РЕШЕНИЕ
№ 315
гр. гр. Хасково, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Стефка Тр. Алексиева
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20245640101104 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 ГПК, вр. чл.55 ал.1
пр.1 ЗЗД, вр. чл.23 ЗПК от П. Я. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
ул.***************, съдебен адрес: гр.Хасково, ул.“Македония“ № 1, адв. П.П. от АК -
Хасково, против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5,
представлявано от Н.П.П. – управител. За претендираните суми е издадена заповед № 2757
от 23.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 841 по
описа за 2024 г. на Софийски районен съд.
Ищцата твърди, че на 08.05.2021 г. в град Хасково страните сключили Договор за
паричен заем № 523373, по силата на който заемодателят „СИТИ КЕШ" ООД, предоставил
на заемополучателя заем в размер на 1000 лв. Параметрите на отпуснатия заем били
посочени в чл. 3 от договора: 1. Размер на заемната сума: 1000,00 лева; 2. Размерът на
погасителна вноска : 3 х 33,38 лв. и 7 х 162,55 лв.; 3. Ден на плащане: вторник; 4. Вид
вноска: месечна; 5. ГПР: 47.85 %; 6. Брой вноски: 10; 7. Фиксиран лихвен процент: 40.05 %;
8. Дата на първо плащане: 08.06.2021 г.; 9. Обезпечение: Поръчител или банкова гаранция;
10. Дата на последно плащане : 08.03.2022 г.; 11. Такса за усвояване: 0 лв.; 12. Обща сума за
плащане: 1237,99 лева. Въпреки, че в чл. 3, т. 12 от договора за заем било посочено, че
общата сума за плащане е в размер на 1237,99 лв., ищцата установила, че сумата, която
трябва да заплати за погасяване на задълженията си по този договор е в размер на 2350 лв.
Това било така, защото трябвало да заплати и сумата от 1112,01 лв. за неизпълнение на
задължението й по чл.8 от договора за заем в тридневен срок от сключването му да
предостави обезпечения, описани в чл.6 от процесния договор и отговарящи на условията,
посочени в чл.23 от ОУ към договора.
Твърди се, че размерът на неустойката във всяка от погасителните вноски бил
посочен в колона 6 от погасителния план – 3 вноски по 201,62 лв. и 7 вноски по 72,45 лв.
1
Тази неустойка била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Нищожна била и на основание
чл.146, ал.1 ЗЗП, вр. чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като чл.8 от договора бил неравноправна клауза,
която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Основното задължение на заемателя по
договора за паричен заем било да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената
възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа
главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на чл. 8 от процесния
договор обаче се предвиждала неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на
заемателя, а именно да върне заемната сума на падежа, а на задължението в тридневен срок
от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора. Предназначението на
обезпеченията към един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на
кредитополучателя да върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова
обезпечение заемодателят има право да прецени дали въобще да сключи договора за заем
като тази преценка би следвало да предхожда сключването на договора. Фактът, че
договорът за кредит се сключва без да бъде предоставено нужното според кредитора
обезпечение потвърждавал тезата, че сумата формално наречена неустойка е всъщност
скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите
на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК така уговорената
неустойка излизала извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна
функции, тъй като същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по
естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена била компенсаторна
неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното като начинът, по който е
уговорена сочел, че заемателят всякога ще дължи неустойка и то в прекомерен размер
спрямо заемната сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури
обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си
задължение, а именно да върне на падежа главница ведно с възнаградителната лихва.
Следователно дори интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен той в срок
да получава главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи и
допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение
по договора. Обезпечението в случая имало цел, различна от тази на неустойката. Ако тя
обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми
защитавало кредитора срещу неизпълнението и подготвяло неговото изпълнение. От
неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за
кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този
случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и
възнаграждение за ползването й кредиторът ще се удовлетвори от имуществото на
длъжника, което служи за общо обезпечение с оглед правилото на чл.133 ЗЗД. Ето защо
уговорката между страните за плащане на неустойка, тъй като не преследва заложените й
функции, била нищожна, в противоречие с добрите нрави. В т.10 било записано, че
договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума дължима от потребителя изчислена към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин. По изложените съображения доколкото били
нарушени чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК целият договор за заем следвало да бъде приет за
недействителен - чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност били посочени в чл.23
ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
С оглед на задължителната практика на СЕС следвало да се извърши служебна проверка за
действителността на кредитното правоотношение и да се прецени дали не са осъществени и
други хипотези на недействителност, които не са въведени от ищцата в предмета на правния
спор.
2
В изпълнение на договор за потребителски кредит № 523373/08.05.2021 г. ищцата
заплатила на ответника сумата от 2350 лв. Поради недействителността на договора за заем,
възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която получила по него в размер
на 1000 лв., а не на лихва и други разходи. Следователно разликата между заплатената сума
от 2350 лв. до дължимата от 1000 лв. /в размер на 1350лв./ била платена при начална липса
на основание и като недължима подлежала на връщане от ответника на основание чл.55,
ал.1, пред.1-во ЗЗД.
Ищцата подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 841/ 2024 г. по описа на РС София.
Срещу заповедта било подадено в срок възражение от длъжника, поради което възникнал
правен интерес от предявяване на настоящия иск.
Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответника „Сити Кеш" ООД, ЕИК *********, че съществува
вземането на П. Я. Д., ЕГН:**********, за което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 841/2024г. по описа на РС-София, а
именно сумата от 237,99 лв. представляваща недължимо платена сума за договорна лихва
/без основание/ по договор за паричен заем № 523373/08.05.2021 г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на
сумата, както и направените по делото разноски в размер на 25 лв. за държавна такса.
Претендира се присъждане и на направените по настоящото дело и по заповедното
производство разноски.
Ответникът оспорва иска. Най-напред твърди, че във всеки офис на дружеството са
представени на видно място достъпна информация в писмена форма, тарифите и реда, при
които предоставя потребителски кредити, съгласно чл. 5, ал. 8 ЗПК. Не се оспорва
обстоятелството, че на 08.05.2021 г. между „Сити Кеш" ООД, в качеството на кредитодател и
П. Я. Д., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит №
523373. Заемната сума била в размер на 1000 лв., усвоена при самото подписване на
договора. Всички съпътстващи процесния договор документи били надлежно предадени на
кредитополучателя, за да се запознае с тях, преди да ги подпише и в момента, в който е
подадена молбата за сключване на договор за потребителски кредит от П. Д.. В договора
била предвидена клауза, въз основа на която се дължи възнаградителна лихва от
кредитополучателя в полза на кредитодателя, като нейната стойност възлизала на 237,99
лева и била за целия срок на договора. Към настоящия момент задълженията по договора за
кредит били изцяло погасени, като следвало да се отчете обстоятелството, че кредитът е бил
предсрочно погасен.
Посочено е в исковата молба, че основно правно задължение на всички субекти,
според установения в страната правен ред, била забраната да се злоупотребява с права, както
и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, което е и
изрично инкорпорирано в редица нормативни актове (напр. чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК,
чл. 6 Д., 173 КЗ, 187, ал. 2 КСО, чл. 29 3., вкл. чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ). До
злоупотреба с право можело да се стигне, когато едно право се упражнява в нарушение на
чужда свобода; когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга
правна възможност; когато правото се упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и
пр. Необходимо било да се посочи, че последователно в практиката на ВКС се приема, че
съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители
под страх от отговорност са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато участниците в процеса упражняват
правата си недобросъвестно, с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други, в
разрез с основните права на гражданите /чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република
3
България/, извършеното процесуално действие е при злоупотреба с право, поради което не
следва да бъде зачетено от правозащитния орган. В случая било налице явно нарушение на
чл. 3 ГПК, тъй като ищецът образувал и друго заповедно производство пред СРС - ч.гр.д. №
840/2024 г. по описа на СРС, 56 с-в, като по него заявител се явявала П. Я. Д., длъжник -
„Сити кеш" ООД, предмет на делото е договор за паричен заем №523373, но се
претендирала друга сума, в размер на 1112,01 лева като недължимо платена. Вместо с едно
дело да се разгледат всички основания на ищеца за недействителност на договорни клаузи
или целия договор, същият образувал множество съдебни производства, с които се цели
преди всичко увреждане на кредитора с генериране на по-големи разноски. Поради
постановеното съдебно решение на СЕС по дело С-438/2022 от 25.01.2024 г. процесуалните
представители намират нови начини да генерират разноски във водените от тях дела и
особено тези, които са с ниска правна и фактическа сложност, като присъдените им от съда
хонорари представляват сигурен доход. За съда било видно, че при подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, ищецът претендира сумата от 400
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за попълване на нормативно установен
образец и подаването му до съда. Видно било, че извършената работа не съответства на
положения труд, като претендирания хонорар бил прекомерен. Явно в производството по
предявения установителен иск по чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК се претендирал нов
адвокатски хонорар в размер на 400 лева. Сборът на двете възнаграждения, които се
претендират е 800 лева, а материалния интерес по делото е почти четири пъти по-нисък.
Следвало да се посочи, че интересът, който води образуването на тези производства не бил
толкова голям за ищеца, колкото за генерираните разноски по делото и съдът следвало да
обърне внимание на горепосочените обстоятелства.
Предявеният иск бил неоснователен, като аргументите затова били следните: 1.
Налице бил законосъобразен ГПР. В чл. 3, ал. 1, т.5 от договора за паричен заем бил посочен
ГПР в размер на 47.85 %. Съгласно съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета /Директива
2008/48/ЕО/, „Общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит, с изключение на нотариални такси. Следвало да се оцени обективно доколко
кредиторът реално е информиран за разходите предвид изискванията за професионално
усърдие." Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Формулата за изчисляването му е уредена в
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, като непосочването на взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в Приложение № 1 начин само по себе си не било от естество да обоснове порок на клаузата
от договора, уреждаща ГПР, тъй като смисълът на закона бил кредитополучателят да се
запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на финансовата институция под
формата на ГПР, което изискване в случая било спазено (чл. 3, т. 10 от договора за кредит и
приложения погасителен план към него). Видно от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразявайки определения
от БНБ, основен лихвен процент към момента на възникване на правоотношението по
договора за кредит, увеличен с 10 процентни пункта, определеният размер на годишния
процент на разходите от 47.85 % бил съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. 2.
Възнаградителната лихва била дължима. Видно от представените с исковата молба писмени
доказателства се установявало наличие на сключен писмен договор за заем съгласно
4
изискванията на чл. 240, ал. 2 ЗЗД, в който било уговорено, че се дължи възнаградителна
лихва. По своята същност възнаградителната лихва представлявала цената, която
заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства, тъй като
към момента, в който кредита се усвоява от заемополучателя, заемодателя се лишава от
възможността да ползва дадените в заем паричните средства. Следвало да се вземе предвид
и обстоятелството, че към момента на сключване на процесния договор в действaщото
законодателство не била предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва
по договорите за заем. При уговарянето на същата страните били ограничени единствено от
принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. 3. Възнаградителната лихва била в законосъобразни предели. Противоречащи на
добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния
вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата,
използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския
и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлявала насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя
затова, че той е предоставил ползването на парична сума. Преценката дали дадена клауза е
нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на
договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В разглеждания
случай уговореният лихвен процент бил в рамките на пределите, установени в чл. 19, ал. 4
ЗПК - до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (50 %).
Прави се възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от
ответната страна адвокатско възнаграждение.
Предвид гореизложените съображения се иска отхвърляне на предявения иск, като се
установи, че „Сити Кеш“ ООД не дължи на П. Я. Д. сумата от 237,99лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 523373 от 08.05.2021 г.,
предмет на издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 2757 от 23.01.2024г.
по ч.гр.д.№ 841/2024 г. по описа на СРС, 82 с-в. Претендира се присъждане на разноските за
юрисконсултско възнаграждение по делото, ведно с останалите сторени разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
От материалите, съдържащи се в ч.гр.д. № 841 по описа за 2024 г. на Софийски
районен съд, приложено по настоящото производство, се установява, че въз основа на
заявление от 03.01.2024 г. с вх. рег. № 1418 в полза на ищеца срещу ответника е издадена
заповед № 2757 от 23.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за
процесната сума, както и направените по делото разноски в размер на 25 лева за държавна
такса и 400 лева за адвокатско възнаграждение. В предвидения от закона срок е подадено
възражение от ответника и с разпореждане № 39481 от 14.03.2024 г. на ищеца е указано, че
може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като последният е
сторил това.
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(договор за потребителски кредит № 523373 към искане № 0555712 от 08.05.2021 г. ведно с
Приложение 1 погасителен план към договор за кредит № 523373) се установява, че между
ищцата П. Я. Д. /кредитополучател/ и ответника „Сити Кеш” ООД /кредитор/, е сключен
описания в исковата молба договор, тоест че между страните е възникнало облигационно
правоотношение.
Съгласно чл.3 от договора за потребителски кредит № 523373, ищцата трябва да
върне сума по кредита от 1237,99 на 10 месечни вноски, първите три от които в размер на
5
33,38 лв. и следващите 7 вноски в размер на 162,55 лв., с падеж на първа погасителна вноска
- 08.06.2021 г. и дата на последно плащане – 08.03.2022 г., при сума за получаване 1000 лева,
ГПР – 47.85 %, годишен лихвен процент- 40.05%. Предвидено е и обезпечение – поръчител
или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя.
В чл.6, ал.1 и ал 2 от Договора е предвидено, че страните се споразумяват договорът
за кредит да бъде обезпечен с поне едно от описаните обезпечения – банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на условията на чл.23 от Общите условия към договора за кредит.
В чл.23 от Общите условия /общи условия на „СИТИ КЕШ“ ООД по договори за
потребителски кредит, в сила от 01.10.2020 г./, непредставени по делото, но достъпни и на
интернет страницата на ответника, се предвиждат следните обезпечения: 1. Поръчителство
на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени от Кредитора; не са
Кредитополучатели по сключени и непогасени договори за кредит, сключени със Кредитора;
нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход; 2. Залог върху движима
вещ, чиято пазарна стойност (оценена от лицензирани оценители) надвишава 2 пъти общата
сума за плащане по договора, включващо договорената главница и лихва; 3. Първа по ред
ипотека; 4. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение
в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща
договорената главница и лихва.
В чл.8 от договора е предвидено, че в случай, че кредитополучателят не предостави
договореното в чл.6 обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора или
обезпечението не отговаря на условията, предвидени в чл.23 от Общите условия,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1112,01 лева, с начин на
разсрочено плащане.
Видно от погасителния план към договор за потребителски кредит № 523373, общият
размер на погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 2350,00 лв.
Не е полемично на следващо място обстоятелството, че ищцата е усвоила заемната
сума по процесния договор за потребителски кредит в размер на 1000,00 лева, както и че
кредитът е изцяло погасен като ищцата е заплатила 2350,00 лева по него.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
който е процесуално допустим, доколкото изхожда от заявител по образувано заповедно
производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за своевременно
депозирано от страна на последния възражение срещу издадена заповед за изпълнение
относно процесното вземане.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен поради следните съображения:
Съгласно чл. 55, ал. 1. пр. 1 ЗЗД този, който е получил нещо без основание, е длъжен
да го върне. За да бъде уважен предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, в тежест на ищеца е
да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
6
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е осъществено
имущественото разместване.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният
договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
7
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.8 от договора за потребителски кредит №
523373 от 08.05.2021 г., според която се дължи неустойка в размер на 1112,01 лв., при
неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител,
който да отговаря едновременно на посочените чл.23 от Общите условия изисквания или
безусловна банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му - 1112,01 лв. при
главница от 1000 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.8 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя,
то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите трябва да
отговаря/т на множество изисквания – за изключително висок осигурителен доход,
надвишаващ размера на минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да
не са поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези
специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в
затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко да намери такъв,
8
който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени
условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора не е предвидена, от което
следва, че всъщност реална възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка не
му е предоставена. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще
възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като
сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка
погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договор за потребителски
кредит № 523373.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 1112,01 лв. /при главница
от 1000 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо
тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна
лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 40, 05 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането от 1112,01 лв., формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка"
към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че
се заобикаля ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част
от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С
размера на неустойката, ГПР от 47.85 % би нараснал допълнително и то значително, като за
тази преценка не са нужни специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до
пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка се получава сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време
надхвърля сумата на кредита и при включването му в годишния процент на разходите,
размерът му би надхвърлил значително максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки
на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
9
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател.
Основателни са в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна“
клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея
задължение е необосновано високо - то представлява над 100 % от размера на предоставения
кредит и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняваща добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Както бе изложено по-горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
случая, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 47.85 %, а пък ГЛП е 40.05 %, като липсва ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна фиксирана лихва, не е
ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по
10
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото основание. В случая се установява несъответствие и с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за посочване на
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Макар в договора да е посочен
ГЛП от 40.05 % следва да се отчете липсата на уточнение върху, каква база се начислява той:
дали върху целия размер на заетата сума или върху остатъчната главница. Това е пречка да
се определи, как с е разпределя лихвата във времето и влияе ли се от намаляването на
главницата. Тъй като в договора липсва отбелязване, какъв е общият размер на дължимата за
срока на същия възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по него не може да
се провери, как е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от
кредитодателя фиксиран от 40.05 %. Освен това, уговорената в договора възнаградителна
лихва от 40.05 %, според настоящия съдебен състав и доколкото на годишна база размерът й
надвишава трикратния размер на законната лихва, също така накърнява добрите нрави.
Казаното налага извод, че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД.
Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание на чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от
потребителя, без лихви или други разходи. Тъй като се установява, че ищцата като
кредитополучател е извършвала плащания по договора следва да се приеме, че с тях същата
е заплатила на заемодателя суми, които следва да се отнесат като връщане на предоставената
му от кредитора сума от 1000 лв. като размерът на същите е 2350 лв.
Изложеното дотук налага извода, че претендираното вземане се основава на
неравноправни за потребителя клаузи, които се явяват нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1
ЗЗП. Нищожността е пречка за възникване на задължение по тях, поради което платените
суми са предадени при начална липса на основание и подлежат на връщане, съгласно чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в т.ч. и претендираните 237,99 лв. за заплатена възнаградителна лихва. Ето
защо и след като съдът достигна до извод за нищожността на клаузата за неустойка, вкл. и
по аргумент от чл. 23 ЗПК, платената сума в общ размер от 1350,00 лева – за договорна
лихва и неустойка, се явяват получени без основание и се дължи връщането им на ищцата.
По делото не се спори, че ищцата е заплатила в полза на ответното дружество по
процесния договор за потребителски кредит сумата от общо 2350,00 лева. В случая липсва
основание за получаването на сумата от 237,99 лева от ответника, за възнаградителна лихва,
поради което съдът намира, че предявеният иск се явява изцяло основателен и доказан,
поради което следва да бъде уважен.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалния установителен иск, предявен по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
ответникът е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като към този
момент, а и към настоящия, не е погасил процесното вземане. Ето защо следва да бъде
ангажирана отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч.гр.д. № 841 по описа за
2024 г. на Софийски районен съд. От представените по него писмени доказателства се
установява, че те са действително направени и възлизат на 25,00 лева за внесена държавна
такса.
С оглед изхода на делото и предвид факта, че ищецът е направил изрично и
11
своевременно искане за разноски и по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива, а именно сумата от размер на 25,00
лева за заплатена държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. П.И.П. от АК - Хасково.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
адвокат П.П., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв.
П.П. процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по
делото, настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона
за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. Петков следва да се определи възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело в размер на 200 лв. и 200 лв. за заповедното производство.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражение на ответното дружество за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 ГПК, вр.
чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, вр. чл.23 ЗПК, по отношение на “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, п.к. 1784, район Младост,
12
бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от Н.П.П. – управител,
съществуването на вземане на П. Я. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
ул.***************, съдебен адрес: гр.Хасково, ул.“Македония“ № 1, адв. П.П. от АК -
Хасково, спрямо него за сумата от 237,99 лева, представляваща заплатени суми без правно
основание по клаузи за договорна лихва, включени в договор за потребителски кредит №
523373 към искане № 0555712, сключен на 08.05.2021 г., които клаузи са изначално
недействителни, поради тяхното неравноправие и платените суми по тях са заплатени при
липса на основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 841 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд - 03.01.2024 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5,
представлявано от Н.П.П. – управител, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на П. Я.
Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.***************, съдебен адрес: гр.Хасково,
ул.“Македония“ № 1, адв. П.П. от АК - Хасково, сумата от 50,00 лева, от които 25,00 лева,
представляваща направени разноски по настоящото дело и 25,00 лева, представляваща
направени разноски по ч.гр.д. № 841 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд, за които е
издадена Заповед № 2757 от 23.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5,
представлявано от Н.П.П. – управител, да заплати на адв. П.И.П. от АК - Хасково, ЕГН
**********, с личен № ********** с адрес на кантората - гр.Хасково, ул.“Македония“ № 1,
сумата от общо 400,00 лева, от които 200,00 лева, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело и 200,00 лева - по ч.гр.д. № 841 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд, за които е
издадена Заповед № 2757 от 23.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете.
Вярно с оригинала.
Секретар: С.А.
13