Р Е Ш Е
Н И Е
Гр.София,26.07. 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публично съдебно заседание на двадесет и девети юни
през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ М.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИРИНА СТОЕВА
като разгледа докладваното от
съдия М. в.гр.д. № 1818 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „А 1 Б.“
ЕАД срещу решение № 20222078 от 12.10.2020 г., постановено от СРС, ГО, 173
състав по гр.д.№ 17232 по описа за 2019 г., с което се отхвърлят предявените искове
по чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, чл. 86,
ал. 1 и чл. 92 ЗЗД срещу С.Д.М. за признаване за установено между страните, че ответницата
дължи на ищеца на сумите, както следва:
266,70 лева - неплатени суми за ползвани услуги по
Договор № М3196495/05.06.2012г. по издадени за периода
01.09.2017г.-06.03.2018г. фактури;
448,55 лева - неустойка за
предсрочно прекратяване на Договор № М3196495/05.06.2012г.;
74,69 лева - неплатени суми за ползвани услуги по
Договор № М4792017/04.12.2015г. по издадени за периода
26.09.2017г.-26.01.2018г. фактури;
0,12 лева - неплатени суми за ползвани услуги по
Договор № М5216475/30.06.2016г. по фактура от 10.11.2017г.;
139,93 лева - неустойки за
предсрочно прекратяване на договор № М5216475/30.06.2016г.;
Законна лихва за периода от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане на описаните по-горе главници;
31,78 лева - лихва за забава върху главниците за ползвани
услуги за периода 22.09.2017г.-21.12.2018г.
Излагат се доводи за неправилност на
така постановеното решение. Счита, че претенцията е ясна. Издадени били
фактури, които имали единствена цел да направят задължението ликвидно. Сочи, че
ответницата не била оспорила месечните сметки в предвидения по ОУ шестмесечен
срок от датата на издаване на фактурите. Ответницата била запозната с ОУ и била
положила подписа си. С въззивната жалба се прави уточнение какво включвала неустойката-
тримесечни такси х 28,32 лв. и отстъпки за цена на закупено крайно устройство.
Тази неустойка напълно съответствала на постигнатата Спогодба между въззивника
и Комисията за защита на потребителя. Затова счита, че клаузите за неустойка не
били нищожни, а били ясни. Неустойката в размер на 448,55 лв. била дължима. С
оглед основателността на претенцията за неустойка, дължима била и лихвата за
забава.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго с което в полза на
ищеца/въззивник се признае дължимост на главница в общ размер на 341,51 лв., лихва за забава в размер на 31,78 лв. и неустойка в общ размер на 448,55
лв. Претендира разноски пред настоящата инстанция.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответницата пред СРС-С.Д.М., в
който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното решение. Счита, че ищецът не е доказал пълно и главно
претенциите си. Сочи, че била заплащала редовно дължимите суми. Задълженията
били договорени във фиксиран размер. Своевременно била оспорила клаузите от ОУ
като неравноправни. Правилно СРС бил приел, че оформянето и съдържанието на
договорите е неясно и във вид неразбираем за потребителя. Не била уведомена
нито за прекратяване на договорите, нито за начисляваните неустойки. Счита, че
ищецът не е доказал, че е уговорена неустойка в претендирания размер, не
доказал и основанието й за плащане. Недоказана била и претенцията за лихва за
забава. Представените фактури били частни документи и задължение на ищеца било
да установи, че в тежест на ответницата съществуват претендираните задължения.
Освен това от заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установило, че само платените фактури за
неустойка били осчетоводявани. Установило се, че с част от плащанията направени
от ответницата от страна на ищеца били покривани стари задължения, а с друга
част –процесните. Установило се, че двете плащания в размер на по 100 лв. през
2018 г. , които били отразени като предплащане и не били приспаднати от
процесните фактури. Вещото лице сочело, че според ищеца неустойките не следва
да се осчетоводяват, а се генерират като задължение и се осчетоводяват след
плащане. Вещото лице не можала да установи какво е кредитното приспадане.
Правилен бил извода на СРС, че ищецът не е доказал по безспорен начин, че в
неговия патримониум е възникнало вземане за точно посочените суми за главници,
че същите не са платени на падежа и на това основание е възникнало и вземане за
лихви и неустойки поради неизпълнение на договорни задължения, които са станали
и основание за прекратяване на договорите. Правилен бил и извода на СРС, че
уговорката за заплащане на част от неустойките е нищожна. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната
жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 21.10. 2020 г. Въззивната жалба е подадена на 02.11.2020 г.,
следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол поради което въззивната жалба се явява допустима.
По основателността на
жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка настоящата
инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и
допустим процес:
За издадената на 11. 01.2019
г. по ч.гр.д.№ 81213 по описа за 2018 г. заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 23.01.2019
г.
На 31.01.2019 г. е било подадено възражение по чл.414 ГПК.
На заявителя е било указано, че може да предяви
иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на
19. 02.2019
г.
Исковата молба е подадена в СРС на 22.03.2019 г. , т.е. в срока по
чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС
е приел, че съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, доказателствената тежест
по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 и чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД била
за ищеца, който следвало да установи, че с ответника са сключили договор със
съответно съдържание, предвиждащ негово задължение за заплащане на процесните
парични суми, че е изправна страна по договора и е предоставил услугата, срещу
която се дължи това плащане, както и че задължението е станало изискуемо. В
тежест на ответника било да установи заплащане на процесните суми.
Доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД също била за ищеца, който следвало при условията на пълно и
главно доказване да установи съществуването на посочения в исковата молба
договор между страните с уговорка за претендираната неустойка, настъпването на
предпоставките, които обуславят възникването на задължението за заплащането
ѝ и размера на претендираното от ищцовата страна вземане за неустойка. В
тежест на ответника било да докаже заплащането на съответните суми за
неустойка, съответно обстоятелствата, които го освобождават от това задължение
и/или изправността си по договора. По иска с правно основание чл. 124, ал. 1
вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест била за ищеца,
който следвало да докаже наличието на неизпълнено на падежа парично задължение
и продължителността на забавата. Извън горното всяка от страните следвало да
докаже фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни
последици. Ответникът не оспорва, че е потребител на услуги по посочените от
него договори, както и че такива са му предоставяни. В тази връзка обаче СРС е
приел, че следва да отбележи, че оформянето и съдържанието на тези договори не
може да се приеме да е във вид, ясен и разбираем за потребителя. Сключвал се
договор, към който се подписвали приложения, към които от своя страна имало
допълнения, а всеки от тези документи бил с многобройни клаузи, данни и цифри,
полета с непопълнени данни и т.н. Резонно било питането дали това кореспондира
с осигурена реална възможност потребителят да се запознае с целия този обем от
информация, права и задължения и да го осмисли адекватно, било въобще, било в
рамките на търговския обект на предоставящото услугите дружество.
По делото били представени фактури за начислените такси и задължения за
ползваните във връзка с договорите услуги. Същите представлявали частни
документи, съдържащи твърдения за благоприятни за издателя им обстоятелства.
Затова сами по себе си те нямали каквато и да било доказателствена стойност по
делото. Със Становище, вх. № 5023953/12.02.2020г. на СРС, ищецът бил уточнил,
че пълното изключване от мрежата за абоната за четири от номерата било направено
на 17.10.2017г., а за един – на 23.09.2017г., като прекратяването на договорите
за три от номерата било станало на 31.01.2018г., за един – на 25.09.2017г. и за
един – на 07.11.2017г. По делото било изслушано заключение на вещо лице по
съдебно-счетоводна експертиза. Същото съдът е кредитирал напълно като изготвено
от компетентно вещо лице, при пълно и ясно дадени отговори на поставените
въпроси, при задълбочено обосноваване на изводите и при липса на обстоятелства,
поставящи под съмнение тяхната вярност. Вещото лице било установило какви
задължения са фактурирани на абоната, като посочило, че в това дружество само
платените фактури за неустойки се осчетоводявали. Констатирани били извършени
плащания, които съобразно предоставените от ищцовата страна данни, били представени
в таблица на л. 170 от делото. При изслушването си пред съда вещото лице уточнило,
че е получило извлечения от самата сметка на
ищеца по която били извършени плащанията. С част от плащанията били
покривани стари задължения, а с други – процесните. Имало две плащания от по
100 лева, платени в началото на 2018г., означени като „предплащане“. Те не били приспаднати
към процесните фактури, не било ясно точно за какво се отнасяли, а от
дружеството така и не се получило обяснение. Вещото лице съобщило на съда, че
според ищеца не следвало да се осчетоводяват начислени неустойки, а те се
генерирали като задължения и следвало да се осчетоводят едва след като се
платят. Соченото от вещото лице в тази насока се потвърждавало от Молба, вх. № 5048150/24.03.2020г. на СРС,
подадена от ищеца. Вещото лице изтъквало,
че всяко едно вземане трябва да бъде осчетоводявано и да фигурира като вземане.
Конкретно осчетоводяване на фактури не му било предоставено, единствено
справката, от която се виждали генерираните задължения и направените плащания.
Имало данни и за някакво кредитно приспадане, което отпадало като задължение за
ответника, но по каква причина нямало данни.
С оглед на това съдът е приел, че ищецът не е доказал
пълно и главно дали и точно какви суми дължи за главници ответникът. Установило
се, че са начислявани суми, ответникът съответно заплащал други, с които ищецът
покривал негови задължения, без да е ясно точно кои и защо. По този начин
ищецът не установил по несъмнен начин, че в неговия патримониум е възникнало
вземане за точно посочените суми за главници, съответно, че същите не са
платени на падежа и поради тази причина са възникнали вземания за лихви и
неустойки за неизпълнение на договорните задължения и последвало от това
прекратяване на договора.
За пълнота следвало да се посочи, че уговорката
за заплащане на част от неустойките е нищожна (за плащане на всички месечни
абонаментни такси до изтичане срока на договора). Това било така, тъй като
сключеният между страните договор бил с продължително изпълнение:
телекомуникационното предприятие осигурявало на потребителя ползването на
съответни съобщителни услуги, а потребителят се задължавал срещу това
периодично да заплаща абонаментна такса и цената на допълнителните ползвани от
него услуги. Нямало пречка страните да предвидят възможност за прекратяването
му по искане на една от страните преди изтичането на определения срок, както и
едностранното му прекратяване (разваляне) поради виновно поведение на една от
страните, в това число поради неизпълнение на задължения и неплащане на дължими
суми от страна на абоната. Принципът на договорната свобода, прогласен в чл. 9 ЗЗД, позволявал в подобни случаи за страната, която иска прекратяването на
договора, съответно виновното поведение на която обосновава развалянето му, да
бъде предвидено да заплати неустойка. Тази неустойка трябвало да бъде така
определена, че да съответства на присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, като в противен случай тя би била нищожна поради
противоречие с добрите нрави. За наличието на такова противоречие съдът бил длъжен
да следи служебно, като преценката му е към момента на сключване на договора –
ТР 1/2010-2009-ОСГТК, т. 3.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция приема следното:
Видно от изложеното в т.12
от заявлението, претендират се суми по договор № М3196495 от 05.06.2012 г. за
електронни съобщителни услуги и закупени продукти, сключен с ответницата, за
неплатени суми за ползвани услуги за периода от 01.09.2017 г.- 06.03.2018 г. за
които се твърди, че били издадени фактури, в общ размер на 266,70 лв. Сочи се,
че при неплащане на дължимите суми след изтичане на срока за плащане, договорът
се считал за едностранно прекратен по вина на абоната. В резултат на предсрочното
прекратяване се дължала неустойка в размер на 448,55 лв. Неустойката се
дължала съобразно договореното до изтичането на съответния срок на абонамента. Тъй
като абонатът е физическо лице съобразно ЗЗП се дължала неустойка в размер на
трикратния размер на месечните такси за услугите на срочен абонамент по техния
стандартен размер без отстъпка. В тази хипотеза в допълнение към неустойката
за предсрочно прекратяване абонатът дължал на оператора и възстановяване на
част от стойността на отстъпките от абонаментните планове и от пазарните цени
на крайните устройства, съответстваща на оставащия срок на ползване по
съответния абонаментен план. По договор № М 4792017 от 04.12.2015 г. също за електронни
съобщителни услуги и закупени продукти, сключен с ответницата, за неплатени
суми за ползвани услуги за периода от 26.09.2017 г. до 26.01.2018 г. за които
суми също били издадени фактури, се дължала сумата в размер на 74,69 лв. По
договор № М5216475 от 30.06.2016 г. се дължала сумата в размер на 0,12 лв. за
ползвани услуги за периода от 10.11.2017 г. до 10.11.2017 г. за която сума също
се сочи, че били издадени фактури. По този договор неустойката възлизала на
139,93 лв., която се начислявала по горепосочения начин.
Именно за тези суми е била
издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
Исковото производство по
чл.422 ГПК е проекция на заповедното, т.е. в исковото производство подлежат на
установяване същите вземания за които е била издадена заповедта за изпълнение.
Настоящата инстанция
намира за недопустимо /и поради което не е прието/ направеното във въззивната
жалба „уточнение“ на исковите претенции.
С отговора си по исковата
молба ответницата твърди да е направила плащания на дължимите суми като
представя писмени доказателства за това.
От заключението на
допуснатата, изслушана и прието по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установяват две плащания на по 100 лв. Така извършените плащания вещото лице е
констатирало, че са отнесени от ответника като „предплащания“ за м.01.2018 г.,
м.02.2018 г. и м.03.2018 г./сравни с таблицата на л.166 след м.01.2018 г. няма
предоставяне на услуги, тъй като договорите е посочено, че са прекратени/,
както и са покрити стари задължения извън процесния период.
Фактурите на които се
позовава заявителят касаят само задължения за неустойка, виж отговора на задача
№ 1 на вещото лице Малева.
Противно на соченото от
въззивника, сумата в размер на 139,93 лв.-неустойка е за 7 месеца и е до
изтичане на срока на договора-28.06.2018 г.
Начислени са и суми за
отстъпка на закупени устройства по фактура от 25.09.2017 г. в размер на 169 лв.
и в размер на 109,63 лв. по фактура от 31.01.2018 г.
Само платените фактури за
неустойка се осчетоводяват.
Видно от съдебния
протокол, съставен за първото по делото /пред СРС/ публично съдебно заседание,
по искане на ответницата, съдът е задължил ищеца да представи справка или друг
документ, който удостоверява датата на която е преустановено подаването на
услугата по процесните договори, съответно датите на които договорите са
прекратени. Посочени са и неблагоприятните последици от това, а именно, че
съдът ще приложи чл.161 ГПК.
С молбата си от 07.11.2019
г. ищецът само е посочил съответната клауза от ОУ – чл.54.12, който предвижда
едностранно прекратяване на договорите.
В о.с.з. на 28.01.2020 г.
съдът повторно е чел указания до ищеца във връзка с представяне на горните
справки.
С молба от 24.03.2020 г.
ищецът е посочил, че само платените неустойки се осчетоводяват /л.153/.
С нова молба от 12.02.2020
г. ищецът е уточнил, че спирането на предоставяне на услугите е автоматично
след неплащане на стойността им. Затова не съществували документи, които да
удостоверяват обстоятелствата. Представен е в табличен вариант от самия ищеца
относно 5 бр. номера съответното „изключване“ и прекратяване на договорите.
Следователно в случая приложение намира
разпоредбата на чл.55, ал.2 ТЗ относно последиците от нередовно водено
счетоводство, а именно: „търговските книги, водени в нарушение на изискванията на този закон /ТЗ/ и на Закона за счетоводството, не могат да служат като
доказателство в полза на тези, които са задължени да ги водят.
Правилно СРС е посочил, че съдът е длъжен да
извърши преценка за наличието на неравноправна клауза в договора,
сключен с потребителя. Относно претендираните от заявителя неустойки при
предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги правилен е извода на СРС,
че се касае до неравноправна клауза. Уговорката излиза извън допустимите
законови рамки, тъй като кредиторът получава имуществена облага от насрещната
страна в определен размер, какъвто би получил, ако договорната връзка не е
прекратена, без да престира от негова страна, респ. без да е извършил
допълнителни разходи по договора, което води до неоснователно обогатяване и
нарушава принципа на справедливост. В
този смисъл е приетото в решение № 219/09.05.2016 г. по т.д.№ 203/15 г. на ВКС,
Първо ТО. В случая целта и начинът на уговаряне на неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционно функция като размера й
значително надвишава този на дължимата главница, в този смисъл и указанията в
т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС на които СРС също се е
позовал. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следва да следи
служебно като валидността й се преценявала към момента на сключване на
съответния договор, а не с конкретното неизпълнение. Освен това и двата вида
вземания - неустойката за предсрочно прекратяване и възстановяване на
част от стойността на отстъпките от абонаментните планове и от пазарните
цени на крайните устройства, съответстваща на оставащия срок на ползване по
съответния абонаментен план обезпечават едно и също договорно неизпълнение,
което е неоправдано.
Настоящият състав споделя
мотивите на СРС в обжалваното решение
и на основание чл.272 ГПК препраща към същите.
Съгласно чл.143, т.5 от
Закона за защита на потребителя неравноправна клауза е тази, което задължава
потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка.
Така уговорената неустойка
всъщност замества дължимото от потребителя изпълнение на задължението му да
престира месечна цена/възнаграждение, но без потребителя да ползва услугите на
доставчика поради прекратяването на договора, респ. без доставчика да престира
услуги на досегашния си потребител. Именно в това се състои неоснователното
разместване на блага, което би настъпило, ако уважим претендираните суми за
неустойка.
По отношение на твърдяната
спогодба с КЗП следва до посочим, че същата не е в сочения от заявител смисъл;
тя определя максималния размер, т.е. че не може да надвишава трикратния размер
на стандартните месечни абонаментни такси по договора за мобилни услуги между
страните, а не че размерът следва да бъде в трикратния размер на стандартните
месечни абонаментни такси.
От друга страна тази
спогодба, която е сключена във връзка с предявен колективен иск, не може сама
по себе си да заличи правните последици, произтичащи от нищожната неустоечна
клауза, уговорена в конкретните договори и споразумения, арг. от разпоредбата
на чл.20 а, ал.2 ЗЗД.
Обстоятелството, че
ответницата не е оспорила месечните си сметки в срока по ОУ не означава, че порока
на уговорените клаузи в нарушение на ЗЗП е саниран, респ., че ответницата е
признала задълженията.
Поради съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение като правилно ще
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват и затова не му се присъждат.
Въззиваемата претендира
разноски и такива са сторени в размер на 300 лв.-адв.възнаграждение
за процесуално представителство. Затова й се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20222078 от 12.10.2020
г., постановено от СРС, ГО, 173 състав по гр.д.№ 17232 по описа за 2019 г., изцяло.
ОСЪЖДА „А 1 Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:*** съдебен адрес:***, пл.“*****-адв.Д.Ц., да
заплати на С.Д.М.,***, съдебен адрес:***-адв.П.М., сумата в
размер на 300
лв.-адв.възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: