Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 4394
Гр. Пловдив, 16.12.2017 г.,
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII граждански състав, в публично заседание
на двадесет и трети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при
участието на секретаря Лиляна Шаламанова,
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 12459 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на Част втора, Дял първи ГПК.
Производството
по делото е образувано по искова молба на Ш.А.М., ЕГН **********, против “ОТП
Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, с която е предявен иск за установяване
несъществуването на вземане в размер на 9 563.07 лв. – главница по договор за
кредит за текущо потребление и поръчителство от 27.05.2008 г. и допълнително
споразумение от 05.11.2009 г., и 494.09 лв. – остатък от дължими лихви, за
което вземане е издаден изп. лист по ч.гр.д. № ***г. на ПРС, I гр. с-в и е
образувано изпълнително дело № ***г. по описа на ***, район
на действие ОС П..
Твърди
се, че по издаден изп. лист по ч.гр.д. № ***г. на ПРС ищецът е осъден да
заплати на „Банка ДСК“ ЕАД суми по договор за кредит за текущо потребление и
поръчителство от 27.05.2008 г. и допълнително споразумение от 05.11.2009 г.
Било образувано изпълнително дело № ***г. по описа на ***, ***, район на
действие ОС П., по
което били поискано от взискателя налагането на запор на трудовото
възнаграждение на ищеца. Запорът бил наложен, а след това на 26.09.201 г.
вдигнат с разпореждане на ***. С договор за покупко-продажба на вземания от
25.04.2012 г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземането си срещу ищеца на „ОТП Факторинг България“ ЕООД /правоприемник,
на който е ответника/, което дружество било конституирано като взискател по
изпълнителното дело. Следващото изпълнително действие по изп. д. № ***г., било
извършено на 16.05.2017 г., когато е наложен отново запор върху трудовото
възнаграждение на ищеца, вдигнат на 22.05.2017 г. С ново запорно съобщение от
21.07.2017 г. отново е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца,
като в същото е посочено, че дължимите вземания са 9 563.07 лв. – главница и
494.09 лв. – дължими лихви. Излага, че изпъл. дело е перемирано, считано от
24.07.2014 г. Намира, че по изпъл. дело липсва молба от ответника, с която да
се иска налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, респ. да
има възлагане по чл. 18 З***. Твърди, че вземанията за главница по
изпълнителното дело са погасени по давност, считано от 24.07.2017 г., а
вземанията за лихви, считано от 24.07.2015 г. Моли предявеният отрицателен
установителен иск да бъде уважен. Претендира разноски.
В срока
по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който твърди, че
искът е недопустим, евентуално неоснователен. Твърди, че е придобил вземанията
въз основа на договор за прехвърляне на вземания от 25.04.2012 г. от „Банка
ДСК“ ЕАД, за което длъжникът бил надлежно уведомен с връчено уведомление по чл.
99 ЗЗД на 23.05.2012 г. Оспорва изпълнителното
дело да е перемирано, както и вземанията да са погасени по давност. Излага
съображение, че по изпъл. дело са постъпили частични плащания от длъжника,
както и, че с молби от 17.09.2011 г. и 28.06.2017 г. длъжникът признавал
задължението си, като по този начин прекъсвал давността – чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Относно перемпцията намира, че същата няма как да настъпи, тъй като ищецът
погасявал задълженията си до 2017 г. Счита, че „Банка ДСК“ ЕАД овластила *** да
предприема действия за събиране на вземането, като това овластяване не било
оттеглено от ответника. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата
молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация - чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. Доколкото се
касае за отрицателен установителен иск, в тежест на ответната страна е да
установи съществуването на задължението по процесния изпълнителен лист, като в
тежест на ищцовата страна е да установи твърдението си за изтекла погасителна
давност.
С
определение от 18.10.2017 г. като признато между страните е отделено отдели
обстоятелството, че е издаден изп. лист по ч. гр. д. № ***г. на ПРС, I гр. с-в в полза „Банка ДСК“ ЕАД за вземания
срещу Ш.А.М. по договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от
27.05.2008 г. и допълнително споразумение от 05.11.2009 г., както и, че е
образувано въз основа на изпълнителния лист изпълнително дело № ***г. по описа
на ***. С протоколно определение от 23.11.2017 г. е отделено като безспорно, че
след запорно съобщение с изх. № *** г. по изпълнително дело № ***г., е
постъпила само още една сума в размер на 180 лв., платена от работодателя на Ш.А.М.,
поради наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищеца.
По отношение възражението за
допустимост на производството, съдът намира същото за неосновтелно.
Обстоятелството дали неоспорването на направените до този момент плащания
означава признаване съществуването и дължимостта на цялото задължение е въпрос
по съществото на производството, а не по неговата допустимост. Изпълнителният лист по ч. г.р .д № ***г. по
описа на ПРС е издаден на 25.03.2011 г. Към настоящия момент, с предявяването
на иска по чл. 439 ГПК, страната се позовава на новонастъпили факти –
прехвърлянето на вземането по издадения изпълнителен лист с договор за
покупко-продажба на вземания от 25.04.2012 г. от страна на „Банка ДСК“ ЕАД на
„ОТП Факторинг България“ ЕООД и изминал период
от време след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, водещ до
погасяване на вземането по давност. Настъпилите след срока по чл. 414, ал. 2 ГПК факти не се преклудират от влязлата в сила заповед и възможността длъжникът
да възрази.
Относно обстоятелството кой е кредитор на
процесното вземане:
Ответникът
се позовава на договор за покупко-продажба
на вземания от 25.04.2012 г., по който „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземането
си по издаден изп. лист по ч. гр. д. № ***г. на ПРС, I гр. с-в срещу ищеца
на „ОТП Факторинг България“ ЕООД
/правоприемник, на който е ответника/.
С приложено пълномощно – л. 100 и
101 от делото „Банка ДСК“ ЕАД е упълномощила „ОТП Факторинг България“ ЕООД, да
подписа писмени съобщения по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и да уведомява длъжници
за прехвърлени в своя полза вземания на банката. Относно представителната
власт, съгласно задължителните разяснения в т.
2 от ТР №5/2014 на ОСГТК на ВКС, за ищеца липсва интерес за оспорването на представителната
власт на лицата представляващи упълномощителя. Тази недействителност, е
установена единствено в интерес на представлявания. С пълномощното е учредена
изрична представителна власт на цесионера да уведоми от името на „Банка ДСК“
ЕАД всички длъжници по вземания по кредити, които банка е цедирала с договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 25.04.2012 г. Процесният договор за
кредит е включен към приемо-предавателния протокол на договора за
покупко-продажба на вземания от 25.04.2012 г. Още повече представено е и
потвърждение за настъпилото прехвърляне на вземанията по представения
приемо-предавателен протокол от „Банка ДСК“ ЕАД към договор за цесия. Относно
съобщаването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, доколкото съдът намира, че „ОТП Факторинг
България“ ЕООД е надлежно упълномощен от цедента да уведоми длъжниците, то няма
пречки съобщението да бъде отправено от новия кредитор /виж решение №. 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о./. Няма значение и кога е уведомен длъжникът, тъй
като най-късно това е станала с връчването на препис от отговора на исковата
молба и приложенията към нея на ищеца – 24.10.2017
г., което уведомяване следва да се вземе предвид от съда, съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо съдът
намира за безспорно установено, че надлежен кредитор по процесните вземания е
ответникът-цесионер “ОТП Факторинг България” ЕАД /правоприемник на „ОТП
Факторинг България“ ЕООД/.
Относно твърденията за погасяване по давност:
Институтът
на давността не се прилага служебно, но доколкото в тази връзка са наведени
твърдения в исковата молба за недължимост на сумите по изпълнителния лист, то
съдът е длъжен да се произнесе по въпроса.
По делото
не се спори, а и от приложеното заверено копие от изпълнително дело № ***г. на *** се установява, че
изпълнителното дело е образувано от „Банка ДСК“ ЕАД въз основа на издаден изпълнителен
лист по ч. гр. д. № ***г. на ПРС срещу Ю. М. Ю. и Ш.А.М.. Изпълнителното
дело е образувано по молба с вх. № 2358 от 14.06.2011 г., с която се иска
налагане на запор върху трудово възнаграждение на Ш.М. в „***“. След образуването е
изпратено до „Балканкар-Рекорд“ АД запорно съобщение от 29.06.2011 г. – л. 145
от делото. На 28.06.2011 г. по изп. дело е постъпила молба от Ш.А.М., Е.Ю.О.и А.Ю.М./последните
две в качеството на дъщери на Ю.М.Ю/, с която се посочва, че Ю.Ю е починал
на 27.05.2010 г., а молителите съобщават, че са в състояние да внасят по 205
лв. месечно, докато се погаси цялото задължение. С постановление от 15.07.2011
г. е прекратено изпълнителното производство спрямо Ю.М.Ю, тъй като същият е
починал преди образуването на ч. гр. д. № ***г. на ПРС. На 17.09.2011 г. е
постъпила молба по изпълнителното дело от Ш.М., с която се задължава да внася
по 200 лв. всеки месец по изпълнително
дело № ***г. На 24.07.2012 г. по делото е подадена молба от „ОТП Факторинг
България“ ЕООД за конституирането му като взискател по изпълнителното дело, въз
основа на договор за покупко-продажба на вземания от 25.04.2012 г. С
разпореждане на съдебния-изпълнител от 24.07.2012 г. е конституиран „ОТП
Факторинг България“ ЕООД, като взискател. На 16.05.2017 г. е отправено от *** ново
запорно съобщение до „Балканкар-Рекорд“ АД за налагане на запор на трудовото
възнаграждение на Ш.М.. Запорът е вдигнат, като впоследствие е наложен нов със
запорно съобщение от 21.07.2017 г. до „Балканкар-Рекорд“ АД. Изпратена е
призовка до Ш.М. за насрочване на опис на движими вещи в дома му на 26.06.2017
г., като призовката е върната като невръчена. На 22.08.2017 г. и въз основа на
наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника по сметка на *** е
постъпила сумата от 180 лв., преведена от „Балканкар-Рекорд“ АД, която сума е
преведена в цялост по сметка на взискателя. С постановление от 05.09.2017 г.
изпълнителното дело № ***г. е спряно на основание чл. 432, т. 1 ГПК, въз основа
на допуснато обезпечение по настоящото производство. Установява се, че към
датата на подаване на исковата молба – 07.08.2017 г. размерът на дължимите
вземания по изпълнителното производство е 9 563.07 лв. – главница и 454.25
лв. – лихви, както и дължими такси на ***, които не са предмет на
производството – виж сметка за размера на дълга по изп. д. № ***г. на ***– л.
123-125 от делото.
Следователно в периода от 17.09.2011 г. до януари 2017 г.
Ш.М. е извършвал частични плащания по изпълнителното дело, като всички суми
преведени от ***на взискателя са отразени на гърба на изпълнителния лист – л.
131-133. След 24.07.2012 г. по делото не са извършвани никакви изпълнителни
действия до запорното съобщение от 16.05.2017 г. Не се спори, видно от
твърденията в исковата молба и, че конституирането на „ОТП Факторинг България“
ЕООД е довело до прекъсване на давността, поради което съдът приема това
обстоятелство за установено и няма да изследва въпросът доколко същото
представлява присъединяване на нов взискател или единствено встъпване на
взискател на мястото на предходния такъв, както и доколко това представлява
изпълнително действие водещо до прекъсване на давността.
Не се споделят твърденията в отговора, че подадената от Ш.А.М.,
Е.Ю.О.и А.Ю.М.молба е от дата 28.06.2017 г. От приложеното изпълнително дело се
констатира, че молбата е с вх. № *** г. – л. 144, като входящият номер е
напълно четлив и посочването на друга дата и година в отговора на
исковата молба, най-вероятно се касае до техническа грешка. Съдът намира и, че
е напълно ирелевантно за производството, дали подадена молба от 28.06.2011 г.,
както и последващата такава от Ш.М. от 17.09.2011 г., водят до прекъсване на
давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Признание на вземането се преценява
съобразно конкретните факти и обстоятелства по делото. В случая обаче двете
молби са в предходен момент от действието, за което ищецът не оспорва, че е
довело до прекъсване на давността /конституирането на „ОТП Факторинг България“
ЕООД по изпълнителното дело/, поради което е невъзможно да променят крайния
изход на спора и действието им е ирелевантно за производството.
Единствено
за пълнота следва да се посочи, че изразената готовност за частични плащания за
погасяване на дълга, не е равнозначно и не представлява изрична воля, с която
да се признае вземането. За прекъсването на давността е длъжникът следва да
направи недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора
съществува към момента, в който е направено волеизявлението. Без значение е
дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не, без значение
е кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от
длъжника. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно,
като то може да е направено изрично – писмено или устно /виж решение №
131/ 23.06.2016 г. по гр. дело № 5140/2015 г. на IV г. о. на ВКС и др./. Волеизявление за погасяване дълга по изпълнителното
дело без пряко и недвусмислено заявление, че длъжникът е задължен към
кредитора, без припознаване дълга като свой и без индивидуализирането на дълга,
няма последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Приоритет се дава на изричното
признаване на дълга съобразно неговата обективна и субективна страна, особено
при принудително изпълнение /в този смисъл Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС/. Подаването на посочените
молби в хода на принудителното изпълнение представлява начин да се избегнат по-тежки
последици за длъжника в хода на изпълнителното производство.
След като
не се спори, че в периода от 17.09.2011 г. до януари 2017 г. не са извършвани
изпълнителни действия, които да водят до спирането или прекъсването на
давността в изпълнителното производство по чл.116 б. „в” ЗЗД /виж разясненията,
дадени в мотивите по т.10 от ТР№2/2013г.
на ОСГТК на ВКС/, то основният спорен въпрос по производството е, дали
извършваните частични плащания на длъжника в хода на изпълнителното
производство имат характер на признание на вземането и водят до прекъсване на
погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. С отговора на исковата молба “ОТП
Факторинг България” ЕАД изрично излага съображения, че всяко едно от плащанията
водило до прекъсване на погасителната давност. Съдът не споделя тези доводи. Извършените
от длъжника плащания, в периода от 17.09.2011 г. до януари 2017 г., не
представляват признание на вземането по отношение на непогасената част от
дълга. Частичното плащане, макар да потвърждава задължението, по начало не
покрива характеристиките на признанието, особено по отношение на непогасената
част от дълга. Частичното плащане съдържа волеизявление, отнасящо се само до
погасената част, но не изразява воля по отношение на неплатената част, поради
което не може да прекъсне давността за същата /виж решение № 98 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 851/2012 г., I т. о., решение № 161 от 03.02.2016
г. по т. д. № 1934/2014 г., I т. о. и др./ Оттук липсва
прекъсване на погасителната давност по вземанията предмет на изпълнителното
дело за периода 24.07.2012 г. - 16.05.2017 г.
Установените
по делото изпълнителни действия през 2017 г., не могат да се вземат предвид от
съда. По силата на
закона, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнението се счита за
прекратено, когато в продължение на две години взискателят не поиска извършване
на изпълнителни действия, без за това да е необходимо изрично постановление на
съдебния изпълнител. Прекратяването на изпълнителното производство поради т.
нар. „перемпция” настъпва по силата на закона чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй
като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство,
всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с
изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от
извършването на които трети лица са придобили права и редовността на
извършените от трети задължени лица плащания/. Осъществените от взискателя
действия по изпълнението, след датата на прекратяване на изпълнителното
производство, са правно ирелевантни и няма как да доведат до правно значими
последици, каквито са прекратяването и/или спирането на давностните
срокове /виж т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 45 от 30.03.2017 г.
по т. д. № 61273/2016 г. на IV г. о. на ВКС и др./.
Поради липсата на каквито е да е
било извършвани изпълнителни действия в периода 24.07.2012 г.-24.07.2014 г.,
изпълнителното действие се е перемирало, считано от 24.07.2014 г. и предприетите след тази дата изпълнителни
действия нямат правен ефект и не водят до прекъсването или спирането на
погасителната давност. Ето защо и претенцията за законната лихва върху
главницата в размер на 494.09 лв. се е погасила по давност от 25.07.2015 г., а
претенцията за главницата в размер на 9 563.07 лв. от 25.07.2017 г.
Събирането на сумата в размер на 180
лв. в хода на процеса по принудителен ред, не следва да се взема предвид от
съда. Постъпила сума от 180 лв., преведена от „Балканкар-Рекорд“ АД на ***, във
връзка с наложения запор на длъжника върху трудовото му възнаграждение, която
сума е преведена в цялост по сметка на взискателя, представлява принудително
действие извършено след прекратяване на изпълнителното дело. Освен, че делото е
перемирано, към 22.08.2017 г. е настъпила погасителната давност на вземанията,
както и е постъпила исковата молба в съда, с която ищецът изрично е възразил за
настъпила погасителна давност. Извършеното принудително действие при това
положение се явява незаконосъобразно. Същото е без значение за настоящото
производство и не се отразява на основателността на претенцията, като защита
срещу така събраната сума, ищецът може да реализира в друго осъдително производство.
Доколкото не е налице доброволно плащане и сумата е събрана принудително,
въпреки настъпилата погасителна давност, съдът не следва да съобразява
постъпилата сума, тъй като не е налице хипотеза на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Предвид всичко преждеизложено
предявеният отрицателен установителен иск е основателен и ще се уважи изцяло.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора разноски се
дължат на ищеца.
Представен е списък по чл. 80 ГПК.
На ищеца ще се присъди сумата от 461.22
лв. за разноски по производството съобразно представения списък.
Претендирано е адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Уговарянето на
осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и
следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл.38, ал.1 ЗА обвързват
съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този
случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се
провежда /виж определение
№515/02.10.2015г. по ч. т. д.№2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Налице са
предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в договорът за правна защита и
съдействие /л. 361/ изрично е посочен този текст от закона.
Съдът съобрази, че са представени
доказателства, че Адвокатско дружество „***“ е регистрирано по ДДС. Съгласно §
2а Наредба № 1 от 2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждение за регистрираните по ЗДДС дължимият данък върху добавената
стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се
дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. На основание
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждение дължимият хонорар е 831.72 лева. Към тази сума и на основание §
2а от Наредбата следва да прибави 20 % ДДС или общият размер на дължимото
минимално възнаграждение е 998.07 лв.
Доколкото размерът, който се
присъжда е минимален, възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК не следва да се обсъжда.
Така мотивиран, ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение
на “ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ***, на основание чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че Ш.А.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, НЕ ДЪЛЖИ на “ОТП Факторинг България”
ЕАД, сумата от 9 563.07 лв. – главница
по договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от 27.05.2008 г. и
допълнително споразумение от 05.11.2009 г., и 494.09 лв. – остатък от дължима
лихва, за които вземания е издаден изп. лист по ч. гр. д. № ***г. на ПРС, I гр.
с-в и е образувано изпълнително дело № ***г. по описа на ***, ***, район на
действие ОС П.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на Ш.А.М., ЕГН **********,
с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 461.22 лева –
разноски по производството.
ОСЪЖДА ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на Адвокатско
дружество „***“, със седалище и адрес на управление ***, ет. 3, БУЛСТАТ *********,
представлявано от Д.Д. - управител,
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата
от 998.07 лв. – адвокатски хонорар с
вкл. ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред
Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ