№ 14838
гр. София, 08.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 81 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА
при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА Гражданско дело
№ 20211110160510 по описа за 2021 година
Предявени са от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД срещу Д.
М. Г. обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, вр.
430 ТЗ, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.дело №
768/2021г. по описа на СРС, 81 състав, а именно: сумата 3954,01 лева, представляваща
дължима главница по договор за паричен заем № 3402861 от 19.12.2018г., ведно със
законната лихва, считано от 07.01.2021г. до изплащане на вземането, сумата 296,24
лева, представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 04.01.2019г. до
21.06.2019г., сумата 552,82 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода
от 22.06.2019г. до 22.12.2020г.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД твърди, че между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е сключен договор за паричен заем №
3402861 от 19.12.2018г., по силата на който на ответника е предоставен кредит в
размер 5000 лева. Поддържа, че ответникът се е задължил да върне заетата сума,
съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в размер на 5483,79 лева,
ведно с договорната лихва на 13 седмични погасителни вноски, всяка в размер на
421,83 лева. Допълва, че ответникът е извършил плащания в общ размер на 1800 лева.
Навежда, че уговорената падежна дата, на която е следвало да изплати изцяло
отпуснатия заем е 21.06.2019г. Ответникът не е изпълнил изцяло задължението си да
заплаща уговорените погасителни вноски. По силата на Рамков договор за цесия от
30.01.2017г. и Приложение 1 към него от 01.06.2020г. вземанията по договора се
1
прехвърлени на ищеца, като към исковата молба ищецът представя уведомление за
цесията. С оглед на изложеното претендира да бъде признато в отношенията между
страните, че ответникът му дължи сумата 3954,01 лева, представляваща дължима
главница по процесния договор за кредит, сумата 296,24 лева, представляваща
възнаградителна лихва, дължима за периода от 04.01.2019г. до 21.06.2019г., сумата
552,82 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода от 22.06.2019г. до
22.12.2020г., ведно със законната лихва, считано от 07.01.2021г. до окончателното
плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 768/2021г. по
описа на СРС, 81 състав. Претендира сторените разноски.
Ответникът Д. М. Г., чрез адв. Г. – особен представител, в срока по чл. 131 ГПК
е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва исковите претенции по
основание и размер. Поддържа, че първоначалният кредитор - „Изи Асет
Мениджмънт“ АД има задължение да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземанията, от който момент цесията поражда действие спрямо
ответника по делото. Навежда твърдения, че в процесния случай такова уведомяване
не е извършено. В допълнение излага, че е ирелевантно обстоятелството, че с
доказателствата приложени към исковата молба също се съдържа уведомление по
смисъла на чл.99 ЗЗД, доколкото особеният представител не е легитимиран да
получава от името на ответника изявления, в резултат на които в патримониума на
последния биха възникнали задължения спрямо дадено лице. Твърди, че процесният
договор е сключен в нарушение на ЗПК, тъй като не е ясно по какъв начин е определен
размерът на общо претендирана сума и какви вземания се включват в нея. Счита, че в
договора не е ясно упоменат начина на начисляване на лихвата – дали се начислява
върху дължимата главница или съобразно поетапното ѝ намаляване. Намира, че липсва
конкретизация по отношение на начина и компонентите, които формират посочения
ГПР. Излага съображения, че процесния договор за паричен заем е недействителен,
съобр. регламентацията на ЗПК, с оглед на което твърди, че всички претенции от
страна на ищеца за заплащане на суми надвишаващи размера на чистата стойност на
кредита като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на
доказателствата по делото, намира oт фактическа и правна страна следното:
От приложеното ч.гр.дело № 768/2021г. по описа на СРС, 81 състав се изяснява,
че на 07.01.2021г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК против ответника Д. М. Г..
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
21.01.2021г. е разпоредено ответникът да заплати следните парични вземания; сумата
3954,01 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем №
3402861 от 19.12.2018г., ведно със законната лихва, считано от 07.01.2021г. до
2
изплащане на вземането, сумата 296,24 лева, представляваща възнаградителна лихва,
дължима за периода от 04.01.2019г. до 21.06.2019г., сумата 552,82 лева,
представляваща лихва за забава, дължима за периода от 22.06.2019г. до 22.12.2020г.,
както и сумата 146,06 лева разноски по делото, а именно: 96,06 лева държавна такса и
50 лева юрисконсултско възнаграждение.
Посочено е, че вземането произтича от следните обстоятелства: Договор за
паричен заем № 3402861 от 19.12.2018г., сключен между ответника и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени в полза на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД по силата на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017г. и Приложение № 1 от
01.06.2020г.
Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена на
длъжника при условията на чл.47 ГПК – чрез залепване на уведомление, поради което
и с оглед указанията на съда, в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД е предявил установителни искове за вземанията, предмета
на издадената заповед за изпълнение.
Във връзка с изложеното съдът намира, че предявените искове са процесуално
допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Ищецът се легитимира като кредитор по Договор за паричен заем № 3402861 от
19.12.2018г. въз основа на извършена цесия от първоначалния кредитор „Изи Асет
Мениджмънт“ АД в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД.
Видно от Рамков договор за прехвърляне на парични вземания от 30.01.2017г.,
неоспорен от страните, „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД са постигнали съгласие за прехвърляне на месечна база за
срока на действие на договора – 1 година, при уговорено автоматично продължаване
на действието му при липса на писмено уведомление на един от контрагентите в
обратен смисъл, на ликвидни и изискуеми вземания по договори за заем по см. на ЗЗД,
ТЗ и ЗПК, индивидуализирани в Приложение №1, представляващо неразделна част от
договора, съставено на хартиен носител, подписано и подпечатано от двете страни,
като всяко от Приложенията следва да носи нова дата. По делото е представено
Приложение №1/01.06.2020г. към договора за цесия, в което процесният договор за
паричен заем е посочен под № 664. В изпълнение на задължението, поето със
сключване на договора за цесия, съгласно чл. 4.5. от същия, с пълномощно рег. №
1943/14.02.2017г. на Нотариус № 140 на НК кредиторът е упълномощил цесионера да
уведоми за извършеното прехвърляне на вземания длъжниците, чиито задължения към
„Изи Асет Мениджмънт“ АД са отразени, в което и да е подписано Приложение №1
към прехвърлителния договор. Освен това по делото е представено е и изрично
уведомление по чл. 99, ал.3 ЗЗД, изхождащо от цедента и адресирано до ответника,
3
като липсват данни за валидното връчване на същото в момент, предхождащ
депозирането на исковата молба. Независимо от това, исковата молба, ведно с
приложенията, в т.ч. процесното пълномощно и уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, е
връчено на назначения от съда особен представител на ответника по реда на чл. 131 от
ГПК. Това дава основание на съда да приеме, че длъжникът е уведомен за настъпилото
частно правоприемство, тъй като съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, решението на съда
трябва да отразява правното положение между страните по делото към момента на
приключване на устни състезания, като се вземат предвид новонастъпилите доказани
факти, които са от значение за съществуване на спорното право. Отделно от това,
съгласно трайната практика на ВКС, възражението за липса на уведомление за цесия
може да се прави единствено с доказателства за плащане от страна на длъжника,
каквито по делото не са представени. В този смисъл е Определение № 987/18.07.2011 г.
на ВКС по гр. дело 867/2011 г., IV г. о., Решение № 173/15.04.2004 г. на ВКС по гр.
дело 788/2013 г., ТК.
Не може да се приемат като довод за липса на валидно извършено връчване на
уведомлението по чл. 99, ал.3 ЗЗД, доколкото същото е доведено до знанието само на
особения представител, а не и до това на самия длъжник – ответник в настоящото
производство. Разпоредбата на чл.45 ГПК установява правилото, че връчването на
представител се смята за лично връчване. Законодателят е посочил в разпоредбата
фигурата "представител", без да разграничава юридическите факти, от които произтича
представителната му власт. Ето защо, следва да се приеме, че връчването на
материалноправно изявление на цесионера, а в случая и на цедента, обективиращо
уведомление за извършена цесия, на особения представител, назначен по реда на чл.
47, ал.6 ГПК, представлява и надлежно уведомяване на длъжника – ответник – в този
смисъл Решение №198/18.01.2019г. на ВКС по т.д.№193/2018г., I-во Т.О. С оглед
гореизложеното, съдът счита за неоснователни съображенията на ответника за
недопустимост на производството.
От предметното съдържание на представения по делото договор за паричен заем
№ 3402861, се установява, че на 19.12.2018 г. между страните е сключен валиден
договор за кредит, по силата на който ищецът е предоставил на ответника кредит в
размер на сумата от 5000 лв., при промоционален фиксиран годишен лихвен процент
от 35% и ГПР – 40,70% и обща сума, дължима от кредитополучателя – 5483,79 лв.,
платим на 13 равни двуседмични погасителни вноски от по 421,83 лв. всяка, с краен
срок на издължаване - 21.06.2019г. Видно от чл.4, ал.1 от договора, ответникът е поел
задължение за осигуряване на обезпечение за изпълнение на задълженията му по
процесния договор в срок до 3 дни от датата на сключване. Като санкция за
неизпълнение на това задължение е уговорена неустойка в размер на 2259,66 лв.,
платима разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски, към размера на които се
добавя сумата от 173,82 лв. Ответникът е декларирал изрично и че е запознат и
4
съгласен с Тарифата за таксите на кредитора.
Между страните не е спорно, че същите са сключили процесния договор за
кредит с гореописаното съдържание, както и че кредиторът е изпълнил задължението
си, произтичащо от същия, да предостави заемната сума на кредитополучателя. С оглед
така установеното предаване на заетите средства от кредитора в полза на
кредитополучателя и доколкото се касае за реален договор с действие, обусловено от
постигането на съгласие между страните и от реалното предаване на сумата, предмет
на договора, съдът приема за доказано наличието на валидно възникнало
облигационно правоотношение между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника, чийто
правопораждащ юридически факт е процесният договор за паричен заем, в изпълнение
на задължението си по който кредиторът е предоставил на ответника сума в размер на
5 000 лв. Нещо повече, в подкрепа на този извод са и изводите на експерта по
допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение, преценено
по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за обективно, компетентно изготвено и
отговарящо в пълнота на поставените въпроси, съгласно които ответникът е извършвал
погашения по договора общ размер на 1800 лв., които обективират признание на
съществуването на същия.
Между страните не е спорно и че ответникът има качеството потребител,
съгласно пар. 13, т.1 от ДР ЗЗП, доколкото същият е физическо лице и не се установява
да е действал в рамките на своята търговска или професионална дейност при
сключването на процесното съглашение, поради което съдът намира, че договорът за
кредит има характер на потребителски такъв, като правата и задълженията,
произтичащи от същия се регулират от нормите на ЗПК.
Доколкото процесният договор за кредит попада в приложното поле на ЗПК,
същият следва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.
11, ал. 1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 от закона, досежно съдържанието на
договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения
договор.
Договорът за потребителски кредит е формален, като законът изисква да бъде
сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител (чл. 10, ал. 1), която в
настоящия случай е налице. Предвидено е правото на потребителя да погаси
предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи
плащания /чл.7, ал. 1 и ал. 2 от договора/. Липсват нарушения на формата /външната
5
страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя.
Липсват общи условия като отделно обективиран документ, като същите се съдържат в
договора. Институтът на общите условия е създаден в интерес и за улеснение на
търговеца, сключващ ежедневно еднотипни договори, а не като негово задължение.
Такова задължение не въвежда ЗПК. Смисловото и граматическо тълкуване на нормите
на чл. 5, ал. 4 ЗПК и чл. 9 до чл. 11 ЗПК не оставя съмнение, че общите условия не са
задължителен елемент от договора за потребителски кредит, щом той има
установеното от закона задължително съдържание. Обстоятелството, че
установяването отнапред на общи условия е възможност за търговеца, а не негово
задължение следва и от общия чл. 298 ТЗ. Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено с поставянето на подпис на договора за
паричен заем, доколкото кредитополучателят в чл. 1 от договора е посочил, че е
получил стандартен европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия по
бъдещия паричен заем.
В клаузата на чл. 6 от договора е посочен размерът на приложимия годишен
лихвен процент, определен като абсолютна величина, а именно 35 %. Същият е
уговорен като фиксиран за целия период на действие на договора, което води до извод
за липса на други съставни компоненти, включени в лихвата. Това от своя страна
изключва необходимостта от посочване на референтен лихвен процент, както и
периодите, процедурите и условията за промяната му, предвид което съдът намира
клаузата за ясно и разбираемо формулирана и изискването на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК за
спазено.
В отговора на исковата молба са изложени твърдения за неяснота по отношения
на начина на формиране на ГПР на разходите по договора. Съдът следи и служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договора. Установеният по договора за заем ГПР
е 40,70 %, но същият не включва неустойката за непредоставяне на поръчителство.
Последната е в размер на 2259,66 лева, което представлява повече от 1/3 от сумата по
договора за заем. Съдът намира, че посочената уговорка в чл.4, ал.2 от договора, в
размер над 1/3 от сумата, предоставена по договора за заем нарушава принципа за
добросъвестност, и води до злоупотреба и неоснователно обогатяване за сметка на
ищеца. Освен това въведеното допълнително възнаграждение представлява разход по
кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР на договора за заем. В случая съдът
намира, че е нарушено изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като макар да е посочен
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, в
тях не е включена като разход дължимата сума за неустойка за непредоставено
обезпечение, с което пряко се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който
забранява ГПР да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В ГПР
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи,
6
които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този
смисъл, като не е включил неустойката в общата сума, дължима от потребителя,
кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата
тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата
сума за погасяване и годишният процент на разходите, са
нищожни.
Съдът намира, че с неустоечната клауза кредиторът е имал намерение да
заобиколи правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и уговори по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Следователно се налага извод, че така уговорената
неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза
на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да
бъде включено в годишния процент на разходите. В случая, с разглежданата неустойка
се формира годишен процент на разходите над 50 %, а именно над нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, задължението по чл. 4, ал. 2 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
който не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем,
дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са
посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им
функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се
запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. В случая уговорката за
обезпечаване на вземането е задължително условие за получаване на сумата, а и
дължимата неустойка поради неизпълнението на това задължение е изначално
определена да се дължи разсрочено, заедно с всяка една от погасителните вноски, като
към размера на всяка вноска се добавя сума в размер на 173,82 лева. Оттук и съдът
намира, че дължимата неустойка следва да се включи към ГПР. Липсата на разход в
договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от
ЗПК –определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС,
както и решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр.д. № 13336/2019 г., решение
№ 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021
г.
Ето защо доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
7
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото
ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК
е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-
горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК –
решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и
решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416
от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от 06.04.2021 г.
на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г.
Следователно искът следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера
на чистата стойност на кредита. Общия размер на чистата стойност на кредита е 5000
лв. Доколкото вземането е прехвърлено, то именно цесионерът е легитимиран да
претендира чистата стойност по договора за кредит.
Съгласно изводите на вещото лице по ССчЕ, която съдът на основание чл.202
ГПК кредитира като обективно и обосновано изготвена се установява, че по договора е
извършено плащане в размер на 1800 лв., с което са погасени, както следва: 1045,99 лв.
главница, 187,55 лв. – лихва, 521,46 лв.– неустойка и 45 лв. разходи за събиране на
вземането. Оттук и заплатената сума в размер на 1800 лв. следва да се отнесе изцяло
към получената чиста стойност по кредита, доколкото съдът намира, че договорът е
недействителен.
Ето защо, искът за главница е основателен за сумата в размер на 3200 лв. /5000-
1800/ по договора. Върху посочената сума следва да се присъди и законна лихва за
периода от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 07.01.2021г. до
изплащане на вземането.
Искът за главница за разликата над 3200 лв. до пълния предявен размер от
3954,01 лева, искът за сумата 296,24 лева, представляваща възнаградителна лихва
дължима за периода от 04.01.2019г. до 21.06.2019г., както и искът сумата 552,82 лева,
представляваща лихва за забава дължима за периода от 22.06.2019г. до 22.12.2020г.,
8
следва да се отхвърлят като неоснователни.
По разноските:
Крайният изход на делото обуславя присъждане на разноски в полза на
ищеца, съобразно уважената част от исковете. Ищецът е реализирал разноски в
исковото производство в размер от 1342,10 лв. по настоящото производство – за
заплатена ДТ, депозит за назначаване на особен представител, депозит за ССчЕ и
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда в размер на 100 лв. Съобразно
уважената част от исковете в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в
исковото производство в размер от 899,21 лева.
Съгласно задължителните указания на ВКС, дадени с т. 12 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълк.д. № 4/2013г. ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство. По горните мотиви на съда с арг. чл. 78,
ал. 1 ГПК, ищецът има право на разноските, сторени в производството по ч.гр.д. №
768/2021г. по описа на СРС, 81-и състав. Същите възлизат на 146,06 лева, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сума в размер на 97,86 лева.
Ответникът е защитаван от назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен
представител, поради което разноски не му се следват.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, вр.
чл.430 ТЗ, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Д. М. Г., ЕГН **********, адрес:
гр.София, жк. „Люлин“ бл.... вх.Б, ет.13, ап.87 ДЪЛЖИ НА „Агенция за контрол на
просрочени задължения“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 28, етаж 3, сумата 3200 лева, представляваща
дължима главница по договор за паричен заем № 3402861 от 19.12.2018г., ведно със
законната лихва, считано от 07.01.2021г. до изплащане на вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.дело № 768/2021г. по описа на
СРС, 81 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница по договор за паричен заем над
сумата 3200 лева до пълния заявен размер от 3954,01 лева, за сумата 296,24 лева,
представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 04.01.2019г. до
21.06.2019г., както и сумата 552,82 лева, представляваща лихва за забава, дължима за
периода от 22.06.2019г. до 22.12.2020г.
9
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. М. Г., ЕГН **********, адрес:
гр.София, жк. „Люлин“ бл.... вх.Б, ет.13, ап.87 ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол
на просрочени задължения“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 28, етаж 3, сумата 899,21 лева,
представляваща разноски в исковото производство, както и сумата 97,86 лева,
представляваща разноски сторени в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10