последици, които
са в причинно-следствена връзка с деянието, техният вид.
Същите, съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест,
подлежат на установяване от ищеца. В тежест на ответника е да обори
законоустановената презумпция за виновност, залегнала в нормата на чл. 45 ал.2
от ЗЗД.
Страните по делото не са формирали спор относно
обстоятелството, че ответникът – застраховател е в застрахователно правоотношение,
покриващо риска «гражданска отговорност» с деликвента.
Страните не са формирали спор относно факта на осъществяване на ПТП-то и
неговите участници. Вината като субективен елемент от фактическия състав на
деянието от страна на извършителя е установена от влязлата в сила присъда на наказателния съд, която е задължителна
за настоящия съдебен състав с оглед разпоредбата на чл. 300 от ГПК.
Установено по делото, от присъдата на наказателния съд е и обстоятелството, че причина за настъпване на ПТП-то е
поведението на водача на лекия автомобил
«Фолксваген», изразяващи се
в предприетите от него действия по управление на автомобила в нарушение на
правилата за движение - чл. 20 ал.1 от , пряко обуславящо противоправния характер на деянието
като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества – тетрахидроканабинол,
с които си действия по непредпазливост
е причинил смъртта на Р.Д. С. и нанесъл
средна телесна повреда на друго лице, трето такова, за настоящия спор.
С оглед на тези ангажирани от страните доказателства, настоящият съдебен състав намира, че вината като субективен елемент от фактическия състав на деянието от страна на извършителя, противоправността на
деянието респ. причинно-следствената връзка между деянието и настъпилите вреди –
факта на смъртта на Р.С. са
установени.
Ищцата твърди в исковата молба, че е фактически съпружески
съжител на починалия в ПТП.
Налице е задължителна съдебна практика относно активната материалноправна
легитимация на лицата, които
могат да получат обезщетение
и същата е установена с Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление №
5 от 24. ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния
съд, на която самата ищца се позовава в обстоятелствената част на исковата си
молба.
В законодателството ни липсва легална
дефиниция на понятието „фактическо съпружеско съжителство“, но същото може да
бъде определено като трайно и стабилно фактическо състояние на интимен и
доброволен съюз между мъж и жена, които споделят общо домакинство, обща грижа
за дом, семейство и деца и съжителството им е идентично на това на съпрузите в
брак, но без да е обвързано с правните последици на брака.
За установяване на факта на
съжителство от сочения тип в рамките на настоящото производство са събрани
гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Д.Г.С. в съдебно заседание от
06.07.2020 г. Свидетелят установява, че е баща на починалия в ПТП. Дава
показания, че приживе сина му и ищцата, считано две години преди пътното
произшествие, са живеели в жилището на родителите на Р.С. /“живееха в нас“/.
Свидетелят разказва, че отношенията им били като на мъж и жена и Р.чакал ищцата
да навърши „годините и да се оженят и деца да си правят“ като не бил свидетел
на скандали между тях. От показанията на този свидетел е видно, че ищцата и
сина му ходели на „мачове на „Локото““, направили си
татуировки на футболния отбор. Свидетелят дава показания, че когато ищцата
дошла да живее в жилището му била на 16 години, „може и по-малка“ като две
години преди да почине сина му живеели в тях. Синът му не работел, а ищцата
била ученичка. В съдебно заседание от 06.06.2022 г.
свидетелят А. Р. Р. също дава сведения за отношенията между двамата като
заявява, че 2-3 години преди злополуката двамата живеели в общо домакинство при
родителите на ищцата или при майката на Р.като били „почти семейство, защото те
бяха постоянно заедно“, а майката на ищцата купила кола на Р.като подарък.
Впоследствие свидетелят заявява, че двамата живеели в отделни апартаменти, но и
двата апартамента били в „Надежда“ и те двамата били постоянно заедно.
Депозираните две декларации по
делото, по естеството си съставляват писмени свидетелски показания, които са
недопустимо доказателствено средство по ГПК, поради
което настоящия съдебен състав не следва да обсъжда.
Преценени в тяхната съвкупност
тези противоречиви сведения, дадени от свидетелите не могат да мотивират съдът
в решаващия му състав да обоснове извод за наличие на отношения между ищцата и
починалия в ПТП като фактически съпружески съжители. Съществуват противоречия
относно обстоятелството дали изобщо са живеели заедно, с оглед показанията на
свидетеля Р.. Ако се приеме, че са живеели заедно, съществуват противоречиви
данни за какъв период от време се касае, за да се обоснове някакъв извод
относно трайното съжителство в общо домакинство. Свидетелят С. твърди, че са
живеели заедно две години преди смъртта на сина му, когато ищцата била на 16
години, но същата е достигнала сочената възраст 6 месеца преди датата на
смъртта на Р.С.. Дори да се приеме изцяло хипотетично, че двамата са живеели в
общо домакинство, това съжителство не може да се определи като фактическо
съпружеско такова, доколкото от оскъдните данни, дадени от свидетелите, може да
се обоснове извод, че двамата са били отглеждани и издържани последователно от
техните родители, при липса на данни ищцата и Р.С. да са полагали някаква обща
грижа за дом и домакинство и при положение, че ищцата е била ученичка, а С.
безработен.
Съгласно задължителните указания, дадени с
ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена
смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г.
и Постановление № 5 от 24.
ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд,
а по
изключение всяко друго лице, което
е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата
смърт продължителни болки и страдания. Разширеният кръг на материално
легитимираните лица се допуска по изключение включително по отношение на лица,
които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически
отношения, когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата
загуба с продължително проявление във времето.
От ангажираните по делото гласни доказателства се
установява, че ищцата и Р.С. са поддържали връзка, като в период от същата са
пребивавали в общо домакинство, в жилища, собственост на техните родители,
споделяли обща страст към футболен отбор и си направили общи татуировки.
Свидетелите установяват, че ищцата присъствала на погребението на Р.С..
Свидетелят С. посочва, че ищцата тежко преживяла смъртта на сина му, а след нея
създала група в социалните мрежи в негова памет, отслабнала и след неговата
смърт, когато се виждали не е забелязал „нито гаджета да има, нито приятели“, а
живеела с майка си и братята си.
Събраните доказателства, установяващи горните
обстоятелства, не дават основание на настоящия съдебен състав да приеме, че
търпените болки и страдания от ищцата от загубата са надхвърлящи по интензитет
и времетраене обичайно търпимите от смъртта на близък човек. Присъствието на
погребение е израз на обичаен морален дълг спрямо човек, с който ищцата е
поддържала приживе приятелска и емоционална връзка. Относно предполагаемата
липса на „гаджета и приятели“, доколкото свидетелят С. твърди, че такива не е
забелязвал няма ангажирани доказателства, установяващи, че именно факта на
смъртта на С. е причината за тази липса. Отделно от това свидетелят не сочи каква
е била периодичността на срещите му с ищцата, въз основа на които дава тези
сведения и за какъв период от време датират, за да се обоснове извод относно
продължителността и интензитета на това състояние.
При липсата на други ангажирани от страните
доказателства, настоящият съдебен състав намира, че при тези ангажирани от
страните доказателства не може да обоснове състояние у ищцата, което да покрива
изискванията, посочени в ТР 1/2018 на ОСНГТК на ВКС, поради което искът като
неоснователен подлежи на отхвърляне.
Обратният иск на ответника винаги се предявява като евентуален – ако бъде
уважен първоначалния иск. С оглед гореизложените изводи за отхвърляне на
първоначалния иск, настоящият съдебен състав намира, че не се е сбъднало
вътрешното процесуално условие за неговото разглеждане и не дължи произнасяне
по него.
По разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78 ал.3 от ГПК на ответника по
първоначалния иск се следват сторените разноски в производството. Съгласно
депозирания списък по чл. 80 от ГПК същите са, както следва: 7 200 лв. –
адвокатско възнаграждение с ДДС и 500
лв. – депозити за експертизи. Депозирани са доказателства, че възнаграждението
е реално заплатено / стр. 74/ респ., че адвокатът е лице, регистрирано по ДДС.
Адвокатското възнаграждение в договора за правна помощ е посочено в глобален
размер, без да е разбито по суми, касаещи процесуално представителство по
първоначалния респ. по обратния иск, поради което съдът намира, че същото е по
равно за двата иска т.е. за първоначалния се следва възнаграждение в размер на
3 600 лв. с ДДС. По отношение на размера е заявено своевременно възражение
по смисъла на чл. 78 ал.5 от ГПК. С оглед фактическата и правна сложност на
делото, извършените процесуални действия по него, цената на иска /в
първоначалния размер, преди определението по чл. 214 ал.1 от ГПК/, съобразено с
минималните размери на адвокатски възнаграждения, установени в Наредба 1/2004
г., настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно. Поради което на
ответника по първоначалния иск се следва сума в размер на 4 100 лв. –
разноски.
Въз основа на изложените съображения, Софийски градски съд, I-19 състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от А.Л.З., ЕГН **********,*** – адв. Ж.Е. иск с правно основание чл. 432 ал.1 от КЗ срещу З.
“Б.И.“ АД, ЕИК********, със съдебен адрес:*** за заплащане на сумата от
50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
в резултат на ПТП, реализирано на 01.10.2017 г. на АМ“Тракия“, изразяващо се в
смъртта на Р.Д. С. като неоснователен.
ОСЪЖДА А.Л.З.,
ЕГН **********,*** – адв. Ж.Е. да заплати на основание
чл. 78 ал.3 от ГПК на З. “Б.И.“ АД, ЕИК********, със съдебен адрес:*** сумата
от 4 100 лв. – разноски.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на трето лице помагач на
страната на ответника – С.Д.П., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, офис
център1 , ет.2, офис 11 – адв. Р.П..
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване
пред САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ: