Решение по дело №69/2020 на Районен съд - Кюстендил

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

 

гр. Кюстендил, 08.06.2020 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание на двадесет и седми май, две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева

            при секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 69 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е образувано по искова молба, депозирана от С.И.Г. против „Вид транспорт“ ЕООД, след като с Определение № 9363/08.10.2019 г. на Районен съд-Благоевград, същото потвърдено с Определение 5105/25.11.2019 г. на Окръжен съд-Благоевград, производството по гр.д. 1725/2019 от описа на БлРС е било прекратено и изпратено по подсъдност на настоящия съд.

 В исковата молба се сочи, че страните били в трудовоправни отношения, като ищецът заемал длъжността „Шофьор на товарен автомобил“ при ответното дружество с уговорено месечно възнаграждение в размер на 461 лв. Със Заповед № 025/22.12.2017 г. трудовият договор между страните бил прекратен на осн. чл. 325, ал.1, т.1 от КТ поради несвоевременно заплащане на дължимите на ищеца суми за възнаграждение за положен труд, както и командировъчни пари. Така, в периода 26.08.2017 г. до 22.12.2017 г., когато ищецът изпълнявал трудовите си задължения извън пределите на страната, не му били заплащани никакви командировъчни пари, а за месеците август, септември, ноември и декември 2017 г. не бил получавал и трудово възнаграждение.

На основание чл. 215 от КТ вр. с чл. 245, ал.2, вр с ч. 242 от с.к. и в съответствие с разпоредбите на Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници и Наредбата за служебните командировка и специализации в чужбина, ответното дружество дължало на ищеца сумата от 2 835 евро (по 27 евро на ден за 105 командировъчни дни в периода 26.08.2017 г. – 08.12.2017 г.), или сумата в размер на 5528, 25 лева. От тази сума платена на ищеца била сумата от 1173,46 лева, поради което дължима след приспадане от общата такава на 600 евро, оставала сумата от 2235 евро, или 4371, 28 лева.

На основание чл. 242 от КТ, вр. с чл. 128, т.2 от с.к. ответното дружество дължало на ищеца сума в размер на 1844 лв., представляваща незаплатено трудово възнаграждение за месеците: август 2017 г., септември 2017 г., ноември 2017 г. и декември 2017 г. (по 461 лв. месечно, на основание чл. 5 от сключения между страните трудов договор).

На основание чл. 224, ал.1 от КТ ответното дружество дължало на ищеца сумата в размер на 922 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 40 дни за периода 2016 и 2017 г.

С допълнителна молба на ищеца се уточнява, че през целия исков период същият е бил извън територията на Република България, но в рамките на Европейския съюз, като държавите, в които е пребивавал са Германия, Франция и Белгия. Претендираните суми за възнаграждение за труд през месеците август, септември, ноември и декември, всичките през 2017 г., са по 461 лв. за всеки един от месеците. Претендираното обезщетение за неползван платен годишен отпуск за календарните 2016 и 2017 г. са в размер на 460 лв. за всяка от посочените години.

Ето защо се иска да бъде постановено решение, с което да бъде осъдено ответното дружество „Вид транспорт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Кюстендил, ул. „Цар Освободител“ № 51, ап.6, представлявано от управителя В. Н., да заплати на С.И.Г., ЕГН: **********, следните суми:

-          на основание чл. 215 от КТ сумата в размер на 2 235 евро, или левовата равностойност на тази сума от 4 371, 28 лева, представляваща неизплатено обезщетение по чл. 215 КТ за дневни командировъчни пари за „единична езда“, за командироване на ищеца за периода от 26.08.2017 г. до 22.12.2017 г. в страни от ЕС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата;

-          1844,00 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за месеците август 2017 г., септември 2017 г., ноември 2017 г. и декември 2017 г.,

-          както и сумата в размер на 922,00 лв., представляваща брутен размер на незаплатеното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 40 дни за период 2016г. и 2017 г.

          Претендират се и сторените деловодни разноски, вкл. за адвокатско възнаграждение.

         В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът Е упражнил правото си на отговор.

         Навежда доводи за допустимост, но неоснователност на исковата претенция.    Спори се по обстоятелството, че е сключвал, респ. подписвал трудов договор с ищеца. На 09.02.2016 г. страните се чули по телефона, уговорили се ищецът да започне работа, а на следващия ден той отпътувал за Германия. За ищеца била подадена информация в база данни към НАП на 10.02.2016 г. с отразена дата на сключване на трудов договор 09.02.2016 г. (а не сочената от ищеца – 10.03.2016 г.) и дата на прекратяване 22.12.2017 г.

Не било вярно твърдението на ищеца, че по устно споразумение, страните се уговорили размерът на трудовото възнаграждение всеки месец да бъде различно. Съгласно минималния осигурителен доход за 2017 г., професията, която заемал и кодът на икономическата дейност, дължимото се трудово възнаграждение било в размер на минималната работна заплата.

Ищецът не изпълнявал точно и добросъвестно задълженията си, като нееднократно правел празни курсове до отделни обекти, за да задоволи лични потребности.

По собствена воля ищецът се прибрал в България на 08.12.2017 г., за да „си прави зъбите, защото щял да сключва граждански брак“. За времето от 01.01.2017 г. до 22.12.2017 г. на ищеца били преведени по банков път суми в общ размер на 11 742 евро. На 22.12.2017 г. ответното дружество подало информация до НАП за прекратяване на договора.

С оглед изложеното, ответната страна не дължала нищо от сочените в исковата молба суми. Оспорва приложените към същата доказателства.

Ето защо моли исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

В хода на съдебното заседание исковата молба се поддържа. Ответникът не се явява и не изпраща представител.

 

 

 

 

            Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

            Видно от заверено копие на Трудов договор № 25/10.03.2016 г. е, че между страните е възникнало трудово правоотношение за неопределен срок, считано от 10.03.2016 г., по силата на което ищецът заемал при ответника длъжността „шофьор товарен автомобил“, код по НКПД 83322006/НКИД 4941 с уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 461 лв. и дневно работно време – 8 часа /40 часа седмично/.

             От заверено копие на Трудов договор № 24/07.02.2018 г. се установява, че за ищеца е възникнало трудово правоотношение с „Укев Транс“ ЕООД, ЕИК **********, считано от 7.02.2018 г. до 08.08.2018 г. с уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 510 лв. и дневно работно време 8 часа.

          Представено е и Удостоверение за сключен граждански брак № **********, издадено от Община Кюстендил, от което се установява, че ищецът е сключил брак на 02.06.2018 г. с П. И. А., ЕГН: **********, като за последната е представен и трудов договор № 17/22.06.2017 г. с работодател „Укев Транс“ ЕООД, ЕИК: ********* с период на действия на същия 03.07.2017г. – 03.01.2018 г.

По делото е приета и съдебно – счетоводна експертиза вх. № 9196/19.05.2020 г. на в.л. М. В., от което се установява следното: съгласно заповед за командировка № 50/01.09.2017 г., ищецът е бил в командировка от 01.09.2017 г. до 23.12.2017 г. като календарните дни между двете дати е 114. За 2017 г. са издадени заповеди за командировки, както следва: №К-14/15.01.2017 г. до 30.03.2017 г. – 75 календарни дни; №К-31/30.04.2017 г. до 30.07.2017 г. – 92 календарни дни; №К-50/01.09.2017 г. до 23.12.2017 г. /след изрична корекция, направено от експерта в о.с.з./ - 114 календарни дни. Полагаемата по Наредба за командировъчните пари сума е, както следва: за 281 дни по 27 евро – 7587 евро. Преведените към ищеца суми с основание „командировка“ възлизат на 8040.52 евро, без в платежните нареждания да са посочените периодите на дължимост на тези суми. За периода 01.08.2017 г. до прекратяване на трудовия договор – 22.12.2017 г. ответното дружество е заплатило на ищеца трудово възнаграждение в общ размер на 2400 евро, чиято левова равностойност възлиза на 4693.92 лева. От представени от ответника разплащателни ведомости е видно, че за отработени са отразени всички работни дни за периода 2016 и 2017 г., като няма начислени отпуски за временна неработоспособност, платен и/или неплатен годишен отпуск и други. Дължимата на ищеца сума за 2016 г. за неползван платен годишен отпуск възлиза на  396.86 лева, а за 2017 г – 463.00 лева. Тоест общо дължимата сума на това основание за целия период /2016 и 2017 г./ е в размер на 859.86 лева.

         Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 215 от Кодекса на труда (КТ)  за сумата в размер на 2 235 евро, или левовата равностойност на тази сума от 4 371, 28 лева, представляваща неизплатено обезщетение по чл. 215 КТ за дневни командировъчни пари за „единична езда“, за командироване на ищеца за периода от 26.08.2017 г. до 22.12.2017 г. в страни от ЕС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата; с правно основание чл. 128 от КТ - 1844,00 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за месеците август 2017 г., септември 2017 г., ноември 2017 г. и декември 2017 г.; както и с правно основание чл. 224 от КТ за сумата в размер на 922,00 лв., представляваща брутен размер на незаплатеното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 40 дни за период 2016г. и 2017 г.

Те са разгледани по правилата на Глава Тринадесета от ГПК – Основно производство с оглед нормата на чл. 310, л. 3 ГПК, т.к. са предявени няколко обективно съединени иска, поне един от които подлежи на разглеждане по общия ред.

По аргумент на указаното в чл. 1, ал.2 от КТ отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови. Те възникват по силата на предвидено в закона юридическо основание (юридически факт), като съответните такива са уредени в КТ.

В случая ищецът изрично основава претенциите си на възникнало между страните трудово правоотношение, по силата на сключен Трудов договор № 25/10.03.2016 г. Не е спорно, че то е било прекратено със заповед № 025/22.12.2017 г. Спорът е досежно дължимостта на сумите, както и техният размер.

По иска с правно основание чл. 242 вр. чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда (КТ): В съдебната практика е застъпено становището, че съществена характеристика на трудовото правоотношение е неговата възмездност, а основно задължение на работодателя, съгласно чл. 128 КТ, е заплащането му, но за извършената от работника работа – така решение № 171 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 843/2012 г. на IV г. о. Неговият размер се определя от договора – спр. чл. 66 от КТ, а съгласно чл. 6 от НАРЕДБА за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) то се състои от основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения, определени в КТ, в наредбата или друг нормативен акт.

При посочените правни разрешения и с оглед доказателствата по делото е безспорно, че ищецът е престирал труд при ответното дружество за процесния период. Съгласно уговореното между страните основното му трудово възнаграждение е било в размер на 461 лв. Ищецът сочи, че му се дължи сумата от 1844,00 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за месеците август 2017 г., септември 2017 г., ноември 2017 г. и декември 2017 г. В заключението по приетата съдебно счетоводна експертиза, неоспорено от страните, се проема, че за периода 01.08.2017 г. до прекратяване на трудовия договор – 22.12.2017 г. ответното дружество е заплатило на ищеца трудово възнаграждение в общ размер на 2400 евро, чиято левова равностойност възлиза на 4693.92 лева, но в самите платежни документи не се сочели основания, заради което не може да се направи категоричен извод, че исковите суми са заплатени. Доколкото процесуалното поведение на ищеца в т.см. следва да се тълкува по реда на чл. 161 от ГПК, се налага извод за основателност на този иск и той ще бъде уважен изцяло.

По претенциите с правно основание чл. 215 от Кодекса на труда (КТ) – за заплащане на суми при командироване в размер на 2 235 евро, или левовата равностойност на тази сума от 4 371, 28 лева, представляваща неизплатено обезщетение по чл. 215 КТ за дневни командировъчни пари за „единична езда“, за командироване на ищеца за периода от 26.08.2017 г. до 22.12.2017 г. в страни от ЕС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата:

По силата на разпоредбата на чл. 215 от КТ при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. За да възникне субективното притезателно право на работника за командировъчни пари, следва в обективната действителност да са проявени следните материални предпоставки (юридически факти): 1. ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение; 2. компетентен орган на ответното дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което той изпълнява длъжността и 3. командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в друго населено място, определено от работодателя.

В случая не е спорна първата предпоставка – страните не спорят, че са били в трудово-правни отношения, а това е видно и от приложения трудов договор № 25/2016 г.

По делото не е представена писмена командировъчна заповед, но доколкото доказването на това обстоятелство е допустимо със всички доказателствени средства, а и т.к. ответното дружество не оспорва факта, че действително ищецът е бил командирован за из­вършване на международен транспорт за процесния период, съдът приема, че то действително е осъществено.

По арг. от разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредбата за командировките, командировани се считат лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на населеното място, където е седалището на работодателя. В този смисъл е и дадената уредба на понятието „място на работа“ в чл.66, ал.3 КТ, като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. В случая седалището на работодателя е гр. Кюстендил, а от естеството на работата може да се направи извод, че мястото на работа е различно от седалището на работодателя. Така е налице и втората предпоставка за уважаване на иска. С оглед на това за работодателя е възникнало задължението по чл.215 КТ - да му заплати пътни, дневни и квартирни пари.

Досежно размера на дължимите суми: По делото не са ангажирани доказателства за договорения размер на командировъчните пари. Не е представена заповед за командироване, заради което съдът следва да определи размера на обезщетението на базата на нормативно определения минимум. В т.см. е и задължителната съдебна практика – напр. решение № 753/29.02.2011 г. по гр.дело № 1283/2010 г. ІV ГО на ВКС, в което изрично е посочено, че "издадените на основание чл. 215 КТ наредби на МС могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при определяне на размерът на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в наредбата размер. Съгласно чл.31 ал.1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ) персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение №3 на наредбата, което в т.1 предвижда на шофьори при автомобилни превози при единична езда (какъвто е и разглежданият случай) заплащане на командировъчни пари на ден в размер до 27 евро. Или тук се установява според заключението на вещото лице, което съдът цени с доверие, че съгласно заповед за командировка № 50/01.09.2017 г., ищецът е бил в командировка от 01.09.2017 г. до 23.12.2017 г., като календарните дни между двете дати е 114. За 2017 г. са издадени заповеди за командировки, както следва: №К-14/15.01.2017 г. до 30.03.2017 г. – 75 календарни дни; №К-31/30.04.2017 г. до 30.07.2017 г. – 92 календарни дни; №К-50/01.09.2017 г. до 23.12.2017 г. /след изрична корекция, направено от експерта в о.с.з./ - 114 календарни дни. Полагаемата по Наредба за командировъчните пари сума е, както следва: за 281 дни по 27 евро – 7587 евро. Преведените към ищеца суми с основание „командировка“ възлизат на 8040.52 евро, но без в платежните нареждания да са посочените периодите на дължимост на тези суми. Именно защото ответникът не прояви процесуална активност, а поведението му предполага последиците на чл. 161 от ГПК, като от документите по делото не се установи извършено плащане на процесните суми за исковия период, предявеният иск се явява основателен за сумата от 2 235 евро, или левовата равностойност на тази сума от 4 371, 28 лева, представляваща неизплатено обезщетение по чл. 215 КТ за дневни командировъчни пари за „единична езда“, за командироване на ищеца за периода от 26.08.2017 г. до 22.12.2017 г. в страни от ЕС.

 По отношение на лихвата върху обезщетенията по чл. 215 от КТ, е приложима общата норма на чл. 86 от ЗЗД, респ. следва да се приложи и абсолютното правило, че тя се дължи след покана, а ако тя не е връчена - от датата на завеждане на исковата молба. В този смисъл е и аргументацията, изложена в Тълкувателно решение № 3/1996 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо съдът следва да присъди сумата ведно със законната лихва.

-                     По иска за присъждане на сумата от 922,00 лв., в т.ч. брутен размер на незаплатеното обезщетение от 460,00 лв., за неизползван платен годишен отпуск за 20 дни за 2016 г., както и сумата от 460,00 лв., представляваща брутен размер на незаплатеното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2017 г.:

За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната действителност две материални предпоставки – 1. да е прекратено трудовото правоотношение и 2. работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години.

Фактът, че е прекратено трудовото правоотношение и че са се полагали твърдения брой работни дни платен годишен отпуск, следва да бъде установен от ищеца, а задължението за установяване на обстоятелството, че е ползвал полагащия му се отпуск, респ. че дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск е заплатено принадлежи на ответника – работодател.

Тук страните не спорят, че процесното трудово правоотношение е прекратено. Ответното дружество не ангажира доказателства, от които да се установи ползването на този вид отпуск, поради което с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че полагащият се платен годишен отпуск не е ползван.

От заключението на ССчЕ се установява, че в представени от ответника разплащателни ведомости, като отработени били отразени всички работни дни за периода 2016 и 2017 г., като нямало начислени отпуски за временна неработоспособност, платен и/или неплатен годишен отпуск и други. Дължимата на ищеца сума за 2016 г. за неползван платен годишен отпуск възлиза на  396.86 лева, а за 2017 г – 463.00 лева. Тоест общо дължимата сума на това основание за целия период /2016 и 2017 г./ е в размер на 859.86 лева. В този размер съдът приема, че искът е основателен, като за разликата до пълния предявен размер ще бъде оставен без уважение.

            По разноските: Ищецът не претендира разноски. Ответното дружество не е ангажирало доказателства за това, макар и от своя страна да има право на разноски по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК, само за тази част от иска, който се отхвърля като неоснователен. Заради което съдът не следва да произнася в този смисъл.

Поискано е присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата за безплатно осъществяваната правна помощ на ответника, като видно от договора за правна защита и съдействие (л. 21 от делото), не е договорено възнаграждение. В такива случаи при уважаване на иска се дължи на адвоката възнаграждение, платимо от другата страна в определен от съда размер, който не може да е по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36 ал. 2  от ЗА. Тъй като според Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като адвокатът, а не представляваната от него страна, има право да получи определеното му възнаграждение. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/ 2004г. на ВАС адвокатското възнаграждение за трудови дела с определен интерес се изчислява съобразно ал. 2. . Ето защо, съразмерно с уважената част от исковете следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 683,76 лева.

 

 

 

По следващите се държавни такси и разноски: Работникът или служителят е освободен от такси и разноски в производството по трудови спорове, на основание чл. 359 от КТ, доколкото обаче той не е станал причина да се направят разноски от насрещната страна по делото, в който случай те се дължат. С оглед изложеното  и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса по делото съразмерно с основателната част от исковете, а именно сумата от 298,61 лева., както и 250 лв., заплатено възнаграждение на вещо лице.

            Водим от горното, съдът

Р   Е   Ш   И   :

ОСЪЖДА „Вид транспорт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Кюстендил, ул. „Цар Освободител“ № 51, ап.6, представлявано от управителя В. Н., да заплати на С.И.Г., ЕГН: **********, с адрес ***, следните суми:

-                     2 235 евро или левовата равностойност на тази сума от 4 371, 28 лева (четири хиляди триста седемдесет и един лева и двадесет и осем стотинки), представляваща неизплатено обезщетение по чл. 215 КТ за дневни командировъчни пари за „единична езда“, за командироване на ищеца за периода от 26.08.2017 г. до 22.12.2017 г. в страни от ЕС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата;

-                     1844,00 лв. (хиляда осемстотин четиридесет и четири лева и нула стотинки), представляваща неплатено трудово възнаграждение по 461,00 лв. за месеците август 2017 г., септември 2017 г., ноември 2017 г. и декември 2017 г.,

-                     396,86 лв. (триста деветдесет и шест лева и осемдесет и шест стотинки), представляваща брутен размер на незаплатеното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 18 дни за 2016 г., като за разликата до пълния предявен размер от 460 лв., респ. за 20 дни, този иск ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователен и недоказан., както и сумата от 460,00 лв. (четиристотин и шестдесет лева и нула стотинки), представляваща брутен размер на незаплатеното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2017 г.

ОСЪЖДА „Вид транспорт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Кюстендил, ул. „Цар Освободител“ № 51, ап.6, представлявано от управителя В. Н., ДА ЗАПЛАТИ на Държавата, по сметка на ВСС, чрез сметката на Кюстендилски районен съд, следващата се държавна такса в размер на 298,61 лв. (двеста деветдесет и осем лева и шестдесет и една стотинки), както и 250,00 лв. (двеста и петдесет лева), заплатено възнаграждение на вещо лице.

ОСЪЖДА „Вид транспорт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Кюстендил, ул. „Цар Освободител“ № 51, ап.6, представлявано от управителя В. Н., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Н. Г., с адрес на кантора гр. София, ул. „Позитано“ № 39, вписан в АК-Благоевград, сумата в размер на 683,76 лв. (шестстотин осемдесет и три лева и седемдесет и шест стотинки), представляваща дължимо адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата

Решението ПОДЛЕЖИ на обжалване пред Окржен съд-Кюстендил в двуседмичен срок от датата на съобщаването му.       

Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7, ал. 2 ГПК).

                                                          

                                                          РАЙОНЕН СЪДИЯ: