№ 425
гр. София, 25.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:И.нка И.
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100512889 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение №20156946 от 14.07.2021 г., постановено по гр.д. №48475/2020 г., по
описа на СРС, 42 с-в, частично са уважени предявените от А. М. К. против З. Н. В. и В. К. В.
пасивно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 50
ЗЗД за сумата от 1000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди за периода м. 02.2018г. – м. 06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на предявяване на иска (07.10.2020г.) до окончателното изплащане на
вземането, като исковете са отхвърлени в частта за разликата над 1000, 00 лева до пълния
претендиран размер от 5 000, 00 лева и в частта за присъждане на лихва за забава за периода
01.02.2018г. – 06.10.2020 г.
С решението са отхвърлени предявените от З. Н. В. и В. К. В. против А. М. К.
активно субективно съединени насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД
за заплащане на обезщетение както следва: за В. К. В. – 1040, 00 лева обезщетение за
имуществени вреди за посещение за психолог и 2000, 00 лева обезщетение за
неимуществени вреди, за З. Н. В. – 2000, 00 лева обезщетение за неимуществени вреди.
Със същото решение З. Н. В. и В. К. В. са осъдени да заплатят на А. М. К. на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400, 00 лева, представляваща направени по делото
разноски съразмерно на уважената част от исковете.
Пак със същото решение А. М. К. е осъден да заплати на З. Н. В. и В. К. В. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 240, 00 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените от
ищеца субективно съединени осъдителни искове за сумата от 1000, 00 лева и са отхвърлени
предявените насрещни искове е подадена въззивна жалба от З. Н. В. и В. К. В., чрез
1
пълномощника им- адв.И.Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неговата неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и
необоснованост на изводите. Твърдят, че представените в първоинстанционното
производство разпечатки от „whatsapp” и „viber” се явяват негодни доказателства, тъй като
от тях не става ясно на коя дата е водена кореспонденцията и не позволяват да бъдат
идентифицирани участващите в нея лица. Оспорват съществуването на конфликтни
отношения помежду им, които да се изразяват в системни шумни скандали. Не било вярно
твърдението на ищеца, че жилището му се намира непосредствено над обитаваното от
ответниците жилище, от което следвала и невъзможността ищецът да чува шумове от
тупане на топка по тавана, каквито твърдения навеждал. Оспорват твърдението на ищеца, че
в периода 06.2020г. – 08.2020г. се преместил със семейството си с цел да си осигурят
спокойствие от непрекъснатия шум, който бил вдиган от ищците и посочват, че
преместването му в този период бил извършен заради ремонтни дейности в дома на ищеца.
Твърдят, че не се установявало по безсъмнен начин, че шумът, който е чувал ищецът
произхождал именно от стопанисваното от тях куче, тъй като в жилищната К.ерация
живеели и други домашни любимци. Сочат още и че са били обект непрестанно на подавани
срещу тях жалби от страна на ищеца с цел да им бъде причинявано безпокойство, като
същевременно ищецът бил спестил информация относно подаваните срещу него жалби от
тяхна страна във връзка с оказвания върху тях тормоз, който се изразявал в обиди, псувни,
закани за саморазправа, блъскане и тропане по входната им врата, блокиране с чипове
ползването на асансьора и подаване на редица сигнали до органите на реда без основателни
причини. Твърдят, че причиненият тормоз от страна на ищеца отключил у В. В. поредица от
паник-атаки, в резултат на което последната не напускала дома си през м. септември 2019г.,
което обстоятелство било видно и от представената епикриза от 10.06.2020г., както и от
амбулаторен лист № 031223/10.06.2020г. Посочват, че в резултат на упражнения от ищеца
психически тормоз се е влошило състоянието й с оглед на предишните проблеми, който е
имала. По отношение на З. В. навеждат твърдения, че в резултат на поведението на ищеца
същата е започнала да става неспокойна, да се оплаква от безсъние, основател страх за
нейния живот и за живота на дъщеря й. Твърдят, че първоинстанционният съд неправилно е
приел, че претенцията за имуществени вреди е неоснователна с оглед на аргумента, че
внасяните пари за психолог били плащани от З. В., тъй като това обстоятелство било така,
но плащането им било извършвано именно с оглед на психологичните консултации, които
са провеждани на В. В.. Сочат още и че съдът неправилно не е кредитирал като достоверно
издаденото психологическо изследване от 21.01.2021г., тъй като последното било
извършено от дипломиран специалист психолог, и видно от даденото заключение в него
състоянието на В. В. било влошено в резултат на поведението на ищеца. Твърдят, че заради
поведението на ищеца В. В. не се е явила на ДЗИ с оглед на влошеното й психично
състояние. Навеждат твърдения относно недостоверност и противоречивост на дадените
свидетелски показания от свидетелите, посочени от ищеца и същевременно посочва, че не са
били взети предвид показанията дадени от посочената от тях свидетелка. Във връзка с
изложеното посочват, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната
отговорност на ищеца, като наред с това неоснователно са уважени предявените от ищеца
искове. Поради което молят съда да отмени решението в частта, с която предявените от
ищеца искове са частично уважени, както и в частта, с която предявените насрещни искове
са отхвърлени, като съда постанови ново решение, с което да отхвърли предявените спрямо
тях искове и да осъди ищеца. Претендират разноски.
ВъззИ.емият А. М. К., чрез пълномощника си - адв. С П., в срока по чл. 263, ал. 1
ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата, поддържайки че
обжалваното решение е правилно. Претендира разноски. Сочи, че решението е
постановеното въз основа на представените гласни и писмени доказателства, като с оглед на
оплакването на въззивниците относно позоваването на представените чат кореспонденции,
2
то следвало да бъде взето предвид, че същите не са приети като доказателства. Оспорва
твърдението, че с подаваните сигнали е целял да причини безпокойство на ответниците,
доколкото видно от представените по делото протоколи в действителност по отношение на
ответниците са предприемани мерки от органите на реда. Противоправно поведение от
страна на ищеца не се доказвало въз основа на изслушаните показания, а по отношение на
показанията на св. Г. следвало да бъде взето предвид, че същата не е била свидетел-
очевидец, а единствено е възприела твърденията на ищците и е преповторила личните им
впечатления в съдебното заседание. Сочи, че не са представени доказателства относно
влошаване на здравословното състояние на ответницата В. В. във връзка предприети от него
действия, а представените изследвания единствено сочат на наличие на подобно състояние у
ответницата, без да се установява причинна връзка с действия от негова страна. Твърди, че
правилно първоинстанционният съд не е кредитирал като годно доказателство
психологическото изследване от 21.01.2021г., тъй като същото е било съставено специално
за целите на процеса. Посочва, че правилно е отхвърлен иска за заплащане на имуществени
вреди, тъй като в конкретния случай посочените в насрещния иск суми са били заплащани
от З. В., а не от В. В., от която е предявена претенцията. Във връзка с изложеното ищецът
твърди, че не са доказани предпоставките по чл. 45 ЗЗД за ангажиране на отговорността му,
като наред с това съдът правилно е определил размера на дължимото се обезщетение с оглед
на причинените му неимуществени вреди. Сочи, че представените във въззивното
производство доказателства не следва да бъдат приети с оглед на преклузията в чл. 266
ГПК. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди оспореното решение.
Претендира разноски.
Решението в частта, с която субективно съединените при условията на солидарност
осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД вр. чл. 50 ЗЗД са отхвърлени за разликата
над уважения размер от 1000,00 лв. до пълния предявен размер от 5000,00 лв., както и в
частта, с която е отхвърлен акцесорният иск за присъждане на лихва за забава за периода
01.02.2018г. – 06.10.2020г. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. По оплакванията във въззивната жалба, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
За да възникне предявеното притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за
причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в
обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки: 1.
деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или бездействие), 2.
противоправност (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или
общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца), 3. причиняване на
неимуществени вреди, 4. причинно-следствена връзка между противоправното деяние и
3
настъпилия вредоносен резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в
гражданското право вината като субективен елемент на имуществената отговорност се
презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
От показанията на св. Д.Б. и А.К., които настоящият състав на съда намира за съдът
намира за непосредствено възприети, обективно дадени и кореспондиращи и със събраните
по делото писмени доказателства (Предоставени от 5 РУ на СДВР доказателства относно
подавани сигнали срещу З. С. – В. и В. К. В. в периода м. 02.2018г. – м.06. 2020г., по повод
нарушаване на реда в жилищна сграда на бул. *******), и кредитира с доверие, се
установява, че в процесния период 2018г. – 2020г. апартаментът на ответниците
действително е бил източник на шум и скандали, част от които са били възприемани от
живеещите в жилищната сграда в периода след 22, 00 часа. Видно от показанията на св. К.
притежаваното от ответниците куче, лаейки е вдигало шум през целия процесен период,
който също е нарушавал спокойствието в жилищния блок. С оглед на установеното следва
да бъде посочено, че поведението на ответниците не е било съобразено с разпоредбата на
чл. 35, ал. 3 ЗЗЖ /Закон за защита на животните/, вменяваща задължение на собствениците
на кучета да не нарушават спокойствието и хигиенните условия на членовете на етажната
собственост, както и с правилата, регламентирани в Наредбата за придобИ.не, притежаване
и отглеждане на домашни животни на територията на Столична община, а съгласно
разпоредбата на чл. 50 ЗЗД за вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят
солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. С оглед цитираните
разпоредби ответниците като собствените на куче имат задължение, когато животното е
неспокойно и често лае, да го поставят при такИ. условия и да предприемат такИ.
подходящи мерки така, че да не се допуска нарушаване спокойствието на членовете на
етажната собственост.
От друга страна, неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че съдът
неправилно не бил кредитирал показанията на свидетеля Б. Г.. В тази връзка следва да се
отбележи, че от показанията й не се установява, да има преки впечатления за процесния
период, а напротив - видно от показанията на същата посещенията й в дома на ответниците
са били периодични, поради което тя не би могла да има наблюдения относно ежедневния
начин на живот на ответниците и причинявания от тях шум.
В заключение следва да се отбележи, че процесуалните правила за оценка на гласните
доказателства предоставят суверенно право на решаващия съд да кредитира всяко едно от
тях, след като много внимателно го анализира във взаимната му връзка с останалите
доказателствени средства по начин, който би му дал възможност да направи извод, че
отразяват обективната истина, каквито според настоящият състав на съда са тези на
свидетелите Д.Б. и А.К..
С оглед на оплакването във въззивната жалба относно разположението на жилищата на
ищеца и ответниците следва да бъде посочено, че независимо, че апартаментът на ищеца се
намира диагонално на жилището на ответниците това само по себе си не се изключва
възможността твърдените шумове да са достигали до ищеца и по такъв начин да са оказвали
въздействие върху протичането на нормалното му ежедневие. И доколкото наличието на
шумове и скандали се потвърждават от свидетелските показания, то следва да бъде прието,
че действително такИ. са достигали и до апартамента на ищеца, като без значение е
конкретната дейност поради която е причиняван шум. В този смисъл твърдението на
въззивниците, съгласно което не било възможно чуване на шумове породени от хвърляне на
топка по стените поради строителните стандарти на изграждане на апартаментите и
височината на стаите, по никакъв начин не опровергава наличието на шум, причиняван от
поведението на ответниците, и който шум обективно е бил възприеман от ищеца.
Въз основа на обсъдените доказателства, които кореспондират помежду си се установява
наличие на обективните предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а доколкото ответниците не са оборили
4
наличието на субективната предпоставка – вина, която се предполага до доказване на
противното, то следва да бъде прието, че е реализиран съставът по чл. 45 ЗЗД, като с
поведението си ответниците са причинили на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в
нервно напрежение, гняв, безсъние, губене на време за подаване на жалби и притеснение за
здравословното състояние на семейството му. Неоснователно в тази връзка е оплакването за
негодност на доказателствата, представляващи разпечатки от „whatsapp” и „viber”,
доколкото и без кредитирането им, останалите събрани и проверени по делото
доказателства безспорно установяват елементите от фактическия състав по чл. 45 ЗЗД вр.
чл. 50 ЗЗД.
Следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените
вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха
могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а
заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД
– по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по
смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от
съда при определяне на размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички събрани по делото доказателства
счита, че с оглед на продължителността от около две години (в периода от м. 02.2018г. до м.
06.2020г.) и интензивността на засягането на спокойствието на ищеца и причинения му
дискомфорт, който се отразил физическото състояние на ищеца и това на членовете на
семейството му, заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от ответниците
неимуществени вреди е в размер на сумата от по 1000,00 лв., до който извод е стигнал и
първоинстанционният съд.
Следва да се отбележи, че законната мораторна лихва върху определеното обезщетение за
причинените на ищеца неимуществени вреди по начало се дължи от датата на деликта, до
окончателното й заплащане, доколкото при непозволено увреждане, при определяне на
началния момент, от който следва да се начислява обезщетението за забава, намира
приложение разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, но в конкретния случай не е изяснен
началният момент на непозволеното увреждане и същата следва да се присъди от момента
на предявяване на иска (07.10.2020г.). Тъй като във въззивната жалба липсват други
конкретни оплаквания включително и относно размера на уважения акцесорен иск, то в
съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за
правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.
С оглед на наведените във въззивната жалба оплаквания за неоснователно отхвърляне на
предявените от ответниците насрещни субективно съединени осъдителни искове, следва да
бъде посочено, че уважаването на исковите претенции за причинени неимуществени и
имуществени вреди предполага при условията на пълно и главно доказване да бъдат
установени елементите от фактическия състав по чл. 45 ЗЗД: 1. деяние (волеви акт на
ответника, извършен чрез действие или бездействие), 2. противоправност (несъответствие
между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и
фактическо осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4. причинно-
следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат, като
по отношение на вината съгласно възприетия в гражданското право принцип вината като
субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Твърдението на ответниците – ищци по насрещния иск за системен тормоз от страна на А.
К. през периода януари 2018г. – 2021г. не се доказва въз основа на представените по делото
доказателства. Видно от епикриза от 17.02.2020г., епикриза от 12.02.2018г. и епикриза от
10.06.2020г. В. В. е диагностицирана с невротично разстройство, което обаче не е
5
установено да се намира в причинно-следствена връзка с проявени от страна на ответника
по насрещния иск деяния. Същото обстоятелство не се доказва и при преценка на
психологическото изследване от 21.01.2021г., съгласно което В. В. се е намирала в силно
тревожно депресивно състояние, породено от ежедневни притеснения от страна на съсед.
Представеното становище е направено въз основа единствено на проведено психологическо
интервю и беседа с двете ищци и като такова почИ. единствено на личните им възприятия.
Отразеното в изследването по никакъв начин не доказва идентичност между личността на
визирания в проведеното изследване съсед и А. К..
Не се доказва осъществяването на тормоз от страна на ищеца К., с който да са причинени
неимуществени вреди на ответниците и въз основа на изслушаните по делото свидетелски
показания. Св. Д.Б. и А.К. посочват, че не са ставали свидетели на участие на А. К. в
разправии с ищците, като св. К. заявява, че не му е известно А. К. да им е отправял заплахи.
От друга страна, по отношение на показанията на св. Г., съгласно които същата заявява, че
лично не е присъствала на скандали с участието на ответника по насрещния иск, но твърди,
че често З. В. е била разплаквана в резултат на заплахи от страна на К. следва да бъде взето
предвид обстоятелството, че последното твърдение не почИ. на лични възприятия на
свидетелката, а е резултат от представеното от страна на ищците и доколкото не
кореспондира с останалите свидетелски показания и другите доказателства по делото не
позволява да бъде направен извод за упражнен тормоз под формата на заплахи от страна на
А. К. спрямо ищците.
Причиняването на неимуществени вреди по отношение на В. В. не се доказва и от
представените доказателства, съгласно които същата не се е явила на ДЗИ поради
влошеното й здравословно състояние, тъй като не е установено то да е в причинна-връзка с
твърдяното от ищците противоправно поведение от страна на ответника А. К..
Извод за поведението от страна на ответника, представляващо тормоз по отношение на
ищците по насрещния иск не може да бъде направен и въз основа на твърдението на
ищците, съгласно което последният е подавал неправомерно сигнали до 5 РПУ и СРП
именно с цел да им бъде причинен психически тормоз. Във връзва с наведените в тази
насока оплаквания следва да бъде посочено, че според чл. 45 от Конституцията на
Република България всеки гражданин има право на жалби, предложения и петиции до
държавните органи, за да защити свои права и законни интересни без да накърнява правата
на други граждани.
Правната доктрина е приела, че злоупотреба с едно право е налице, когато без интерес и без
основателни мотиви, без видима и действителна полза, упражняване с изключителното
намерение (или цел) да се навреди другиму. Или злоупотребата с право е съзнателно,
превратно упражняване на субективно право, свързано с извличането на полза от
превратното упражняване на права. В най-новата съдебна практика злоупотребата с права се
определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат
увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в
противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено
разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва.
Противоправността като обективен елемент от сложния фактически състав, обуславящ
отговорността за непозволено увреждане, представлява по своето правно естество
несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила
поведение и фактическо осъщественото от дееца. Предявяването на молби, жалби или
сигнали в защита на нарушени или застрашени права и законни интереси обаче
представлява конституционно право на всички граждани и те имат право да се обръщат към
надлежните органи с искане за защита на правата, които са накърнени.
В контекста на изложеното следва да се посочи, че обстоятелството, че ответникът се е
обърнал към определени държавни, съдебни органи за съдействие и защита на собствените
6
му права не може да му се вмени във вина, тъй като поведението му не е противоправно.
Настоящият състав приема, че носителят на едно субективно право е свободен да прецени
дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на
материално и процесуално право поначало е правомерно. Действително, както се посочи и
по-горе, това не изключва възможността за злоупотреба с право, което е противоправно
действие и е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени
права и законни интереси на други лица/ Решение № 1347/18.12.2008 г. по гр.д. № 5006/2007
г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 758/11.02.2011 г. по гр.д. № 1243/2009 г. на ВКС, ІV г.о./ В
конкретния случай обаче отговорността за вреди не може да бъде реализирана по отношение
на ответника, тъй като той е защитавал свои лични права, като не се установява това да е
било с цел да увреди ищцата.
По отношение на наведеното оплакване относно неправилността на решението в частта, с
която е отхвърлен искът за имуществени вреди в размер на 1040, 00 лева следва да бъде
посочено, че представените в първоинстанционното производство разписки за заплатени
такси за психолог не позволяват да бъде направен извод относно провеждането на
консултации с психолог именно като последица от противоправно поведение от страна на
ответника, тъй като такова поведение не е доказано в хода на производството. В допълнение
на това депозираните фактури с въззивната жалба не следва да бъдат кредитирани,
доколкото същите са представени в противоречие с разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК.
Неоснователни се явяват и оплакванията за неправилност на постановеното решение поради
наличието на противоречиви показания. Въз основа на изслушаните в първоинстанционното
производство свидетелски показания по несъмнен начин се доказва реализиране на състава
по чл. 45 ЗЗД от страна на ответниците, с което са причинени неимуществени вреди на
ищеца К. и същевременно не са доказани предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на
предявените от ответниците насрещни искове. Неоснователни се явяват и оплакванията за
недобросъвестност на свидетелите Б. и К. като граждани, тъй като твърдения относно
личния им живот нямат пряко отношение към качеството им на свидетели и към
достоверността на възприетите от тях факти от обективната действителност.
Тъй като настоящата инстанция достига до еднакви правни изводи относно наличието на
основание за ангажиране на деликтната отговорност на ответниците за причинени
неимуществени вреди, относно размера на справедливото обезщетение, както и относно
неоснователността на предявените насрещни искове, то обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция ответниците –
въззивници следва да бъде осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 400, 00 лв., представляващи разноски за настоящата съдебна инстанция.
С оглед на цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20156946 от 14.07.2021 г., постановено по гр.д.
№48475/2020 г., по описа на СРС, 42 с-в, в частта, с която частично са уважени предявените
от А. М. К. А. М. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, бул. *******, ******* против З.
Н. В., ЕГН: ********** и В. К. В., ЕГН: ********** и двете с адрес: гр. София, бул.
*******, ******* субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД,
вр. чл. 50 ЗЗД за сумата от 1000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди за периода м. 02.2018г. – м. 06.2020г., ведно със законната лихва
7
върху главницата, считано от датата на предявяване на иска (07.10.2020г.) до окончателното
изплащане на вземането, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от З. Н. В. и В.
К. В. против А. М. К. насрещни субективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение, както следва: за В. К. В. – 1040, 00 лева
обезщетение за имуществени вреди за посещение за психолог, 2000, 00 лева обезщетение за
неимуществени вреди, за З. Н. В. – 2000, 00 лева обезщетение за неимуществени вреди.
ОСЪЖДА З. Н. В., ЕГН: ********** и В. К. В., ЕГН: ********** и двете с адрес: гр.
София, бул. *******, ******* да заплатят на А. М. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
бул. *******, ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 400, 00 лева,
представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕ №20156946 от 14.07.2021 г., постановено по гр.д. №48475/2020 г., по
описа на СРС, 42 с-в, в частта, с която предявените от А. М. К. А. М. К., ЕГН: **********,
с адрес: гр. София, бул. *******, ******* против З. Н. В., ЕГН: ********** и В. К. В., ЕГН:
********** и двете с адрес: гр. София, бул. *******, ******* пасивно субективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 50 ЗЗД са отхвърлени в
частта за разликата над 1000, 00 лева до пълния претендиран размер от 5 000, 00 лева, както
и в частта, с която е отхвърлена претенцията за присъждане на лихва за забава за периода
01.02.2018г. – 06.10.2020г. е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8