№ 27
гр. Плевен , 22.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и пети февруари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Стефан А. Данчев
Членове:Татяна Г. Бетова
Светла Й. Димитрова Ковачева
при участието на секретаря Петър И. Петров
като разгледа докладваното от Светла Й. Димитрова Ковачева Въззивно
гражданско дело № 20214400500045 по описа за 2021 година
С решение №260446 от 10.11.2020 г. по гр.д. №1937/2020 г. Плевенски
Районен съд е:
ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 вр. с чл.415 от
ГПК вр. с чл.365 от ЗЗД, че К. С. Н., с ЕГН: ********** дължи на „**** с
ЕИК: *** сумата от 722.71 лв. главница и 220.03 лв. мораторна лихва за
периода от 27.02.2017 г. до 27.02.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението – 28.02.2020 г. до
изплащането , за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№1155/2020 г. по описа на Плевенски Районен съд.
ОСЪДИЛ на основание чл.78, ал.1 от ГПК К. С. Н., с ЕГН: **********
да заплати на „**** с ЕИК: *** сумата от общо 325 лв., представляваща
разноски за ДТ, депозит за ВЛ и юриск. възнаграждение, направени в
исковото производство.
ОСЪДИЛ на основание чл.78, ал.1 от ГПК К. С. Н., с ЕГН: **********
да заплати на „**** с ЕИК: *** сумата от общо 75 лв., представляваща
разноски за ДТ и юриск. възнаграждение, направени в заповедното
производство.
Недоволен от решението е останал К. С. Н. и е подал въззивна жалба
срещу него, в която моли то да бъде отменено и вместо него да бъде
1
постановено решение, с което да бъде отхвърлен предявения иск.
Въззивникът намира, че неправилно Плевенски Районен съд не е уважил
възраженията му за недействителност на договора за издаване и ползване на
кредитна карта; за ненадлежно съобщаване на цесията по реда на чл.99, ал.3
от ЗЗД; за изтекла погасителна давност; за неоснователност на претенцията за
сумата от 722.71 лв. като главница.
Въззивникът претендира разноски.
Препис от въззивната жалба е връчен на „*** на 15.01.2021 г. е подаден
по пощата отговор, в който се моли обжалваното решение да бъде потвърдено
като правилно.
Въззиваемото дружество претендира разноски.
С определение №63 от 29.01.2021 г. Плевенски Окръжен съд е приел
въззивната жалба за допустима и редовна и е насрочил делото в о.с.з.
На 08.02.2021 г. по делото е постъпила молба „*****, в която се
поддържа отговора на въззивната жалба и искането за присъждане на
разноски. В молбата се съдържа и списък по чл.80 от ГПК.
В о.с.з. на 25.02.2021 г. процесуалният представител на въззивника – адв.
*** е пледирал за уважаване на жалбата и присъждане на разноски.
Представил е списък по чл.80 от ГПК.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. №1155/2020 г. по описа на Плевенски
Районен съд, въз основа на заявление по чл.410 от ГПК от 28.02.2020 г. в
полза на „***** е издадена заповед за изпълнение №659/02.03.2020 г., с която
е разпоредено К. С. Н. да заплати в полза на дружеството сумата от 722,71 лв.
– главница, 220,03 лв. – мораторна лихва за периода 27.02.2017 г. – 27.02.2020
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението до окончателното ѝ изплащане.
К. С. Н. е подал възражение по чл.414 от ГПК, в което се твърди, че
вземанията не съществуват, защото са погасени по давност.
На 18.05.2020 г. заявителят е уведомен за подаденото възражение по
чл.414 от ГПК и му е дадена възможност да предяви иск за установяване
съществуването на вземанията си от К. С. Н.. Това е сторено в срок - на
26.05.2020 г.
В ИМ се твърди, че вземанията, за изпълнението на които е издадена
процесната заповед по чл.410 от ГПК, произтичат от сключен между К. С. Н.
2
и „****“АД при Общи условия договор от 19.07.2004 г. за издаване и
използване на кредитна карта ***, обективиран в заявление от 14.07.2004 г.
Твърди се, че К. С. Н. изтеглил на 06.08.2004 г. 400 лв. и на 24.08.2004 г. 60
лв. Освен това той усвоил още 492.58 лв. за заплащане на вноски на закупена
от „*****“ООД стока.
Сочи се, че К. С. Н. не изпълнявал коректно задълженията си за
плащане на погасителните вноски и към 05.09.2008 г. задължението по
договора за кредитна карта възлизало на 872.71 лв. – главница. Именно в този
вид и размер вземането било прехвърлено от „****“АД и „*****“АД на
„А**** с договор №002/ 05.09.2008 г. Твърди се, че цесията била съобщена на
длъжника по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД и той платил на цесионера 50 лв. на
17.07.2009 г. и 100 лв. на 20.12.2011 г.
В ИМ се твърди още, че със споразумение от 20.07.2015 г. К. С. Н.
признал съществуването на дълга си от 722.71 лв. /872.71 лв. – 150 лв./ към
„**** като кредиторът се съгласил да редуцира дълга с 50 %, ако длъжникът
плати другите 50 %, а именно сумата от 361.36 лв. в срок до 20.08.2015 г.
Според ищеца, със споразумението от 20.07.2015 г., имащо характер на
спогодба по чл.365 от ЗЗД, страните доброволно са преуредили отношенията
си, свързани с вземанията на „****“АД, произтичащи от договор от
19.07.2004 г. за издаване и използване на кредитна карта ***, обективиран в
заявление от 14.07.2004 г.
Ищецът твърди, че до 20.08.2015 г. К. С. Н. не платил сумата от 361.36
лв., поради което и съгл. т.6. от споразумението, уговорената редукция на
дълга станала невалидна и той в пълния си размер – 722.71 лв. станал
изискуем.
В отговора си К. С. Н. е оспорил действителността на договора за
кредит, твърдейки, че от заявлението от 14.07.2004 г. не могат да се направят
изводи за съществените реквизити на договора: страни, предмет /размер на
кредитния лимит/, права и задължения. Сочи се, че липсват доказателства за
предаването на картата с препоръчано писмо.
Според ответника, договора за цесия е нищожен – защото противоречи
на забраната на чл.16, ал.1 от ЗПК /отм./.
Ответникът намира, че цесията няма действие спрямо него, защото не
му е съобщена по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД от „****“АД.
К. С. Н. е оспорил автентичността на споразумението от 20.07.2015 г.,
твърдейки че не го е подписвал.
В отговора се твърди, че към 20.07.2015 г. вземанията по договора за
кредит са били погасени по давност, поради което подписването на
3
споразумението не прекъсва давността.
Ответникът счита, че споразумението от 20.07.2015 г. не съставлява
обективна или субективна новация.
Според К. С. Н., споразумението от 20.07.2015 г. съдържа клаузи за
задължение в размер на 361.36 лв. и за неустойка в размер на 361.36 лв.,
дължима при неизпълнение на задължението. Моли обаче да бъде отчетено,
че нито в заповедното, нито в исковото производство се претендира
неустойка.
Видно от бланково заявление на *** /BRS/ за издаване и използване на
кредитна карта ***, то е попълнено и подписано на 14.07.2004 г. от К. С. Н..
От заявлението не става ясно с какъв лимит е кредитната карта и при какви
условия се ползва този лимит. На гърба на заявлението се намират Общи
условия за издаване и използване на кредитна карта ***, касаещи издаването
на кредитна карта от “*******. Това дружество е създадено през юли 2002 г.
и до 2005 г. активно се занимава с издаване на кредитни карти и предоставяне
на картови услуги. Фирмата е собственост на гръцката ****. През март 2005
г. българската Пощенска банка поема кредитната дейност на Евролинията на
БРС. Това обяснява качеството на цедент на “******* по договора за цесия от
05.09.2008 г.
В заявлението се съдържа декларация на К. С. Н., че е запознат с
Общите условия на договора.
Съгласно т.7.1 от посочените Общи условия на гърба на заявлението,
кредитният лимит и евентуалната максимална сума на дневните сделки се
съобщават на картодържателя при предаването на картата.
Липсват доказателства за предаването на картата /като пластика ведно с
ПИН-кода/ на К. С. Н..
Видно от извлечение от сметка №**** на К. С. Н. като
кредитополучател по договор от 19.07.2004 г. за кредитна карта ***, към
05.09.2008 г. задължението му възлиза на 872.71 лв. – главница. Извлечението
съдържа разбивка по пера, вкл. и на плащанията.
Видно от справката към заключението на ВЛ В. В, от картата в брой са
изтеглени 460 лв., от които 400 лв. на 06.08.2004 г. и 60 лв. на 24.08.2004 г.
Картата е използвана за плащане в периода 05.01.2005 г. – 05.12.2005 г. на 12
вноски с обща стойност 492.58 лв., дължими за покупка на стока от
„*****“ООД. Така общата усвоена сума възлиза на 952.58 лв.
ВЛ е установило, че за погасяване на задължения по кредитната карта са
платени общо 957 лв., с които са погасени: такси за обслужване на кредит, за
ползване на кредит в брой, за просрочено плащане и за надвишен лимит;
4
лихва за периода от 06.08.2004 г. до 04.08.2006 г. и главница в размер на 79.87
лв. Така дължима е останала главница в размер на 872.71 лв.
Видно от договор за прехвърляне на вземания №002 от 05.09.2008 г.,
„****“АД и „*****“АД са прехвърлили на „А**** вземанията си по
заявленията-договори при общи условия за издаване и използване на
кредитна карта ***, посочени в Приложение №1 към договора. В последното
фигурира и вземане от К. С. Н. по кредитна карта *** в размер на 872.71 лв.
Налице по делото е уведомление за прехвърляне на вземания, изходящо
и от „****“АД, и от „А****, но не и от “*******. Липсват доказателства за
връчването на това уведомление на К. С. Н..
ВЛ В. В е установила, че след цесията, към 31.01.2015 г. са платени 150
лв. и дългът е намалял на 722.71 лв.
Видно от споразумение от 20.07.2015 г., сключено с „*****, К. С. Н.
признал съществуването на вземането на дружеството от него в размер на
722.71 лв., произтичащо от първоначално сключен при Общи условия с
„****“АД договор от 19.07.2004 г. за кредитна карта BG ***, прехвърлено
от „****“АД на „А**** с договор от 05.09.2008 г.
Страните по споразумението са се договорили задължението да бъде
редуцирано с 50 % и да стане 361.36 лв., които да бъдат платени еднократно в
срок до 20.08.2015 г. При неизпълнение, редукцията става невалидна и
кредиторът може да търси съдебно цялата сума от 722.71 лв., ведно с лихва за
забава в размер на законната лихва. ВЛ е изчислило, че тази лихва за периода
от 27.02.2017 г. до 27.02.2020 г. /т.е. за 3 години назад от подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК/ възлиза на 220.03 лв.
Видно от заключението на ВЛ Цв. Цветанов, споразумението от
20.07.2015 г. е подписано за „длъжник“ от К. С. Н., т.е. оспорването на
автентичността на споразумението е нуспешно.
При тази фактическа обстановка Плевенски Районен съд е приел, че
споразумението от 20.07.2015 г. има характер на спогодба по см. на чл.365 от
ЗЗД и че като такава цели да се изключи възможността да се оспорва
предхождащото я правно положение. С този мотив за неотносими са счетени
възраженията на ответника за недействителност на договора за издаване и
ползване на кредитна карта и за ненадлежно съобщаване на цесията по реда
на чл.99, ал.3 от ЗЗД, а възражението за изтекла погасителна давност е
обсъждано само в контекста на споразумението от 20.07.2015 г. и е
отхвърлено като неоснователно, доколкото от 20.08.2015 г. до 28.02.2020 г. не
са изтекли 5 години.
Въззивната инстанция не споделя тези изводи, защото:
5
Със споразумението от 20.07.2015 г. К. С. Н. признава, че има
задължение за плащането на сумата от 722.71 лв. като главница по сключен
при Общи условия договор от 19.07.2004 г. за кредитна карта BG ***.
Признава също, че за кредитор счита „*****, което е придобило вземането от
„****“АД, съгласно договор от 05.09.2008 г., т.е. – че цесията има действие за
него като длъжник. Признанието на К. С. Н. относно предмета, основанието и
страните на правоотношението е адресирано до „***** и е прието от него.
Общата воля на страните по споразумението касае пряко размера на
главницата като елемент от съдържателната същност на правоотношението и
косвено – начините и сроковете за нейното плащане. Кредиторът опрощава 50
% от главницата под условие – че длъжникът плати другите 50 % в срок до
20.08.2015 г. Не може да се говори за анексиране /изменение/ на начините и
сроковете за плащане на главницата, доколкото първоначалните такива не
стават ясни от споразумението, нито от други твърдения на страните или от
ангажирани от тях доказателства. В изложения смисъл има преуреждане на
правоотношението занапред и споразумението се доближава до спогодбата по
смисъла на чл.365 от ЗЗД. Категорично не ст.д. за обективна новация, при
която старият дълг се замества от нов – обща воля на страните в този смисъл
не се съдържа в споразумението, нито може да бъде извлечена по
тълкувателен път. Ето защо споразумението няма самостоятелен характер и
при спор между страните за съдържанието на правоотношението между тях,
за съществуването и размера на задължението, следва да се съобразят както
договора от 19.07.2004 г., така и договора от 05.09.2008 г. и като относими
към спора да се разгледат въведените от ответника възражения.
Според въззивната инстанция, само ако споразумението /спогодбата/ по
съдържателната си същност беше и договор за новация, тогава би била
изключена възможността за оспорване на предхождащото го правно
положение, както неправилно е приел Плевенски Районен съд в обжалваното
решение.
Плевенски Окръжен съд намира за основателно възражението на К. С.
Н., че е неясно за какъв кредитен лимит са се договорили страните. От
заявлението от 14.07.2004 г. и от Общите условия на гърба му става ясно, че
кредитната карта е следвало да бъде издадена от „***“, като съгласно т.7.1 от
Общите условия, дружеството е следвало при предаване на картата на
картодържателя да съобщи на последния размера на кредитния лимит и
евентуалната максимална сума на дневните сделки. Липсват доказателства
картата като пластика, ведно с ПИН-кода, да са предадени от „***“ на К. С. Н.
и да са конкретизирани кредитния лимит и максимална сума на дневните
сделки, което е както завършващ елемент от фактическия състав на сделката,
така и предпоставка К. С. Н. да може да използва тази карта и да усвои кредит
в конкретен размер.
Ищецът твърди, че договорът е от 19.07.2004 г., а е обективиран в
6
заявлението от 14.07.2004 г., което потвърждава тезата, че договорът следва
да се счита за сключен едва при предаването на картата и конкретизирането
на кредитния лимит, доказателства за които факти няма по делото.
В случая същественото съдържание на волеизявлението на „***“ е
определено чрез Общи условия, които са потвърдени писмено от К. С. Н. в
заявлението му. Доколкото обаче в тези Общи условия не е определен
кредитния лимит и в т.вр. има препращане към момента, в който „***“ ще
предаде на К. С. Н. кредитната карта и доколкото липсват доказателства за
това предаване на картата, респ. определяне на кредитния лимит, не може да
се приеме, че фактическият състав на договора е завършен, т.е. че той е
сключен и поражда правни последици.
Дори и да се приеме, че договорът е сключен по посочения начин, не е
доказано, че „***“ е изправна страна, изпълнила своето задължение, респ. че
като такава има право да иска изпълнение от насрещната страна.
Следва да се отбележи също, че съгласно т.10 от Общите условия,
сроковете за изплащане на задълженията на картодържателя се определят в
изпращаните му месечни извлечения. По делото нито има твърдения в какви
конкретни срокове е следвало да се върнат усвоените суми, нито са
ангажирани като доказателства някакви месечни извлечения и доказателства
за тяхното изпращане на картодържателя.
Важно е и това, че ЗПК /отм./, на който се позовава в отговора си К. С.
Н., е обнародван в ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г. и е влязъл в сила от 01.10.2006
г., т.е. не е бил действащ при сключването на процесния договор от
19.07.2004 г. Няма данни дали отношенията по договора са преуредени с цел
привеждането им в съответствие с изискванията на ЗПК /отм./.
Няма и данни кога точно и при какви условия кредитната дейност на
“******* е била поета от „****“АД. Факт е, че и двете дружества имат
качеството на цеденти по договора за цесия от 05.09.2008 г. Към тази дата
ЗПК /отм./ е бил действащ и неговият чл.16, ал.1 е позволявал кредиторът да
прехвърля вземанията си срещу потребителя на друго лице само при условие,
че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. В
случая няма данни за подобно предвиждане в процесния договор, което прави
основателно възражението на ответника за нищожност на договора за цесия –
поради противоречие със закона.
Поради липса на твърдения, а и на доказателства, кога е падежирало
вземането за главница в размер на 872.71 лв. – предмет на договора за цесия
от 05.09.2008 г., съдът приема тази дата за начало на погасителната давност.
От 05.09.2008 г. в продължение на повече от 5 години нито старият, нито
новият кредитор са предприели действия за прекъсване на давността и тя е
изтекла на 05.09.2013 г. В споразумението от 20.07.2015 г. длъжникът е
7
признал съществуването на едно погасено по давност вземане. Подобно
„възкресяване“ на притезанието по волята на страните, изразяващо се в
определянето на нов падеж на задължението и възможност за кредитора да
търси съдебна защита при неизпълнението му, е равносилно на удължаване на
давностния срок, каквото чл.113 от ЗЗД не допуска.
Само по себе си съдържащото се в споразумението от 20.07.2015 г.
признание на дълга не прекъсва давността, защото тя е изтекла преди това.
Това означава, че от 20.07.2015 г. не е започнала да тече нова давност и
изводът, че тази нова давност не е изтекла към 28.02.2020 г., на който се
основава обжалваното решение, е неправилен.
С оглед гореизложеното, въззивната инстанция намира, че обжалваното
решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а вместо него
следва да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявения иск по чл.422 от ГПК.
При този изход на спора по същество и на основание чл.78 от ГПК,
„***** следва да бъде осъдено да заплати в полза на К. С. Н. сумата от 440
лв., явяваща се разноски за адв. възнаграждение и за депозит за
възнаграждение на ВЛ, направени в първата инстанция, както и сумата от 410
лв., явяваща се разноски за ДТ и за адв. възнаграждение, направени в
настоящата инстанция.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 от ГПК като НЕПРАВИЛНО решение
№260446 от 10.11.2020 г. по гр.д. №1937/2020 г. по описа на Плевенски
Районен съд и вместо него ПОСТАНОВИ СЛЕДНОТО:
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН предявения
от „*****-гр. София, с ЕИК: *** срещу К. С. Н. от гр. Плевен, с ЕГН:
********** иск по чл.422, ал.1 вр. с чл.415 от ГПК с петитум: да бъде
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 722.71 лв. –
главница и сумата от 220.03 лв. – мораторна лихва за периода от 27.02.2017 г.
до 27.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението – 28.02.2020 г. до изплащането , за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №1155/2020 г. по описа на
Плевенски Районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „*****-гр. София, с ЕИК:
*** да заплати в полза на К. С. Н. от гр. Плевен, с ЕГН: ********** сумата
от 440 лв., явяваща се разноски за адв. възнаграждение и за депозит за
възнаграждение на ВЛ, направени в първата инстанция, както и сумата от
8
410 лв., явяваща се разноски за ДТ и за адв. възнаграждение, направени в
настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9