№ 1250
гр. София, 09.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Красимира Г. Г.а
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20231000502225 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №1419/21.03.2023 г. по гр. д. № 8072/2022 г. по описа на
Софийски градски съд е: осъдено „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК
*********, да заплати на З. Л. Б., с ЕГН **********, на основание чл. 432, ал.
1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, сума в размер на 100 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, по повод
настъпило на 16.10.2019 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със
законната лихва от 28.03.2020 г. до окончателното изплащане на вземането,
като е отхвърлена исковата претенция над присъдения размер 100000 лв. до
пълния предявен размер от 150000 лв., както и за законна лихва от 28.12.2019
г. до 27.03.2020 г. като неоснователна; осъдено „ДЗИ Общо застраховане“
ЕАД да заплати на З. Л. Б. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД, сума в размер на 1805,66 лв., представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, по повод настъпило на 16.10.2019 г.
пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от 28.03.2020 г.
до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлена исковата
претенция над присъдения размер 1805,66 лв. до пълния предявен размер от
7557,66 лв., както и за законна лихва от 28.12.2019 г. до 27.03.2020 г. като
неоснователна.
Посоченото решение е обжалвано от З. Л. Б., действаща чрез
процесуалния си представител, в неизгодните за нея отхвърлителни части – за
1
сумите съответно над 100 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000
лв. за неимуществените вреди, над 1805,66 лв. до пълния претендиран размер
от 7557,66 лв. за имуществените вреди, ведно със законна лихва за периода
от 28.12.2019 г. до 27.03.2020 г. Във въззивната жалба се излагат подробни
съображения, че решението в обжалваните части е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със
събраните доказателства. Твърди се, че първоинстанционният съд при
определяне на дължимия размер на обезщетението не се е съобразил с
настъпилите в резултат на процесното ПТП съществени телесни увреждания
и психически травми, принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и
установената съдебна практика. Заявява се, че поради пропуск
първоинстанционният съд не е констатирал, че по делото липсват всички
описани в депозирана по делото молба фактури и не е дал указания за тяхното
представяне в хода на съдебното дирене. Моли се решението да бъде
отменено в обжалваните части, а предявените искове да бъдат изцяло уважен,
като се присъдят направените пред двете инстанции разноски. С въззивната
жалба се отправя следното доказателствено искане: на основание чл. 266, ал. 3
ГПК да бъдат приети като доказателства: заверени с оригинала копия от
фактура № **********/21.10.2019 г. за сумата от 3390 лева с касов бон,
фактура № **********/21.10.2019 г. за сумата от 1980 лева с касов бон,
фактура № **********/28.10.2019 г. за сумата от 129 лева с касов бон,
фактура № **********/28.10.2019 г. за сумата от 195 лева с касов бон и
фактура № **********/01.11.2019 г. за сумата от 58 лева с касов бон.
В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство - „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, не е
депозирал отговор на въззивната жалба.
Предмет на настоящото въззивно производство е депозирана по реда на
чл. 263, ал. 2 ГПК насрещна въззивна жалба от страна на „ДЗИ Общо
застраховане“ ЕАД, действащо чрез процесуалния си представител, срещу
уважителните части на решение №1419/21.03.2023 г. за присъдените суми за
обезщетение на претърпените имуществени и неимуществени вреди, ведно с
присъдената законна лихва. В насрещната въззивна жалба се излагат
съображения, че първоинстанционният съд неправилно не е приел за
основателно направеното възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат. В тази насока се поддържа, че приетата съдебно-автотехническа
експертиза е непълна и необоснована, поради което е била оспорена от
процесуалния представител на „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД. Посочва се,
че неправилно СГС е отказал да допусне и назначи повторна такава
експертиза. Моли се да бъде отменено в обжалваните уважителни части
първоинстанционното решение, като се присъдят направените пред двете
инстанции разноски съобразно изхода на правния спор.
В установения от закона срок, въззиваемият по насрещната жалба и
ищец в първоинстанционното производство – З. Л. Б., действаща чрез
процесуалния си представител, е депозирала отговор, с който оспорва същата
2
като неоснователна.
Предмет на въззивното производство е и частна жалба на З. Л. Б.,
действаща чрез процесуалния си представител, с която се обжалва
определение № 6601 от 30.05.2023 г. по гр. дело №8072/2022 г., постановено
по реда на чл. 248 ГПК. С него е оставена без уважение молбата от
26.04.2023 г. за изменение на решението в частта му за разноските, като
присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА в полза на адв. Н. бъде
увеличено от 2 995,93 лева на 7 352 лева. В частната жалба се излагат
съображения, че СГС необосновано не е определил възнаграждението
съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно
независимо от формата на съединяване на исковете. Моли се да бъде
отменено определението и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по
чл. 38 ЗА в полза на адв. Н. в размер на 7 352 лева.
В установения от закона срок, ответника по частната жалба -
първоинстанционното производство – „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД не е
депозирало отговор.
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадена в срок от
активно легитимирани страни в процеса против съдебно решение, подлежащо
на въззивно обжалване, поради което са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество. Като допустима следва да бъде разгледана по
същество и частната жалба срещу определение № 6601 от 30.05.2023 г. по гр.
дело №8072/2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителни искове с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и
гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за
обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е
сключил договор за застраховка "Гражданска отговорност", обезпечаваща
неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква
имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две
групи материални предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият
виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-
3
следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2)
наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка "Гражданска отговорност" между делинквента и ответника –
застраховател.
В първоинстанционното производство е прието за безспорно
установено, че към датата на ПТП е налице валидно застрахователно
правоотношение по отношение на ответника „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД
и лек автомобил марка „Порше“, модел „Панамера“, с ДКН № ********,
управляван от М. Я. А., по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност.
Спорът в настоящото въззивно производство се съсредоточава върху
механизма на настъпването на ПТП, наличието на виновно и противоправно
поведение на водача на лек автомобил „Порше“ - М. Я. А. обстоятелствата,
наличието на причинно - следствената връзка между деликта и претърпените
вреди, дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за
справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера
на заместващото обезщетение, както и дали е налице съпричиняване по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, респективно каква е неговата степен, ако е
налице такова.
Видно е от обосновано кредитираната от първоинстанционния съд
автотехническа експертиза, че произшествието е настъпило на 16.10.2019 г. в
гр.София на ул. „Свето Преображение”, на прав пътен участък в
кръстовището с ул. „д-р Николай Николов”. ПТП е настъпило в светлата част
от денонощието с добра метеорологична видимост. Процесният лек
автомобил „Порше” се е движел по ул. „Свето Преображение” в лявата пътна
лента от двете с посока от ул. „Филип Аврамов“ към бул. „Ал. Малинов“ със
скорост на движение 60 км/ч. Приближавайки към кръстовището с ул. „д-р
Николай Николов”, в същото време, пострадалата пешеходка е предприела
пресичане на платното за движение на ул. „Свето Преображение”, от ляво
надясно за посоката му на движение. Пешеходката се е движела със спокоен
ход, като е преминала върху платното за движение за насрещнодвижещите се
автомобили на процесния и е навлязла върху пътната лента, по която се е
движил процесния автомобил. Водачът на лек автомобил „Порше“ не е
задействал спирачната система на автомобила с авариен режим и е
продължил движението си в първоначалната му посока и скорост.
Реализирало се е ПТП. Автомобилът с предната си лява част челно -
странично в зоната на ляв фар на автомобила е ударил пешеходката от
дясната й страна. Вследствие на удара, който е бил под масовият център на
тялото на пешеходката и частично страничен - приплъзващ за автомобила, тя
е била качена върху предния капак на автомобила, като е достигнала до
предното стъкло и го е счупила. След удара, тялото на пешеходката е било
отхвърлено напред и в ляво от автомобила, като се е установила на мястото,
където е констатирано петното от кръв в протокола за оглед на ПТП. След
удара водачът на процесния автомобил е отклонил автомобила в дясно, при
4
което с предното си дясно колело е достигнал до предно ляво колело на
паркиран автомобил в дясно и е реализирал удар в него. Скоростта на
процесния автомобил „Порше“, към момента на удара с пешеходката е била
около 60 км/ч. Няма данни за оставени спирачни следи от МПС преди
мястото на удара с пешеходката, от което се определя, че в тази зона той не е
спирал с авариен режим и не е намалявал скоростта си. Скоростта на
движение на пострадалата преди настъпването на удара, е била за спокоен ход
от 4,9км/ч. При установената скорост на движение на МПС от 60 км.ч.,
опасната зона за автомобила е 39,8 метра, с оглед отстоянието на автомобила
до удара от 85,71 метра се обосновава извод за предотвратимост на
произшествието. МПС е имало техническа възможност да спре преди мястото
на удара с пешеходката за момента, когато тя е стъпила върху платното за
движение за първи път.
Причина за произшествието са субективните действия на водача на
лекия автомобил със системите на управление на автомобила, който е
реагирал със закъснение, от което е последвал удар с пострадалото лице,
предприело пресичане на платното за движение на ул. „Свето Преображение“
в района на кръстовището с ул. „Д-р Николай Николов“. На мястото не е
имало обозначена пешеходна пътека с вертикална и хоризонтална
маркировка, но пресичането на пътното платно е в продължението на левия
тротоар на ул. Д-р Николай Николов.
От приетата от като компетентно изготвена и неоспорена от страните
съдебномедицинска експертиза в първоинстаницонното производство се
установява, че при процесното ПТП ищцата е получил съчетана травма на
глава и тяло, довела до: мозъчна контузия без неврологични усложнения, с
оглед становище на вещо лице в съдебно заседание проведено на 06.03.2023
г.; фрактура на раменната кост на десен горен крайник - открита,
полифрагментна, с последващо усложнение - инфекция на меките тъкани;
фрактура на улната с луксация на главичката на радиуса (обозначавана като
фрактура на монтежия); фрактура на радиуса на типично място на лява
ключица в средната й част; фрактури в гръден кош на 2-3-4-5 ребра по
дясната аксиларна линия, като 4 и 5- то ребра са фрактурирани на 2 места
(освен по аксиларната и по задната скапуларна линия); фрактура на дясна
лопатка; фрактури на двете рамена на дясната пубисна кост от таза; фрактури
на двете крила на сакрума (сакралната кост); фрактури на лумбални прешлени на
шиловидните (процеси спинози) и десните напречни израстъци (процеси
трансверзи) на Л 3, 4 и 5. Описаните травматични увреждания са се получили
по комбиниран механизъм на директната и индиректна травма, като ударите
по тялото на пострадалата от травмиращите тела (твърди повърхности) са
дошли предимно от дясната й страна.Този механизъм може да се получи при
удар от автомобил по пешеходец. Периодът на възстановяване на ищцата е 10
месеца до ниво на работоспособност, по данни на удължаваната от ТЕЛК
временна неработоспособност, в който ищцата е търпяла различни по
интензитет болки. Първия месец същите са били с висока първоначално и
5
после с умерена интензивност, като 10 дни след всяка от осемте проведени
оперативни интервенции, болката отново се е изостряла до такава с висока
интензивност. Към края на периода, особено след изваждане на имплантите
от дясното рамо и предмишница, болките са били слаби с тенденция до
утихване при покой на тялото. При ищцата има налични функционални
дефицити в движенията на дясната раменна става и китка, като следствие на
претърпените фрактури на раменната и лъчевата кости. Раменната кост е
претърпяла най-тежката травма, изразяваща се в открита фрактура на горния
й край и усложнена впоследствие с инфекция на раневите повърхности.
Импланта от костта е изваден, но поради многофрагментния характер на
фрактурата, същата, медицински не е възможно да бъде доведена до екзактно
анатомично възстановяване, което дава отражение в измерения съществен
функционален дефицит от около половината от нормалния възможен обем.
Този обем на движенията може още да се подобри при провеждане на
целенасочена рехабилитация на раменната става, но няма да се достигне до
известните нормални обеми. По отношение на фрактурата на лъчевата кост на
типично място, въпреки че там импланта е изваден, движенията са твърде
ограничени до половината от нормата, а за свиването в китката до 90%.
Китката е благоприятен терен за рехабилитация и при адекватна такава обема
на движенията там чувствително ще се подобри до близки до нормалното
параметри. За в бъдеще, ищцата ще изпитва дискомфорт от по-
продължителни движения на дясната ръка. Поставеният на лявата ключица
имплант е тежък, състои се от плака и 6 винта, които са си изпълнили
задачата по фиксирането на счупените фрагменти в благоприятни позиция и
към момента на изготвяне на експертизата пречат и дразнят кожата отдолу.
Ако ищцата е с дрехи с къс ръкав, то ще се виждат белезите по долната част
на рамото и тези над китката, а ако е без ръкави, то ще се виждат и тези по
горната част на рамото. Големия белег от 11 см. по хода на лявата ключица не
е видим. Телесните увреди, получени от ищцата, са съчетани травми на
раменен пояс и мишница, плюс контузия на мозъка, като тази контузия е в
резултат на процесното ПТП и не е отразена в окончателната диагноза. За
периода 2019 - 2022 ищцата е имала болки, но не са представени медицински
документи извън хоспитализациите, включително и за диагнозата
посттравматично стресово разстройство, както и документи за изживените
болки и страдания извън хоспитализациите.
Въззивният съд кредитира обсъдените автотехническа и
съдебномедицинска експертиза, тъй като те са изготвени след преценка на
всички относими документи, като са отговорили подробно на всички
поставени релевантни въпроси.
От свидетелските показания на разпитания в първоинстанционното
производство свидетел С. Г. Б. – съпруг на пострадалата, се установява, че
след процесното ПТП пострадалата е търпяла значителни болки, страдания,
неразположения. След изписването й от болницата, където престояла около
месец, се налагало да лежи, да е неподвижна. Нуждаела се е от непрекъснати
6
грижи - чужда помощ за хранене, за тоалет, за баня. Същата и към момента на
разпита продължава да изпитва физически болки и е с непреодолян страх от
пътно произшествие. Налице са проблеми със съня/ безсъние, кошмари/,
ограничение в социалните контакти, промяна в емоционалното състояние на
пострадалото лице, притеснения и срам от белезите от хирургичните
интервенции.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като,
преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. от чл. 172
ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават
се и от останалите събрани по делото доказателства. Субективните
възприятия за последиците върху психиката на пострадалата и изживените от
нея болки и страдания са непосредствени.
От установените по делото фактически обстоятелства се изяснява по
безспорен начин механизмът на настъпването на процесното ПТП и
наличието на причинно - следствената връзка между него и получените
увреждания на пострадалата, довели до претърпените неимуществени и
имуществени вреди. В тази насока възраженията за недоказаност на
въззивника „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД са бланкетни и напълно
неоснователни.
Относно наличието на виновно и противоправно поведение на водача
на лек автомобил „Порше“ - М. Я. А., следва да бъде посочено:
От приетите доказателства се установява, че осъщественото от М. А.
противоправно деяние се изразява в нарушение на правилата за движение по
пътищата съгласно чл. 21 ЗДВП. Същият се е движил с превишена скорост от
60 км. ч. в населено място при ограничение на скоростта от 50 км. ч. Водачът
е нарушил и разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДВП, съгласно които
водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства,
които управляват, при избиране скоростта на движението да се съобразяват с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да
спрат пред всяко предвидимо препятствие. В случай на необходимост са
длъжни да намалят скоростта и да спрат, когато възникне опасност за
движението. В конкретния случай А. е бил длъжен да намали скоростта и да
избегне удара, тъй като пешеходецът е бил видим за водача на МПС. Напълно
недоказано и несъстоятелно е възражението на застрахователя, че в случая е
било налице обективно обстоятелство, ограничаващо видимостта на водача.
От заключението на автотехническата експертиза, която въззивният съд
изцяло кредитира, се установява по категоричен начин, че ударът за водача на
МПС е бил предотвратим. В тази насока са измерени скоростта на движение и
отстоянието до мястото на удара. Експертизата обосновано заключава, че при
своевременна реакция на водача на МПС, би могъл да се предотврати
произшествието. В още по-голяма степен този извод се отнася и за движение
7
с по-ниска скорост от страна на водача на МПС. Въззивният съд не кредитира
свидетелските показания на разпитания в първоинстанционното производство
водач - М. А. в частта, отнасяща се до ограничаването на негова видимост от
преминаването на насрещно движещ се автомобил, както и в частта, с която
свидетелят отрича да се е движел с превишена скорост. В тези части
свидетелските му показания са едностранчиви, изолирани и пристрастни.
Относно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалата:
За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото
обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от
застрахователя чрез защитно възражение и да бъде доказан по категоричен
начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е
въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД
следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или
бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за
вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото
настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2
ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите
не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Определянето на степента
на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с
това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения,
довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен
действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на
пътното произшествие В този смисъл е съдебната практика, обективирана в
решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, II т. о., решение
№ 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, I т. о., решение № 117 от
8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от
27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., I т. о. и др.
В разглеждания случай безспорно е, че пострадалата към момента на
възникване на ПТП е била предприела пресичане на пътното платно на място
- продължение на тротоара на ул. „Д-р.Николай Николов“. Съгласно т. 54 от
ДР на ЗДВП "пешеходна пътека" е част от платното за движение, очертана
или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за
преминаване на пешеходци. На кръстовищата пешеходни пътеки са
продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение. От
друга страна е напълно недоказано твърдението на застрахователя за
нарушение от страна на пострадалата на разпоредбите на чл. 114, т. 1 и т. 2
ЗДВП. Не се установява тя внезапно да е навлязла на платното за движение.
Не се установява и тя да е предприела пресичане при ограничена видимост.
Поради изложено същата е могла да бъде забелязана от водача на МПС, който
е следвало да спре и да избегне удара й. Предвид това обоснован е изводът на
първоинстанционния съд, че не е налице основание за приложение на чл. 51,
ал. 2 ЗЗД.
8
Относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди:
При определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете
начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от
пострадалия болки и страдания, вследствие на причинените му травматични
увреждания, периодът за пълното възстановяване, неговата възраст,
причинените му неудобства и дискомфорт при социални контакти, социално-
икономическите условия в страната към момента на настъпване на
застрахователното събитие – в втората половина на 2019 г., както и високият
нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени
вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите, независимо от броя на пострадалите лица
(арг. чл. 492, т. 1 КЗ - в релевантната редакция на тази правна норма).
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени,
предвиденото в закона обезщетение е заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост
от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла
на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
При така изяснените правнозначими факти въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на пострадалата за причинените й от
противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди е в размер
на 120 000 лв. Наистина, законодателят е определил висок нормативен
максимум на застрахователното обезщетение за причинените от
застрахованото лице неимуществени вреди, независимо от броя на
пострадалите лица – арг. от чл. 492, т. 1 КЗ. Следователно, по този начин той
е целял заместващото обезщетение да отговаря на действително претъпените
болки и страдания. Но заместващото обезщетение представлява парично
право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на
имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият,
като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици
от причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно обществено-
икономическите условия в страната към момента на настъпване на
процесното застрахователно събитие – втората половина на 2019 г.,
наложилите се морални норми в обществото, самият механизъм на
причиняване на увреждането; респ. съобразно съдебната практика
справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни
травматични увреждания (мозъчна контузия без неврологични усложнения;
фрактура на раменната кост на десен горен крайник - открита,
полифрагментна, с последващо усложнение - инфекция на меките тъкани;
фрактура на улната с луксация на главичката на радиуса (обозначавана като
фрактура на монтежия); фрактура на радиуса на типично място на лява
ключица в средната й част; фрактури в гръден кош на 2-3-4-5 ребра по
9
дясната аксиларна линия, като 4 и 5- то ребра са фрактурирани на 2 места
(освен по аксиларната и по задната скапуларна линия); фрактура на дясна
лопатка; фрактури на двете рамена на дясната пубисна кост от таза; фрактури
на двете крила на сакрума (сакралната кост); фрактури на лумбални
прешлени на шиловидните (процеси спинози) и десните напречни израстъци
(процеси трансверзи) на Л 3, 4 и 5), на пострадалата на възраст - 49 години
при настъпване на процесното застрахователно събитие, настоящата съдебна
инстанция приема, че заместващото обезщетение за преживените от ищцата
болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП е в размер на сумата от
120 000 лв. Въззивният съд, при съобразяване с опитните правила, взема
предвид и правнорелевантния факт, че при настъпване на процесното ПТП
пострадалата като пешеходец неминуемо е изживяла силен стрес и уплаха.
Освен това в резултат на инцидента са останали трайни уреждания –
функционални дефицити в раменната става и китка на десен горен крайник,
които макар и да биха могли да се повлияят от рехабилитация, няма да бъдат
приведени в пълна норма на движение. В тази насока следва да съобразят
също така броят на проведените осем оперативни интервенции, във връзка с
фиксация на фрактурите, както и необходимостта от допълнителна - девета
оперативна интервенция по изваждане на метални импланти на лява ключица.
Пострадалата е търпяла съществен личен дискомфорт, причинен от
необходимостта от грижа и чужда помощ за период от поне девет месеца.
Претърпяното ПТП и получените увреждания в резултат на него са довили до
проблеми със съня/ безсъние, кошмари/, ограничение в социалните контакти,
промяна в емоционалното състояние на пострадалата, притеснения и срам от
останалите белезите от хирургичните интервенции.
С оглед на гореизложеното, въззивният съд приема, че заместващото
обезщетение на ищцата за причинените й неимуществени вреди в резултат от
процесното ПТП, възлиза на сумата от 120 000 лв., поради което предявеният
осъдителен иск следва да бъде уважен до този размер, а
първоинстанционното решение отменено в частта над присъдената сума от
100 000 лева до този размер и съответно потвърдено в останалата
отхвърлителна част над 120 000 лева до претендирания размер от 150 000 лв.
Относно размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди:
В хода на въззивното производство са приети като доказателства на
основание чл. 266, ал. 3 ГПК - фактура № **********/21.10.2019 г. за сумата
от 3390 лева с касов бон, фактура № **********/21.10.2019 г. за сумата от
1980 лева с касов бон, фактура № **********/28.10.2019 г. за сумата от 129
лева с касов бон, фактура № **********/28.10.2019 г. за сумата от 195 лева с
касов бон и фактура № **********/01.11.2019 г. за сумата от 58 лева с касов
бон на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Същите са били описани като
приложения към исковата молба, но поради пропуск не е констатирано от
първоинстанционния съд, че реално не са приложени. От приетите в
първоинстанното и въззивното производство доказателства (фактури, ведно
със съответен касов бон) се установява, че ищцата е извършила разноски за
10
закупуването на медицински изделия и медикаменти в размер на общо
7557,66 лева. Тези разходи са били необходими за лечебно възстановителния
период при пострадалата, поради което подлежащи на възстановяване. Ето
защо предявеният иск за заплащане на обезщетение на претърпени
имуществени вреди следва да се уважи в пълния предявен размер.
По отношение на момента, от който е дължима законна лихва:
Настоящият състав възприема разрешенията, дадени в актуалната
практика на ВКС, обективирана в решение № 72 от 29.06.2022 г. по т. д. №
1191/2021 г. на I т.о. Според нея, Кодексът за застраховането, в сила от
01.01.2016 г., изрично диференцира отговорността на застрахователя за
собствената му забава – чл. 497 КЗ – от отговорността му за забава, като
функционално обусловена от отговорността на делинквента - чл. 494, т. 10
КЗ, чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 3, вр. с чл. 430, ал. 1,
т. 2 КЗ. В решението е направен извод, че застрахователят следва да покрие
спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за
забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие, или от датата на уведомяване или на предявяване
на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е
най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на
произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи
законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. С решението е
изоставено разбирането, обективирано в решение по т.д. № 2013/2019 г., а от
друга страна, изцяло е възприето становището в постановените решения по т.
д. № 2466/2018 г. и по т. д. № 122/2020 г. на I т. о. В мотивите на решението
по т. д. № 2466/2018 г. изрично е отразено, че: лихвите за периода от датата
на деликта до датата на уведомяване на застрахователя не се покриват от
застрахователя, а разликата в периодите по отношение на дължимото спрямо
увреденото лице обезщетение за забава от делинквента и съответно - от
застрахователя, се извежда не само от изричното правило на чл. 429, ал. 3,
изр. 2 КЗ, но и предвид въведената с КЗ, в сила от 01.01.2016 г., абсолютна
процесуална предпоставка за предявяване на пряк иск срещу застрахователя
на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите.
С оглед на посоченото в разглеждания случай застрахователят следва да
дължи законна лихва, считано от датата на която му е предявена претенцията
от уреденото лице за заплащане на застрахователно обезщетение. Установява
се по първоинстанционното дело, че застрахователната претенция е
предявена пред ответника на 27.12.2019 г. (л. 9 от гр. д. №8072/2022 г.)
Поради изложените съображения въззивният съд намира, че в разглеждания
случай неправилно първоинстанционния съд е определил, че законна лихва се
дължи от застрахователя, считано от 28.03.2020 г. (считано от деня, в който е
изтекъл 3- месечният срок по чл. 496, ал. 1 КЗ), а не от 28.12.2019 г. - датата
следваща деня, в който е предявена претенцията от уреденото лице за
заплащане на застрахователно обезщетение.
11
По частната жалба срещу определение № 6601 от 30.05.2023 г.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК:
Разгледана по същество частната жалба се явява частично основателна.
В разглеждания случай безспорно на ищцата е била предоставена безплатно
правна помощ за процесуално представителството по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА
по делото пред СГС. Адвокатско възнаграждение за предоставената
безплатна правна защита се дължи по отделно и за двата предявени
осъдителни искове за неимуществени и имуществени вреди съобразно
уважената част от тях. В разглеждания случай следва да се определи
възнаграждение в минимален размер съгласно НМРАВ поотделно за всяка от
кумулативно съединените искови претенции. В тази насока са схващанията,
застъпени в практиката на ВКС - определение № 50439/26.10.2022 г. по ч. т. д.
№ 2158/2021 г., I т.о., определение № 213/28.06.2022 г. по гр. д. № 3512/2020
г. IV г.о., определение № 129 от 06.04.2022 по ч.гр.д. № 4237/2021 г., III г.о.,
oпределение № 33 от 31.01.2022г. по ч. т. д. № 1900/2020г., II т. о.,
определение №28 от 21.01.2022 г. по ч. т. д.№2347/2021 г. II т. о. и
определение №146/04.04.2022 г. по ч. т. д. №358/2022 г., II т. о.
Освен това длъжимите размери следва да се преценяват към момента
на сключване на договора за правна защита и съдействие. Разпоредбите на
Наредба №1/2004 г. относно минималните размери на адвокатските
възнаграждения имат материалноправен характер, поради което приложима е
тази редакция на наредбата, която е в сила към момента на сключване на
договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото
на изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не е предадено
обратното действие. В този смисъл е трайната съдебна практика на ВКС,
обективирана например в определение №782/12.12.2014 г. по ч. т. д. №
3545/2014 г. на II т. о., определение №127 от 09.05.2016 г. по ч. гр. д.
№564/2016 г. на I г. о. и определение №17 от 26.01.2017 г. по т. д. №1193/2016
г. на I т. о., която настоящият състав споделя. В случая процесният договор за
правна защита за първата инстанция е сключен на 19.12.2019 г., поради което
правилно СГС е приложил чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 5 на Наредба №1/2004 г.
съобразно действащата й към този момент редакция и преди последните й
изменения от ДВ. бр.88 от 04.11.2022 г. Съща така при определяне на
дължимите разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция
въззивния съд следва да съобрази увеличения размер на обезщетенията за
неимуществени и имуществени вреди. Така съгласно изложените
съображения за иска за имуществени вреди, който е основателен в пълен
размер за първоинстанционното производство се дължат 708 лева, а за иска за
неимуществени вреди, който е основателен за сумата от 120 000 лева се
дължи сумата от 3624 лева за безплатната правна помощ пред първата
инстанция. Общо за процесуалното представителство по двата иска са
дължими 4332 лева, от които са присъдени от СГС 2995,93 лева, като следва
да бъде уважена частната жалба за още сумата от 1336,07 лева.
По разноските:
12
При този изход на спора в полза на процесуалния представител на
въззивницата – ищца трябва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 273 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за
предоставената безплатна правна защита съобразно уважената част на
подадената от нея въззивна жалба. Също така в полза на въззиваемия -
ответник следва да се присъдят сторените разноски на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК съобразно отхвърлената част на подадената
въззивна жалба. Въззивният съд определя дължимите разноски в
минималните размери за адвокатски възнаграждения съгласно Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения и взеМ.и предвид
действителната правна и фактическа сложност на делото.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №1419/21.03.2023 г. по гр. д. № 8072/2022 г. по
описа на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от
З. Л. Б., с ЕГН **********, срещу „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК
*********, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и
чл. 52 ЗЗД над сумата от 100 000 лв. до сумата от 120 000 лв., представляваща
застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от
настъпило на 16.10.2019 г. застрахователно събитие по договор за
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, в частта, в която
е отхвърлен предявеният от З. Л. Б., с ЕГН **********, срещу „ДЗИ Общо
застраховане“ ЕАД, с ЕИК *********, иск с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД над сумата от 1805,66 лв. до сумата от 7557,66 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение за причинени имуществени
вреди от настъпило на 16.10.2019 г. застрахователно събитие по договор за
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите и в частта, с която
е определена дължима законната лихва, считано от 28.03.2020 г. до
окончателното заплащане на обезщетението, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК *********, да
заплати на З. Л. Б., с ЕГН **********, сумата от още 20 000 лв. или общо
120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени по повод възникнало на 16.10.2019 г. пътнотранспортно
произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
28.12.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК *********, да
заплати на З. Л. Б., с ЕГН **********, сумата от още 5752 лв. или общо
7557,66 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени
по повод възникнало на 16.10.2019 г. пътнотранспортно произшествие, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 28.12.2019 г. до
13
окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ДОПЪЛВА решение №1419/21.03.2023 г. по гр. д. № 8072/2022 г. по
описа на Софийски градски съд, в частта на разноските, като ОСЪЖДА на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК „ДЗИ Общо застраховане“
ЕАД, с ЕИК *********, да заплати на адв. Д. Д. Н. от ЛАК, с
ЕГН:**********, сумата от още 1336,07 лева – адвокатско възнаграждение,
дължима за осъщественото безплатно процесуално представителство на З. Л.
Б. по гр. д. № 8072/2022 г. по описа на Софийски градски съд при общо
дължимо възнаграждение в размер на 4332 лева за първоинстанционното
производство съобразно броя на предявените искове и съобразно уважената
част на всеки един от тях поотделно.
ОСЪЖДА „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК *********, да
заплати по бюджетна сметка на Софийски апелативен съд, на основание чл.
78, ал. 6 ГПК, сумата от 400 лв. – дължима държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 273
ГПК „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК *********, да заплати на адв. Д.
Д. Н. от ЛАК, с ЕГН:**********, сумата от 9575 лв. – адвокатско
възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство
пред Апелативен съд – София съобразно уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК З. Л. Б., с
ЕГН **********, да заплати на „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК
*********, сумата от 2130 лв. – юрисконсултско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство пред Апелативен съд – София
съобразно отхвърлената част на въззивната жалба.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14