№ 1376
гр. Русе, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20244520101948 по описа за 2024 година
Ищцата Д. К. К. твърди, че на 25.08.2022 г. сключила Договор за потребителски
кредит № 720031222650 с ответното дружество ,,Ти Би Ай Банк" ЕАД. По силата на
договора, получила сумата от 4500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от
41.06 % и ГПР в размер на 47.13 %. Ищцата пожелала сключване на застраховка
„Защита на кредита и сметките“ в размер на 1456.56 лв., която суме се превеждала от
кредитора към застрахователя, съгласно чл.7.2.2 от договора за кредит. Така общото
крайно задължение по него възлизало на 10 169.05 лв., разсрочено на 34 погасителни
месечни вноски, всяка в размер на 299.09 лв.
Твърди, че в случая не била спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК,
съгласно която договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. С предоставения в процесния договор погасителен план се установявало
единствено броят, размерът на погасителните вноски, както и падежът за всяка от тях,
без да са посочени поотделно каква част от главницата, застраховката и лихвата се
погасява с тази вноска. Процесният договор бил недействителен, по аргумент на чл. 22
от ЗПК във вр. с чл.11, т.11 и т.12, вр. чл.22 от ЗПК.
Отделно от горното в договора не било конкретизирано кои компоненти точно
са включени в годишния процент на разходите, каква е неговата структура и как се
формира същият, в разрез с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. В тази връзка, съгласно чл.11, ал.1,
1
т.14 от ЗПК, ГПР по кредита следвало да включва всички други разходи, произтичащи
от договора за кредит. Както разходите на кредитора, така и печалбата му, би следвало
да се включат в посочения по договора ГПР от 47.13 %, като намира процесния
договор за недействителен, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Липсвала ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита, тъй като не става ясно кои компоненти са включени в него и как се
формира посоченият ГПР. Бланкетното посочване единствено на крайния му размер на
практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формирал и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл.19, ал.1 ЗПК. За да е спазен и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР, което в
конкретния случай не било налице. ГПР от 47.13 % бил несъразмерно висок спрямо
средния процент на годишните потребителски кредити, който възлизаб на 16.34 % (по
официална статистика на БНБ, достъпна на сайта на банката), което било в нарушение
на императивните разпоредби на ЗЗП. Предлагането под формата на допълнителни
услуги към договора за потребителски кредит, кредитодателят предоставил на
кредитополучателя финансиране и разсрочване на застрахователна премия по
застраховка „ЗАЩИТА НА КРЕДИТА И СМЕТКИТЕ" в размер на 1456.56 лв., за
които кредитополучателят следвало да заплати общо сумата от 10169.05 лева, на 34
вноски, съгласно договора. Клаузата на чл.7 в частта, предвиждаща формирането на
главницата по кредитния договор с включване на дължими по пакет „Защита на
кредита и сметките" застрахователна премия била неравноправна по смисъла на чл.
143 ЗЗП, като уговорена във вреда на потребителя, неотговаряща на изискването за
добросъвестност и водеща до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, предвид и размера на вноската
по кредита и тази по сключения пакет за застраховка. Предвид неразривната й
свързаност с договора за кредит, с договарянето й дължимото възнаграждение за
застрахователната премия да се разсрочи и да се изплаща едновременно с
погасителната вноска по заема, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
касаеща ограничение в размера на ГПР. По този застрахователен договор правата на
банката били единствено да търси плащане на уговорената застраховка от
застрахователя в случай на настъпване на застрахователното събитие, а кредитор на
застрахователните вноски била Застрахователната компания, а не банката.
Обстоятелството, че е предвидено вноските за застраховката да се разсрочат и
обслужват заедно с тези по кредита, не я легитимирало като титуляр на това вземане
към кредитополучателя.
Ищцата не била наясно и не й било разяснено при сключването на застраховка
2
„Защита на кредита и сметките" какви са правата й, в кои случаи има право да се
възползва от тях, каква е общо дължимата премия по същите. Клаузата за заплащане на
застраховки била неравноправна, по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като била уговорена
във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела
до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, предвид и размера на вноските по кредита и тази по
сключения договор за застраховка. Предвид свързаността с договора за кредит и
договорката да се разсрочи и изплаща заедно с погасителната вноска по заема, се
заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, налагаща ограничение в размера на
ГПР.
Неоснователно било възражението на ответника, ако твърди, че
застрахователната премия е включена в ГПР, тъй като била част от главницата по
кредита, защото главницата не представлявала част от общия разход по кредита, по
смисъла на §. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, а представлявала величината, с
която размерът на разходите се съпоставя, за да
се изрази в процентно съотношение, съгласно установената в Приложение № 1
формула. Допълнителните услуги представлявали разход по кредита и подлежали на
включване в годишния процент на разходите, независимо от това дали се заплащат
пряко от потребителя или е уговорено тяхната стойност да се кредитира от търговеца,
тъй като и в двата случая представляват оскъпяване на кредита за потребителя в
допълнение към чистата стойност на заетата сума /в случая главницата от 4500.00
лева/. Счита за недопустимо под формата на „застраховки" кредиторът да начислява
други, дължими от потребителя суми, различни от лихвата, съгласно чл. 21, ал. 1 от
ЗПК. Сключената застраховка противоречала на чл.115, т. 1 от КЗ и чл. 116, ал. 1 от КЗ
и вземането за застрахователна премия им противоречало, а уговорката за
възникването му била нищожна. Като се съобрази размера на отпуснатия кредит,
дължимата застрахователна премия в общ размер 1456.56 лева и договорната лихва от
41.06 %, общата стойност на разходите по процесния договор за потребителски кредит
надвишавала значително договорения годишен процент на разходите от 47.13 %. В
процесния договор за потребителски кредит липсвала яснота и относно лихвения
процент на ден и годишния лихвен процент, които отново били фиксирани с
определени стойности. Не било ясно как посоченият лихвен процент по кредита и
годишно оскъпяване по кредита се отнасят към годишния процент на разходите по
договора. Уговорката относно лихвения процент по кредита била недействителна до
степен на нищожност, поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Лихвеният процент в размер на 41.06 % бил и
несъразмерно висок спрямо средния лихвен процент от 14.61 % при отпускане на
потребителски кредити в страната. В случай, че съдът приеме, че се дължи, то същият
3
следвало да бъде редуциран до средния такъв.
Позовава се на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, според който нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези
- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да
бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се
изходи и от характера на този договор, който бил възмезден и включването на клауза
за договаряне ГПР по него било въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10
ЗПК.
Моли да бъде постановено решение, с което сключеният между страните
договор за потребителски кредит № 720031222650/25.08.2022 г. да бъде прогласен за
нищожен, на осн. чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
противоречие със закона. Претендира присъждане на деловодни разноски.
Ответникът депозира отговор на исковата молба, оспорва основателността на
иска. Твърди, че процесният договор за потребителски кредит изцяло отговаря на
изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Това императивно изискване на закона било
изпълнено чрез разпоредбата на чл. 11.2 от Договора за потребителски кредит, в която
бил представен погасителния план, съдържащ: размера, броя вноски, всяка от които
представена в отделна кутийка и падеж на всеки месец, като конкретната дата на
падеж на вноската била посочена в съответната кутийка. Тази разбивка, направена в
погасителния план, давала ясна информация на потребителя каква част от дълга си
погасява с внасянето на съответната вноска. Дължимостта на всяка вноска била
разделена по компоненти: размер на вноската (общ размер), главница, лихва и остатък
главница, така че потребителят да е информиран относно начина на погасяването на
кредита по пера. Съгласно чл.12 от Договора и в съответствие с чл. 11, т.12 от ЗПК,
била предоставена възможност на заемополучателя да изиска безвъзмездно от
кредитора детайлен погасителен план, който да даде информация за размера на
погасената сума и оставащата за плащане сума, като отразява погасяването на
задължението по компоненти (такси, лихва, главница), поради, което следвало да
предостави и разбивка по компоненти на главницата. Този погасителен план се
предоставял на потребителя само 1) при поискване и 2) ако е извършвал погасявания
по кредита и не можел да бъде част от договора, защото се предоставял само при
извършено погасяване на вноски по кредита. Такова искане не било подавано до
Банката от страна на кредитополучателя. Член 11, ал.1, т.10 от ЗПК изисквал точно
посочване в договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на
сключване на договора, което изискване било спазено и написано в договора: ГПР –
4
47,13 % и обща дължима сума 10169,05 лева. Останалите възражения срещу начина на
изчисляване на ГПР съобразно ЗПК по определения в приложение № 1 начин също
били неоснователни, защото тежестта за доказване на тази евентуална грешка в
изчислението тежала върху страната, която го твърди, а доказателства в тази насока не
били представени. ГПР изразявал задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включвало и уговореното
заплащане на възнаградителната лихва за възмездно ползване на заетата сума от
кредитополучателя. Презюмирало се, че всички разходи с отпускането и използването
на финансовия ресурс представляват граждански плод (възнаградителна лихва). В чл.
19 ал. 3 ЗПК били посочени изключенията, т.е. разходите, които не са включени в ГПР.
Член 3 „Определения“, буква „и“ на „Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити“ давал определение за „Годишен процент на
разходите“, а именно: „общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2“. ГПР безспорно изразявал общите разходи
по кредита, но задължението на кредитора по чл. 11, ал. 1, т. 10 било да информира
потребителя за размера на ГПР, изразен като годишен процент от общия размер на
кредита, съгласно определението за ГПР, дадено в чл. 19, ал. 1 от ЗПК. ГПР бил
параметър, чиято цел била да позволи на потребителя да направи лесно сравнение
между две и повече оферти за потребителски кредит. Информацията как се изчислява
ГПР и какви компоненти включва била абсолютно безполезна за всеки един
потребител, както за да сравни различните оферти на пазара на потребителски
кредити, така и за да провери дали кредиторът правилно е изчислил абсолютната
стойност на ГПР. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита чрез невключване в
неговото процентно изражение на задължение, установено в глобален размер чрез
посочване на неговата стойност, не водело до недействителност на договора за кредит
на соченото основание. В случаите, в които ГПР надвишава установеният в закона
максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намирала разпоредбата на чл. 19, ал. 5
ЗПК, която указвала, че това води до недействителност на самата клауза в договора.
Задължението на кредитора да включи в съдържанието на договора за кредит „взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин“ не било абсолютно. Такова задължение би
било налице само ако такива допускания били използвани при изчисляване на ГПР,
ако не са използвани допускания, то кредиторът не бил длъжен да предоставя такава
информация. Допусканията, които кредиторът следвало да вземе предвид при
изчисляване на ГПР, били породени от липсата на информация в договора или от
променливостта на някои от параметрите по договора (лихва, срок, падеж). В
процесния договор липсвали неясноти, които да обусловят използването на
допускания при изчислението на ГПР, поради което такива допускания не били
5
предоставяни като информация по договора. Същият бил сключен за конкретна сума,
за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия срок и се усвоявала
еднократно в началото на договора.
ЗПК разглеждал и т.нар. допълнителни услуги, които потребителят можел да
поиска и да получи при кандидатстването за кредит, по-специално законът визирал
застрахователните услуги. В този смисъл били § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, чл. 25, ал. 5 от
ЗПК и др. Допълнителните услуги се предоставяли с отделен договор за услуга и често
от лице, различно от кредитора. Застрахователната премия била цената на
допълнителната услуга, чиято парична равностойност се дължи от потребителя
(застрахованото лице). Сумата от 1456,56 лева представлявала застрахователната
премия по сключената застраховка. В искането за откриване на договорни отношения
потребителят – длъжник изрично декларирал избора на тази допълнителна услуга –
застраховка, а в чл. 7.2.2. от договора за кредит потребителят изрично възлагал на
кредитора да преведе частта от средствата от кредита (Общият размер на кредита),
касаеща застрахователната премия, на съответния застраховател. Единствено
стойността на застрахователната премия, която се финансирала от Банката, била
елемент от главницата по кредита, но това бил финансов елемент, който нямал нищо
общо със застрахователния договор. Съгласно чл. 19 от процесния договор, при
сключването му потребителят не бил длъжен да сключва застраховка. Съгласно § 1 от
ДР на ЗЗП, застрахователната премия или всеки друг разход, свързан с предоставянето
на допълнителна услуга, са част от общите разходи, които се включват при
изчислението на ГПР, но само ако са били задължително условие за сключването на
договора за кредит. В този смисъл бил и чл. 19 от Договора за кредит, където изрично
се посочвало, че сключването на застраховката не е задължително условие за
сключването на договора за кредит. Това еднозначно показвало, че допълнителната
услуга застраховка не е задължително условие за получаването на кредита, т.е.
застрахователната премия не следвало да бъде включвана в общите разходи по
кредита, но била включена в главницата – която била компонент на ГПР. В чл.7 от
договора за кредит ясно бил посочен размерът на предоставения финансов ресурс,
включващ размера на застрахователните премии и формиращ общия размер на кредита
- главница. Застрахователните премии били цената на допълнителната услуга, чиято
парична равностойност се дължи от длъжника (застрахованото лице). В искането за
откриване на договорни отношения кредитополучателят изрично декларирал избора на
тази допълнителна услуга – застраховка. Процесният застрахователен договор,
обективиран в застрахователен Сертификат № 17200312226502022 и прилежащите към
него общи условия и предварителна информация, бил сключен по реда на чл. 382 от
КЗ. Конкретната застраховка била сключена между застрахователя Кардиф
Животозастраховане, Клон България” КЧТ и “Кардиф Общо Застраховане, Клон
България” КЧТ и застраховащ: “ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД (застраховащо лице по смисъла
6
на чл. 382, от КЗ). В случая застрахован бил кредитополучателят. КЗ уреждал
специфичен вид застраховка - за „обезпечение на заем или банков кредит“, но нямал
изискване в КЗ този тип застраховки да отговарят освен на изискванията на КЗ и на
ЗПК. КЗ бил нормативен акт от по-висш ранг от ЗПК. Застраховка „BANK пакет 3
сметка“ се сключвала при условията на чл.362 КЗ като застраховка, сключена в полза
на кредитор за обезпечаване вземането на застраховащия от застрахования по сключен
между тях договор за потребителски кредит и предоставя на застрахованите лица
застрахователна закрила при настъпване на рисковете, посочени в ОУ, в резултат на
които застрахованото лице реализирало загуба на обичайния си доход, влияеща
неблагоприятно върху възможността да погаси надлежно кредита във връзка с който
била сключена застраховката.
Това, че лихвеният процент бил в по-голям размер от средния лихвен процент
за страната, не било основание за нищожност на договора, тъй като разпоредбата
съдържала едно от изискванията за съдържание на договора, а не изискване за размера
на лихвения процент. Същият се определял от страните по договора, доколкото
съдържанието му не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Ищецът не представил никакви аргументи и доказателства, сочещи
необходимост лихвеният процент по договора за кредит да бъде редуциран до средния
лихвен процент за страната.
Моли искът да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
На 25.08.2022 г. ищцата сключила с ответното дружество договор за
потребителски кредит № 720031222650, по силата на който „Ти Би Ай Банк” ЕАД й
предоставило кредит в размер на 4500 лева, при ГПР 47.13 %, годишен лихвен
процент 41.06 %, без уговорен лихвен процент на ден. Общият размер на кредита
възлизал на 10 169.05 лева, от които 4500 лева – реално усвоена главница и 1 456.56
лева – общ размер на застрахователната премия. Видно от инкорпорираната в
Договора таблица, озаглавена „Погасителен план”, кредитът следвало да бъде погасен
от кредитополучателя чрез заплащане на 34 броя месечни погасителни вноски, от
които 33 вноски в размер на 299.09 лева и 34-та вноска в размер на 299.08 лева, с краен
срок за погасяване на кредита 15.07.2025 г.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прави
следните правни изводи:
Изхождайки от предмета на договора за потребителски кредит №
720031222650/25.08.22022 г. и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
7
компетентност и финансова институция, по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че
процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени
в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица
решения.
Настоящият съдебен състав счита, че процесният договор за потребителски
кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
Договорът за кредит е финансова услуга, по смисъла на дадената дефиниция в
пар.13, т.12 от ДР на ЗЗП. Регламентацията на договорите за кредит се съдържа в ТЗ,
ЗКИ и в специалния ЗПК. Разпоредбите на специалните закони – ЗПК и ЗЗП,
дерогират общите правила, съдържащи се в ТЗ.
Съгласно легалното определение в чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за изплащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Съгласно §.4 от ДР на ЗПК, този Закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. При съобразяване на
цитираните разпоредби следва да се приеме, че договорът за кредит по своята правна
характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за
която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор.
Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки, се подчинява на общите
правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и
търговско право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са
предвидени особени правила за сключването и действителността му.
В чл.22 от ЗПК са предвидени няколко хипотези за недействителност на
договорите за потребителски кредит, а именно: „Когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, т.7-12, чл.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен”. В настоящия случай съдът намира, че процесният договор
8
за потребителски заем е недействителен поради наличието на няколко от хипотезите,
регламентирани в чл.22 от ЗПК.
В чл.10, ал.1 от ЗПК са регламентирани изискванията, на които задължително
трябва да отговарят договорите за потребителски кредити, за да са действителни, като
едно от тях е изискването контрактът да е съставен по ясен и разбираем за потребителя
начин, а в случая това изискване не е спазено. Не става ясно защо при отпуснат заем в
размер на 4500 лева, лихвен процент от 41.06 % и ГПР от 47.13 %, крайната дължима
от ищеца сума възлиза на 10 169.05 лева, т.е. оскъпяването е в порядъци, далеч
надхвърлящи допустимия от закона ГПР от 50 %. От гореизложеното следва, че
ищцата е била подведен още изначално от икономически по-силната страна –
кредитора, че сключва договора при посочените параметри на възнаградителната
лихва и на ГПР. От погасителния план, съдържащ се в самия договор, става ясно, че в
общата стойност на главницата от 5956.56 лева е включена и „застрахователната
премия”, която очевидно се олихвява наред с посочената чиста стойност на заема,
което е недопустимо. В чл.11, ал.1, т.11 и 12 от ЗПК законодателят е предвидил като
условие за действителност на договорите за потребителски кредити, какъвто е
процесният, наличие на подробен погасителен план, както следва: т.11 условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването; т.12 информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във
всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата
на погасителен план за извършените и предстоящи плащания; погасителният план
посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е
фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент
или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. В процесният договор за
потребителски кредит липсва и ясно посочен лихвен процент на ден, което също е
неизпълнение на задължителните изисквания на ЗПК, водещи до пълната
недействителност на договора. В чл.22 от ЗПК е предвидено, че ако не са спазени
изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12, договорът за потребителски кредит е
недействителен. При липса на конкретен погасителен план, в който ясно да са
разписани отделните плащания във всяка анюитетна вноска в графата, озаглавена
9
„главница“, т.е. каква част от посочената като дължима месечна сума представлява
чистата сума по кредита и каква – взастрахователната премия, договорът е
недействителен.
На следващо място, в процесния договор кредиторът се е задоволил единствено
да посочи като абсолютни стойности лихвеният процент и ГПР на заема. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР от 47.13 %, освен лихвен процент от
41.06 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в това
число и тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е., в посочената
величина като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит яснота досежно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент от 41.06 %, но не се изяснява как
тези стойности се отнасят към ГПР по договора и какво друго е включено в ГПР,
чийто размер е 47.13 %. В случая, при определяне на ГПР по кредита не е посочен
разхода за застрахователна премия. В този смисъл, би следвало ГПР да е с размер,
равен на възнаградителната лихва, т.е. да възлиза на 41.06 %, той не е, поради което и
договорът се явява недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Целта на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован извод дали да
го сключи. Такова е и изискването на чл.10, §.1, б.”ж” от Директива 2008/48/ЕО: „...
посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент”.
Неяснотата относно начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно
включените в него компоненти. При това положение не може да бъде извършена
преценка и дали ГПР de facto няма да надхвърли законоустановения максимален
размер, регламентиран в ЗПК, а със сигурност това е така, тъй като крайната сума,
която ищецът следва да върне по заема, е в размер на 10 169 лева при усвоена сума от
4500 лева. След като липсва валидна уговорка за ГПР, то липсва и задължителен
реквизит от съдържанието на договора, съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК и последния е недействителен – чл.22 от ЗПК. Недействителен е и договор за
потребителски кредит, в който не е изрично уговорен лихвен процент на ден – чл.22 от
ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК.
Съдът следва да отбележи и че клаузата, предвиждаща задължителна
застраховка „Защита на кредита”, е нищожна. На първо място следва да се прецени
10
дали клаузата, предвиждаща заплащането на застрахователни премии, е индивидуално
договорена, т.е. дали ищцата е пожелала сключването на застраховката или не е
изразила съгласие за това, а самата клауза за заплащането им е била включена като
част от общите условия. Принципно няма пречка в договора за кредит да бъде
включена и клауза за заплащане на застрахователни премии, като е възможно тези
премии да бъдат част от общите разходи по кредита по аргумент от §.1, т.1 от ДР на
ЗПК, в който е дадена дефиниция на понятието „общи разходи по кредита”, а именно:
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, и по-специално – застрахователните премии, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на
търговски клаузи и условия. В настоящия случай застраховката „Защита на кредита” не
е индивидуално договорена с ищеца, а е част от Общите условия, изготвени от
икономически по-силната страна – Ти Би Ай Банк, върху която ищцата като
потребител не е могла да влияе. Независимо, че в Договора уж е дадено право на
избор на ищцата дали да сключи или не застраховка, тя изначално е инкорпорирана в
договорното правоотношение. Съответно, без да даде възможност на потребителя
впоследствие дали да сключи застраховка с избрано от самия него застрахователно
дружество, кредиторът още при сключване на договора му е възложил заплащане на
сумата от 1 456.56 лева под формата на застрахователна премия, без при това да я
калкулира в ГПР. Тази застрахователна премия е станала част от главницата, т.е. тя
също се олихвява, наред с реално усвоената сума на заема. Следователно,
застрахователната премия реално не представлява отделна услуга, а е част от
цялостното споразумение и следва да бъде включена в ГПР. За да получи сумата от
4500 лева /чистата стойност на заема/, за ищцата като потребител се е наложило да
приеме и заплащането на застрахователната премия, без да е имала възможност да се
запознае нито с условията на застраховката, предлагана от Ти Би Ай Банк преди
сключването на договора, нито да избере застрахователно дружество, различно от
това, използвано от Ти Би Ай Банк. При това положение, на основание процесния
договор за потребителски кредит, изначално й е вменено задължение да заплаща към
месечните вноски и застрахователни премии и респективно. Ето защо клаузата,
съгласно която ищцата следва да заплати застрахователна премия в общ размер 1
456.56 лева, е неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2, т.10 от ЗЗП. Механизмът на
сключване на договора е, че на ищцата са изпратени като пакет документи както
индивидуалния договор, така и този със застраховател, при това едностранно
определен от Ти Би Ай Банк. Ищцата като потребител не е имала избор нито на
застраховател, нито е получила каквито и да било оферти от кредитора за
възможности да прецени с кое застрахователно дружество да сключи застраховка, като
11
практически сключването на договора е било обвързано със задължително
застраховане и допълнителни разходи именно с предложеното от Ти Би Ай Банк
застрахователно дружество. По този начин са нарушени правата на кредитополучателя
в качеството му на потребител, клаузата за застраховка не е уговорена индивидуално и
вменява допълнителни задължителни плащания на икономически по-слабата страна в
правоотношението.
На последно място, нищожна поради противоречието с добрите нрави е и
клаузата, в която възнаградителната лихва е фиксирана на 41.06 %, тъй като надхвърля
трикратния размер на законната лихва, до който се счита, че договорната лихва не
накърнява добрите нрави.
По изложените съображения, съдът счита, че договор за потребителски кредит
№ 720031222650/25.08.22022 г., сключен между страните, е недействителен, поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК и предвид уважаването на предявения иск,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените по делото
разноски в общ размер 1393.50 лв., от които 348.50 лв. държавна такса, 150 лв. депозит
за вещо лице и 894 лв. адвокатско възнаграждение. Съдът намира неоснователно
възражението на ответника по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като претендираният и заплатен от
ищцата адв.хонорар е под предвидения минимален размер в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран така и на основание чл.235 и сл. от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за потребителски кредит №
720031222650/25.08.22022 г., сключен между Д. К. К., с ЕГН **********, от гр.Русе и
“Ти Би Ай Банк” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
„Лозенец”, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с ЕИК 13134023, на основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 от ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА “Ти Би Ай Банк” ЕАД, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Лозенец”, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с ЕИК 13134023, да
заплати на Д. К. К., с ЕГН **********, 1393.50 лв. деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
12
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
13