Р Е Ш Е Н И Е
Номер 261674 Година 09.06.2021 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Районен съд ХІІІ граждански състав
На единадесети май две хиляди и двадесет и първа година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ЛИЧЕВА-ГУРГОВА
Секретар: МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 5269 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по иск
с правно основание член 26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Х.Н.К. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Е.И.,
със съдебен адрес:***, в исковата си
молба против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: *******, представлявано от С.К.К., иска от съда да прогласи за нищожен договор
за кредит с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД от 09.01.2019 г.
При
условията на евентуалност, в случай че съдът не уважи първоначалния иск, да
прогласи нищожността на клаузата на чл.4, ал.2 от договора за кредит като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Твърди, че на 09.01.2019 г. сключила с ответното дружество договор за кредит, по
силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 3
000,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 35,00%, годишен процент на
разходите - 41,71% и срок за погасяване на заема в седмици: 34, с размер на
седмична погасителна вноска 303,20 лева.
Твърди, че съгласно чл.
4 от договора, договорът за заем следва да бъде обезпечен с поне едно от
следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател
за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход
да е в размер над 1000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
заемателили поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статут не по - лош от „Редовен" или да представи
банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на
валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на задължението по договора. В
случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в
чл.4, ал.1 от договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на
1 778,03 лева, която той следва да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулира седмична вноска за неустойка в
размер на 104,59 лева, с която неустойка падежното вземане нараства значително.
Твърди, че е усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължи
плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради
следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
35,00% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Поради
по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент па
разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но
същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.2 от договора в
действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10
от ЗПК. Считам, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 35,00 %,
към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба визирана в чл.4,
ал.2 от договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатява се
нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията
на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното
съглашение.
Възнаградителната лихва
съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Или както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на
ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за
нарушение, водещо до нищожност ..."
Твърди, че когато
едната престация била предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се
съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока,
за който се уговаряло връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен /доколкото цената калкулирала и риска на заемодателя от
невъзможността да си върне заетата сума/.
Твърди, че съдебната
практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче
тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща
на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378Д8,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми
възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната
лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече
от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като
критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това,
че тя не отговаряла на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в чл.4, ал.2
от договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала
договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в
разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите,
въз основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно се явявали нищожни.
Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало
да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и
такова задължение не е възникнало за ищеца.
Аргументите, че
договореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави,
тъй като тя не отговаря на действителните параметри по договора, с която следва
да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите,
са следните: Съгласно чл.4, ал.2 от договора, заемополучателят следвало да
представи обезпечение визирано в чл.4, ал.1 от договора, същият дължи неустойка
на кредитора в размер на 1 778,03 лева.
Твърди, че през 2014 г.
била въведена закрилна норма с нови три алинеи на чл. 19 ЗГГК, като били
обявени за нищожни уговорки за размер на разходи, надхвърлящи пет пъти размера
па законната лихва. Видно от мотивите за това нововъведение (изявени при
пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение
и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г.,
42-то НС) законодателят целил постигане именно на справедлив баланс между
интересите на кредитополучателите и кредитодателите. Чрез промяната се
осъществявала защита на потребителите на „бързи" небанкови кредити,
изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност (влошено
имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече
задлъжиялост) или ниска информираност и на професионалните заемодатели,
опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на
висок брой свои клиенти. До тази законодателна намеса се стигнало, за да се
преустанови злоупотребата с договорната свобода при която икономически
по-силниятучастник в оборота (в случая търговец, разполагащ със свободни
средства предназначени за извличане па печалба) налагал на по-слабия си клиент
(търсещ спешно финансиране извън специализирания банков пазар)условия, при
които да реализира необосновано висок приход, чрез добавяне па неясни по вид
разходи към икономически обоснования размер на цена на рисково кредитиране. Тези фирми осъществявали търговия, в която планирали отнапред като загуби
преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно целяли компенсирането им
с планирани приходи само от някои от клиентите на търговеца. При такова определяне
на цените на предоставената услуга или търговецът се освобождавал от грижата да
договаря разумно и добросъвестно, преценявайки платежоспособността на всички
свои клиенти, като прехвърлял с високата цена на малкото платежоспособни
длъжници риска от неизпълнение на мнозинството или (при полагане на съответната
грижа и подбор на предимно платежоспособни клиенти) си осигурявал източник на
приход значително надхвърлящ както разходите за дейността му, така и обичайната
печалба, без да предоставя насрещно каквато и да е престация над обичайно
банково кредитиране. Именно този обществено неприемлив резултат наложил и
по-новата законодателна уредба.
За да заобиколят
материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да
поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да
отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови
гаранции. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на
тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не
могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции
- заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за
осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване
на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба,
която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като
същевременно преодоляли законовото изискване за таван на лихвените нива и
другите разходи по предоставената в заем сума.
Твърди, че преценката за
действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало
да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следвало да се
извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по
т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им
на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с
неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно
изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството,
но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на
доверителя ми съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на
ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите
от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика
и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и
санкционна функция.
Твърди, че неустойката
за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне
на банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна
функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха
настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 89,16 лева била загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е близо 1/3
от заетата сума в размер на 300, 00 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с
последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията
си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по
дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване
на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението
за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
На плоскостта на
конкретния казус били предвидени следните ограничения, създаващи условия
кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение:
•
за кредит от 3000,00 лева, заемателят се е задължил да осигури поръчителство на физическо лице с
трудово възнаграждение в размер на най- малко 1000,00 лева, т.е. лица, които
месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем
сума.
•
Ограничение в процесния
договор за заем било налице и по отношение на изискванията относно лицата,
които може да поръчителстват - те могат да бъдат само физически, не и
юридически лица.
•
Гарантите трябвало да
получават минимален осигурителен доход поне 1000,00 лева, която трябва да
произтича само от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението
относно получавания трудов доход е необосновано, тьй като физическо лице
може да получава доходи от граждански правоотношения, например като
управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да
разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл.
133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в
ущърб на потребителя, небанковата финансова институция поставила към нея
неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗГЖ.
Твърди, че неустойката
била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла
извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения,
легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на
договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение
от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят
поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на
някои от тях, той да не отпусне заема.
Дори да се приеме, че
кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си
осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за
осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя
на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може
да се удовлетвори за вземанията си. Явно е, че кредитодателят не е търсил
обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок
за осигуряване на поръчители- едва три дни след сключване на договора. Поставянето
на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на
Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива
2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността
на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от
разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в
съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин
или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на
такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да
се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита
на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение
от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Твърди, че в този смисъл
клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители била
в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
дттьжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е
отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа
към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела
С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Твърди, че кредиторът в
настоящият случай е поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално
обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя били
самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение за предварителна
оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не може да черпи права за себе си от собственото си противоправно
поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Твърди, че неустойката
по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за
обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо
лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им
препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да
създаде предпоставки за начисляването на неустойката.
По изложените
съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите
й функции.
Твърди, че поради невключването на
неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение,
тъй като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявал „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д,
ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.
Съгласно чл.22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде
посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за
потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, поради което ответникът нямал правно основание да
претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено
вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част
от компонентите на ГПР.
Защитата на
потребителите била въздигната в конституционен принцип в разпоредбата на чл.
19, ал. 2 Конституцията на РБ и е една от основните защитни политики на
Европейски съюз. Нормите, регламентиращи потребителската защита имат характера
на императивни и специални такива. Специалните основания за недействителност на
договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК са въведени с оглед засилена защита на
потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е
в неравностойно положение, предвид характера на договора като едностранен
търговски и специфичната специализирана и сложно организирана финансова
материя.
Обстоятелствата по чл.
22 ЗПК създавали висок риск за средния потребител да претърпи вреди от
недобросъвестно, непълно или подвеждащо предоставяне на информация от
търговеца, или поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя
да осмисли предоставената му информация, ако тя не е предоставена на разбираем
език и подходящ аналитичен вид.
Съгласно чл. 26, ал. 4
от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността
на отделни части от договора могло да доведе до нищожност на целия договор, само
ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона
или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на
договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не биха
могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като
законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с
оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на
ЕС, с които било дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени
да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно
нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази
договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя
съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би
могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13
относно неравноправнте клаузи понеже би способствало за премахването на
възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез
самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя /виж дело
С-618/10, Banco Espanol de
Credito SA, дело C-488/11, Dirk Frederik Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito и C-397/11,
Erika Joros/.
Неприложима била и
втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски
кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, тъй като той
нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Поради това се формирал изводът, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожността
на целия договор. Аргумент за недействителност на договора на това основание
може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания
към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и
чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се явява изцяло недействителен.
От изложеното следвало,
че законът поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на
заемните средства - поради възмездния характер на договора за потребителски
кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата
и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва
да бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за
потребителски кредит - лихвения процент- представляваща част от същественото
съдържание на договора прави цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение
отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приема, че Директивата допуска
възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или
доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи,
да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира
по-добра защита на потребителя (вж. в този смисъл Решение по делоС-453/10, Perenicova
и Perenic,, точка 35 и С-397/11, Erika
Joros, точка 47).
ОТВЕТНИКЪТ „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с отговора на исковата молба заявява, че
предявените искове са недопустими поради липса на правен интерес у ищцата да
предяви същите поради заплащане на задълженията си по посочения договор.
По
отношение на основателността, счита че твърдението на ищеца, че уговорената
неустойка е добавък към договорната лихва е невярно и неаргументирано.
Оспорва
главния иск и предявения такъв при условията на евентуалност.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
От представените и събрани
по делото доказателства се установява, че между страните по делото е бил
сключен договор за паричен заем № 3414885 от 09.01.2019 г. за сумата от 3000,00
лева и общо задължение от 3 376,37 лева, при 17 двуседмични вноски, всяка в
размер на 198,61 лева, ГПР 41,71 %, ГЛП 35 %, лихвен процент на ден 0,10 %.
По делото е приета като
доказателство съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че Размерът
на ГПР/годишния процент на разходите/ по процесния договор за потребителски
кредит 3414855от 09.01.2019 г., изчислен съобразно формулата, определена по
силата на Приложение №1 към чл.19 ал.2 от ЗПК, е 41,71 %. В ГПР, като разход на
заемодателя била включена само договорна лихва.
Съгласно заключението,
процентът с който би се оскъпил кредита
с постигнатата договорка за заплащане на неустойка за
обезпечение/поръчителство/ в чл.4, ал.2 от процесния договор е: годишен процент
на неустойката спрямо главницата по кредита
88,99 %; месечен процент на неустойката спрямо главницата по кредита
11,11%.
При така установената фактическа обстановка,
съдът приема за установено от правна страна следното:
Накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран,
но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедаивостта, на добросъвестността
в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
В
конкретния случай се установява липса па еквивалентност на насрещните престации,
или вземането на едната страна е в размер, който чувствително надвишава насрещната
престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване.
Съдебната
практика за нищожност на договор поради накърняване па добрите нрави приема, че
"добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна
категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правми норми, при приложението на конто съдът
прави конкретна преценка па обстоятелствата. Във вески отделен случай, въз
основа на доводите па страните и събрапите доказателства по конкретного дело,
съдът може да преценн дали поведението на конкретния правен субект съетавлява действие,
което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел
извличане па собствена изгода.
Видно от приетите по делото доказателства се
установява, че в процесния Договор за потребителски кредит № ************* г.
за сумата от 3000,00 лева, със срок за издължаване 34 седмици, е договорена
възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на от 35 % от стойността на
заема.
Лихвата
по договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към
датата на сключване на порцесния договор обективен критерий за преценка дали с
клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са
създаденн условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва да се
съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме
като максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената
съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК
от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане
на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава (в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г на ВКС по гр. д.
№ 315/2005 г.. II г о, и др). В случая това съотношение не е налице.
Договорената между страните годншна лихва в размер 35 % надхвърля значително
размера на законната такава и 10 пункта надбавка, поради което уговорката
противоречи на добрите нрави и е нищожна, Съотнесени тези критерии и към
клаузата с уговорения ГПР от 41,71 %, също обосновават нейната иищожност.
Посочените клаузи от процесния договор нарушават принципа на справедливост и
създават условия за неоснователно обогатяване на ответника.
Налице
е явна нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не
установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по
процесния договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните
престацни при установената стойност на заема и недоказаноетта на значителни
разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договорянето на такива високи проценти.
Видно
от зключението на вещото лице М.М., беше установено че процентът, с който се
оскъпява кредита с постигнатата договорка
за заплащане на неустойка за
обезпечение е на годишна база 88,90%, а на месечна база 11,11%, което
противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и на добрите нрави.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен
характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това
въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от
договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В
случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение.
Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и
неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за
връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин
относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за представянето му,
че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава
единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е
несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемателя.
Съгласно
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече иищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези
-нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента
възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на
закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не
са включени двете клаузи, като се изходи и от характера на този договор, който
е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита
и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванята
на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР Предвид
на това и след като калузите в процесния договор, като нищожни не пораждат
правно действие, то договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9
и т. 10 във вр. с чл.26, ал.1, пр.З ЗЗД следва да се прогласи за
недействителен.
С
оглед уважаване първоначално предявения иск, съдът не следва да се произнася по
предявения такъв при условията на евентуалност.
С
оглед на горното, съдът намира, че договорът следва да се прогласи за нищожен
на на осн чл.26 ал.1 ЗЗД и във вр. с чл.22 във вр. с чл.11,т.9 и 10 ЗПК.
На
основание чл. 78 от ГПК, следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
направени по делото разноски в общ размер на 943,18 лева , от които 150,00 лева
за възнаграждение на вещо лице, 206,18 лева държавна такса и 587,00 за
адвокатски хонорар по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА
ЗА НИЩОЖЕН
Договор за паричен заем №*******от ***** г., сключен
между Х.Н.К. ЕГН
**********, с адрес: ***, чрез адв. Е.И., със съдебен адрес:*** и „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 1*******, със седалище и адрес
на управление: гр. ********, представлявано от С. К.К., поради противоречие с
добрите нрави на осн чл.26, ал.1 ЗЗД и
във вр. с чл.22 във вр. с чл.11, т.9 и т.10
от ЗПК.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр*********, представлявано от С. К. К., да заплати на Х.Н.К. ЕГН
**********, с адрес: ***, чрез адв. Е.И., със съдебен адрес:***, направени по делото разноски в
размер на 356,18(триста петдесет и шест лева и 18 ст.) лева.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК********със седалище и адрес на управление: гр************,
представлявано от С.К.К., да заплати на адвокат Е.И., с
адрес: ***, сумата от 587,00(петстотин осемдесет и седем)лева,
представляваща адвокатски хонорар по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва
пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на съобщение до страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Мария Личева – Гургова
Вярно с оригинала.
Секретар: Н.Н.