№ 150
гр. Дупница, 18.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирослав Р. Саневски
при участието на секретаря Ива Д. Г.
като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело №
20241510102455 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
„ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ж.к. „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, е предявило срещу Б. В. С.,
ЕГН: **********, искове с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК, вр. с чл. 9 и сл. от
ЗПК.
Ищецът твърди, че на 28.02.2018г. между страните бил сключен договор за
потребителски кредит ***, съгласно който ищецът предоставил на ответника сума в общ
размер на 5318.66 лв., като отпуснатия кредит включва еднократна такса за оценка на риска
в размер на 569.86 лв., дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се
от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план.
Съгласно чл. 7.2.2 от Договора, в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи
някоя от застраховките, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент
при условията на чл. 19 от договора, частта от кредита, представляваща сумите за
застраховките, се превежда от кредитора за сметка на кредитополучателя по банкова сметка
на застрахователя. В настоящия случай потребителят е пожелал да сключи застраховка
„Bank Живот Агент“ в размер на 748.80 лв.
Общото крайно задължение но Договора възлиза на 9467.30 лв., която сума е
разсрочена на 48 погасителни месечни вноски (47 по 197.23 лв., ведно с последна
изравнителна в размер на 197.49 лв.). Уговореният между страните лихвен процент, с който
се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент е в размер на
1
31,84 %. Така предоставената сума кредитополучателят се е задължил да върне на месечни
вноски, всяка включваща 2 /два/ компонента: главница и договорна лихва.
Длъжникът е преустановил плащанията по договора, а на 05.03.2022г. е настъпил
крайният падеж на договора.
Към дата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 417 от ГПК (14.02.2024г.), задължението на ответника С. по договора, е било в размер
на 6629.09 лева, от които 4421.37 лв.-главница и 2207.72 лв.-договорна лихва. Отделно от
това, ответникът дължи и 3343.19 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Поради неплащане на дължимите суми, ищецът депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение за процесните суми. По образуваното ч.гр.д.№ 322/2024г. по описа на
РС-Дупница била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК,
срещу която длъжникът възразил в законоустановения срок.
С оглед изложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че същият му дължи сума в общ размер на 9972.28
лв., от които: неизплатена главница в размер на 4421.37 лв., ведно със законната лихва,
считано от дата на подаване на Заявлението по 417 от ГПК (14.02.2024г.) до окончателното
изплащане на задължението, сумата от 2207.72 лв.-договорна лихва за периода от
05.10.2018г. до 05.03.2022г. и сумата от 3343.19 лв.- обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 05.10.2018г. до 06.02.2024г.
В срока за отговор на исковата молба е депозиран такъв от ответника, с който се
изразява становище за неоснователност на предявения иск. Ответникът не оспорва
наличието на договорно правоотношение по твърдения договор, по който е получил от
ищеца потребителски кредит в размер на 4000.00 лв.. Прави възражение за нищожност на
договора за потребителски кредит, поради противоречието му с императивни норми на ЗПК
и ЗЗП и добрите нрави, поради което счита, че дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, която към момента възлиза на 2816.62 лв., след заплатените от него суми в размер
на общо 1193.38 лв. Излага пространни правни съображения в тази насока. Отделно прави
възражение за погасяване на част от претендираните суми по давност.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
Видно от приетите като доказателства по делото Договор за потребителски кредит
*** от 28.02.2018г., Заявление - декларация за установяване на договорни отношения от
28.02.2018г., Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, Застрахователно удостоверение № 81001NLB201170004444192018
по Групова застрахователна полица №81001NLB2011, Рамков договор за платежни услуги на
физически лица от 28.02.2018г., Искане за откриване на банкова сметка и Декларация от
28.02.2018г., между страните е сключен гореописания договор за потребителски кредит,
съгласно който ищецът е предоставил на ответника сума в общ размер на 5318.66 лв., като
2
отпуснатия кредит включва еднократна такса за оценка на риска в размер на 569.86 лв.,
дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се от кредитора и се
възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план. В
настоящия случай потребителят е пожелал да сключи застраховка „Bank Живот Агент“ в
размер на 748.80 лв., която сума е преведена на застрахователя „Уника Живот“ за заплащане
на застрахователни премии по избраните от потребителя застраховки.
Ответникът се е задължил да заплати на кредитора 48 погасителни месечни вноски за
периода от 05.04.2018г. до 05.03.2022г., като падежът на всяка вноска е 05-то число на
съответния месец, уговорен е годишен процент на разходите 46,41 % и годишен лихвен
процент 31,84 %, а общата стойност на плащанията е 9467.30 лв. Договорът съдържа
погасителен план, в чл. 11.2. от същият, като е посочена всяка от 48 - те погасителни
месечни вноски, техният размер и падеж. В чл. 16. 2. от договора е уговорено, че вземането
става изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят просрочи три поредни месечни
вноски, считано от падежната дата на третата пропусната месечна вноска.
Ответникът е преустановил плащанията по договора, а на 05.03.2022г. е настъпил
крайният падеж на договора.
От заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че размерът на плащанията от ответника по Договор за потребителски кредит
№**********/28.02.2018г. са в размер на 2933,12 лв. С тези плащания са погасени
съответно: главница в размер на 897,29лв, договорна лихва в размер на 1940,92лв. и
обезщетения за забава 94,91лв.
Незаплатената главница по Договора за кредит към 14.02.2024г. е в размер на
4421,37лв., а незаплатената договорна лихва е в размер на 2207,72лв.
Незаплатените обезщетения за забава по Договора за кредит към 07.02.2024г. са в
размер на 3 349,31лв.
Незаплатеното обезщетение за забава на просрочената главница от 4 421,37лв. за
периода от 08.02.2024г. до 13.02.2025г. е в размер на 621,89лв.
Общият размер на дължимото обезщетение за забава към 13.02.2025г. е в размер на 3
971,20лв.
Приложено е ч.гр.д. № 322/2024г. по описа на РС - Дупница, по което е подадено
възражението от ответника по настоящото дело и са приложени доказателства за спазване на
срока по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК.
Съобразно установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи,
че ответникът дължи сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
322/2024г. по описа на РС - Дупница. Искът е предявен от процесуално легитимирана страна
и при наличието на правен интерес, поради което е процесуално допустим. Правният
3
интерес от воденето му се обосновава с издадена срещу ответника в полза на ищеца заповед
за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК относно вземанията, предмет
на настоящото производство, срещу която е постъпило възражение в срока по чл. 414, ал. 2
от ГПК. Искът за установяване на вземането е подаден в преклузивния срок по чл. 415, ал. 1
от ГПК. В тежест на ищеца е да докаже наличие на облигационни отношения между
страните, произтичащи от договор за паричен заем, изпълнение на задължението си по
договора за предаване на парична сума в заем на ответника, както и размера на претенциите
си.
На първо място, не е спорно между страните, а се установява и от събраните по
делото доказателства че на 28.02.2018г. между страните е сключен договор за потребителски
кредит, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от 4000 лева, с краен
падеж 05.03.2022г., като отпуснатия кредит включва еднократна такса за оценка на риска в
размер на 569.86 лв., дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се от
кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план. В настоящия случай потребителят е пожелал да сключи застраховка
„Bank Живот Агент“ в размер на 748.80 лв., която сума е преведена на застрахователя
„Уника Живот“ за заплащане на застрахователни премии по избраните от потребителя
застраховки.
Относно сключения между страните договор за потребителски, съдът намира да важат
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай,
доколкото процесният кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено
задължение по договор за потребителски кредит, по което длъжникът има качеството на
"потребител", от което следва, че съдът е задължен да провери дали договорът съответства
на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в
разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в
политиките на Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на потребителите
реципира редица норми от европейското законодателство и в частност от Директива 93/13 за
неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 98/27/ЕО на ЕП и Съвета
за исковете за защита на потребителите.
Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат обективна
4
отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза,
когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си, извън
основанията по чл. 143 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП включените в потребителските договори
неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за
да бъде нищожна съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две
предпоставки: клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може
да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на
потребителя; 2/ клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи
на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са посочени 19 примера на
неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща неравноправните клаузи в потребителските
договори, предвижда, че такава е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата на доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля
/т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Отпуснатият заем на ищеца като физическо лице, представлява предоставяне на
финансова услуга по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП и същият има качеството на
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, както и по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. В
чл.10 и чл.11 от ЗПК се съдържат императивни изисквания, относно формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в ССЕ начин. Неспазването на това
изискване води до недействителност на договора за кредит.
Съгласно чл.16 от ЗПК, задължение на кредитора е, преди да предостави заемните
средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи, настоящи или
бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора /, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК,
общ разход по кредита за потребителя, са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
5
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит.
Разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК предвижда, че при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, като тази разпоредба се отнася до
неизпълнение от страна на потребителя на неговото основно задължение да върне кредита,
който му е предоставен, а не до неизпълнение на други задължения.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР по кредита не може да бъде по – висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения. Разпоредбата на чл.21 от ЗПК
предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според действащата към момента на
сключване на процесния договор редакция на чл.22 от ЗПК , когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7– т.9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 от ЗПК е посочено също, че за
договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 от ЗЗП.
В процесния случай при определяне на ГПР по кредита, не са били включени всички
съпътстващи такси и разходи по кредита, поради което съдът намира, че сключеният между
страните договор за кредит само формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. В действителност обаче, както се установява от заключението на изготвената по делото
съдебно – счетоводна експертиза, което съдът изцяло кредитира като компетентно, пълно и
обосновано, размерите на посочените в договора ГПР и общо дължима сума, не
съответстват на действителните такива изводимо от задълженията, които потребителят е
поел, тъй като процента, с който би се оскъпил кредита, след като в него се включи и всички
съпътстващи такси и разходи, задължението за заплащане на кредита е 65.11%. По този
начин се получава общ ГПР, надвишаващ повече от пет пъти размерът на законната лихва за
забава. При това положение нарушена се явява разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като
за потребителя не съществува яснота какъв е точния размер на задължението му и каква е
общата стойност на кредита.
Поетото от ищеца, в качеството му на потребител по договора задължение за
заплащане на допълнителни разходи е довело до съществено оскъпяване на предоставения
му кредит. Това задължение по естеството си представлява скрита лихва, водеща до
неоправдано от законова гледна точка обогатяване на заемодателя.Този разход е следвало да
бъде включен в ГПР, но същият не е бил взет предвид от кредитодателя при изчисляването
на посочения в договора за заем ГПР. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която е
императивна по своя характер е в защита на обществения интерес и цели потребителят да не
бъде поставен в положение, при което договорът за кредит да се явява свръх обременителен
за него. В случая обаче, предвидените в договора за заем допълнителни плащания на
застрахователна премия и такса за оценка на риска заобикаля изискването на чл.19, ал.4 от
ЗПК относно максималния размер на ГПР.
6
Договорките за заплащане на застрахователна премия и такса за оценка на риска, при
които е сключен договора за заем, са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
потребителя и кредитора, поради което същите представляват неравноправни клаузи по
смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП.
С оглед неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и поради нарушаване на
изискванията на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, съдът намира, че целия договор за паричен заем е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК.
В практиката на ВКС е прието, че добросъвестността по принцип се свързва с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието
на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в противоречие
с нормите на добросъвестността е уговорено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя под формата на скрит разход по кредита, което води до явна нееквивалентност
на престациите, като се касае за договор, сключен за период време, с размер на действително
ГПР повече от пет пъти по – висок от размера на законната лихва по просрочени
задължения, по който договор ищецът е икономически по – слаб субект и не е могъл да
влияе върху съдържанието на договора, а рискът от неплатежоспособност остава единствено
за него.
По отношение на сумата 569.86 лева, представляваща такса за оценка на риска,
дължима в деня на подписване на процесния договор, следва да се изтъкнат и следните
съображения: Уговорката за такса за оценка на риска е нищожна, тъй като не отговаря на
изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. Посочената таксата е уговорена в чл. 7. 1 от договора
като задължителна. Според тази клауза таксата е еднократна, дължима в деня на подписване
на договора за кредит, финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с
дължимите месечни вноски съгласно погасителния план и предвид заявеното му желание в
искането-декларация. Съдът счита, че посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като е неясна - не става ясно за какво точно действие (услуга) се
дължи въпросната такса. Следователно се заобикалят изискванията на закона и като такава
клаузата е нищожна по аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съдът счита също така, че доколкото
оценката на риска предхожда сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на
кредита, във връзка с което кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони,
на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата противоречи и на чл. 16 ЗПК, която предвижда
императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди
да предостави кредит на последния. Клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска,
на практика прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
7
на кандидатстващите за кредит, вменени й с посочената нормата и води до неоправдано
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора.
В тази случаи, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК постановява, че потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Видно от заключението по извършената по делото съдебно-икономическа експертиза,
се установява, че общо платените по договора за кредит суми от длъжника са в размер на
2933.12 лв., като по делото няма данни останалия дължим размер на чистата стойност на
кредита до предоставената в заем сума от 4000.00 лв. да е погасен. Това означава, че искът за
главницата, представляваща предоставената в заем чистата стойност на кредита по чл. 23 от
ЗПК се явява основателен за дължимия остатък на сумата от 1066.88 лв., ведно с акцесорната
претенция от датата на депозиране на заявлението до окончателното й изплащане. В
останалата част над дължимия размер от 1066.88 лв., до претендирания от 9972.28 лв., искът
се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
Предвид всичко гореизложено следва да се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищцовото дружество единствено сума в размер на 1066.88 лв.,
представляваща остатък от дължимата главница по сключения между страните договор за
потребителски кредит. В останалите части, искът следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен.
На осн.чл. 11г, ал. 2 от ТР № 4/14 г. на ВКС съдът следва да се произнесе по
разноските от заповедното и исково производство, с оглед изхода на спора. Разноските се
дължат съразмерно с уважената част, поради което по заповедното производство ответникът
ще дължи разноски в размер на 26.69 лв.
Искане за заплащане на разноски по делото е направил ищецът по списък на
разноските по чл. 80 ГПК. Този списък включва и разноските по заповедното производство,
които няма да бъдат обсъждани, тъй като по-горе съдът се произнесе по тях, съобразно
изхода на делото и задължителната съдебна практика. По настоящото производство се
претендира заплащане на д.т. 199.45 лв., депозит за вещо лице в размер на 300.00 лв. и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00 лв. Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК
възнаграждението за юрисконсулт в случая се определя на осн.чл. 37 от ЗПП във вр. с чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и е от 100 до 300 лв. Съдът счита, че
в настоящия казус възнаграждението следва да бъде в размер от 100.00 лв. и по този начин
разноските общо на ищеца са в размер на 599.45 лв. Съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски по исковото
производство в размер на 64.13 лв.
Ответникът също има право на разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от исковете, в размер на 535.81 лв.
Така мотивиран, съдът
8
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника Б. В. С., ЕГН:
**********, с адрес: ***, че на основание чл. 422 вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 79, ал.
1, чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, че същият дължи на ищеца „ТИ БИ АЙ
БАНК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, следните неплатени парични задължения
по сключения между страните Договор за потребителски кредит №**********/28.02.2018г.,
а именно: сумата от 1066.88 лв. /хиляда шестдесет и шест лева и осемдесет и осем
стотинки/, представляваща остатък от неплатената главница, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 14.02.2024 год. до окончателното
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за дължимост на главницата в останалата
част над уважения размер от 1066.88 лв. до претендирания размер от 4421.37 лв. (четири
хиляди четиристотин двадесет и един лева и тридесет и седем стотинки), както и изцяло
исковете за дължимост на сумата от 2207.72 лв. (две хиляди двеста и седем лева и
седемдесет и две стотинки) – договорна /вънаградителна/ лихва за периода от 05.10.2018
год. до 05.03.2022 год., и сумата от 3343.19 лв. (три хиляди триста четиридесет и три лева и
деветнадесет стотинки), представляваща лихва за забава, начислена за периода от
05.10.2018г. до 06.02.2024г., като неоснователни.
ОСЪЖДА Б. В. С., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „ТИ БИ АЙ
БАНК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, направените разноски в настоящото
исково производство в размер на 64.13 лв. (шестдесет и четири лева и тринадесет
стотинки), както и разноските в заповедното производство по ч.гр.д. № 322/2024г. по описа
на ДРС, в размер на 26.69 лв. (двадесет и шест лева и шестдесет и девет стотинки),
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на
Б. В. С., ЕГН: **********, с адрес: ***, направените разноски в настоящото исково
производство в размер на 535.81 лв. (петстотин тридесет и пет лева и осемдесет и една
стотинки), съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Кюстендилския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
9