№ 1592
гр. София, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000503619 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 900672/17.05.2021 г. по т.д. № 162/2019 г. на ОС – Благоевград е
отхвърлен иск на „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Банка Пиреос
България“ АД) за признаване за установено спрямо К. И. С., че дължи на ищеца
посочени в решението суми по Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с
ипотека № 419/R/2007 г. и анекси към него.
Със същото решение е осъден К. И. С. да заплати на „Юробанк България“ АД (с
предишно наименование „Банка Пиреос България“ АД) следните суми, произтичащи
от Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г. и анекси
към него, а именно:
133 308.32 евро – представляващи главница по чл. I,ал. 1, Раздел 1 от Договор за
предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на 14.03.2007
г. и Анекси към него, към 23.10.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 24.10.2019 г.
41 413.50 евро – представляващи възнаградителна лихва по чл. 9, ал. 1 от
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на
14.03.2007 г. и Анекси към него, за периода от 14.11.2016 г. до 13.10.2019 г.
включително;
5 916.63 евро, представляващи наказателна лихва за забава по чл. 9, ал. 12 от
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на
14.03.2007 г. и Анекси към него, за периода 14.11.2016 г. до 23.10.2019 г. включително;
1805.49 евро – представляващи годишна такса по чл. 12 „в“ от Договор за
предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на 14.03.2007
г. и Анекси към него, за периода 14.03.2017 г. до 23.10.2019 г. включително, както и
1
сумата 7 800 лева, направени по делото разноски.
Евентуалните искове са отхвърлени над уважения размер до претендирания, а
именно 142 278.11 евро главница, 57 467.49 евро възнаградителна лихва, 9702.53 евро
наказателна лихва, 2 535.17 годишна такса и изцяло за сумите 2 838.45 евро,
представляващи изискуеми разноски да застрахователни премии, дължими съгласно
4.2, Раздел IVот Общите условия на „Банка Пиреос България“ АД и за 72 лева,
представляващи такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на
ипотека.
Ответникът К. И. С. е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното
решение, в неговата осъдителна част. Поддържа ,че същото е неправилно, като
постановено при процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон.
Неправилно съдът приел, че клаузата на чл. 21 от договора не е неравноправна. Същата
била неравноправна в светлината на решение на СЕС по дело С 415/2011 г. и като
такава – нищожна, поради което банката обявила предсрочна изискуемост без правно
основание. Незаконосъобразен бил и извода на съда за неоснователност на
дилаторното възражение по чл. 90, ал. 2 ЗЗД. Неправилно първоинстанционният съд
приел и че ответникът дължи възнаградителни лихви в размер на 41 413.50 евро,
изчислен съобразно увеличеният по анекси 1 до 5 лихвен процент в размер на 11.401%,
тъй като същият бил формиран въз основа на неравноправни клаузи, сключена при
използване на заблуждаваща търговска практика и които анекси представляват
спогодба върху непозволен договор. Излага и оплаквания във връзка с наличието на
нищожни клаузи в анексите за капитализация на лихви (анатоцизъм) и съответно
недопустимо начисляване на лихви върху тях. Поддържа още, че незаконосъобразно
първостепенният съд приел дължимост на годишна такса за управление. Такава не се
дължала, тъй като с нея се допускало неоснователно обогатяване чрез събиране на
многократни такси за едно и също действие, а и в случая на потребителя не се оказвала
никаква услуга (недоказано останало твърдението, че банката е заплащала
застрахователни премии за своя сметка), за да заплаща той такса за нея. Излага доводи,
че дължимата главница не е по-висока от 78 843.75 евро и в нарушение на материалния
закон ОС – Благоевград приел, че тя е в размер на 133 308.32 евро, като не отнесъл в
погашение на главницата всички онези суми, които неправомерно били платени въз
основа на неравноправни клаузи.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от „Юробанк България“ АД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във
връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Ищецът „Юробанк България“ АД с предишно фирмено наименование „Банка
Пиреос България“ АД) твърди в исковата си молба, че сключил с ответника К. И. С.
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен
на 14.03.2007 г. и след това са подписани общо 5 броя анекса към този договор. Тъй
2
като длъжникът не изпълнявал задълженията си по него, банката обявила кредита за
предсрочно изискуем, съобразно сроковете от последния анекс и е поискала издаване
на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК, като било образувано
ч.гр.дело № 2010/2019 г. по описа на РС - Благоевград. Искането за издаване на заповед
е било срещу трима солидарни длъжници, между които и К. С.. Съдът отказал издаване
на заповед за изпълнение само по отношение на К. С., като е приел, че същия не бил
надлежно уведомен, че банката обявява кредита за предсрочно изискуем. Съдът указал
на ищеца, че може да предяви в едномесечен срок осъдителен иск срещу К. С..
Според ищеца, задълженията на ответника произтичат от горепосочения договор
и анексите към него. След сключването на договора през 2007 г. бил подписан Анекс
№ 1 от 14.04.2010 г., с който страните постигнали съгласие, че просрочена е сумата
1680.86 евро и тази сума, която включва главница лихви, такси и комисионни, е била
прибавена към редовната главница по договора. Променен бил и размерът на лихвения
процент. Променен бил и крайния срок за издължаване на кредита, който станал 24
месеца от подписване на Анекса. С Анекс № 2 от 10.11.2011 г. освен К. С. била
вписана Б. С. като съкредитополучател и „Криста“ ЕООД като солидарен длъжник. С
Анекс № 3 било уговорено погасяване на кредита на 198 месечни вноски, с краен срок
за издължаване от датата на подписване на този анекс 198 месеца. С Анекс № 4 от
05.03.2013 г. страните изменили размера на отпуснатия кредит от 160 хил. евро на
152 212.69 евро и крайния срок на издължаване е 182 месеца от датата на подписване
на анекса - 05.03.2013 г. С Анекс № 5 от 27.01.2014 г. бил променен срокът, като краен
срок на издължаване на кредите бил 171 месеца от датата на подписване на Анекс № 5,
като погасяването на главницата ще започне да се извършва след изтичане на
гратисния период от 6 месеца, през който не се дължи изплащане на главница, а само
изплащане на лихви, такси и комисионни. Посочено е какви парични суми е внесъл
ответника до 25.07.2019 г. Посочено е още, че съгласно Анекс № 5 крайния срок за
издължаване на кредита е 14.04.2028 г. Тъй като спрели плащанията, банката
уведомила К. С. чрез покана за възможния срок, в който той може да изплати
задълженият си, като в противен случай губи предимствата на срока. Поканата била
връчена при условията на чл. 47 от ГПК. Банката счита, че кредитополучателят
получил съобразно правилата на ГПК уведомлението за предсрочната изискуемост.
Прави изявление в исковата молба, че ако съдът не приеме, че поканата е редовно
връчена до К. С., поради неспазени изисквания на чл. 47 от ГПК, то изявлението за
предсрочна изискуемост се прави с исковата молба.
Въз основа на изложеното и ако съдът приеме, че изявлението на банката за
обявяване на предсрочна изискуемост е редовно връчено чрез нотариална покана,
ищецът иска да бъде осъден К. С. да заплати на ищеца следните суми, произтичащи от
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен
на 14.03.2007 г. и 5 броя Анекси към него- Анекс № 1 от 14.04.2011 г.; Анекс № 2 от
10.11.2011 г., Анекс № 3 от 10.11.2011 г., Анекс № 4 от 05.03.2013 г. и Анекс № 5 от
27.01.2014 г., а именно:
- 142 278.11 евро, представляващи главница съгласно чл. 1, ал. 1, Раздел I от
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен
на 14.03.2007 г. и 5 броя Анекси към него- Анекс № 1 от 14.04.2011 г.; Анекс № 2 от
10.11.2011 г., Анекс № 3 от 10.11.2011 г., Анекс № 4 от 05.03.2013 г. и Анекс № 5 от
27.01.2014 г.;
- 41 737.96 евро, представляващи възнаградителна лихва съгласно чл. 9, ал. 1 от
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен
на 14.03.2007 г. и 5 броя Анекси към него, за периода от 14.01.2016 г. до 03.09.2018 г.
(вкл.);
3
- 31 964.74 евро, представляващи наказателна лихва за забава съгласно чл. 9, ал.
2 от Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/07/2007 г.,
сключен на 14.03.2007 г. и 5 броя Анекси към него, за периода от 20.01.2016 г. до
24.07.2019 г. (вкл.);
- 2 535.17 евро, представляващи годишна такса съгласно чл. 12 „в“ от Договор за
предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на 14.03.2007
г. и 5 броя Анекси към него, за периода от 14.03.2016 г. до 14.03.2016 г. (вкл.);
- 2 838.45 евро, представляващи разноски за застрахователни премии, дължими
съгласно чл. 4.2, Раздел IV от Общите условия на банката;
- 72 лева, представляващи такси за връчване на нотариални покани за
доброволно изпълнение и такси за подновяване на ипотека на кредитополучателите и
солидарният длъжник, дължими съгласно чл. 4.2, Раздел IV от Общите условия на
банката;
- Законна лихва върху неизплатената главница, считано от датата на постъпване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в съда -
25.07.2019 г. до окончателното й изплащане.
При условия на евентуалност, в случай че съдът приеме, че изявление за
предсрочна изискуемост е направено с исковата молба, ищецът претендира да бъде
осъден ответника да заплати на ищеца, следните суми, произтичащи от Договор за
предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на 14.03.2007
г. и 5 броя Анекси към него- Анекс № 1 от 14.04.2011 г.; Анекс № 2 от 10.11.2011 г.,
Анекс № 3 от 10.11.2011 г., Анекс № 4 от 05.03.2013 г. и Анекс № 5 от 27.01.2014 г., а
именно:
- 142 278.11 евро, представляващи главница по чл. I, ал. 1, Раздел 1 от Договор
за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на
14.03.2007 г. и Анекси към него, към 23.10.2019 г. (включително);
- 57 467.49 евро, представляващи възнаградителна лихва по чл. 9, ал. 1
от Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен
на 14.03.2007 г. и Анекси към него, за периода от 14.01.2016 г. до 13.10.2019 г.
(включително);
- 9 702.53 евро, представляващи наказателна лихва за забава по чл. 9, ал. 2 от
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит е ипотека № 419/R/07/2007 г.,
сключен на 14.03.2007 г. и Анекси към него, за периода от 14.01.2016 г. до 23.10.2019 г.
(включително);
- 2 535.17 евро , представляващи годишна такса по чл. 12 „в" от Договор за
предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на 14,03.2007
г. и Анекси към него, за периода от 14.03.2016 г. до 23.10.2019 г. (включително);
- 2 838.45 евро, представляващи изискуеми разноски за застрахователни премии,
дължими съгласно 4.2, Раздел IV от Общите условия на банката.
- 72 лева, представляващи такси за връчване на Нотариални покани за
доброволно изпълнение и такси за подновяване на ипотека на кредитополучателите и
солидарния длъжник, дължими съгласно чл. 4.2, Раздел IV от Общите условия на
банката;
- Законна лихва върху неизплатената главница, считано от датата на постъпване
на исковата молба в съда - 24.10.2019 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът претендира присъждане на разноски в заповедното производство за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
От страна на ответника е постъпил писмен отговор, с който оспорва исковата
4
претенция по основание и размер, като сочи, че към главницата са прибавени
несъществуващи просрочия, въз основа на противоправно увеличаване на
възнаградителната лихва и капитализиране на главницата. Счита, че са подписани
нищожни допълнителни споразумения, с които страните са предоговорили размера на
дълга. Счита, че не е настъпила предсрочна изискуемост, като се позовава на
разпоредбата на чл. 90, ал. 2 от ЗЗД. Сочи, че в отношенията между ответника и ищеца
е внесено неравноправие по смисъла на 143 от Закона за защита на потребителите.
Твърди, че споразуменията, представляват спогодба върху непозволен договор, които
са нищожни на основание чл. 366 от ЗЗД. Поддържа, че след подписване на кредитния
договор нивата на пазарния бенчмарков мерител за кредити в евро EURIBOR се е
понижил многократно, като това понижаване не се е отразило в задължението на
ответника. Банката получавала лихви в по-висок размер, с което се обогатила
неоснователно. Банката била отнесла част от извършеното плащане в размер на 561,90
евро за неправомерно увеличената лихва по кредита вместо да погаси главницата.
Сумата от 1680.86 евро по Анекс № 1 ответникът твърди, че без основание е
капитализирана към главницата.
Ответникът твърди, че банката не му е предоставила погасителен план и според
него падежът на задълженията по вноските настъпва на 14 число на всеки месец.
Изтъква и други доводи във връзка с незаконосъобразно повишаване на дългът за
главница. Поддържа, че увеличения размер на лихвата и на главницата не пораждат
задължение по изложени съображения за нищожност. Счита, че е нищожна и клаузата
за заплащане на годишната такса управление от 0,5 %.
Развити са подробни съображения за неоснователност на претенцията на банката
за застрахователни премии. Поддържа, че се неравноправни клаузите на чл. 12 от
Анекс № 1, на чл. 9 от Анекс № 3, на чл. 9 от Анекс № 4 и на чл. 10 от Анекс 5, като
сочи, че тези норми противоречат на чл. 298 ТЗ. Поддържа, че са неравноправни
клаузите по ал. 2, ал. 1 и ал. 5 от Анекс № 1, чл.1, ал. 1 и ал. 4 от Анекс № 3, на чл. 2,
ал. 1 и ал. 5 от Анекс № 4 и чл. 1, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 от Анекс 5. Поддържа също
неправноправност на клаузи на чл. 21 от договора и на чл. 7 от Анекс № 4, с което по
изложените по-горе съображения обоснова приложението на чл. 90, ал. 2 ЗЗД.
Оспорва, че ответникът е задължен да заплаща такси за връчване на нотариални
покани за доброволно изпълнение и такси за доброволно подновяване на ипотеката.
Оспорва, че ищецът е водил редовно счетоводство.
Направено е възражение за погасяване по давност, както следва:
По предявенияте главни искове, възразява че са погасени по давност следните
вземания:
- Частта от претендиралото вземане за възнаградителна лихва от 41 737, 96 евро,
която се претендира от кредитора за периода от 14.01.2016 г. до 24.10.2016 г.;
- Частта от претендираното вземане за наказателна лихва за забава от 9 702, 53
евро, която се претендира от кредитора за периода от 14.01.2016 г. до 24.10.2016 г.
- Претендираното на основание чл, 12 „в“ от Договора за предоставяне на
многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г. вземане за годишна такса за 2016 г.
- Претендираното на основание чл. 4.2 от Раздел IV от ОУ вземане за
застрахователни премии за 2016 г.
По предявените евентуални искове, възразява, че са погасени по давност
следните вземания:
- Частта от претендираното вземане за възнаградителна лихва от 57 467, 49 евро.,
която се претендира от кредитора за периода от 14.01.2016 г. до 24.10.2016 г.;
- Частта от претендираното вземане за наказателна лихва за забава от 31 964, 74
5
евро, която се претендира от кредитора за периода от 20.01.2016 г. до 24.10.2016 г.;
- Претендираното на основание чл. 12 „в“ от Договора за предоставяне на
многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г. вземане за годишна такса за 2016 г.
- Претендираното на основание чл. 4.2 от Раздел IV от ОУ вземане за
застрахователни премии за 2016 г.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства и е изслушано
заключение на ССЕ. Заключения на ССЕ са изслушани и пред въззивната инстанция.
Видно от представения Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с
ипотека № 419/R/2007 г. на 14.03.2007 г. между ответника К. С., от една страна, и
„Банка Пиреос България“ АД от друга, е постигнато съгласие за отпускане на
многоцелеви кредит в размер на 160 000 евро, със срок на издължаване от 240 месеца и
начин на погасяване – 240 равни месечни вноски от 1591 евро, платима на
предварително уговорен ден от месеца. Според чл. 9, ал. 1 кредитополучателят
заплаща на банката годишна лихва, която се формира от тримесечния EURIBOR плюс
надбавка от 6.65%, а според чл. 9, ал. 2 при забава и при предсрочна изискуемост
банката олихвява просрочената част от главницата с лихва равна на сбора от
договорената лихва плюс надбавка от 10% Според чл. 10 стойността на тримесечния
EURIBOR за целите на чл. 9 се актуализира, като се обявява стойността му, установена
през първия работен ден на съответното тримесечие. В чл. 9, ал. 3 от договора
страните са предвидили изрично, че лихвата се дължи до пълното погасяване на
кредита вкл. и след изтичане на крайния погасителен срок. В чл. 12 от договора са
уговорени таксите, които кредитополучателят дължи да заплаща, а именно: такса за
разглеждане на документите съобразно Тарифата на банката; еднократна такса за
управление в размер на 1.75% върху размера на кредита; годишна такса от 0.5% върху
първоначално отпуснатия кредит, съответно върху остатъка за всяка следваща година,
платима годишно на датата на усвояване на кредита, в случай, че застраховките по чл.
20 са за сметка на банката. Съгласно чл. 21 кредитът може да бъде обявен за изискуем
едностранно от банката в случай, че кредитополучателят не е погасил в срок която и да
е от дължимите вноски по договора (б. „в“), както и при неизпълнение от страна на
кредитополучателя на което и да е задължение по договора за кредит (б. „д“).
На 14.04.2011 г. страните са постигнали допълнително споразумение (Анекс №
1) към договора, с което са преуредили отношенията си, както относно размера на
главницата, така и по отношение на договорната лихва и начина на формирането й.
Така, според чл. 1, ал.2 от Анекса, размерът на отпуснатия кредит се изменя на
153 102.38 евро, която сума се формира от дължимата главница и лихвите, дължими
през периода с по-ниска лихва по анекса и установеното в ал. 1 просрочие н асумата
1680.86 евро, включващо главница, лихви, такси и комисионни. Съгласно ал. 2 на
същия чл. 1 сумата се счита за изцяло усвоена, а с чл. 2, ал. 1 от Анекса договорната
лихва е определена на 11.401 %, образувана от базовия лихвен процент на банката от
5.75 % плюс надбавка от 5.651 %, като в чл. 2, ал. 5 кредитополучателите се съгласили,
че банката има право едностранно да променя лихвения процент в неговата цялост
и/или всеки от компонентите му в случай, че пазарните условия за привличане на
финансов ресурс обуславят такава промяна, или при наличие на предпоставките,
посочени в Общите условия, които кредитополучателят и солидарните длъжници в чл.
12 от същия Анекс са приели „без възражения“.
С Анекс № 2 към договора за кредит, подписан на 10.11.2011 г. дружеството
„Криста“ ООД е приело да отговаря солидарно за задълженията по процесния договор
за кредит.
С Анекс № 3 към договора за кредит, подписан на 10.11.2011 г. е прието в чл. ,
ал. 1, че договорната лихва е определена на 11.401 %, образувана от базовия лихвен
6
процент на банката от 5.75 % плюс надбавка от 5.651 %. Уговорен е шестмесечен
гратисен период за заплащане на главницата. Уговорено е кредитът да бъде изплатен
на 198 равни месечни вноски.
С Анекс № 4 към договора за кредит, подписан на 05.03.2013 г. се уговаря, че
размерът на отпуснатия кредит се изменя на 152 212.69 евро, кат осе формира от
дължимата по договора за кредит главница, заедно с лихвата, дължима през периода с
по-ниска лихва по същия Анекс. В л. 2 е уговорено, че договорната лихва е определена
на 11.401 %, образувана от базовия лихвен процент на банката от 5.75 % плюс
надбавка от 5.651 %. Уговорен е двумесечен период, в който лихвата ще бъде 6.80%.
Уговорено е още, че банката има право едностранно да променя лихвения процент в
неговата цялост и/или всеки от компонентите му при посочени в Анекса условия.
Видно от Анекс № 5 към договора за кредит, подписан на 27.01.2014 г., страните
са договорили договорната лихва е определена на 11.401 %, образувана от базовия
лихвен процент на банката от 5.75 % плюс надбавка от 5.651 %. Уговорено е още, че
банката има право едностранно да променя лихвения процент в неговата цялост и/или
всеки от компонентите му при посочени в Анекса условия.Уговорен е шестмесечен
гратисен период за заплащане на главницата. Уговорено е кредитът да бъде върнат на
165 равни вноски.
С нотариална покана, връчена на К. С. по реда на чл. 47 ГПК, след залепване на
уведомление на 09.08.2018 г. от връчител на ЧСИ Б. В., който е посещавал адреса на
09.07.2018 г., 28.07.2018 г. и 09.08.2018 г. и никой не му е отварял, на 29.02.2016 г.,
поради просрочие на задължения по кредита с повече от 90 дни, банката е обявила
кредита за предсрочно изискуем от първия ден след изтичането на дадения срок за
изпълнение – седем работни дни.
По делото са представени погасителни планове, съставяни към договора за
кредит и анексите към него.
Според заключението по ССЕ на вещото лице И. С., прието в първата инстанция
и неоспорено от страните, ответникът е усвоил общо 160 000 евро по кредита, от които
54 000 евро на 14.03.2007 г. и 106 000 евро на 12.04.2007 г. Задълженията по договора
за кредит са ежемесечно осчетоводявани, но сметките не са редовно водени, тъй като
банката не е спазвала измененията в тримесечния EURIBOR. При спазване на тези
изменения вещото лице е изчислило задълженията на ответника, в случай, че дългът е
предсрочно изискуем към 24.10.2019 г. по следния начин: 133 308.32 евро главница, в
това число редовна главница в размер на 109 514 98 евро и просрочена главница в
размер на 23 793.34 евро; 53 896.97 евро – просрочена възнаградителна лихва от
вноска с падеж 14.01.2016 г. до вноска с падеж 14.10.2019 г.; 9108.20 евро –
наказателна лихва; 2 465.75 евро – такси. Вещото лице е посочил, че банката не му е
представила доказателства за разходи за застрахователни премии по договора за кредит
В първоначалното заключение на ССЕ и допълнението към него, изслушани
пред въззивната инстанция, изготвено от вещото лице Л. З., също неоспорено от
страните, тя е посочила, че за да определи задълженията на ответника към банката към
датите 04.09.2018 г. и 17.12.2019 г. във вариант съгласно първоначалния погасителен
план, тя е изготвила погасителен план съобразен с изменението на EURIBOR. След
съобразяване на постъпилите плащания, тя е посочила, че към 04.09.2018 г. не са
погасени вноски по главницата с общ размер 3 809.12 евро, вноски по възнаградителна
лихва в размер на 3497.25 евро, такса в размер на 542.22 евро и наказателни лихви в
размер на 169.01 евро.
През периода 04.09.2018 г. до 17.12.2019 г. не е извършено погасяване на
задължения по кредита.
7
Общият размер на задълженията към 17.12.2019 г. е в размер на 29 444.69 евро, в
това число 14 970.19 евро главница, 12 119.26 евро възнаградителна лихва, 1043.66
евро – такси и 2121.73 евро наказателни лихви.
При определяне задълженията на ответника във вариант, в който се съобразява и
изменението на лихвите по Анексите към договора, но без да се съобразява
извършената капитализация, вещото лице е посочила, че към 04.09.2018
г.непогасените задължения са следните: не са погасени вноски по главницата с общ
размер 17201.74 евро, вноски по възнаградителна лихва в размер на 32642.22 евро,
такса в размер на 1736.56 евро и наказателни лихви в размер на 4 304.50 евро и 4532.29
евро (общо 8 836.79 евро).
Общият размер на задълженията към 17.12.2019 г. във втория вариант е в размер
на 89 726.37 евро, в това число 28 362.81 евро главница, 48252.66 евро възнаградителна
лихва, 2281.99 евро – такси и 10 828.91 евро наказателни лихви.
При обявена предсрочна изискуемост на 04.09.2018 г. във вариант по
първоначалния погасителен план, вещото лице е определило в допълнението към
основната експертиза размерите на главницата, наказателната лихва и таксите по
следния начин: главница 111 604.57 евро (просрочие плюс предсрочно изискуема
главница); наказателна лихва – 169.01 евро и такса 542.22 евро.
При обявена предсрочна изискуемост на 04.09.2018 г. във вариант при
съобразяване изменението на лихвата с анексите, но без капитализацията, вещото лице
е определило в допълнението към основната експертиза размерите на главницата,
наказателната лихва и таксите по следния начин: главница 124 997.19 евро (просрочие
плюс предсрочно изискуема главница по коригираната Таблица 1, представена в о.с.з.);
наказателна лихва – 4532.29 евро и такса 1736.56 евро.
При обявена предсрочна изискуемост на 17.12.2019 г. във вариант по
първоначалния погасителен план, вещото лице е определило в допълнението към
основната експертиза размерите на главницата, наказателната лихва и таксите по
следния начин: главница 111 614.57 евро (просрочие плюс предсрочно изискуема
главница); наказателна лихва – 2121.73 евро и такса 1043.66 евро.
При обявена предсрочна изискуемост на 17.12.2019 г. във вариант при
съобразяване изменението на лихвата с анексите, но без капитализацията, вещото лице
е определило в допълнението към основната експертиза размерите на главницата,
наказателната лихва и таксите по следния начин: главница 124 997.19 евро (просрочие
плюс предсрочно изискуема главница по коригираната Таблица 1, представена в о.с.з.);
наказателна лихва – 10 828.91 евро и такса 2281.99 евро.
Изслушано е и допълнително заключение по ССЕ, което дублира въпросите , по
които е работила ССЕ пред първата инстанция.
Към доказателствата по делото е приобщено ч.гр.д. № 2010/2019 г. на РС –
Благоевград, образувано по Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК, депозирано на 25.07.2019 г. от „Банка Пиреос България“ АД срещу К. И. С., Б. Я.
С. и „Криста“ ЕООД за осъждането им за платят на банката главница в размер на
142 278.11 евро, 41 737 96 евро – възнаградителна лихва за периода 14.01.2016 г. до
03.09.2018 г., 31 964.74 евро - наказателна лихва за забава за периода 20.01.2016 г. до
24.07.2018 г., 2 535.17 евро – годишна такса по чл. 12 „в“ от Договор за кредит за
периода 14.03.2016 г. до 14.03.2016 г., 2 838.45 евро – разноски за застрахователни
премии и 72 лева – нотариални такси, всички вземания произтичащи от Договор за
предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г. от 14.03.2007 г. и
анексите към него след обявена предсрочна изискуемост, обявена на 04.09.2018 г.
Заявлението е уважено срещу длъжниците Б. С. и „Криста“ ЕООД, но е отхвърлена
8
срещу длъжника К. С., като в разпореждането, с което заявлението е отхвърлено са
дадени и указания до заявителя, че може в едномесечен срок да предяви осъдителен
иск за вземането си срещу К. С.. Това разпореждане е връчено на банката на 24.09.2019
г., като на 24.10.2019г е предявен посоченият осъдителен иск, ведно с евентуално
съединен втори осъдителен иск, с който се прави ново изявление за обявяване на
процесния договор за кредит за предсрочно изискуем.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
Пред първата инстанция са били предявени два осъдителни иска след проведено
производство по чл. 417 ГПК, по което заявлението на „Банка Пиреос България“ АД
(сега „Юробанк България“ АД) срещу К. И. С. е отхвърлено. Ищецът е смятал, че това
са два различни искове и ги предявява в условия на евентуалност, като евентуалността
между тях се обуславя от това кой момент ще бъде приет за този, от който е обявена
предсрочната изискуемост по процесния кредит. Обстоятелствената част и по двата
иска е идентична, доколкото по принцип основанието на иска е все договора за кредит,
а моментът на настъпване на предсрочната изискуемост не зависи от посоченото от
ищеца, а се определя от съда според доказателствата по делото. В този смисъл
различните евентуални твърдения за момента на настъпване на предсрочната
изискуемост, направени в една искова молба, не водят до предявяване на два различни
иска. В случая известно различие има само по отношение размера и периодите, за
които се претендират възнаградителна и наказателна лихви, което води до предявяване
на различни искове. Това означава, че по т.нар. от ищеца евентуален иск нови и
различни искове има само за тези два вида лихви и то само за сумите и периодите,
които излизат извън сумите и периодите по първия предявен иск.
Първоинстанционният съд обаче е приел безкритично твърдението на ищеца за
предявени два евентуални иска по начина, посочен от ищеца и като е отхвърлил
първия като неоснователен (и то при предявен осъдителен иск е отхвърлил
установителен такъв), е уважил частично предявеният евентуален иск, което според
настоящият съдебен състав е довело до недопустимо произнасяне в една негова част.
Доколкото обаче първоинстанционното решение не е обжалвано и от двете
страни в частта, в която ОС – Благоевград е отхвърлил предявен установителен иск по
причина, че предсрочната изискуемост не е обявена от банката на сочената от нея дата
преди предявяване заявлението по чл. 417 ГПК, същото е влязло в сила. Към
настоящия момент производството е висящо само по осъдителния иск на банката
срещу К. С. за заплащане на сумите по т.нар. евентуален иск, при твърдения за обявена
предсрочна изискуемост с исковата молба. При влязло в сила решение, с което е
отхвърлен иск, основан на предсрочна изискуемост, настъпила в предходен момент,
налице е по висящия осъдителен иск нов факт, различен от фактите, при които е
постановено влязлото в сила решение – предявяване на предсрочна изискуемост в
последващ момент - с исковата молба, поради което и според настоящия състав към
момента вече няма пречка този нов иск да бъде разгледан. Той обаче вече няма връзка
с воденото по-рано заповедно производство по ч.гр.д. № 2010/2019 г. на РС –
Благоевград.
При посоченото уточнение, по основателността на въззивната жалба на К. С.
настоящият съдебен състав намира следното:
Предмет на настоящото производство е осъдителен иск за парични вземания на
ищеца „Юробанк България“ АД – универсален правоприемник на „Банка Пиреос
България“ АД против К. И. С., произтичащи от договор за кредит ДК № 419/R/2007 от
14.03.2007 г. и пет анекса към него, при изявление за обявяване кредита за предсрочно
изискуем с исковата молба.
9
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Според чл. 430, ал. 2 ТЗ заемателят заплаща лихва по кредита,
уговорена с банката. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма.
Съгласно чл. 60, ал. 2 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно
изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита.
При съобразяване на посочената правна уредба, за да бъде основателен
осъдителния иск за вземанията, банката следва да докаже сключването на валиден
договор за банков кредит с ответника; предоставянето на уговорения кредит;
настъпването на условията за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита и
обявяването й на длъжника; възникването на вземания за банкови такси и размера на
претенцията си.
В случай че ищецът докаже, че е изпълнил точно, ответникът следва да докаже
правоизключващите и правопогасяващите си възражения, като в случая пред
настоящата инстанция се поддържат следните възражения: че клаузата по чл. 21 от
договора за кредит, която предвижда възможност за предсрочна изискуемост на
кредита, е неравноправна и поради това нищожна; че неправилно съдът не е
кредитирал направеното възражение по чл. 90, ал. 2 ЗЗД; че сключените анекси към
договора за кредит представляват спогодби върху непозволен договор и съдържат
нищожни клаузи за анатоцизъм, както и неравноправни клаузи за едностранно
изменение на лихвата от страна на банката; че е неправноправна клаузата, която
предвижда годишна такса за управление, поради което е и нищожна, както и че банката
не е доказала, че е заплащала застрахователни премии, каквото е условието за
начисляване на атакуваната клауза; че част от вземанията за лихви са погасени по
давност.
Не е спорно между страните, а и се установява от събраните писмени
доказателства, че между „Юробанк България“ АД (универсален правоприемник на
„Банка Пиреос България“ АД) от една страна и К. И. С. от друга страна е сключен
договор за кредит ДК № 419/R/2007 от 14.03.2007 г. и пет некси към него, по силата на
които банката предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 160 000 евро
Доколкото същият е сключен в изискуемата се от закона писмена форма, той е
действителен.
Не е спорно, а и се установява от изслушаните ССЕ, че цялата сума по кредита е
усвоена от кредитополучателя на два транша през 2007 г.
Макар сключеният договор за кредит да е като цяло действителен, при
изпълнение на законовото си задължение съдът служебно да следи за неравноправни
клаузи в договорите с потребители, а и предвид изричното оспорване на някои от
клаузите на договора и анексите като неравноправни, настоящият състав намира
следното:
По делото няма спор, че ответникът К. И. С. е физическо лице, на което въз
основа на сключения с ищцовата банка през 2007 г. договор е предоставен ипотечен
кредит, който няма данни да е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, и същият има качеството на потребител по смисъла на § 13,
т.1 от ДР на З., а ищцовата банка има качеството на търговец, по смисъла на § 13, т.2
от ДР на ЗПП.
По материалноправните въпроси, свързани с наличието на неравноправие между
правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително
по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите, критериите за определяне
10
наличие на индивидуално договаряне и наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП и
спрямо банката като доставчик на финансова услуга, е налице константна съдебна
практика на ВКС, обективирана в множество решения - Решение № 77/15 г. по гр.д. №
4452/14 на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 424/15 по гр.д. № 1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о.,
Решение № 51/16 по т.д. № 504/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 95/16 г.на ВКС,
ТК, II т. о., Решение № 205/16 по т.д. № 154/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 165/16
по т.д. № 1777/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 201/17 г. по т.д. № 2780/15 г. на
ВКС, ТК, II т. о. и др. С тях е последователно е установено разбирането, че
предпоставките за определяне неравноправността на една договорна клауза, са: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа
на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗПП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги – дължат се на въздействието на
свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Единствено в тази хипотеза
търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен
по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал.
1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от
неговата воля.
На самостоятелно основание за да се прецени дали конкретните договорни
клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143, ал.
1 ЗЗП е необходимо те да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, от една
страна, а от друга - потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени
цената, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.
На първо място следва да бъде разгледан въпросът дали клаузата на чл. 21 от
договора за кредит, която предвижда възможност за банката, при определени условия,
да обяви кредита за предсрочно изискуем и така да лиши длъжника от преимуществото
на срока. В исковата молба банката е навела твърдения, че поради просрочие в
плащането на 32 вноски по кредита обявява предсрочна изискуемост на кредита при
условията на чл. 60, ал. 1 ЗКИ вр. чл. 21, ал. 1,б. „б“ от договора за кредит.
Според настоящия съдебен състав договорената възможност длъжникът да
загуби предимствата на срока и от него кредиторът да иска предсрочно пълно
изпълнение не е нищожна. Предсрочната изискуемост е възможност предвидена в
закона - чл.71 от 6 ЗЗД, както и специално за договорите за банков кредит – в
разпоредбата на чл. 432 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл.432 от ТЗ страните имат
право да уговорят в договора за банков кредит условия за настъпване на предсрочна
изискуемост. Съгласно чл. 60, ал.2 от ЗКИ кредитът може да бъде обявен за
предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски, в какъвто смисъл е и
клаузата на 21, б. „б“ от договора от 14.03.2007 г. От изложеното следва , че законът
допуска при договорени условия длъжникът да изгуби преимуществата на срока, които
са му предоставени първоначално с договора. Посоченото води до извод, че с клаузата
на т. 21, б. „б“ от договора за кредит страните са упражнили едно свое предоставено от
закона право. Те са постигнали съгласие, че при посочени условия банката придобива
правото да търси предсрочно своето вземане от кредитополучателя и да го лиши от
предимството на договореното разсрочено плащане. Така, както е формулирана
хипотезата на т. 21, б. „б“ не може да се приеме, че към момента на сключването на
договора банката е постигнала изгодна само за нея и недобросъвестна договорка, във
вреда на по-слабата страна - длъжника, която да противоречи на закона или да го
11
заобикаля. Постигната е договорка при неизпълнение на едно от съществените
задължения на договора за банков кредит- непогасяване на кредитните вноски -
банката да има право да обяви вземането си за изцяло предсрочно изискуемо.
Валидността на една клауза се преценява към момента на сключване на договора, в
който тя се съдържа, а в случая съдържанието на клаузата е почти идентично с
предвиденото в чл. 60, ал. 2 ЗКИ, поради което няма как да е нищожна. От друга
страна, тя може да е валидна, но да не е добросъвестно приложена от правоимащата
страна. Ето защо въпрос не на валидност и равноправие на договорната клауза, а на
добросъвестно и точно изпълнение на договорните задължения е как банката ще
упражни предоставеното й от т. 21, б. „б“ право. Във всяка отделна хипотеза следва да
се прецени дали банката добросъвестно е упражнила предоставено й право да търси
вземането си от кредитополучателя изцяло и предсрочно в зависимост от това дали
неизпълнението на договорните задължения е съществено, трайно и показващо
продължително нежелание на длъжника да изпълнява точно своите задължения по
сключения договор. Преценката за наличие на съразмерност на упражненото право от
страна на банката да превърне вземането си в предсрочно изискуемо (да лиши
длъжника от преимуществото на договорения срок) и неизпълненото задължение от
страна на длъжника трудно може да се изведе от самото формулиране на договорната
клауза за предсрочна изискуемост. Тази преценка е конкретна и зависи от размера на
задължението на ответника , от размера на договорените погасителни вноски , а не
само от техния брой, от договореното какво погасяват тези вноски – само главница,
само лихви или и двете в някакво съотношение и т.н. Ето защо, настоящият съдебен
състав намира за валидно и допустимо страните да договорят право на банката да
превърне вземането си по договор за банков кредит в изцяло предсрочно изискуемо и
да лиши длъжника от възможността да плаща разсрочено своето задължение по
начина, по който това е направено с клаузата по чл. 21, т. „б“ от процесния договор за
кредит. Това право обаче следва да се упражнява от банката добросъвестно, тъй като
засяга сериозно имуществени права на длъжника. Следва неизпълнението на
договорените задължения да е достатъчно сериозно, за да оправдае реализацията на
такова право от страна на банката, сериозно засягащо имуществената сфера на
длъжника. В същото време възможността банката да не упражни добросъвестно това
свое право не води до извод за изначална недействителност на договорната клауза за
предсрочна изискуемост на вземането на банката. Недобросъвестното упражняване на
права от техния носител няма за последица нищожност на нормите или клаузите,
уреждащи тези права. Договаряйки възможност за обявяване на вземането на банката
за предсрочно изискуемо не е договорка във вреда на потребител , която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и длъжника. Правата на потребителя – длъжник могат да се
засегнат не от съществуването на подобна договорна клауза, а от недобросъвестно
упражняване на предоставеното право от страна на банката.
В същото време националното право предвижда подходящи и ефективни
средства, позволяващи на потребителя, заплашен от приложението на такава клауза, да
осуети или да преустанови приложението на посочената клауза за предсрочна
изискуемост на кредита, като плати задължението си в дадения му срок. Страните
могат също по пътя на предоговаряне на договорните клаузи да защитят взаимно
своите права или интереси. При съдебно позоваване на предсрочната изискумост
защитата на слабата страна в отношенията се гарантира от служебната проверка за
валидността и приложението на договорни клаузи, засягащи едностранно правното
положение на длъжника.
В случая, при първо просрочие, настъпило на 14.01.2016 г. и продължило до
октомври 2019 г., е налице продължително, трайно неизпълнение на задълженията на
12
ответника, като според основното заключение на вещото лице З., изслушано пред
въззивната инстанция, към 17.12.2019 г., когато е връчена исковата молба на
ответника, той е имал просрочени задължения в размер на над 100 000 евро. Ето защо
не може да се приеме и че в случая банката е упражнила недобросъвестно своето право
да обяви кредита за предсрочно изискуем.
В посочените по-горе съдебни актове на ВКС и др. постановени по идентични
казуси е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност
на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на
непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е
свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на
услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Методът на
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или
индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с
нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по ЗЗП.
В съдебната практика се приема още, че когато не е указано нито в договора,
нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на
банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по
които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144, ал. 2 и
ал. 3 ЗЗП не може да бъде приложена. Уговорената неиндивидуално в договора за
кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение
на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП е неприложимо.
В случая в чл. 2, ал. 1 от Анекс № 1 е уговорено, че договорната лихва е
определена на 11.401 %, образувана от базовия лихвен процент на банката от 5.75 %
плюс надбавка от 5.651 %, като в чл. 2, ал. 5 кредитополучателите се съгласили, че
банката има право едностранно да променя лихвения процент в неговата цялост и/или
всеки от компонентите му в случай, че пазарните условия за привличане на финансов
ресурс обуславят такава промяна, или при наличие на предпоставките, посочени в
Общите условия. Идентични клаузи има и в Анекс № 4.
Изричната редакция на посочените текстове предпоставя извод, че посоченият в
договора метод на изчисляване на съответния лихвен процент не е индивидуално
уговорен /не е подлежал изобщо на договаряне/, не съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти. В случая липсва конкретно
посочена формула за определяне на възнаградителната лихва, която е съществен
елемент от съдържанието на този вид банкови сделки, предвид неяснотата в договора
относно начина на определяне на БЛП на банката за кредита, които компоненти влияят
13
върху размера на дължимата възнаградителна лихва. Видно е, че потребителят-
кредитополучател не е получил предварително достатъчно конкретна информация за
начина и метода, по който банката-кредитор може едностранно да промени цената на
доставената му финансова услуга, защото липсва яснота относно методологията,
създадена от банката – кредитор /например с нейни вътрешни правила/ относно
определяне на БЛП, за който банката си е запазила правото да променя едностранно по
време на действие на договора, без тази промяна да подлежи на договаряне.
Изложеното сочи и на извод, че в случая банката-ищец е действала в разрез с
принципа за добросъвестност, поради което и изключението по чл.144, ал.1, т.3 ЗПП е
неприложимо и посочената клауза от договора следва да се приеме за неравноправна,
респ. - недействителна.
Произтичащата от чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП нищожност на
уговорката в клауза от Анекс № 1 и Анекс № 4 към договор за банков кредит, даваща
право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна
на БЛП, без постигане на изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно
и разбираемо посочена методика за изменяне на размера на БЛП, по който начин се
изменя дължимата възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, не
обуславя нищожност и на уговорката в същата или друга клауза за заплащане от
кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от EURIBOR и
посочената договорна надбавка. В посочения смисъл е константната практика на ВКС,
обективирана в решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.
Следва да се посочи обаче, че казаното по-горе за неравноправието и съответно
нищожността на клаузата за едностранно изменение на лихвения процент е
ирелевантно в случая, защото не се установява по делото банката едностранно да е
изменяла лихвата в нито един момент от сключване на Анекс № 1 нататък.
По отношение твърдението на жалбоподателя, че нормата на чл. 2, ал. 1 от
Анекс 1, която променя лихвата от такава равна на тримесечния EURIBOR плюс
надбавка по първоначалния договор в такава, равна на БЛП плюс надбавка, е
нищожна, защото представлява спогодба върху непозволен (нищожен) договор,
настоящият съдебен състав намира, че посоченото е неоснователно. Както бе посочено
по-горе клаузата за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер,
формиран като сбор от EURIBOR и посочена договорна надбавка не е нищожна. При
сключването на договора двете компоненти, от които се формира цената са ясно
посочени, като ясно е посочено и как ще се изменя компонентата EURIBOR, чието
изменение не зависи от волята на банката. В същото време в първоначалния договор
липсва уговорка за право на банката едностранно да изменя лихвата. Ето защо
спогодбата в Анекс № 1 за изменение в размера на лихвата чрез посочване размера на
БЛП и надбавката над него, формиращи лихвен процент от 11.041%, не е спогодба
върху нищожен договор, съответно не е нищожна сама по себе си и следва да бъде
прилагана в отношенията между страните. Не се установява и твърдението
споразумението за изменение на лихвения процент в Анекс № 1 да е продиктувано по
някакъв начин от невярно отразения в чл. 1 размер на просрочени суми.
Основателно е обаче твърдението на жалбоподателя, че с някои от подписаните
Анекси (1 и 4) е допуснат забранен от закона анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3
ЗЗД. Анатоцизъм е допустим, на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, само при уговорка между
търговци, каквото качество длъжникът в настоящия случай няма и следователно в тази
си част допълнителните споразумения са нищожни на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй
като към момента на сключването му не е налице подзаконов нормативен акт на БНБ,
който да предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви. (така и Решение №
66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 150/20.03.2020 г. по
14
т.д. № 279/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на
ВКС, І т.о., Решение № 112/28.10.2020 г. по т.д. № 2029/2019 г. на ВКС, І т.о. и др.)
Следователно, от размера на главницата по Анекс № 1 и Анекс № 4 следва да бъде
махнат размера на всички лихви, които са превърнати в главница.
По отношение размера на задълженията на ответника по процесния договор за
кредит, настоящият съдебен състав намира следното:
Както бе посочено по-горе, банката е претендирала вземанията си при условия
на обявена с исковата молба предсрочна изискуемост. Предсрочната изискуемост на
цялото вземане се предпоставя от настъпването на два юридически факта: обективен -
неизпълнение от страна на длъжника, и субективен - нарочно волеизявление на
банката, отправено и достигнало до длъжника, за отнемане на преимуществото на
срока. В т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК е дадено
задължително разяснение относно зависимостта между субективния елемент и
настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, като там е посочено, че в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор
за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът
може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с
неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост.
Установява се от изслушаните заключения на ССЕ, че ответникът е изпаднал в
забава още на 14.01.2016 г. Следователно, още тогава е настъпил обективният
юридически факт, обуславящ предсрочната изискуемост. Не се установява обаче тогава
до знание на ответникът да е доведено изявление на банката за обявяване на
предсрочна изискуемост, а напротив, такова по-ранно обявяване е отречено с влязлата
в сила част от обжалваното решение.
Исковата молба, в която се съдържа изявление за обявяване кредита за
предсрочно изискуем, е връчена на ответника на 17.12.2019 г. Видно от основното
заключение на вещото лице З. във варианта на изчисление задълженията на ответника
по Задача 1, вариант Б (при съобразяване размера на тримесечния EURIBOR, а след
сключване на Анекс № 1 – с изменения лихвен процент в размер на 11.041% годишно),
към посочената дата ответникът е имал просрочени задължения над 100 000 евро.
Налице са към посочената дата следователно и двата елемента на предсрочната
изискуемост – обективният и субективният и тя е настъпила на 17.12.2019 г.
Просрочените задължения на ответника към тази дата във вариант на
заключението на вещото лице З. при съобразяване изменението на EURIBOR и
последващото изменение на лихвата, но без отчитане на допуснатия анатоцизъм, са
както следва: главница 124 997.19 евро (просрочие плюс предсрочно изискуема
главница по коригираната Таблица 1, представена в о.с.з.); възнаградителна лихва –
48 252.66 евро; наказателна лихва – 10 828.91 евро и такса 2281.99 евро. Следва да
бъде посочено, че при изчислението на посочените задължения сумите са дадени
според това, какви са действително уговорените валидни условия между страните и тук
липсва надплащане, което да се вземе предвид.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателят, че първата инстанция
неоснователно не е уважила направеното възражение за неизпълнен договор по чл. 90,
ал. 2 ЗЗД. Ответникът е възразявал, че банката неправилно е начислявала и отразявала
плащанията по договора за кредит и ответникът е спрял плащанията до изпълнение
задължението на банката правилно да начислява и отразява задълженията и
плащанията по тях. Според чл. 90, ал. 2 ЗЗД, когато от обстоятелствата е ясно, че има
15
опасност едната страна да не изпълни задълженията си, другата страна може да откаже
да изпълни своето задължение. Не е необходимо тези задължения да са изискуеми,
достатъчно е от обстоятелствата да е ясно, че има реална опасност те да не бъдат
изпълнени. Необходимо е още изпълнението на тези задължения да обуславя
изпълнението на задълженията на насрещната страна, които тя отказва да изпълни, т.е.,
необходима е връзка на обусловеност между тях.
В случая банката е изпълнила задължението си да предостави на
кредитополучателя кредитната сума, поради което и е възникнало неговото
задължение да я върне по уговорения начин. Това, как банката начислява задълженията
и отразява погашенията, не обуславя изпълнението на задължението за връщане на
кредита, макар да представлява форма на съдействие. При несъгласие на
кредитополучателя с отразените задължения той може просто да изпълнява според
уговореното, а не според невярно отразеното от банката, което обаче той не е сторил.
Основателно е според настоящия състав оплакването, че първата инстанция
необосновано е приела задължение на ответника за претендираната от банката такса по
чл. 12, б. „б“ от договора за кредит. Посочената клауза е неясна на първо място и от
текста й не може да се разбере за каква услуга точно се начислява същата, поради което
и може да се приеме, че същата сериозно нарушава равновесието в задълженията на
страните, поради което е неравноправна, а от там и нищожна. В случая не е доказано и
поставеното в нея условие застраховките по чл. 20 от договора да са за сметка на
банката. Ето защо ответникът не дължи заплащане на посочената такса.
Следва да бъде разгледано и направеното от ответника възражение за погасяване
по давност на част от задълженията за лихви – възнаградителни и наказателни. Същите
се погасяват с кратката погасителна давност, съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а исковата
молба прекъсва давността – чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Исковата молба е предявена на
24.10.2019 г. Следователно, погасени са всички лихви, начислени преди 24.10.2016 г.
Или, погасени по давност са претенциите за лихви за периода 14.01.2016 г. – 24.10.2016
г. При използване данните в първоначалното заключение на вещото лице З. – Таблица
2 на стр. 5 от него, съдът достига до извод, че погасена по давност за посочения период
е сумата 22 070.79 евро по възнаградителната лихва и сумата 3 952.15 евро по
наказателната лихва.
Или в обобщение, искът е основателен за главница в размер на 124 997.19 евро,
за възнаградителна лихва в размер на 26 181.87 евро за периода от 14.11.2016 г. (което
е падежна дата) до 13.10.2019 г. и за наказателна лихва в размер на 6 876.76 евро за
периода 14.11.2016 г. до 23.10.2019 г. Размерът на наказателната лихва, до който
въззивната инстанция достига, е по-висок от определения размер на първата инстанция
и поради нормата на чл. 271, ал. 1 изр. второ ГПК положението на жалбоподателя не
може да бъде влошавано, поради което следва да се приеме за дължим по-ниския
размер 5 916.63 евро.
Поради достигане от въззивната инстанция до извод относно размера на
задълженията на жалбоподателя, различен от този на първата инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е признато за
установено съществуване на задължение за главница над 124 997.19 евро; за
задължение за възнаградителна лихва над 26 181.87 евро и за задължение за такси
изцяло, като в посочените части искът следва да бъде отхвърлен. В останалата
обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на
разноски имат двете страни съобразно изхода от спора.
Жалбоподателят е доказал разноски в размер на 2 600 лева, от които според
защитения интерес му се дължат 361.14 лева. Той е защитаван безплатно от адвокат, на
16
когото следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
ЗА. Минималното адвокатско възнаграждение при защитаван интерес от 182 443.94 е
8696.89 лева, а според защитения интерес се дължат 1208 лева.
Банката не е доказала разноски пред САС, но е била защитавана от юрисконсулт,
на който съдът определя възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 360
лева, от които дължими от въззиваемия според защитения от банката интерес са 310
лева.
За първата инстанция на ответника следва да бъдат присъдени допълнително
разноски в размер на 666.40 лева.
За първата инстанция на банката не са присъдени разноски, като изменение на
решението в частта за разноските, поради което и настоящата инстанция няма какво да
измени по отношение разноските на банката.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 900672/17.05.2021 г. по т.д. № 162/2019 г. на ОС –
Благоевград В ЧАСТТА, с която е осъден К. И. С. да заплати на „Юробанк България“
АД изискуема и непогасена главница по Договор за предоставяне на многоцелеви
кредит с ипотека ДК № 419/R/2007 г. и анексите към него над 124 997.19 евро до
133 308.32 евро; просрочена и изискуема възнаградителна лихва по същия договор над
26 181.87 евро до 41 413.50 евро и изискуеми такси по чл. 12 „в“ от същия договор в
размер на 1805.49 евро, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2
ТЗ, предявен от „Банка Пиреос България“ АД (сега „Юробанк България“ АД) против
К. И. С. за осъждането му да заплати на банката изискуема и непогасена главница по
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека ДК № 419/R/2007 г. и
анексите към него над 124 997.19 евро до 133 308.32 евро; просрочена и изискуема
възнаградителна лихва по същия договор над 26 181.87 евро до 41 413.50 евро и
изискуеми годишни такси по чл. 12 „в“ от същия договор в размер на 1805.49 евро.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 900672/17.05.2021 г. по т.д. № 162/2019 г. на ОС –
Благоевград в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* да заплати К. И. С., ЕГН
********** разноски пред САС в размер на 361.14 лева, както и сумата 666.40 лева –
допълнително разноски пред ОС – Благоевград.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* да заплати на адв. Д.
Л. Ф., вписана в САК с личен № **********, сумата 1208 лева – адвокатско
възнаграждение пред САС, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА К. И. С., ЕГН ********** да заплати на „Юробанк България“ АД,
ЕИК ********* сумата 310 лева – юрисконсултско възнаграждение пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
17
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18