Р Е Ш
Е Н И Е
№ ......................./24.03.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и втори януари през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 13259 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 146741 от 20.06.2019 г., постановено по гр.д.
№ 33847/2018 г. на СРС, 125
състав, е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура” да
заплати на Н.В.Н. на основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД сумата 1500лв.
/по предявен частичен иск, част от цялата претенция от 20000лева/ обезщетение
за неимуществени вреди - болки и страдания от ПТП на път 1-1 /СОП- Долни
Богров/ при км.244+458/бензиностанция „Еко“/ в землището на село Дорни Богров,
част от републиканската пътна мрежа, станало на 08.03.2018г„ дължимо за периода
от 18.03.2018г. до 29.05.2018г„ заедно със законната лихва от 06.12.2018г. до
плащането и сторените по делото разноски от 1041,80 лева.
С
последващо определение по чл.248 от ГПК от 15.08.2019 г. съдът е оставил без
уважение молба на ищеца за изменени ена решението в частта за разноските, което
определение не е обжалвано самостоятелно и се счита влязло в сила.
Това решение е
обжалвано в срок от ответника Агенция „Пътна инфраструктура” чрез пълномощник, изцяло, с оплаквания за неправилност поради
нарушение на материалия закон и процесуалните правила при обсъждане на
събраните по делото доказателства. Конкретните
оплаквания се свеждат до несъгласие с извода на съда, че не е налице допуснато
нарушения на ЗДвП от страна на ищеца, като счита, че същият е карал с
несъобразена скорост, в нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, установено от приетия
протокол за ПТП имащ характер на официален документ, като се е движел с около
50-60 км/ч при ограничение от 30 км/ч,
установено от приетата САТЕ , не се есъобразил и с пътната маркировка и
пътните знаци. Излага оплакване че не е сяно как съдът е формирал размера на
обезщетението за неимуществени вреди. Моли да се томени решението иска да се отхвърли, евентуално да се намали
размера на обезщетението поради съпричиняване на вредата от ищеца. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна-ищец Н.В.Н. с писмен отговор оспорва жалбата
като неоснователна. Счита решението за правилно, сочи, че е установено
противоправното поведения на ответника поради необезопасяване на пътния
участък, за което са подавани множество сигнали до АПИ, и поставяне на ограничителен знак за скорост
до 30 км/ч непосредствено преди острия завой, с което е препятствал водача да
намали скоростта от допустимата преди това скорост 90 км/ч. Моли решението да
се потвърди, Претендира разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенция.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
С оглед оплакванията
във въззивната жалба, отнасящи се до процесуални нарушения от СРС относно
установяване на фактите по спора и преценката на събраните по делото
доказателства и поведението на страните, предмет на въззивна проверка е
доказване на противоправното поведение на ответника и на ищеца, наличието на
съпричиняване от ищеца, също и справедливия размер на обезщетението по чл.52 от ГПК.
Първоинстанционният съд е уважил изцяло предявеният иск, като е приел, че
ищецът като водач на л.а. при самокатострофирането на 08.03.2028 г., не е бил
длъжен да предвиди наличието на препятствието, а с оглед събраните
доказателства за поставените предупредителни табели на много късо разстояние от
самия опасен завой, въпреки движението си с несъобразена скорост с пътните
условия, не е могъл да предотврати настъпването на ПТП, при което неоснователно
е и възражението на ответника за
съпричиняване на вредите, поради движението с несъобразена скорост. Съобразил е
и установеното по делото, че към момента на ПТП не е била налице поставена
мантинела, която по данни на вещото лице, при съобразена скорост, би предпазила
л.а. от падане в изкопа. По отношение на размера на обезщетението е изложил
мотиви, според които е счел, че справедливо
обезщетение в размер на 1500 лева репарира причинените на ищеца от процесното
ПТП неимуществени вреди - болки и страдания - изпитвани
силни болки, затруднения в обслужването , и доколкото за 1500 лв. е частично
предявеният иск, е уважил изцяло частично предявения иск, ведно с лихмата за
забава обаче от 06.12.2018г.- датата на
предявяване на иска срещу АПИ на основание чл.228,ал.З ГПК . При определяне на
размера на обезщетението са преценени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, сочещи на интензивността на болките и страданията особено силни
през първия месец след инцидента, липсата на усложнение или на трайно увреждане
на здравето на ищеца.
Въззивната инстанция споделя изцяло фактическите констатации и правни
изводи на първоинстанционното решение, и
на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение, без да е нужно да ги повтаря.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, направена
самостоятелно и от въззивния съд, сочи, че на 08.03.2018 г. вечерта, ищецът,
управлявайки л.а. Пежо по бул. „Ботевградско шосе“ с посока от Околовръстен път
към село Долни Богров, преминал на пътен възел „Долни Богров“ за включване в
републикански път 1-1 / София - Ботевград/ и в района, непосредствено преди Т-
образно кръстовище, образувано между пътната връзка, по която се движел ищеца и
републиканския път, траекторията на пътното платно включвала остър ляв завой.
Навлизайки в посочения участък, лекият автомобил напуснал пътното платно и
навлязъл в крайпътната територия, и попаднал в необезопасен изкоп
непосредствено до пътното платно. Участъкът, където е станало ПТП, е в
землището на с.Долни Богоров, видно от протокол от 17.04.2018 г. на ОПУ-София ,
АПИ за набелязване на мерки по допълнително обезопасяване на участъка на ПТП,
т.е. извън населено място съгласно дефиницията на землище по ЗУТ и при липсата
на доказателства мястото на ПТП да попада в населено място по смисъла на ЗДвП,
при което ПТП е настъпило извън населено място, и максимално разрешена скорост
на движение е 90 км.ч. Приетото заключение на съдебно-автотехническата експериза/САТЕ/
установява, че ищецът като водач, е у правлялав МПС със скорост не повече от 90
км/ч, при което не се установява негово нарушение по чл.21 от ЗДвП. Действително,
събраните доказателства- САТЕ и решение от 02.10.2018 г. по адм.д.№ 9482/2018
г. на СРС, с което е отменено наказателното постановление за налагане адм.
наказание на ищеца за процесното ПТП, установяват,
че по време на ПТП-то на 08.03.2018 г. преди завоя наляво е имало знак В26 за
ограничение на скоростта до 30 км/ч и за
опасен завой наляво, но те са били поставени непосредствено преди началото на
завоя, а не доста преди него, както сочи вещото лице. Това разположение на
знака В26 в случая е в нарушение на чл. 79, ал.2 от Наредба № 18 от 23 юли 2001
г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци (Доп. - ДВ, бр. 35 от 2015 г., в
сила от 18.05.2015 г.) и приложение № 16 към този текст, изискващи когато скоростта се ограничава с повече от 20
km/h, тя неколкократно се намалява с 20 km/h, като пътен знак В26 се поставя на
разстояния съгласно приложение № 16. Последното изисква разстоянията между
последователните значи В26 да е съответно 65 м., 55 м. и 40 м. , а в случая по
делото не се доказа това изискване да е
спазено. Доказано е наличие само на един знак В26 за ограничение до 30 км/ч и
то непосредствено преди острия завой наляво, но е и знак В26 преди него, както
изисква горепосочената Наредба. Ето защо, макар при удара да е установено, че
ищецът е управлявал МПС със скорост над 30 км/ч – около 50-60 км/ч според
вещото лице, то невъзможността същия да намали скоростта от 90 км/ч –с каквато
се е движел поначало правомерно, установена скоростта и от приетата САТЕ при
изслушване на вещото лице пред СРС, на 30 км/ч според знака непосредствено преди острия
завой, се дължи изключително по причина на ответника, който не е направил
нужното да сигнализира опасността на пътя- остър завой наляво със знаци съгласно
чл.79, ал.2 от Наредба № 18 от 23 юли 2001 г. за сигнализация на пътищата с
пътни знаци преди това. Така превишаването на скоростта от 30 км/ч към момента
на удара , не може да се вмени в противоправност на ищеца. Не се установи ищецът да е бил длъжен да
намали скоростта си от допустимата 90 км/ч преди да възприема знака В26
непосредствено преди острия завой. Протоколът за ПТП в случая, представлява
официален писмен документ, който се ползва с обвързваща доказателствена сила
само относно авторството на актосъставителя и отразените в него факти, които
актосъставителят е възприел лично- такива са тези по наличните на мястото МПС и
тяхното разположение, лица, и видими щети по МПС-ва, пътната сигнализация и
маркировка, но не се ползва с обвързваща
доказателствена сила относно отразения в него за механизма на ПТП и
противоправността на поведението на участник 1. Ето защо и въззивнитя съд
приема, че процесното ПТП не е причинено от ищеца поради негово противоправно
поведение, нито ищецът е съпричинил същото.
Установява се от събраните по делото доказателства, че пътният участък,
където е настъпило ПТП-то, е с висока концентрация на ПТП, въпреки което и към
08.03.2018 г. същият не е бил обезопасен с предпазна еластична ограда, и
сервитутът в страни от него, в дясно на посока на движение на управлявания от
ищеца лек автомобил, е бил под нивото на пътя и именно в него е
самокатострофирал ищецът. Обезопазяването на пътния участък е станало след
08.03.2018 г., вкл. и насипът в сервитутната част е направен след тази дата.
Така ответникът не е изпълнил задължението си да обезопаси пътния участък – част от републикански път по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за
пътищата, произтичащо задължението от чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30 ЗП да поддържана
на републиканските пътища. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 14 ДР към ЗП,
"Поддържане на пътищата" е дейност по осигуряване на необходимите
условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година,
предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на
пътищата, водене на техническата отчетност на пътищата, при което изложеното
неправилно поставяне на предупредителния знак за опасен завой и ограничитения
знак за скорост, и необезопасяване на пътния участък, са причини за настъпване
на процесното ПТП, защото и вещото лице по приетата САЕТ установява, че ако
беше обезопасен пътния участък с мантинели, то ударът в ската е щял вероятно да
се избегне, тъй като отклонението щеще да е по посока на движение на
автомобила, а не слизане от пътя.
По спора относно размера на обезщетението, въззивният съд, с оглед
приетото за безспорно с доклада на СРС, че счупването на китката на ищеца е
причинено от процесното ПТП, претърпяната операция за отстраняване на
счупването, продължителността на отпуска за временна нетрудоспособност- 65 дни,
интензивността на болките и страданията пред първите 30 дни, и битовите
неудобства, намира, че сумата от 1500 лв. се явява справедлив размер на
претърпените от ищеца поради травмата и възстановяването, неимуществени вреди.
Не е налице основание този размер да бъде намаляван по жалбата на ответника,
тъй като е съобразен както с конкретно доказаните относими факти по делото,
така и с практиката на съда по сходни случаи.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции,
решението в обжалваната част следва да се потвърди изцяло, вкл. и в частта за
разноските, определени според изхода на спора и неизменени с определението по чл.248 от ГПК.
По разноските за
въззивната инстанция: Предвид изхода на спора по въззивната жалба, направените
от ищеца разноски остават в негова тежест.
Ответникът не е представил доказателства да е сторил разноски пред
въззивния съд, нито с отговора на въззивната жалба, нито с писмените бележки от
17.11.2020 г., нито по друго време до приключване на устните прения, и неговото
искане за разноски не може да се уважи.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 146741 от
20.06.2019 г., постановено по гр.д. № 33847/2018 г. на СРС, 125 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски пред въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.