РЕШЕНИЕ
№ ………260060 05.05.2021г., гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на тридесет
и първи март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател:
Минка Трънджиева
Членове: Венцислав Маратилов
Д. Бозаджиев
в присъствието на секретаря Лилия Кирякова, като разгледа докладваното
от съдията Бозаджиев в.гр.дело №128 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното :
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №87/20.11.2020г., постановено по
гр.д.№576/2016г. по описа на РС- В. са обявени, на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД, за относително недействителни по отношение на И.Й.Б., ЕГН ********** ***,
поредица от сделки, а именно разпореждане на „Д.“ ООД от 08.05.2013г., с което
като непарична вноска /апорт/ в капитала на „Д.В.Д.П.“ АД, ЕИК ******** е
внесен следния недвижим имот: Поземлен имот, находящ се в строителни граници на
гр.В., обл.П., с площ от 1580кв.м., образуващ УПИ I- 152- „за ЖС, търговия и
услуги“, находящ се в землището на гр.В., местност „Г.Б.“, при граници и съседи
на поземления имот: имот №168001- жилищна територия на ФИМ- гр.В.; имот
№149136- използв. ливада на М.Д. И.; имот №149135- използв. ливада на А.Д.О,
който имот е образуван чрез промяна на предназначението на поземлен имот №149152
от местност „Г.Б.“ по КВС на землище В., с площ на имота 1580кв.м, образуван
чрез обединяване на основание молба по чл.26 от Наредба 49 №1275 от
08.11.2007г. на имот 149021, находящ се в землището на гр.В., в местността „Г.Б.“,
целия имот с площ от 0,936дка, парцел 020 от масив 149, при граници и съседи:
имот №149135 и имот №168001, както и последващата сделка на продажбата на същия
имот на Д.Г.К. от „Д.В.Д.П.“ АД, извършена с НА за покупко- продажба на
недвижим имот №126, том 1, peг. №699, н.д.№119/13.05.2014г.
Осъден е „Д.“ ООД, ЕИК ****- в
несъстоятелност, със седалище и адрес на управление: гр.К., ул.“Хр.Б.“ **и актуален
адрес: гр.К., ул.“Г.“ ******* чрез синдика; „Д.В.Д.П.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр.С., р-н М., ул.“Х.К.“ **и Д.Г.К., ЕГН **********
***, да заплатят на И.Й.Б., ЕГН ********** ***, А.Е.А., ЕГН ********** ***,
сумата от 740,49лв., направените по делото разноски.
Против това решение е постъпила въззивна
жалба от Д.Г.К., чрез пълномощника му адв.Д.П..
Твърди се, че постановеното решение е
процесуално недопустимо и в тази връзка се моли същото да бъде обезсилено, а
производството по делото се прекрати по отношение на Д.Г.К..
Алтернативно, ако се приеме, че решението е
допустимо, се моли същото да бъде отменено като неправилно.
Относно процесуалните нарушения, допуснати
от първоинстанционния съд се твърди, че с определение в открито съдебно заседание
проведено на 19.10.2017г., съдът е оставил без движение исковата молба поради
противоречие между обстоятелствената част и петитума на същата. Следващият по
делото съдебен акт е Разпореждане №630 от 28.03.2018г.
В тази насока се визира, че първоинстанционният
съд се е задоволил лаконично да запише само, че „констатираните нередовности са
отстранени от ищеца с молба- уточнение от 26.10.2017г. Последната е изпратена
на ответниците за отговор, който е изтекъл.“.
Счита се обаче, че констатираните нередовности
не са отстранени, което е довело до постановяване решение от първоинстанционния
съд по непредявен иск, което го прави недопустимо.
Твърди се, че в настоящия случай исковата
молба на ищеца е оставена без движение поради противоречие между обстоятелствената
част и петитума на същата. Приема се, че по пътя на отстраняване нередовности
на исковата молба не може да се допусне изменение на вече предявен иск. Това е
така, тъй като нередовностите на исковата молба касаят уточнение, респ.
привеждане на обстоятелствената част на исковата молба в съответствие с вече
заявения петитум.
Твърди се, че в исковата молба по отношение
на К. безспорно е предявен отрицателен установителен иск за собственост. Това е
така, тъй като ищецът е поискал от съда- „да признаете за установено, че Д.Г.К.,
ЕГН ********** не е собственик на процесния недвижим имот“.
Така предявеният с исковата молба иск може
да бъде изменен, но не по реда на чл.129 от ГПК- отстраняване нередовности на
исковата молба, както се е опитал неоснователно да направи ищецът, а единствено
по реда на чл.214 от ГПК и само в случай, че са налице условията предвидени в
разпоредбата на чл. 214 от ГПК за това изменение.
Счита се, че в настоящия случай не са налице
основания за допускане на такова изменение. В този смисъл се приема, че с
подадената си молба, ищецът по делото прави неоснователно искане да бъде
допуснато изменение на първоначално предявения втори иск /втори петитум/ по
отношение на третия ответник Д.К., като желае промяна на иска:- От Отрицателен
установителен иск за собственост- „да признаете за установено, че Д.Г.К., ЕГН **********
не е собственик на процесния недвижим имот“, на нов конститутивен иск- „за
обявяване на относително недействителен по отношение на ищеца И.Й.Б., сключения
между продавача „Д.В.Д.П.“ АД и Д.Г.К., договор за покупко- продажба №126, том
I, peг.№699, н.д.№119/13.05.2014г. на Нотариус Георги Х. с peг.№156 по регистъра
на НК“.
Сочи се, че преминаване от установителен към
конститутивен иск, в която и да е от хипотезите на чл.214 от ГПК е недопустимо,
тъй като това представлява предявяването на нов самостоятелен и напълно
различен от първоначално заведения иск.
Твърди се, че първоинстанционният съд
неоснователно е приел изменение на иска по отношение на Д.Г.К., което действие
не подлежи на самостоятелно обжалване и следва да се разгледа при проверка на
обжалваното решение.
Във връзка с тези съображения, искането е
обжалваното решение да бъде обезсилено, като съдебното производство бъде
прекратено по отношение на ответника Д.К..
Твърди се, че първоинстанционният съд е дал
възможност да се представят доказателства за факта, че ищецът И.Б. към датата
на постановяване на съдебното решение няма вземане към първия ответник, респ.
вземането му е в минимален размер.
Това е изисквало от страна на
първоинстанционния съд да постанови определение за спиране на производството по
Павловия иск, каквито искания многократно са направени в хода на процеса, но са
оставени без уважение от районния съдия.
Относно възраженията за неправилност на
постановеното съдебно решение по същество се твърди, че в съдебното
производство пред първоинстанционния съд са събрани доказателства, че
вземанията на ищеца Б. след извършените от него цесии и след отхвърляне на
предявените осъдителни искове относно вземанията са в минимален размер.
От друга страна се твърди, че от
доказателствата по делото е установено, че първият ответник „Д.“ ООД /той и
длъжник на ищеца Б./ разполага с достатъчно имущество, от което кредиторът Б.
може да се удовлетвори. В тази насока се акцентира върху факта, че вземането на
ищеца Б. е намаляло в хода на настоящия процес, поради извършени от самия ищец
разпоредителни сделки /цесии/ с вземането си, както и поради отхвърляне като
неоснователни със съдебен акт на голяма част от твърдените да притежава
вземания срещу първия ответник „Д.“ ООД.
Приема се, че тези обстоятелства, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК, съдът е бил длъжен да вземе предвид, като
те не са обсъдени от районния съдия. В този смисъл е налице позоваване с мотивите в Тълкувателно решение №2 от
09.07.2019г. по тълк.д.№2/2017г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че
„....наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или
отричане на вземането на кредитора- т.е. установяване наличието на действително
вземане е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по
чл.135 ЗЗД“, води до извода, че първоинстанционният съд е постановил неправилно
решение.
Възражението което е направено е в насока,
че предвид обстоятелството, че ищецът притежава вземане срещу първия ответник в
минимален размер от една страна и от друга страна, установеното по делото
наличие на имущество /в това число и недвижимо имущество/ у длъжника и пръв
ответник по делото „Д.“ ООД, така предявеният иск е неоснователен.
Твърди се, че в настоящия казус не е налице
увреждане на интереси на кредитора Б., а разпоредбата на чл.135 от ЗЗД
предвижда, че могат да бъдат обявени за недействителни само действия, които
увреждат кредитора.
Приема се, че въпреки направеното
възражение, за доказване на което са били допуснати и събрани от съда
доказателства, при постановяване на своето решение съдът изобщо не е обсъдил
същото, като не е посочил, приема ли го за основателно и/или не и най- важното-
поради какви мотиви.
Твърди се, че първоинстанционният съд е
посочил само общите предпоставки за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД, без да
изследва и да даде отговор на направените конкретни възражения с оглед
спецификата на настоящия казус, в това число и настъпилите факти след
предявяване на исковата претенция, което на практика е довело до постановяване
на неправилно решение.
Иска се при извършване на проверката на
първоинстанционното решение, да бъдат обсъдени и направените възражения за
липса на основания за уважаване на предявения иск по чл.135 от ЗЗД, поради
факта, че в конкретния случай не е изпълнена хипотезата на посочената правна
норма, а именно: липсва действие, което да е довело до увреждане интереса на
кредитора Б. като се взе предвид размера на кредиторовото вземане и
притежаваното от длъжника имущество.
В случай, че се приеме от въззивната
инстанция, че направените възражения следва да бъдат обсъдени при
първоинстанционното разглеждане на делото, тъй като без тяхното обсъждане и
мотивиране, съдебното решение не може да бъде проверено относно неговата
правилност се иска да се обезсили обжалваното решение и се върне делото за ново
разглеждане и обсъждане на всички възражения от РС- В..
В срок е постъпил писмен отговор от И.Й.Б.,
чрез пълномощника му адв.М.И. ***.
В него се приема, че подадената въззивна
жалба на ответника Д.К. е неоснователна.
Не се оспорва, че съдът е оставил подадената
искова молба без движение, но се приема, че всички претенции по нея са били
уточнени, а нередовностите отстранени.
Приема се, че районният съд правилно е
приел, че е сезиран именно с иск по
чл.135 от ЗЗД. с който се иска обявяване за недействителни поредицата от сделки
и правилно е приел, че дължи произнасяне именно по него. Следователно, не е
налице изменение на иск, а уточнение на исковите претенции поради противоречие
между обстоятелствена част на исковата молба и нейния петитум.
Сочи се, че от страна на процесуалният
представител на жалбоподателя се опитва да вмени вина на съда за
съдопроизводствените му действия, като основава възражението си на собственото
си неправомерно поведение.
Приемат се за неоснователни възраженията, че
съдът е отказал да спре делото до решаване на производството по гражданското
дело с ищец И.Б. за остатъка от сумата, с правно основание договорът за цесия,
тъй като същия е обсъдил точно на каква сума пари е кредитор ищецът спрямо „Д.“
ООД, като е съобразил и представените от ответника преди това писмени
доказателства в тази връзка.
Искането е да се постанови решение, с което
се потвърди първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно.
С Решение №260060/17.11.2020г., постановено
по гр.д.№576/2016г. по описа на РС- В. е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в Решение №87/14.05.2020г. по гр.д.№576/2016г. на РС- В.,
като вместо „ОСЪЖДА „Д.“ ООД, ЕИК ****- в несъстоятелност, със седалище и адрес
на управление: гр.К., ул.“Х.Б.“**и актуален адрес: гр.К., ул.“Г.“ *******, чрез
синдика „Д.В.Д.П.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.С.,
р-н „М.“, ул.“Х.К.“ **и Д.Г.К., ЕГН ********** ***, да заплатят на И.Й.Б., ЕГН **********
***, А.Е.А., ЕГН ********** ***, СУМАТА от 740,49лв., направените разноски по
делото“, ДА СЕ ЧЕТЕ: „ОСЪЖДА „Д.“ ООД, в несъстоятелност, със седалище и адрес
на управление: гр.К., ул.“Х.Б.“ **и актуален адрес: гр.К., ул.“Г.“ *******,
чрез синдика: „Д.В.Д.П.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
гр.С., р-н „М.“, ул.“Х.К.“ **и Д.Г.К., ЕГН ********** ***, да заплатят на И.Й.Б.,
ЕГН********** ***, СУМАТА от 740,49лв., направени по делото разноски.
Настоящото решение е посочено, че
представлява неразделна част от Решение №87 от 14.05.2020г. по гр.д.№576/2016г.
по описа на РС- В..
Против това решение е постъпила въззивна
жалба от Д.Г.К..
Твърди се в същата, че същото е недопустимо
и неправилно.
По отношение на недопустимостта му се
визира, че от една страна съдът е посочил, че производството е по чл.247, ал.1
от ГПК, а от друга страна в мотивите на сега обжалваното решение е приел, че в
постановеното по делото решение „в частта за разноските е посочено лице, което
не е участвало като страна по делото“. Така прието означава, че обжалваното
решение е такова за изменение на постановеното по делото решение в частта за
разноските, с оглед на което производството е трябвало да бъде такова по чл.248
от ГПК, а не по чл.247 от ГПК, независимо от посоченото от молителя, доколкото
съдът не е обвързан от посоченото, а следва сам да даде правна квалификация на
искането и да определи производството за разглеждането му.
Оттук се приема че са различни и правните
възможности за реализиране на тези две отделни производства.
Твърди се, че молбата на ищеца с искане за
изменение на решението в частта за разноските е подадена с
вх.№3290/27.07.2020г. по описа на PC- В.. Това означава, че същата е подадена
след изтичане на предвидения в чл.248 от ГПК преклузивен двуседмичен срок от
получаване на съобщението за изготвеното решение.
Визира се, че искането, направено от ищеца е
било процесуално недопустимо като просрочено, което означава, че молбата е
следвало да не бъде разглеждана. Разглеждайки недопустима молба и провеждайки
недопустимо съдебно производство, съдът на практика е постановил и недопустимо
съдебно решение.
При тези данни се счита, че Решение
№260060/17.11.2020г., постановено по гр.д.№576/2016г. на PC- В. е недопустимо и
подлежи на обезсилване.
По отношение на неправилността на
постановеното решение се твърди, че за да е налице очевидна фактическа грешка
трябва да е налице несъответствие между изразената воля на съда в мотивите на
съдебния акт от една страна и от друга страна в самото решение /диспозитив/.
Твърди се в случая, че както приема и съда,
в мотивите въобще не е обсъждано лицето А.Е.А., като не са обсъждани негови
искания и възражения, а същото е посочено единствено в самото решение
/диспозитив/.
Ето защо се приема, че в случая не е налице
несъответствие между мотиви и решение, поради което същото не може да бъде
поправено по реда на чл.247 ГПК, което прави от своя страна постановеното
решение неправилно като несъобразено със закона.
В тази връзка искането е постановеното
решение да бъде отменено.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от И.Й.Б., чрез пълномощника му адв.М.И..
В него се приема, че подадената въззивна
жалба е неоснователна.
В този смисъл се твърди, че правилно съдът е
констатирал, че в постановеното по делото съдебно решение №87/14.05.2020г. по
гр.д.№576/2016г. на PC- В., в частта за разноските е посочено лице, което не е
участвало като страна по делото. В мотивите на решението съдът не е обсъждал
негови искания или възражения, поради което може да се счита, че е допусната
очевидна фактическа грешка на решението, изразяваща се в несъответствие между
формираната действителна воля на съда и нейното външно изразяване, която
подлежи на поправяне именно по реда на чл.247 от ГПК.
Искането е за потвърждаване на обжалваното
решение, като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание, жалбоподателят Д.Г.К.,
редовно призован не се явява.
Ответник- И.Й.Б., редовно призован не се
явява. За същият се явява процесуалния му представител адв.И., редовно
упълномощена отпреди. От страна на последната се моли да се постанови съдебно
решение, с което да се отхвърли подадената въззивна жалба, като неоснователна.
Подробни съображения в тази насока са развити в представени в срок писмени бележки.
Ответник „Д.“ ООД /н/, редовно призован,
представител не се явява.
Ответник „Д.В.Д.П.“ АД, редовно призован,
представител не се явява.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени в
съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:
Производството пред районния съд е образувано
по искова молба на ищецът И.Й.Б., срещу ответниците: 1.„Д.“ ООД; 2.„Д.В.Д.П.“
АД и 3.Д.Г.К..
Със същата са предявени са искове с правно
основание чл.135 от ЗЗД за обявяване относителната недействителност по
отношение на ищеца Б. поредица от сделки, а именно разпореждане на „Д.“ ООД от
08.05.2013г., с което като непарична вноска в капитала на „Д.В.Д.П.“ АД, ЕИК ********
е внесен следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в строителни граници
на гр.В., обл.П., с площ от 1580кв.м., образуващ УПИ I-152- „за ЖС, търговия и
услуги“, находящ се в землището на гр.В., местност „Г.Б.“, при граници и съседи
на поземления имот: имот № 168001- жилищна територия на ФИМ- гр.В.; имот №
149136- използв. ливада на М.Д. И.; имот №149135- използв. ливада на А.Д.О,
който имот е образуван чрез промяна на предназначението на поземлен имот №149152
от местност „Г.Б.“ по КВС на землище В., с площ на имота 1580кв.м, образуван
чрез обединяване на основание молба по чл.26 от Наредба 49 №1275 от
08.11.2007г. на имот 149021, находящ се в землището на гр.В., в местността „Г.Б.“,
целия имот с площ от 0,936 дка, парцел 020 от масив 149, при граници и съседи:
имот №149135 и имот №168001., както и продажбата на същия имот на Д.Г.К.
от „Д.В.Д.П.“ АД, извършена с НА за
покупко- продажба на недвижим имот №126, том 1, peг. №699,
н.д.№119/13.05.2014г.
Твърди се от страна на ищецът, че по силата
на договор за цесия от 16.07.2012г., сключен между „А.“ АД- В. в качеството му
на цедент и ищеца И.Б., в качеството му на цесионер, в полза на последния са
прехвърлени вземания на цедента, а именно дължимата неустойка по договор от
18.10.2006г., сключен между цедента и ответника „Д.“ ООД. Вземанията на цедента
били придобити на основание чл.20 от договора поради неизпълнение от страна на
„Д.“ ООД да прехвърли уговорените 11 броя недвижими имоти по нотариален ред.
Цедентът уведомил ответника „Д.“ ООД за извършената цесия с нарочно съобщение
от 17.07.2012г., връчено с обратна разписка на 21.07.2012 г.
Твърди се, че на 23.08.2012г. ищецът подал
искова молба, с която е предявил иск, с правно основание чл.92 от ЗЗД, като се
легитимирал като кредитор спрямо „Д.“ ООД по силата на сключената отпреди
цесия.
Сочи се, че с Решение №105/10.03.2014г. постановено
по гр.д.№748/2012г. по описа на ОС- Пазарджик е осъден „Д.“ ООД- гр.В., ЕИК ****
със седалище и адрес на управление в гр.К. ул.„Х.Б.“, да заплати на ищеца
сумата от 300 000лв., представляваща неустойка по договор от 18.10.2006г., за
периода 08.08.2009г.- 08.08.2012г. по частичен иск от общо претендирана
неустойка в размер 1097000лв., ведно със законната лихва върху сумата 300000лв.,
считано от датата на предявяване на иска- 23.08.2012г. до окончателното й
плащане. Освен това „Д.“ ООД било осъдено да предаде собствеността и владението
върху процесиите имоти.
Визира се, че решението било обжалвано пред
АС- Пловдив, като в тази връзка било образувало в.гр.д.№571/2014г. С постановеното
по него решение, въззивният съд отхвърлил всички обективно съединени искове на
ищеца. След обжалването му пред ВКС, вземането на ищеца И.Й.Б. било установено
с влязло в сила Решение №214/19.06.2015г. по гр.д.№5986/2014г. по описа на ВКС
по силата на което „Д.“ ООД било осъдено да заплати на ищеца сумата от 300 000лв.,
на основание чл.92 от ЗЗД, представляваща договорна неустойка от общия дължим
размер от 1 053 000лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
23.08.2012г. до окончателното изплащане.
Твърди се, че съгласно чл.115, б.“ж“ от ЗЗД,
за периода от 23.08.2012г. до влизане в сила на първоинстанционното решението
на 19.06.2015г., давност относно вземането на цесионера И.Б. не тече. За
събирането на вземането му в размер на 300 000лв. било образувано изп.д.№176/2015г.
по описа на ЧСИ- Георги Захариев, с peг.№888., с район на действие ОС-
Пазарджик.
Сочи се, че докато течала инстанционната
проверка на решението постановено от ОС- Пазарджик, по гр.д.№748/2012г., ответникът
„Д.“ ООД е направил непарична вноска в капитала на „Д.В.Д.П.“ АД, като апортът
бил извършен на 08.05.2013г. С него „Д.“ ООД прехвърлил срещу придобиване на
акции следния свой недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в строителни
граници на гр.В., обл.П., местност „Г.Б.“, с площ от 1580кв.м., образуващ УПИ
I- 152 “за ЖС, търговия и услуги“, находящ се в землището на гр.В., местност „Г.Б.“,
при граници и съседи на поземления имот: имот №168001- жилищна територия на ФИМ-
гр.В., имот №149136- използв. ливада на М.Д. И., имот №149135- използв. ливада
на А.Д.О, който имот е образуван чрез промяна на предназначението на поземлен
имот № 149152, местност „Г.Б.“ по КВС на землище В., с площ на имота 1580 кв.м,
образуван чрез обединяване на основание молба по чл.26 от Наредба 49 №1275 от
08.11.2007г. на имот 149021, находящ се в землището на гр. В., в местността „ Г.Б.“,
целия имот с площ от 0,936 дка, парцел 020 от масив 149, при граници и съседи :
имот № 149135 и имот № 168001.
Сочи се, че ответникът „Д.“ ООД се
легитимирало като собственик на посочения имот с НА за покупко- продажба на
недвижим имот №182, том I, дело 201/2007г., вх.peг.№249/15.02.2007г. на Служба
по вписванията- В. и НА за покупко- продажба на недвижим имот №143, том VII,
дело №1544/2007г. вх.peг.№1959/02.11.2007г. на Служба по вписванията- В.;
Заповед №2072/21.12.2007г. на общ.В. за промяна на предназначението на п.и. №149152.
Твърди се, че към датата на апорта, ищецът е
имал качеството на кредитор на „Д.“ ООД, независимо, че делото водено срещу
него за осъждането му да заплати неустойката е било висящо, тъй като в закона
няма изискване вземането на кредитора да е изискуемо или признато със сила на
присъдено нещо /СПН/. В случая, ищецът имал вземане към „Д.“ ООД по силата на
договора за цесия от 16.07.2012г., за която цесия длъжника бил уведомен от
цедента на 17.07.2012г.
Твърди се от страна на ищецът, че на
13.05.2014г. същия този недвижим имот бил прехвърлен на третия ответник- Д.Г.К.
по силата на НА за покупко- продажба на недвижим имот №126, том 1, peг.№699,
н.д.№119/13.05.2014г. с продавач „Д.В.Д.П.“ АД, представлявано от Изпълнителния
му директор В.Х.Й.. Предвид на това, че към датата 08.05.2013г. управители в „Д.“
ООД били Г.В.Б., В.Х.Й. и Д.Г.К., както и че към тази дата, Съвета на директорите
в „Д.В.Д.П.“ АД се състоял от същите лица, то и те се явявали „свързани лица“
по смисъла на закона.
Визира се на това, че тъй като апортът по
естеството си е възмездна сделка /имущество срещу акции/, следва да се отчете и
допълнителното изискване за знание за увреждането и у новия собственик на
имота- акционерното дружество /чл.135, ал.1 изр.2 от ЗЗД/.
Приема се, че презумпцията на чл.135, ал.2
от ЗЗД в случая би могла да намери приложение, въпреки че приобретател по
сделката е юридическо лице, тъй като волята на същото се формира и
представителството му се осъществява от физически лица. Едноличният собственик
на капитала и управител на дружеството- длъжник е бил член на съвета на
директорите на акционерното дружество. А извършеният апорт бил във вреда на
ищеца, тъй като увреждането се изразявало в намаляване възможността на
кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Като увреждане имало
винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество или имуществото му
намалява.
Твърди се, че в случая е налице фактическият
състав на чл.135 от ЗЗД, като ищецът е кредитор на първия ответник по силата на
договор за цесия, като вземането му е непогасено към момента на апорта; налице
е увреждане, тъй като с разпореждането за внасяне на непарична вноска в
капитала на акционерното дружество е извършена трансформация на недвижимо
имущество на длъжника с относително устойчива пазарна стойност в акции, които
представляват по- трудно продаваем актив; длъжникът „Д.“ ООД, чрез своите
законови представители е знаел, че с апорта уврежда кредитора си, доколкото
вземането на последния към момента на апорта е било възникнало по силата на
договора за цесия и длъжникът е бил уведомен.
Искането е да се постанови решение, с което
да обяви за недействителни поредица от сделки, а именно разпореждане на „Д.“
ООД от 08.05.2013г., с което като непарична вноска в капитала на „Д.В.Д.П.“ АД,
ЕИК ******** е внесен следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в
строителни граници на гр.В., обл. П., с площ от 1580кв.м., образуващ УПИ I- 152-
„за ЖС, търговия и услуги“, находящ се в землището на гр.В., местност „Г.Б.“,
при граници и съседи на поземления имот: имот №168001- жилищна територия на
ФИМ- гр.В.; имот №149136- използв. ливада на М.Д. И.; имот №149135- използв.
ливада на А.Д.О, който имот е образуван чрез промяна на предназначението на
поземлен имот №149152 от местност „Г.Б.“ по КВС на землище В., с площ на имота
1580кв.м, образуван чрез обединяване на основание молба по чл.26 от Наредба 49
№1275 от 08.11.2007г. на имот 149021, находящ се в землището на гр.В., в
местността „Г.Б.“, целия имот с площ от 0,936 дка, парцел 020 от масив 149, при
граници и съседи: имот №149135 и имот №168001., както и продажбата на същия
имот на Д.Г.К. от „Д.В.Д.П.“ АД, извършена с НА за покупко- продажба на
недвижим имот №126, том №І, peг. № 699, н.д.№119/13.05.2014г.
В срокът по чл.131 от ГПК е постъпил писмен
отговор от страна на ответника Д.К.. В него е изразено становище, че
предявеният срещу последния иск е неоснователен и недоказан. Иска се неговото
отхвърляне. В тази насока се твърди от
страна на последния, че той лично не е знаел за обстоятелствата твърдени от
ищеца, че имало вземане на „А.“ АД срещу „Д.“ ООД, нито е бил уведомен за
извършената цесия в полза на ищеца Б.. Уведомяването не било получено от него,
а е станало с обратна разписка, изпратена до длъжниковото дружество. Освен това
и Съветът на директорите на акционерното дружество не се състоял само от едно
лице, нито управлението било осъществявано само от едно лице, за да се направи
безспорния извод, че то именно е знаело за обстоятелствата от които произтича
вземането на ищеца, или че с договора за цесия се сменя даден кредитор. В тази
връзка се сочи, че съгласно Решение №13/19.02.2015г. по гр.д.№4606/2014г. на
ВКС, свързаните лица по §1 ДР ТЗ биха знаели основни обстоятелства от дейността
на дружествата, но едва ли кой какъв алеаторен договор е сключил и изпълнява ли
го добросъвестно. В същото решение било посочено, че приложението на
презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД не може да бъде разширено до хипотезата на §1
ДР ТЗ, когато търговските дружества са свързани лица. Поради това и се счита,
че спрямо него презумпцията е неприложима.
Оспорва се твърдението, че ищецът притежава
качество на кредитор спрямо първия ответник- Д. ООД за сумата, която е посочена
в исковата молба- 300000лв., представляващи договорна неустойка от общ размер
на вземането 1053000лв., ведно със законната лихва върху сумата от 23.08.2012г.
до окончателното й изплащане. В тази насока се твърди, че първо, вземането за
неустойката над 300 000лв. е погасено по давност и не съществува. Неустойката
била договорна- за неизпълнение на договорното задължение за прехвърляне на
правото на собственост върху имотите. Освен това имало и постановено съдебно
решението по чл.19, ал.3 от ЗЗД имащо конститутивно действие по отношение на
собствеността върху имотите, за които предварителния договор е обявен за
окончателен, поради което следва да се приеме, че с влизане в сила на това
решение, задължението за прехвърляне на правото на собственост е погасено, чрез
изпълнение. В случая имало влязло в сила на 09.07.2012г. съдебно решение по иска
с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, постановено на 17.03.2011г. по гр.д.№904/2010г.
от АС- Пловдив, с което е обявен предварителния договор за окончателен. Влизането
в сила на това решение бил и крайния момент, до който се дължи договорната
неустойка. Понеже след тази дата е изтекла кратката 3- годишна погасителна
давност, без да е заведено дело за остатъка от неустойката се счита да е
настъпил погасителния ефект на давността и вземането вече да не съществува.
Твърди се, че ищецът Б. вече е прехвърлил
своето вземане на трети лица, поради което вече няма качеството на кредитор и
не е активно легитимиран да води иска по чл.135 от ЗЗД. В тази насока се
позовава на Уведомление от И.Б. до „Д.“ ООД за извършена цесия в полза на И.М. И.,
както и Договор за цесия със С.М.В.. Сочи се, че видно от тези два документа,
ищецът се е разпоредил с вземане в размер на 433 325,55лв.
Твърди се, че предвид наличието на висящ
процес по принудително изпълнение срещу длъжника, може също така да бъде
направен изводът, че липсва увреждане за И.Б. в резултат на действията на
неговия длъжник и първи ответник по делото- „Д.“ ООД. Длъжникът по това
изпълнително дело- „Д.“ ООД разполагал с имущество в размер на около 500 000лв.
с ДДС, което следвало да послужи за удовлетворяване на взискателя Б.. В
подкрепа на това обстоятелство се представят две Обявления по изп.д.№176/
2015г. на ЧСИ Георги Захариев за публична продан на недвижими имоти,
собственост на „Д.“ ООД.
Счита се, че апортът не уврежда И.Б., тъй
като същия би получил удовлетворение /при условие, че се докаже качеството му
на кредитор спрямо първия ответник/, както от имуществото на „Д.“ ООД, така и
от имуществото на приемащото апорта дружество- „Д.В.Д.П.“ АД. В конкретният
случай, извършеното действие било апорт, т.е. правно действие, представляващо
особен вид отчуждаване, имащо едностранен характер, чрез което се отчуждават
движими и недвижими вещи от едно търговско дружество- длъжник в друго.
Атакуваният в настоящото производство апорт е вид възмездна прехвърлителна
сделка, по силата на която, едно лице отчуждава в полза на търговско дружество
свои имуществени права, срещу което придобива право на членство в същото това
търговско дружество или под формата на дружествен дял /в ООД/ или под формата
на притежание на определен брой акции и дялове /в АД/. Посредством апорта,
същевременно съдружникът, респективно акционерът изпълнява свое основно
задължение като участник в търговското дружество- да направи вноска в неговия
капитал, като по този начин формира основния източник на имуществото на
капиталовото търговско дружество при учредяването му в началото на търговската
му дейност. Необходимо е това действие да води до увреждане интересите на
ищцовата страна в качеството и на кредитор.
Счита се, че от представените към исковата
молба доказателства следва извод, че в случая не е налице увреждане от вида на
посоченото по- горе. Апортът по своята правна същност е едностранно изявление
за непарична вноска, срещу която се придобиват акции, които с оглед високата
стойност на капитала на „Д.В.Д.П.“ АД, са лесно конвертируеми и от тях
произтичат дивиденти и доходи, посредством които кредиторът би могъл
сравнително лесно да се удовлетвори. Длъжникът „Д.“ ООД, както и дружеството, в
което е направена непаричната вноска- „Д.В.Д.П.“ били с имущество, което с пъти
надвишавало сумата от 8000лв. Същият извод можел да бъде направен и по
отношение сумата, представляваща размера на вземането на ищеца, което следвало
да бъде конкретизирано от него, с оглед представените към настоящия отговор
доказателства за извършени цесии.
Твърди се, че от представените с ИМ
доказателства, „Д.“ ООД придобива в резултат на апорта повече от 90% от
капитала на „Д.В.Д.П.“, чийто размер възлиза на 1260700лв. Справка по партидата
на дружеството в търговския регистър
показвала, че капиталът е набран с непарични вноски- апорт на недвижими
имоти с висока пазарна стойност, които и към настоящия момент са негова
собственост.
Счита се, че имуществото на длъжника не е
било увредено или намалено. Длъжникът разполагал и с друго имущество, извън
отчужденото, което е с много по- голям размер, а ищцовото вземане, доколкото
съществува, или било пренебрежимо малко, спрямо активите на „Д.“ ООД, за да се
приеме, че е налице увреждане. Отчужденото имущество било трансформирано в друг
актив, който с оглед доброто финансово положение на дружеството- приемащо
апорта, не е трудно продаваем и не е актив, който не носи доходи. Кредиторът,
макар и да не е страна по сделката, знае за нея и черпи изгодни правни
последици от същата. Т.е. очевидно ставало дума не за увреждане, а за
икономическа целесъобразност на самата сделка, което е въпрос на субективна преценка.
За кредитора съществувала възможността по чл.515 от ГПК, която му давала право
да наложи запор върху акциите на длъжника и възлагането им вместо плащане или
изнасянето им на публична продан.
Искането е да се отхвърли предявения иск,
като неоснователен и недоказан. Претендират се съдебни разноски.
В срока по чл.131 от ГПК, не са постъпили
писмени отговори от ответниците „Д.“ ООД и „Д.В.Д.П.“ АД.
От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа
обстановка:
Видно от Договор за цесия от 16.07.2012г. се
установява, че същият сключен между „А.“ АД- В., в качеството му на цедент и
ищеца И.Б., в качеството му на цесионер. С него, в полза на последния са
прехвърлени вземания на цедента, представляващи дължимата неустойка по договор
от 18.10.2006г., сключен между цедента и ответника „Д.“ ООД, произтичащи от
чл.20 от договор- поради неизпълнение от страна на „Д.“ ООД да прехвърли
уговорените 11 броя недвижими имоти по нотариален ред.
Видно от Съобщение от 17.07.2012г., връчено
с обратна разписка на 21.07.2012г., цедентът е уведомил ответника „Д.“ ООД за
извършената цесия.
Не е спорно по делото, че с влязло в сила на
19.06.2015г. съдебно Решение №105/10.03.2014г. по гр.д.№748/2012г. по описа на РС-
В., което след обжалването му пред ВКС, вземането на ищеца И.Й.Б. е установено
с Решение №214/19.06.2015г. по гр.д.№5986/2014г. по описа на ВКС, „Д.“ ООД е
осъдено да заплати на Б., сумата от 300 000лв., на основание чл.92 от ЗЗД,
представляваща договорна неустойка по договор от 18.10.2006г., за периода 08.08.2009г.-
08.08.2012г. по частичен иск от общо претендирана неустойка в размер
1097000лв., ведно със законната лихва върху сумата 300 000лв., считано от
датата на предявяване на иска- 23.08.2012г. до окончателното й плащане.
За присъдената сума от 300000лв.- неустойка
срещу „Д.“ ООД е издаден такъв, видно от Изпълнителен лист №116/24.07.2015г.- л.71.
Въз основа на него е по молба от 27.07.2017г. е образувано изпълнително дело
при ЧСИ Георги Захариев с рег.№ 888 на КЧСИ.
Обстоятелствата свързани с това дали е било
налице изискуемо задължение, произтичащо от Договора за цесия и представляващо
договорна неустойка по чл.20 от договор от 18.10.2006г. са били обект на
преценка от съда по горните съдебни решения.
Видно от Договор за цесия от 08.04.2016г.- л.118,
ищецът Б. е прехвърлил на С.М.В., част от вземането си от 300 000лв., на
основание чл.92 от ЗЗД, представляваща договорна неустойка, присъдена със
съдебното решение, а именно частта от 10000лв.
От Уведомление по чл.99, ал.3 и 4 от ЗЗД-
л.120 се установява, че по силата на Договор за цесия от 27.07.2016г.- л.120,
ищецът Б. е прехвърлил на И.М. И. друга част от същото си от 300 000лв., представляваща
договорна неустойка, в размер на 270000лв.- главница, представляваща присъдена
неустойка. Освен това е прехвърлил и вземанията си за съдебни разноски и
законната лихва.
Общо ищецът, в качеството си цедент е
прехвърлил на други лица сумата от 280000лв.
Няма спор по делото, че ответникът „Д.“
ООД е бил собственик на процесния имот
по силата на Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот №182, том. I,
дело 201/2007г., вх.peг.№249/15.02.2007г. на СВ- В. и Нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот №143, том VII, дело №1544/2007г. вх.peг.№1959/02.11.2007г.
на Служба по вписванията- В., които не е представен по делото.
Не се спори и по обстоятелството, че тези
имоти са били предмет на апортна вноска от страна на ответника „Д.“ ООД в
капитала на ответника „Д.В.Д.П.“ АД.
Видно от Справка от Търговския регистър /ТР/
и Учредителен протокол от 30.09.2012г. и Устава на „Д.В.Д.П.“ АД се установява,
че „Д.“ ООД е направил апортна вноска в
капитала на ответника „Д.В.Д.П.“ АД, като е внесъл няколко имота между които
под т.9.3 от устава е процесния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в
строителни граници на гр. В., обл. П., с площ от 1580кв.м., образуващ УПИ
I-152- „за ЖС, търговия и услуги“, находящ се в землището на гр.В., местност „Г.Б.“.
Видно от Протокол от 25.03.2013г. от
заседание на СД на „Д.В.Д.П.“ АД се установява, че е увеличен капитала на това
дружество, чрез апорта на този имот /записан в т.3/, за която непарична вноска
„Д.“ ООД е получил поименни обикновени акции.
От справка от ТР се установява, че „Д.В.Д.П.“
АД е учредено и вписано в търговски регистър на 29.10.2012г. с представляващ В.Х.Й.
и съвет на директорите: В.Х.Й., Г.Б. и Д.К..
От списък на акционерите на „Д.В.Д.П.“ АД и
от Протокол от 08.04.2013г. на СД на това АД е видно, че „Д.“ ООД притежава
90,70% от капитала на „Д.В.Д.П.“ АД.
От Нотариален акт за покупко- продажба на
недвижим имот №126/13.05.2014г., съставен от Нотариус Г.Х. е видно, че
ответникът „Д.В.Д.П.“ АД, чрез Изпълнителния си директор В.Х.Й. е прехвърлил на
третия ответник- Д.Г.К., собствеността на притежавания от него процесен имот, а
именно: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в строителни граници на гр.В., обл.П., с площ
от 1580кв.м., образуващ УПИ I-152- „за ЖС, търговия и услуги“, находящ се в
землището на гр.В., местност „Г.Б.“, срещу заплащане на цената от 8000лв.,
чиято данъчна оценка е 7649,70лв.
Видно от заключението на ССЕ от 27.09.2017г.
на в.л.Т. се установява, че продажната цена на този имот от 8000лв. е била
изплатена от купувача, документирано във фактура №008/01.06.2017г.
Видно от НА за покупко- продажба на недвижим
имот №130/24.11.2017г. /сделка извършена в хода на делото/ се установява, че
третия ответник- Д.Г.К. е продал на Б. И.П. процесния ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се
в строителни граници на гр.В., с площ от 1580кв.м, от местност „Г.Б.“ за сумата
от 8000лв.
От справки от Търговския регистър се
установява, че управители и съдружници в „Д.“ ООД са лицата: Д.Г.К., Г.Б. и В.Х.Й..
Същите лица са и членове на Съвета на директорите на „Джек Ви Ди Пропъртис“ АД,
като управител на това дружество е В.Х.Й..
В показанията си св.И. визира, че знае, че е
имало договорни отношения между И.Б. и Б.. Коментира, че Б. е имало да взима
пари от фирма „Д.“ ООД и се е коментирало в негово присъствие. Чул е, че И.Б. е
прехвърлил вземането си но Б., което е станало през 2012г.
В показанията си св.Каленова коментира, че К.
не се е занимавал с „Д.“ ООД, като с тази фирма се е занимавал В.Й., който й е
носел документи и каквото е касаело същата.
Видно от заключението на допълнителната ССЕ
от 23.01.2019г. на в.л.Т. се установява следното: Стойността на дълготрайните
материални активи на „Д.“ ООД към дата 08.05.2013г. е 840 941,21лв. Към м.май
2014г. и към 31.12.2017г. е в размер на 4875,01лв.
Пред въззивната инстанция са приети Молба от
А.Т., постоянен синдик на „Д.“ ООД/н/ с приложени към нея писмени
доказателства. В тази връзка са представените Списък №1, съставен от синдика по
т.д.№77/18г. на КОС, представен за обявяване с вх.№20190104121249 и обявен с
вх.№2019111124422 по партидата на „Д.“ ООД, с които е одобрено предявено
вземане на И.Й.Б. и Определение №328/08.08.2019г., постановено по
ч.т.д.№8/2019г. по описа на ОС- Кюстендил.
На база така представените доказателства, се
установява, че вземането на И.Й.Б. по т.д.№77/2018г. на КОС след одобряването с
Определение №328 от 08.08.2019г. от съда по несъстоятелност на обявения списък
№1, с който са приети вземанията на този кредитор, приетото вземане е в следния
размер: 20000лв.- главница и 5367лв.- законна лихва и за периода от
23.08.2012г. до 08.04.2012г.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка по делото, съдът
стига до следните правни изводи:
Настоящият съдебен състав намира въззивните
жалби за редовни и допустими, тъй като отговарят на изискванията на чл.260 и
чл.261 ГПК, подадена е в законоустановения срок, от надлежно легитимирани
субекти, имащи правен интерес от атакуване на съдебен акт, чрез постановилия го
съд.
След извършване на служебна проверка по реда
на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваните съдебни
решения са валидни. Постановени са от надлежен съдебен орган, функциониращ в
законен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено в
писмена форма и подписано от постановилия го съдебен състав.
Решението с оглед пълния обхват на
обжалването е допустимо, тъй като
първоинстанционния съд е разгледал допустим иск- предявен от надлежно
легитимиран правен субект, разполагащи с право на иск, надлежно упражнено чрез
депозирана редовна искова молба.
Разгледана по същество, въззивната жалба против Решение №87/14.05.2020г. е
неоснователна.
Относно първото възражение за допуснати
процесуални нарушения, то настоящата инстанция приема, че същото е
неоснователно.
В тази насока следва да се посочи, че правилно е прието от първоинстанционният
съд, че с оглед заявените претенции в исковата молба и изложеното в нея, след
отстраняване на нередовности по нея, че не е налице изменение на иска, а
уточнение на исковите претенции поради противоречие между обстоятелствената
част на исковата молба и нейния петитум. Данните от обстоятелствената част на
исковата молба са ясни и те са в насока, че третия ответник Д.Г.К. е знаел, че
с разпореждането с процесния имот като апортна вноска в полза на „Д.В.Д.П.“ АД,
а след това и със сключения договор за покупко- продажба, обективиран в
Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот №126, том І, рег.№669,
н.д.№119/13.05.2014г., където той е купувач, се цели увреждане на кредитора И.Й.Б..
Налице е подадена уточняваща молба, във връзка с оставяне без уважение на
исковата молба, в която заявено, че предмет на делото е иск по чл.135 от ЗЗД, с
който се иска да бъдат обявени за относително недействителни поредицата от
сделки- разпореждане на „Д.“ ООД от 08.05.2013г,. с което като непарична вноска
в капитала на „Д.В.Д.П.“ Ад е внесен процесния недвижим имот и договор за
покупко- продажба, обективиран в Нотариален акт за покупко- продажба на
недвижим имот №126, том І, рег.№669, н.д.№119/13.05.2014г., с предмет същия
този недвижими имот.
При тези данни не е налице основание за
обезсилване на обжалваното решение и прекратяване на съдебното производство по
отношение на ответника Д.К..
Относно възражението в насока, че районният
съд е отказал да спре производството до решаване на производството по
гражданското дело с ищец И.Б. за остатъка от сумата с правно основание
договорът за цесия, следва да се посочи, че първия се е съобразил с
представените писмени доказателства в тази връзка и на практика е нямал на база
същите да постанови спиране на делото. Този извод се потвърждава и от
представените и пред въззивната инстанция писмени доказателства от страна на
синдика на „Д.“ ООД/н/.
Относно възраженията за неправилност на постановения
съдебен акт, то същите не могат да бъдат споделени за основателни.
Предмет на разглеждане в производството пред
РС- В. и тази съдебна инстанция е предявен от въззиваемия в настоящото
производство отменителен иск /Павлов иск/, с правна квалификация чл.135, ал.1 от ЗЗД за обявяване на относително недействителен спрямо него, в качеството му на
кредитор на един от въззивниците, на поредица от сделки, а именно разпореждане на „Д.“ ООД от 08.05.2013г., с
което като непарична вноска в капитала на „Д.В.Д.П.“ АД, ЕИК ******** е внесен
следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в строителни граници на гр.В.,
обл. П., с площ от 1580кв.м., образуващ УПИ I- 152- „за ЖС, търговия и услуги“,
находящ се в землището на гр.В., местност „Г.Б.“, при граници и съседи на
поземления имот: имот №168001- жилищна територия на ФИМ- гр.В.; имот №149136-
използв. ливада на М.Д. И.; имот №149135- използв. ливада на А.Д.О, който имот
е образуван чрез промяна на предназначението на поземлен имот №149152 от
местност „Г.Б.“ по КВС на землище В., с площ на имота 1580кв.м., образуван чрез
обединяване на основание молба по чл.26 от Наредба 49 №1275 от 08.11.2007г. на
имот 149021, находящ се в землището на гр.В., в местността „Г.Б.“, целия имот с
площ от 0,936 дка, парцел 020 от масив 149, при граници и съседи: имот №149135
и имот №168001., както и продажбата на същия имот на Д.Г.К. от „Д.В.Д.П.“ АД,
извършена с Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот №126, том №І,
peг. № 699, н.д.№119/13.05.2014г.
С предявения иск
се претендира прогласяване на относителна недействителност по отношение на ищеца
на извършените по- горе разпоредителни сделки, поради увреждане на правата му
като кредитор. Исковата претенция е с правно основание чл.135 от ЗЗД, която
разпоредба на закона урежда потестативно право на кредитора да иска да бъдат
обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда,
ако последният при извършването им е знаел за увреждането, а ако увреждащото
действие е възмездно, при наличие на знание за това и у лицето, с което
длъжникът е договарял.
Съгласно
процесуалното правило на чл.154, ал.1 от ГПК за разпределение на
доказателствената тежест ищецът следва да докаже при условията на пълно главно
доказване елементите от визирания фактически състав, за да установи
основателността на предявения иск.
Страната,
поискала отмяната по чл.135 от ЗЗД има за задача да установи качеството си на
кредитор като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно
доказване на правата си, от които черпи правен интерес.
При този иск, доказателствената тежест при условията на пълно и пряко доказване се носи
от ищеца /въззиваем в настоящото производство/, който следва да докаже
качеството си на кредитор, извършената от длъжника му увреждаща сделка чрез
която имуществото на последния се намалява, а оттам се затруднява и
удовлетворението на кредитора- ищец. Основателността на отменителния иск по
чл.135, ал.1 от ЗЗД е обусловена от съзнанието у длъжника, че с процесното
разпоредително действие уврежда кредитора си.
Павловият иск се упражнява от кредитора
спрямо длъжника и третите лица, с които той е договарял. Обявяват се за
недействителни тези действия на длъжника, които увреждат кредитора.
Настоящата въззивна инстанция намира, както
е и прието от районния съд, че в конкретно разглеждания случай са налице елементите от фактическия състав,
предвиден в разпоредбата на чл.135, ал.1
от ЗЗД, поради което и процесните две сделки правилно са обявени за относително
недействителни спрямо ищеца И.Й.Б..
С Решение №639
от 06.10.2010г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г.о., е дадено задължително
тълкуване на понятието „кредитор“ по смисъла на чл.135 от ЗЗД; кога сделката е
увреждаща кредитора; кои факти определят намерението за увреждане и дали
увреждащото действие е съзнавано от длъжника и от третото лице.
Съобразно
изложеното в цитираното решение, кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е всяко
лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника.
Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него
увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително
вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Независимо от горното,
съдът не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като
кредитор /освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение/.
Увреждащото
кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права,
които биха осуетили или затруднили осъществяване правата на кредитора спрямо
длъжника. Такова увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое
имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването
на кредитора.
Длъжникът знае
за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата
на кредитора. Когато увреждащото действие е безвъзмездно, правно ирелевантно е
дали лицето, с което длъжникът е договарял е знаело за увреждането- в този
случай е предпочетен интереса на кредитора, тъй като третото лице е получило
имуществено благо от длъжника без насрещна престация.
От данните по делото, съдът приема за
установено наличието на първия фактически елемент от състава на конститутивния
иск. Безспорно по делото е установено, че ищецът Б. е кредитор. И към настоящият момент е налице неизпълнено
задължение към ищеца по изпълнителното дело до размера на сумата от 20000лв.-
главница представляваща присъдена неустойка, тоест той продължава да е кредитор
на ответника „Д.“ ООД. В относимост на
този извод са и данните представени от страна на синдика на „Д.“ ООД /н/, че
вземането на Б. по т.д.№77/2018г. на ОС- Кюстендил, след одобряването с определение
№328 от 08.08.2019г. от съда по несъстоятелност на обявения списък №1, с които
са приети вземанията на този кредитор са в размер на 20000лв.- главница и
5367лв.- законна лихва.
В настоящия случай, вземането не е отречено по посочения ред, при което без
значение се явява, че задължението към Б. е намаляло, с оглед наведените в тази
връзка възражения, като водещо е, че към датата на извършените отчуждителни
действия последният е имал вземания по силата на договорни отношения в размер
на 300000лв.
Следва да се отбележи, че видно от
заключението на съдебно- счетоводната експертиза се установява, че размерът на
активите на дружеството към дата 31.12.2017г. възлизат на 4875,01лв. Тази сума
е доста ниска в сравнение с размера на вземането на Б. посочено по- горе.
Втората предпоставка за уважаване на предявения отменителен иск е
извършване на действие, което уврежда кредитора. Действието е съзнателен волев
акт, който може да бъде извършен от длъжника; от длъжника и трето лице; от
длъжника, от трето лице и от държавен орган. Може да бъде всякакъв
гражданскоправен акт- както сделка /едностранна или двустранна- възмездна или
безвъзмездна/, така и юридическа постъпка. Увреждането е налице в случаите, при
които се намалява възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на
длъжника. Увреждане има, когато длъжникът се лишава от свое имущество или
имуществото му намалява.
Не е оспорен фактът, че на 25.03.2013г.
ответникът „Д.“ ООД е отчуждил процесния имот, като го е апортирал в капитала
на втория ответник- „Д.В.Д.П.“ АД. В случая това обстоятелство е записано и в
Устава на АД, при което става въпрос за учредителен апорт. Скоро след това е
налице и прехвърлителната сделка обективирана в Нотариален акт №126 от
13.05.2014г. с предмет процесния недвижим имот, с която „Д.В.Д.П.“ АД в
управлението на който е К. е продало на последния.
В случая с разпореждането за внасяне на
непарична вноска в капитала на акционерното дружество е извършена трансформация
на недвижимо имущество на длъжника с относително устойчива пазарна стойност в
акции, които представляват по- трудно продаваем актив; срещу джиросването на
получените вследствие на апорта акции „Д.“ ООД не е получило никаква насрещна
престация. Няма как да се игнорира факта, че срещу „Д.“ ООД към датата на
апорта, която е и водеща в случая се е водело дело с ищец И.Б. и с предмет
частичен иск за дължимата по договора за цесия неустойка в размер на 300 000лв.
от общо дължимата 1 053 000лв.
Следва да се посочи, че обявяването на
относителната недействителност възстановява в отношенията между кредитора и
длъжника имущественото състояние на длъжника по времето на възникване на
задължението, когато имуществото, предмет на разпореждането е притежавано от
длъжника и по правилото на чл. 133 ЗЗД е служело за общо удовлетворение на
кредитора. В тази насока е Решение №149 от 12.11.2013г., по т.д.№422/12г., на
Iт.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК.
Няма основание да не се приеме извод, че длъжникът
„Д.“ ООД, чрез своите законови представители е знаел, че с апорта уврежда
кредитора си, доколкото вземането на последния към момента на апорта е било
възникнало по силата на договора за цесия и длъжникът е бил уведомен за нея. Едни
и същи са лицата управляващи длъжника с тези от управлението и състава на „Д.В.Д.П.“
АД , взели решението за увеличаване на капитала чрез апорта на процесния имот.
В този смисъл категорични са данните от извлеченията от Търговския регистър.
В тази насока следва да се посочат и
косвените доказателства изразени в показанията на св.И. в насока прехвърляне на
вземания, които не са опровергани от останалия доказателствен материал. Следва
да се отбележи, че в показанията си св.Каленова не внася данни които да
променят съществено установените факти по същество.
К. също е бил наясно с наличието на
задължения към ищеца. Следва да се отбележи, че същото лице е представлявало
това дружество към датата на възникване на правото на неустойка за ищеца,
произтичащо от извършената в негова полза цесия. Следователно няма как да не е
било наясно или е следвало да бъде, като представляващ това дружество, че
същото има такъв сключен договор, който не изпълнил и че дължи изпълнение по
същия.
Следва да се посочи, че по делото не се установяват
и ангажират доказателства от страна на ответниците, че е заплатена сумата от
8000лв. по посочения по- горе нотариален акт. Не е установено, че ответникът К.
се е нанесъл и ползва чроцесния имот, не го владее. Нещо повече- разпоредил се
е с него през 2017г. в полза на друго лице.
Не са налице данни, К. да е декларирал имота
като свой пред данъчните власти, като в тази връзка видно от представената по
делото данъчна оценка, имотът се води записан на името на „Д.В.Д.П.“ АД.
Няма спор, че К. участва в персоналния
състав на „Д.“ ООД, както и в този на „Д.В.Д.П.“ АД. Предвид на това, същият,
съответно като управител и член на Съвет на директорите се явява свързано лице
по смисъл на §2, ал.2 от Търговския закон, което обуславя недобросъвестност при
придобиване на правата от третия ответник, а именно: К..
Всички това дава основание да се приеме, че
е налице и третата предпоставка за уважаване на предявения иск, а именно знание
за увреждане от страна на ответниците на правата на кредитора.
Предвид на тези данни и споделяйки изцяло
съображенията на първата инстанция,
въззивният съд приема, че предявения
отменителен иск, с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД правилно е бил уважен
от районния съд. Не са налице основания за отмяна на постановеното решение, с
оглед наведените доводи във въззивната жалба.
С оглед на гореизложеното, обжалваното
решение под №87/14.05.2020г., като правилно и законосъобразно следва да се
потвърди и се остави без уважение подадената жалба от страна на въззивника.
По отношение на обжалваното Решение №260060/17.11.2020г., постановено по
гр.д. №576/2015г. по описа на РС- В..
Подадената въззивна жалба против този
съдебен акт се явява неоснователна.
В случая няма основание да се игнорира
факта, че в постановеното решение под №87 от 14.05.2020г. в осъдителния
диспозитив касаещ разноските е посочено, че „Д.“ ООД, „Д.В.Д.П.“ АД и Д.Г.К.,
следва да заплатят на И.Й.Б. и А.Е.А., с ЕГН ********** *** разноски по делото.
Безспорно е, че последното лице не е страна в процеса. В тази връзка следва да
се посочи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в постановения от
него и обжалван в случая съдебен акт е посочено, че то не е участвало като
страна по делото.
В относимост на този извод, че в мотивите на
решението не са налице данни да са обсъждани искания или възражения на това
лице.
Тези данни, дават основание на настоящата
инстанция да приеме, че действително е допусната очевидна фактическа грешка в
решението, изразяваща се в несъответствие между формираната действителна воля
на съда и нейното външно изразяване, което подлежи на поправяне, именно по реда
на чл.247 от ГПК.
В случая не могат да се приемат възраженията
в насока, че производството е било по реда на чл.248 от ГПК, с оглед на
наведените възражения в жалбата и оттам извод за недопустимост.
Предвид на тези данни, подадената въззивна
жалба срещу това решение следва да се остави без уважение и се потвърди
обжалвания съдебен акт, като правилен и законосъобразен.
Ръководен от гореизложеното съдът,
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №87/14.05.2020г.
постановено по гр.д. №576/2015г. по описа на РС- В..
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№260060/17.11.2020г., постановено по гр.д. №576/2015г. по описа на РС- В..
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от
връчването му на страните, при наличие на предпоставките, визирани в чл.280 ГПК.
Председател:
Членове:1.
2.