№ 364
гр. Стара Загора, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Мариана М. Мавродиева Въззивно
гражданско дело № 20225500500451 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба от Г. Н. Г. и Я. Д. Д.,
чрез адв.Д. К. от АК – Стара Загора, против Решение № 27/05.05.2022г.,
постановено по гр.д. № 456/2021г. по описа на Районен съд – Гълъбово, с
което се отхвърля предявения от Г. Н. Г. и Я.Д.Г. срещу „Ф.И.“ ЕАД, гр.С.,
иск за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците не
дължат солидарно сумата от 22531,35лв., или всеки един от тях по 1/2
идеална част от общото задължение на „Ф.И." ЕАД, която сума представлява
оставащо задължение по изпълнително дело №20138700400707, по описа на
ЧСИ И.С., с рег.№870 по описа на КЧСИ, поради липса на качеството на
кредитор на ответника спрямо ищците и липса на изпълнително основание за
събиране на сумата по това изпълнително дело, както и поради изтекла
погасителна давност на вземането; отхвърля се предявения от Г. Н. Г. и Я.Д.Г.
срещу „Ф.И.“ ЕАД, гр.С., иск за осъждане на ответника да заплати на ищците
сумата от 2288,00лв., получена без основание въз основа на проведено
принудително изпълнение по изпълнително дело №20138700400707 по описа
на ЧСИ И.С., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
образуване на настоящото дело до окончателното й изплащане; присъдени са
разноски.
Въззивниците обжалват изцяло първоинстанционното решение, като
неправилно, необосновано и постановено при неправилно прилагане на
процесуалноправни и материалноправни норми. Излагат подробни
съображения. На първо място считат, че обжалваното решение е неправилно,
1
тъй като е постановено при неправилно прилагане на тълкуването за
встъпването на цесионера в рамките на вече висящо изпълнително
производство. Твърдят, че цесионерът не е от субектите, които разполагат с
правото на принудително изпълнение. Считат, че цесионерът може да бъде
частен правоприемник, но неговото право подлежи на установяване и това
трябва да стане не чрез простото представяне на договора за цесия пред
съдебния изпълнител, който само въз основа на него да конституира новия
кредитор, а чрез отделно производство по снабдяване със свой изпълнителен
титул. Цитират практиката на ВКС. На следващо място считат, че
първоинстанционният съд не е възприел правилно фактическата обстановка
по делото по втория основен въпрос за изтеклата погасителна давност.
Молят съда да отмени изцяло обжалваното решение, с което са
отхвърлени обективно съединените искове с правно основание чл. 124, ал. 1,
във вр.с чл. 439 ГПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и да постанови друго
решение, с което да уважи изцяло исковите им претенции. Претендират
направените пред двете инстанции разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от другата
страна „Ф.И.“ ЕАД, чрез юриск.Е.А., в който изразява становище, че
обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, като изпяло
съобразено със събраните по делото доказателства и нормите на материалния
и процесуалния закон. Счита изложените оплаквания на въззивника за
неоснователни и неотносими към предмета на делото. Сочи, че валидността и
основателността на искането за промяна на взискателя се преценява от
съдебния изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол, в
това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за причинени вреди.
Намира цитираните във въззивната жалба решения на ВКС за неотносими. На
следващо място твърди, че в първоинстанционното производство безспорно
било доказано, че вземанията на „Ф.И.“ ЕАД по отношение на длъжниците по
изпълнителното дело не са погасени по давност.
Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди
първоинстанционното решение. Претендира направените в настоящото
производство разноски и прави възражение за прекомерност на
претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар.
Съдът, след като обсъди направените в жалбите оплаквания и
становището на другата страна, предвид събраните по делото доказателства,
намира за установено следното:
Производството е с правно основание чл.439 във връзка с чл.124, ал.1 от
ГПК и чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищците Г. Н. Г. и Я.Д.Г., чрез пълномощника си, твърдят в исковата си
молба, че имали сключен Договор за банков кредит от 09.04.2008г. и Анекс
към него №1 от 13.12.2010г. с "Райфайзенбанк (България)" ЕАД, по силата на
който ищците имали качеството на потребител, по смисъла на §13, т.1 от
Закона за защита па потребителите (ЗЗП). При извършена справка за наличие
2
на образувани изпълнителни дела ищците установили, че срещу тях е
образувано ИД №20138700400707, по описа на ЧСИ И.С., с рег.№ 870 на
КЧСИ, с район на действие района на Окръжен съд - Стара Загора, с
взискател "Райфайзенбанк (България)" ЕАД. Изпълнителното дело било
образувано въз основа на изпълнителен лист от 15.11.2013г. издаден по ч.гр.д.
№590/2013г. на ГРС. Изпълнителният лист бил издаден в полза на
"Райфайзенбанк (България)" ЕАД, чието вземане произтичало от Договор за
банков кредит от 09.04.2008г. и Анекс към него №1 от 13.12.2010г., по силата
на който двамата ищци били осъдени да заплатят на банката кредитор сумите:
11213.84лв. - главница; 1857.71лв. - редовна лихва за периода 05.07.2012г. -
04.08.2013г.; 677.85лв. - наказателна лихва за периода 05.08.2012г. -
24.10.2013г.; 945.52лв. - изискуема лихва, дължима съгласно Договора за
банков кредит и анекса към него за периода 25.05.2010г. - 12.12.2010г.;
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда -
25.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата и съдебни разноски -
държавна такса в размер на 293.90лв. и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 543лв. На 08.01.2016г. по изпълнителното дело постъпила молба от
"Райфайзенбанк (България)" ЕАД, с която съдебният изпълнител бил
уведомен, че вземането по изпълнителното дело е цедирано на „Ф.И." ЕАД.
На същата дата била подадена молба и от новия кредитор (цесионера) с
искане да бъде конституиран като взискател по делото. Ответното дружество
било конституирано като взискател по изпълнителното дело на 19.10.2018г.
От този момент нататък всички изпълнителни действия се извършвали от
името на новия кредитор - „Ф.И." ЕАД. В конкретния случай длъжниците -
ищци в настоящото производство се позовават на факта, че изпълнителният
лист, издаден по частното гражданско дело по описа на PC Гълъбово бил
издаден по заявление на кредитора "Райфайзенбанк (България)" ЕАД. Същият
този кредитор образувал и изпълнителното дело за събиране на дължимите
суми, но в последствие на негово място се появил друг кредитор - „Ф.И."
ЕАД. Този факт настъпил след приключване на съдебното дирене в
производството по издаване на изпълнителния лист. Междувременно,
задължението на длъжниците по изпълнителното дело било погасено по
давност. Тези обстоятелства, според ищците, обуславят правния им интерес
от завеждане на настоящия иск по чл.439, ал.1 от ГПК. Считат, че правният
спор по делото се свежда до въпроса законосъобразно ли е встъпването в
изпълнителния процес на мястото на носителя на изпълнителния титул
"Райфайзенбанк (България)" ЕАД на цесионера по договора за цесия - "Ф.И."
ЕАД като нов взискател на мястото на предишния съобразно правилото на чл.
429, ал. 1 от ГПК. Твърдят, че отговор на този конкретен въпрос, както и на
въпроса за защитата на длъжника при извършена цесия в хода на
изпълнителния процес бил даден в Решение №71/24.07.2019г., по гр.д.
№2576/2018г. по описа на ВКС, III г.о., постановено в производство по чл.290
от ГПК. Цитират чл.429, ал.1 ГПК. Тази разпоредба обаче разграничавала
поръчителя и солидарния длъжник, платили дълга от всички останали частни
3
правоприемници. Поръчителят и солидарният длъжник имали правен интерес
да платят дълга, а когато притежавали регресно право срещу длъжника, да се
суброгират в правата на удовлетворения кредитор (чл.74, вр. чл.146 и чл.127,
ал.2 ЗЗД). Именно поради това не всички случаи на частно правоприемство
давали право на суброгация, т.е. встъпване във вече висящ изпълнителен
процес. За да събере дължимата сума, всяко друго трето лице, различно от
поръчителя и солидарния длъжник, платили дълга, което твърди, че се е
суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист следвало да
иницира съответното съдебно производство по снабдяване с изпълнително
основание - да предяви осъдителен иск или да подаде заявление за издаване
на заповед за изпълнение. В производството по снабдяване с изпълнително
основание третото лице (различно от поръчителя и солидарния длъжник,
платили дълга) следвало да заяви своето регресно право срещу длъжника по
изпълнителния лист, както и всички останали предпоставки на законната
суброгация, на които се позовава. Това било необходимо, тъй като в
изпълнителното производство законът овластил съдебният изпълнител чрез
правилата на държавната принуда да реализира едно неудовлетворено
гражданско притезание, но изключвал неговата компетентност да проверява
материалноправните предпоставки за допустимостта на изпълнителния
процес. Така например съдебният изпълнител не можел да извърши проверка
за съществуването на дълга или най-общо на изпълняемото право. Тази роля
законът възлагал само и единствено на съда, а той я осъществявал в
производството по снабдяване с изпълнително основание. Съдебният
изпълнител по правило бил ограничен до правомощието само да установи
извършеното плащане. Именно поради това, ако се допуснела суброгация на
първоначалния кредитор с цесионера и нямайки право да извърши проверка
на материалноправните предпоставки за това, то съдебният изпълнител щял
да постави длъжника в неблагоприятната позиция да не може да се защити
или да противопостави на новия кредитор възражения, които са настъпили
след издаване на изпълнителния лист. С оглед на изложеното, според ищците,
ответникът „Ф.И." ЕАД не можел да встъпи в изпълнителния процес на
мястото на "Райфайзенбанк (България)" ЕАД и да реализира принудително
изпълнение спрямо ищците Г. Г. и Я.Г.. Следователно сумите, посочени от
ЧСИ И.С. като дължими към настоящия момент от ищците, възлизащи общо
на 22531.35лв. се явяват недължими по отношение па „Ф.И." ЕАД. От
събраните до момента суми в рамките на изпълнителното дело на
първоначалния кредитор "Райфайзенбанк (България)" ЕЛД били изплатени
2172лв., а на новия взискател „Ф.И." ЕАД - 2288.00лв. Ищците нямат
претенции за недължимост по отношение на сумите, изплатени към
първоначалния кредитор, тъй като той бил легитимен да ги получи,
разполагайки с валиден изпълнителен титул в своя полза. Не така стоял
въпросът обаче с цесионера, встъпил като взискател в изпълнителното дело,
на когото била изплатена сумата от 2288 лв., които той нямал право да
получи. Ищците нямат претенции, че не дължат сумите за техни публични
4
задължения, каквато била присъединената по закон НАП. Размерът на
предявения отрицателен установителен иск, който общо е 22 531,35лв. се
формира като сбора от следните посочени от съдебния изпълнител суми: 11
213,84лв. - главница: 8 375.43лв. - текуща лихва; 654.08лв. - договорна лихва
по изпълнителен лист и 2288 лв. - събрана в рамките на изпълнителното дело
сума, която е разпределена на новия взискател - цесионер „Ф.И." ЕАД, без
същият да има качеството кредитор по отношение на ищците. Що се отнасяло
до активната легитимация на ищците, то същите били осъдени солидарно
спрямо първоначалния кредитор "Райфайзенбанк (България)" ЕАД като
солидарната им отговорност произтичала от сключения Договор за банков
кредит (основание чл. 121 от ЗЗД). Цитира чл.122 от ЗЗД. В отношенията
между солидарните длъжници се прилагала разпоредбата на чл.127 от ЗЗД. В
конкретния случай събраните по изпълнителното дело суми били изцяло
платени от Я.Г. чрез запор на трудовото й възнаграждение, но този факт имал
значение само за вътрешните отношения между двамата солидарни
длъжници. Според ищците, сумата от 22531.35лв. се явявала недължима
солидарно от двамата ищци Г. Г. и Я.Г. спрямо „Ф.И." ЕАД, тъй като
ответното дружество нямало качеството на кредитор, поради липсата на
изпълнително основание, по силата на което да търси изпълнение на сумите
от него в рамките на изпълнителния процес, по който било образувано ИД
№20138700400707 по описа на ЧСИ И.С.. На отделно основание, считат, че
сумата не се дължала поради изтекла погасителна давност на главното
задължение, което произтичало от сключен Договор за банков кредит от
09.04.2008г., и Анекс към него №1 от 13.12.2010г. Що се отнася до сумите
72лв. и 1882.44лв., представляващи такси и разноски, дължими по ТТР към
ЗЧСИ, то същите не били предмет на настоящото дело, тъй като тяхната
дължимост зависила от дължимостта на основното задължение. Според
ищците, събраната в рамките на изпълнителния процес в полза на „Ф.И." ЕАД
сума в размер на 2288лв. била платена без основание. Ответникът не бил имал
право директно да замести първоначалния кредитор в изпълнителното
производство "Райфайзенбанк (България)" ЕАД и да получи въз основа на
чуждо притезателно право и при липса на свое изпълнително основание
процесната сума. Поради това сумата от 2288 лв., събрана чрез запори па
банкови сметки и чрез удръжки от трудово възнаграждение на Я.Г. се явявала
получена без основание и подлежала на връщане. Върху сумата и на
основание чл.86 от ЗЗД следвало да бъде начислена законната лихва от датата
на образуване на настоящото производство до окончателното й изплащане.
Молят съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че Г. Н.
Г. и Я.Д.Г. не дължат солидарно сумата от 22531,35лв., или всеки един от тях
по 1/2 ид.ч. от общото задължение на „Ф.И." ЕАД, която сума представлява
оставащо задължение по ИД №20138700400707, по описа на ЧСИ И.С., с рег.
№870 на КЧСИ, поради липса на качеството на кредитор на ответника спрямо
ищците и липса на изпълнително основание за събиране на сумата по това
изпълнително дело. В условие на евентуалност молят съда да признае за
5
установено, че същата сума не се дължи, поради изтекла погасителна давност
на вземането. Молят съда да осъди „Ф.И." ЕАД, да им заплати сумата от 2288
лв., получена без основание въз основа на проведено принудително
изпълнение по ИД №20138700400707 по описа на ЧСИ И.С., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на образуване на настоящото дело
до окончателното й изплащане. Претендират за направените по делото
разноски.
Ответникът „Ф.И.“ ЕАД гр. С., чрез пълномощника си, в отговора си
твърди, че въз основа на издадения по ч.гр.д. №590/2013г., по описа на ГРС
изпълнителен лист било образувано и.д. №707/2013г., по описа на ЧСИ И.С.,
по което били извършени редица изпълнителни действия срещу имуществото
и на двамата солидарни длъжници, а именно: на 29.11.2013г. - наложен запор
на трудовото възнаграждение на Г. Г.; на 03.12.2013г. - наложен запор на
банковите сметки на Г. Г.; на 10.12.2013г. - наложен запор на банковите
сметки на Г. Г.; на 16.12.2013г. - наложен запор на банковите сметки на Г. Г.;
на 12.04.2014г. - наложен запор на банковите сметки на Г. Г.; на 26.11.2018г. -
наложен запор на трудовото възнаграждение на Г. Г.; на 14.09.2020г. -
наложен запор на трудовото възнаграждение на Г. Г.; на 15.03.2021г. -
наложен запор на банковите сметки на Г. Г.; на 29.11.2013г. - наложен запор
на трудовото възнаграждение на Я.Г., в резултат на запора постъпвали
плащания от третото задължено лице в периода от 03.01.2014г. до
25.09.2017г.; на 06.12.2013г. - наложен запор на банковите сметки на Я. Г.; на
14.12.2013г. - наложен запор на банковите сметки на Я. Г.; на 16.12.2013г. -
наложен запор на банковите сметки на Я. Г.; на 19.12.2013г. - наложен запор
на банковите сметки на Я. Г.; на 17.10.2018г. - наложен запор на трудовото
възнаграждение на Я.Г., в резултат на запора постъпвали плащания от
третото задължено лице в периода от 14.12.2018г. до 18.12.2021г.; на
15.03.2021г. - наложен запор на банковите сметки на Я. Г.; на 15.10.2018г. -
наложен запор на вземане по изпълнително дело при ЧСИ М. Д., в резултат на
което на 15.11.2018г. постъпило плащане на сумата от 142,79лв. „Ф.И.“ ЕАД
придобило гореописаното вземане от Банката по силата на Рамков договор за
цесия от 03.11.2011г. и Конкретен договор за цесия от 06.11.2015г. Г. Г. бил
уведомен за цесията на 12.01.2016г., когато на съпругата му било връчено
уведомление по чл. 99 ЗЗД. Такова уведомление до Я.Г. било изготвено и
изпратено на ЧСИ С. за връчване, като съдлъжникът бил уведомен в рамките
на изпълнителното дело.Твърди, че след датата на цесията ответникът се
конституирал като ищец по и.д. №707/2013г., по описа на ЧСИ С., като
направил редица искания за предприемане на изпълнителни действия - на
06.01.2016г., 12.10.2018г. и на 26.02.2021г. Ответникът навежда доводи за
недопустимост на предявения отрицателно установителен иск, тъй като
ищците не въвеждат правопогасяващи и правоунищожаващи възражения
относно вземането - погасяване чрез плащане, новиране, опрощаване,
нищожност на договора за кредит и др. Счита за недопустим и предявения
осъдителен иск. Алтернативно счита исковете за неоснователни, като излага
6
доводи, че частният правоприемник може да встъпи в правата на
първоначалния взискател в рамките на висящо изпълнително производство.
Счита, че давностният срок по отношение на вземането бил многократно
прекъсван, поради което не бил изтекъл. Цитира Тълкувателно решение №2
от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, относно задължително
тълкуване на въпроси, свързани с изпълнителното производство, в това число
и относно начина, по който текат давностните срокове за вземане - предмет на
принудително изпълнение, с което е обявено за изгубило сила Постановление
№3 от 18.XI.1980г. на Пленума на ВС. Съгласно разясненията, дадени с
въпросното тълкувателно решение, до постановяването му, в сила било
горепосоченото Постановление и то било задължително за правоприлагащите
органи. Поради тази причина, по отношение на изпълнителното
производството и материалното право, предмет на настоящия иск,
приложение намерили две различни задължителни тълкувания на закона. До
26.06.2015г. приложение имало Постановление №3 от 18.XL1980г. на
Пленума на ВС и съгласно същото до тази дата давността за вземането в
рамките на висящото изпълнително производство била спряна, а считано от
26.06.2015г. приложение намирали разясненията на Тълкувателно решение
№2 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г., на ОСГТК на ВКС,
давностният срок за вземането започнал да тече, като за прекъсването му
вече се изисквало извършването на изпълнителни действия в рамките на
висящ изпълнителен процес. След 26.06.2015г. преди изтичане на
петгодишния давностен срок за вземанията на ответника, давността била
прекъсната вече съобразно изискванията на TP №2 по т. д. №2/2013г. с
предприемане на изпълнителни действия в рамките на и.д. № 707/2013г. по
описа на ЧСИ С.. Относно предявеният осъдителен иск за връщане на платена
без основание сума по чл.55, ал.1 ЗЗД, навежда доводи за неоснователност,
тъй като вземането е валидно възникнало, ликвидно и изискуемо, и
непогасено по какъвто и да било начин. Ответникът моли съдът да прекрати
производството поради недопустимост на исковете, алтернативно да
отхвърли същите като неоснователни. Претендира за направените по делото
разноски.
За да постанови решението си Гълъбовския районен съд е приел за
установено, че по ч.гр.д.590/2013г. по описа на РС-Гълъбово ищците са
осъдени в качеството им на солидарни длъжници по Договор за банков кредит
от 09.04.2008г. и Анекс към него №1 от 13.12.2010г. с "Райфайзенбанк
(България)" ЕАД, да заплатят сумите от 11213.84лв. - главница; 1857.71лв. -
редовна лихва за периода 05.07.2012г. - 04.08.2013г.; 677.85лв. - наказателна
лихва за периода 05.08.2012г. - 24.10.2013г.; 945.52лв. - изискуема лихва,
дължима съгласно Договора за банков кредит и анекса към него за периода
25.05.2010г. - 12.12.2010г.; законна лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда -25.10.2013г. до окончателното изплащане на
сумата и съдебни разноски - държавна такса в размер на 293.90лв. и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 543лв. Това обстоятелство съдът
7
е установил от приложеното изп.дело №20138700400707, по описа на ЧСИ
И.С.. В законоустановения срок по чл.414, ал.2 ГПК ищците не са подали
възражение срещу издадената заповед за изпълнение и издадения
изпълнителен лист.
От приложеното изп.дело №20138700400707, по описа на ЧСИ И.С.,
съдът е установил, че за посоченото по-горе вземане "Райфайзенбанк
(България)" ЕАД е образувала изпълнително дело при ЧСИ И.С.. В хода на
изпълнителното производство вземането е прехвърлено на „Ф.И.“ ЕАД -
ответник по настоящото дело. Длъжниците са уведомени за цесията,
съответно Г. Н. Г. на 12.01.2016г. и Я.Д.Г. на 01.11.2018г. ЧСИ И.С. е
конституирал цесионерът „Ф.И.“ ЕАД като взискател по изпълнителното дело
с разпореждане от 19.10.2018г. Ищците се позовават на Решение №71 от
24.07.2019г. на ВКС по гр. д. №2576/2018г., III г.о., ГК., което районният съд
е намерил за неотносимо, а съображенията в тази връзка - за неоснователни.
Приел, е, че изрично с разпоредбата на закона /чл. 429, ал.1 ГПК е признато
правото на частният правоприемник на взискателя, какъвто е цесионерът, да
встъпи по изпълнителното дело и да иска изпълнение въз основа на вече
издадения изпълнителен лист в полза на цедента. В посоченото решение на
ВКС, според районния съд се третира въпроса, че само поръчителят и
солидарният длъжник, които са платили дълга, могат да встъпят в
изпълнителното производство в качеството на суброгирали се лица. Други
лица, дори и да са платили дълга, след като нямат качеството на солидарен
длъжник или поръчител, не могат да встъпят на мястото на взискателя. Това
обаче е втората хипотеза, която визира разпоредбата. Разпоредбата на чл.429,
ал.1 ГПК изрично разграничава хипотезите, касаещи наследниците и частните
правоприемници на взискателя, от една страна, и поръчителят и солидарният
съдлъжник, които са платили дълга, от друга страна. Наследниците и
частните правоприемници на взискателя могат да встъпят в изпълнителното
производство във всички случаи. За тях законът не предвижда други
предпоставки, освен универсалното или частното правоприемство. Не се
изисква някакво друго качество на тези правоприемници, за да могат да бъдат
конституирани като взискатели. От друга страна поръчителят и солидарният
съдлъжник следва да имат на първо място такова качество, и на второ място,
трябва да се платили дълга, за да могат да встъпят. Двете предпоставки
трябва да са налице едновременно, за да е допустимо конституирането им
като взискатели от страна на съдебния изпълнител. Такива предпоставки не
са необходими за наследниците и частните правоприемници на взискателя.
По въпроса за допустимостта на частното правоприемство на страната
на взискателя ГРС се позовава на Решение №209 от 28.11.2018г. на ВКС по к.
т. д. №2530/2017г., според което предприетите действия на съдебния
изпълнител във връзка с конституиране на друг взискател - правомощие
въведено от чл.429, ал.1 ГПК, като изключение от правилото, че страните в
изпълнителния процес са тези очертани от титула на изпълнение, са именно
такива действия, които са неотносими към материалните предпоставки за
8
наличие на правото, както и за дължимостта на вземането, което длъжникът
следва да погаси принудително. В тази връзка и частните правоприемници на
взискателя, изведено от цитираната норма, също могат да упражнят
придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. С
оглед изложеното при частно правоприемство /каквото се поражда в
резултата на сключен договор за цесия/ в хода на процеса не се прилагат
ограниченията по чл.226 ГПК, чиято специфична цел се свързва само с
исковото производство.
С оглед на тези съображения, районният съд енамерил, че правилно по
изп.дело №20138700400707, по описа на ЧСИ И.С. е бил конституиран като
взискател цесионерът на вземането и изпълнителните действия са
продължили в негово лице, като този факт не обуславя недължимост на
задължението и съответно предявеният иск на това основание следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По въпроса за погасителната давност съдът се е позовал на
Тълкувателно решение №2/2013г. от 26.06.2015г., ВКС, ОСГТК, с което е
обявено за изгубило сила тълкуването в Постановление №3/1980г. на
Пленума на Върховния съд и на Решение №252 от 17.02.2020г. по гр. д.
№1609/2019г. на ВКС, с което е даден отговор на правния въпрос за
действието на двете тълкувателни решения във времето. В настоящия случай
изпълнителното производство е образувано по време на действие на
тълкуването, дадено в ППВС №3/18.11.1980г., според което през
времетраенето на изпълнителното производство - от датата на образуването
му 25.11.2013г., до датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при
висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Едва
от дата 26.06.2015г. започва да се прилага новото тълкуване, дадено с
Тълкувателно решение №2/2013г. от 26.06.2015г., ВКС, ОСГТК, от когато е
започнала да тече давността, а с всяко извършено изпълнително действие по
изпълнителните производства, давността е била прекъсвана. Тоест от
26.06.2015г. е започнала да тече 5- годишната давност и е следвало да изтече
на 26.06.2020г., при условие че не са извършвани никакви изпълнителни
действия по смисъла на т.10 на Тълкувателно решение №2/2013г. от
26.06.2015г., ВКС, ОСГТК. Видно от приложеното изпълнително дело, по
него са извършвани множество изпълнителни действия и всяко от тях е
прекъсвало давността и е започвала да тече нова 5-годишна давност. Между
всички изпълнителния действия не е изтекъл период от време от 5 години или
повече, за да се счита погасено по давност вземането. Всяко осъществено
изпълнително действие е прекъснало давността, нова е започнала да тече и
към момента, дори и в хода на производството, не е изтекла 5-годишната
давност за погасяване на вземането.
Ето защо районният съд е приел, че искът за установяване недължимост
на задължението по изп.дело №20138700400707, по описа на ЧСИ И.С. въз
основа на изтекла погасителна давност е неоснователен и го е отхвърлил.
9
Предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД според районния
съд е акцесорен и с оглед изхода на делото по предявения главен иск, същият
е неоснователеня, поради което е отхвърлен.
Въззивната инстанция изцяло споделя съображенията на районния съд,
към които препраща на основание чл. 272 ГПК. Фактическата обстановка е
правилно установена от районния съд.
Предявеният иск е допустим, тъй като се основава на факти, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Не е спорно, че по ч.гр.д.590/2013г. по описа на
РС-Гълъбово ищците са осъдени в качеството им на солидарни длъжници по
Договор за банков кредит от 09.04.2008г. и Анекс към него №1 от
13.12.2010г., сключен с "Райфайзенбанк (България)" ЕАД, да заплатят сумите
от 11213.84лв. - главница; 1857.71лв. - редовна лихва за периода 05.07.2012г.
- 04.08.2013г.; 677.85лв. - наказателна лихва за периода 05.08.2012г. -
24.10.2013г.; 945.52лв. - изискуема лихва, дължима съгласно Договора за
банков кредит и анекса към него за периода 25.05.2010г. - 12.12.2010г.;
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда -
25.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата и съдебни разноски -
държавна такса в размер на 293.90лв. и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 543 лв. Това се установява от приложеното изп.дело № 707/2013г.
по описа на ЧСИ И.С.. В срока по чл.414, ал.2 ГПК ищците не са подали
възражение срещу издадената заповед за изпълнение и издадения
изпълнителен лист.
Ищците се позовават на недопустимост на заместването на взискателя в
изпълнителното производство с цесионера по договора за продажба на дълга,
както и на изтекла погасителна давност след образуване на изпълнителното
производство.
За вземането си срещу ищците "Райфайзенбанк (България)" ЕАД е
образувала изпълнително дело № 707/2013г. по описа на ЧСИ И.С.. В хода на
изпълнителното производство вземането е прехвърлено на „Ф.И.“ ЕАД -
ответник по настоящото дело. Длъжниците са уведомени за цесията, Г. Н. Г. -
на 12.01.2016г. и Я.Д.Г. - на 01.11.2018г. ЧСИ И.С. е конституирал цесионера
„Ф.И.“ ЕАД като взискател по изпълнителното дело с разпореждане от
19.10.2018г. Съгласно разпоредбата на чл.429, ал.1 ГПК наследниците и
частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарният
съдлъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на
издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. Приемството, съответно
плащането от поръчителя или съдлъжника, се установява с писмени
доказателства. По този начин е признато правото на частният правоприемник
на взискателя, какъвто е цесионерът, да встъпи по изпълнителното дело и да
иска изпълнение въз основа на вече издадения изпълнителен лист в полза на
цедента. Цитираното от ищците Решение №71 от 24.07.2019г. на ВКС по гр.
д. №2576/2018г., III г.о., ГК, е неотносимо към предмета на настоящото
производство, тъй като касае единствено втората хипотеза на чл. 429, ал. 1
10
ГПК относно поръчителя и солидарния длъжник, които са платили дълга и
могат да встъпят в изпълнителното производство в качеството на суброгирали
се лица. Разпоредбата на чл.429, ал.1 ГПК изрично разграничава две
хипотези, първата се отнася за наследниците и частните правоприемници на
взискателя, а втората - за поръчителят и солидарният съдлъжник, които са
платили дълга. Наследниците и частните правоприемници на взискателя
могат да встъпят в изпълнителното производство при всички случаи. За тях
законът не изисква други предпоставки, освен универсалното или частното
правоприемство. От друга страна за поръчителят и солидарният съдлъжник
са налице допълнителни изисквания: те следва да имат такова качество и
трябва да са платили дълга, за да могат да встъпят. Двете предпоставки
трябва да са налице едновременно, за да е допустимо конституирането им
като взискатели от страна на съдебния изпълнител.
Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че предприетите
действия на съдебния изпълнител във връзка с конституиране на друг
взискател / правомощие въведено от чл.429, ал.1 ГПК, като изключение от
правилото, че страните в изпълнителния процес са тези очертани от титула на
изпълнение/, са именно такива действия, които са неотносими към
материалните предпоставки за наличие на правото, както и за дължимостта на
вземането, което длъжникът следва да погаси принудително. В тази връзка и
частните правоприемници на взискателя, изведено от цитираната норма, също
могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в
изпълнителния лист. С оглед изложеното при частно правоприемство,
каквото се поражда в резултат на сключен договор за цесия, в хода на процеса
не се прилагат ограниченията по чл.226 ГПК, чиято специфична цел се
свързва само с исковото производство.
Цитираното от въззивниците Решение № 127 от 30.07.2018г. по т.д.№
1103/2017г. на ІІ ТО на ВКС също има различен предмет от поставения за
разглеждане по делото спор. Предмет на делото е обявяване на нищожност на
договор за банков кредит или на отделни негови клаузи, който иск според
ВКС трябва да се предяви срещу цедента - първоначалната страна по
договора за банков кредит, а не срещу цесионера. Предвидено е изключение
само в случаите на неоснователно обогатяване или при недобросъвестност на
цесионера, при които искът за обезщетение може да се предяви срещу
цесионера. В този смисъл това решение, на което въззивниците се позовават
също е неотносимо към настоящия казус.
Ето защо по приложеното изп.дело № 707/ 2013г. по описа на ЧСИ И.С.
правилно, в съответствие с разпоредбата на чл. 429, ал.1 ГПК е конституиран
като взискател цесионерът на вземането и изпълнителните действия са
продължили с негово участие на мястото на цедента. Този факт не обуславя
недължимост на задължението и съответно предявеният иск на това
основание е неоснователен, поради което правилно е отхвърлен от районния
съд.
По въпроса за погасителната давност е постановено Тълкувателно
11
решение №2/2013г. от 26.06.2015г., ВКС, ОСГТК, с което е обявено за
изгубило сила тълкуването в Постановление №3/1980г. на Пленума на
Върховния съд. Съгласно Решение №252 от 17.02.2020г. по гр. д.
№1609/2019г. на ІІІ ГО на ВКС, когато се касае до първоначално приети
тълкувателни решения и постановления те имат обратно действие и даденото
с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като
се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните
актове. Възможно е след издаването на първоначалния тълкувателен акт да
настъпи промяна в тълкуваната норма или свързани с нея други правни
норми, или в обществено-икономическите условия, които да правят вече
даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл
на закона. В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с
който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се
възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма
подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в
който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да
се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. При
това положение, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са
се осъществили факти, които са от значение за спорното между страните
правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и
действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се
придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е
недопустимо, освен съгласно чл.14 ЗНА по изключение и въз основа на
изрична разпоредба за това. За заварените висящи до Тълкувателно решение
№2/2013г. от 26.06.2015г., ВКС, ОСГТК производства по принудително
изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва
да намери приложение задължителното тълкуване, дадено с ППВС
№3/18.11.1980г., според което през времетраенето на изпълнителното
производство - от датата на образуването му, до датата на приемане на
последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на
последиците на давността при висящност на изпълнителния процес),
погасителната давност е спряла. Както доктрината, така и съдебната практика
несъмнено са приемали, вкл. и преди Тълкувателно решение №2/2013г. от
26.06.2015г., ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8
ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по силата на закона, независимо дали
съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо
декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от
която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи
(според постановките по т.10 от Тълкувателно решение №2/2013г. от
26.06.2015г., ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие). Ако е налице
12
осъществен състав по чл.433, ал.1, т.8 ГПК към дата, предхождаща датата
26.06.2015г., новата погасителна давност за вземането по чл.117, ал.1 ЗЗД
започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен)
срок, като при съдебно установено вземане срокът й е всякога пет години
(чл.117, ал.2 ЗЗД).
В случая изпълнителното производство е образувано по време на
действие на тълкуването, дадено в ППВС №3/18.11.1980г., според което през
времетраенето на изпълнителното производство - от датата на образуването
му 25.11.2013г., до датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при
висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Едва
от 26.06.2015г. започва да се прилага новото тълкуване, дадено с
Тълкувателно решение №2/2013г. от 26.06.2015г., ВКС, ОСГТК, от когато е
започнала да тече давността, а с всяко извършено изпълнително действие по
изпълнителните производства, давността е прекъсвана. От 26.06.2015г.
започва да тече 5- годишната давност, която следва да изтече на 26.06.2020г.,
при условие да не са извършвани никакви изпълнителни действия по смисъла
на т.10 на Тълкувателно решение №2/2013г. от 26.06.2015г., ВКС, ОСГТК.
Видно от приложеното изпълнително дело, по него са извършвани множество
изпълнителни действия и всяко от тях е прекъсвало давността и е започвала
да тече нова 5-годишна давност. На 26.11.2018г. е наложен запор на
трудовото възнаграждение на Г. Г.; на 14.09.2020г. е наложен запор на
трудовото възнаграждение на Г. Г.; на 15.03.2021г. е наложен запор на
банковите сметки на Г. Г.; в резултат на наложен запор на 29.11.2013г. на
трудовото възнаграждение на Я.Г. са постъпвали плащания от третото
задължено лице в периода от 03.01.2014г. до 25.09.2017г.; на 17.10.2018г. е
наложен запор на трудовото възнаграждение на Я.Г., в резултат на запора са
постъпвали плащания от третото задължено лице в периода от 14.12.2018г. до
18.12.2021г.; на 15.03.2021г. е наложен запор на банковите сметки на Я. Г.; на
15.10.2018г. е наложен запор на вземане по изпълнително дело при ЧСИ М.
Д., в резултат на което на 15.11.2018г. е постъпило плащане на сумата от
142,79лв. Безспорно е, че между всички тези изпълнителния действия не е
изтекъл период от време от 5 години, за да се приеме вземането за погасено
по давност. Всяко осъществено изпълнително действие прекъсва давността,
започва да тече нова давност и към момента не е изтекла 5-годишната давност
за погасяване на вземането.
Поради изложеното искът за установяване недължимост на
задължението по изп.дело № 707/2013г., по описа на ЧСИ И.С. въз основа на
изтекла погасителна давност също е неоснователен и правилно е отхвърлен.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че по
изпълнителното дело са постъпвали суми само и единствено от Я.Г., но не и
от Г. Г., поради което по отношение на него била налице перемпция и всички
изпълнителни действия след нея не можели да му се противопоставят, тъй
като били извършени по вече прекратено дело. Перемцията, на която в случая
13
се позовават въззивниците, не изключва принудителното изпълнение, защото
когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение,
съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ –
той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен
лист. Единствената последица от настъпилата перемция е, че съдебният
изпълнител следва да образува новото искане в ново /като номер/
изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона.
Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали СИ
го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело. В този смисъл и
Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV ГО, ГК.
Ето защо извършените по отношение на солидарния длъжник Г. Г. действия,
макар и след като е настъпила перемпция по отношение на него, са валидни и
прекъсват давността, както за перемпция, така и общата погасителна давност
от пет години.
Не е налице изтекла давност и за лихвите по вземането, доколкото след
26.06.2016г. /действие по налагане запор върху трудово възнаграждение/ до
26.11.2018г. не са изтекли три години по отношение на солидарния длъжник
Г. Г.. По отношение на солидарния длъжник Я.Г. са извършвани регулярно
изпълнителни действия по изпълнителното дело, които прекъсват давността.
Предвид неоснователността на главния иск, предявеният акцесорен иск
с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 2288 лв., също е неоснователен и
правилно е отхвърлен.
Предвид изложените съображения, съдът намира, че оплакванията във
въззивната жалба са неоснователни. Решението на районния съд като
правилно следва да бъде потвърдено.
В полза на въззиваемата страна, следва да се присъдят разноски в
размер на 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горните мотиви, Окръжният съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 27/05.05.2022г., постановено по гр.д. №
456/2021г. по описа на Районен съд – Гълъбово.
ОСЪЖДА Г. Н. Г., ЕГН **********, от гр.Г., *** и Я.Д.Г., ЕГН
**********, от гр.Г., ***, да заплатят солидарно на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр.С., ***, направените от него разноски по
делото в размер на 150лв. (сто и петдесет лева), представляващи
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на
14
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15