Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 07.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на девети юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши
съдия М. Малоселска в.гр.дело № 7858 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 80359 от 01.04.2019 г., поправено
с решение от 03.06.2019 г., постановено по гр. д. № 42393 по описа за
2018 г. на СРС, 85 състав, са отхвърлени предявените
от „С.в.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сгр. 2А, срещу М.Л.Ц., ЕГН **********, с
адрес: ***, искове по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответникът
дължи сумата от 2321,52 лв., представляваща неизплатена сума за потребена вода
за периода 21.03.2012 г. до 18.01.2018 г. за
клиентски № **********, ведно със законна лихва от 16.02.2018 г. до изплащане
на вземането, както и мораторна лихва в размер на 695,14 лв. за периода от 21.04.2012
г. до 18.01.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 и сл. от ГПК от 22.02.2018 г. по гр. д. № 10791/2018 г. на СРС, 85
състав, като неоснователни. Съобразно изхода от
спора и по правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК първоинстанционният съд е възложил в
тежест на ищеца разноските по делото, в това число и тези, направени по ч. гр.
д. № 10791/2018 г. на СРС.
Недоволен
от постановеното решение останал ищецът, предвид което и в срока чл. 259, ал.
1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В
жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на
решението поради нарушения на процесуалния закон – липсвали мотиви за
постановяването му. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното решение, с
което предявените искове са отхвърлени, и да постанови друго, с което същите да
бъдат уважени. Претендират се разноски и се възразява на основание чл. 78, ал.
5 ГПК срещу адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Постъпил е отговор на въззвната
жалба от ответника в първоинстанционното производство М.Л.Ц., чрез адв. Ц., с
който същата се оспорва с доводи за неоснователност. Поддържа се, че
постановеното решение е законосъобразно и правилно. Моли се за потвърждаването
му, доколкото липсвало договорно правоотношение между страните, въз основа на
което за ищеца да са възникнали процесните вземания. Претендират се сторените в
хода на производството пред СГС разноски.
Софийски градски съд,
IV-Д въззивен състав,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и изложените от страните
съображения, приема следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е
правилно и съответства на приложимите материален и процесуален закон, като
съображенията за това са следните:
Въззивният съд приема, че са предявени искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с 198о, ал. 1 от
Закона за водите и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С проекта си за
доклад на делото първоинстанционният съд е посочил правната квалификация на
предявените искове, като правилно е очертал кръга на правно релевантните факти,
разпределил е доказателствена тежест за същите, указал е за кои обстоятелства
страните не сочат доказателства. Във връзка с направеното с отговора на
исковата молба от ответника оспорване на качеството на потребител на услугите,
предоставяни от ищеца, както и да е налице облигационно правоотношение с
предмет доставка на В и К услуги, с проекта за доклад по делото по реда на чл.
146, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца, че не сочи
доказателства, че през исковия период се е намирал в облигационно
правоотношение с ответника с предмет доставка на В и К услуги.
По смисъла на §1, т.2, б.“а“ и б.“б“ от допълнителните
разпоредби на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните
услуги потребители по смисъла на закона са юридически или физически лица -
собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К
услуги; респективно юридически или физически лица - собственици или ползватели
на имоти в етажната собственост.
Предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу
заплащане се осъществява от В и К оператори, като в границите на една обособена
територия само един оператор може да извършва тази дейност – арг. чл. 198о, ал.
1 и ал. 2 ЗВ. В настоящия случай е безспорно, че оператор на В и К услуги на
територията на гр. София е ищцовото дружество. Съгласно разпоредбата на чл. 8,
ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., получаването на услугите В и К се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от
собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните системи или
от оправомощени от него (тях) лица и от съответния регулаторен орган. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник и
влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централния ежедневник
(чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от наредбата). В случая несъмнено е, че общите условия на
ответното дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани и са
одобрени с решение на ДКЕВР.
За обосноваване качеството на ответника на потребител
на услугите, предоставяни от ищеца, последният е поискал съдът да задължи
районната общинска администрация по местонахождение на недвижимия имот /район
„Младост“/ да представи документ, от който да е видно кое е данъчно задълженото
лице за процесния апартамент № 115, ж.к. „Младост 1А“,
бл. 523, вх. 5, ет. 7.
В отговор на разпореждане на съда в горния смисъл по
делото е постъпило писмо, вх. № 5206997/14.12.2018 г., от Столична община,
Дирекция „Общински приходи“, отдел „ОП – Младост“ с приложени удостоверения за
декларирани данни. От съдържанието на тези удостоверения е видно, че с
декларация по чл. 14 ЗМДТ, вх. № 90466/20.05.1998 г. Р.Ц.Ц.и М.Л.Ц. са
декларирали, че са собственици на апартамент № 115, ж.к. „******въз основа на
договор.
От страна на ищеца не са ангажирани други доказателства
за установяване по делото наличието на договорна връзка между страните по
договор за доставка на В и К услуги за периода от 21.03.2012 г. до 18.01.2018
г. Настоящият състав на съда,
преценявайки по вътрешно убеждение посочените удостоверения за декларирани
данни, намира, че същите съдържат извънпроцесуално признание на ответника за
неизгоден за него факт – че през 1998 г. заедно с Р.Ц.Ц.е направил изявление
пред общинската администрация на район „Младост“, че е придобил собствеността
върху процесния имот. В случая обаче, ответникът оспорва качеството си на
потребител на услугите, предоставяни от ищеца през исковия период. Последното
прави този правнорелевантен факт спорен по делото и тежестта да докаже същия
пълно и главно е на страната, която го твърди и извлича от същия благоприятни
за себе си правни последици – в случая това е ищецът.
По аргумент от чл. 175 ГПК признанието на неизгоден за
страната факт се цени наред с всички останали доказателства по делото. В
конкретния случай обсъжданите удостоверения създават само индиция за притежание
на правото на собственост от ответника и то в един значително отдалечен във
времето от исковия период момент – 20.05.1998 г. На следващо място, в
удостоверенията не е индивидуализиран актът, въз основа на който пред общинския
орган се декларира, че е придобито правото на собственост върху имота. Екземпляр
от от този договор не е приобщен като писмено доказателство по делото.
Обстоятелството, че едно лице прави изявление пред орган на власт, че е
собственик на определено имущество, не установява правото на собственост на
това лице пълно и главно. Ищецът не е установил и качеството на ответника на
ползвател /било на вещен такъв или на лице, ползващо имота на облигационно
основание/, с оглед което правилен е изводът на първоинстанционния съд, че по
делото безспорно не е установено, че ответникът е собственик или ползвател на
процесния имот през исковия период.
Ето защо в хода
на съдебното дирене пред първоинстанционния съд не е доказан правопораждащият
юридически факт за възникване на вземането на ищеца, предвид което съдът следва
да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност по
аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК.
Настоящият съдебен състав, също както и първостепенния
съд, намира, че с оглед наведените от страните с исковата молба и с отговора
твърдения, центърът на доказателствената тежест по делото е съсредоточен именно
в установяване има ли ответникът качеството потребител на ВиК услуги по
възникнало между страните облигационно правоотношение през процесния период.
Недоказването на такава договорна връзка между страните,
като елемент от фактическия състав за възникване на вземането на ищеца, води до
заключение за неоснователност на предявения иск, без да е необходимо съдът да
изследва наличието или липсата на останалите предпоставки.
С оглед горното, неоснователни се явяват съдържащите
се във въззивната жалба оплаквания на ищеца, че първоинстанционният съд не е
обсъдил допуснатите и приети в хода на съдебното дирене пред СРС заключения на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. След като съдът е
достигнал до извод, че между страните не е налице облигационна връзка, породена
от договор за доставка на В и К услуги през исковия период, то последното
означава, че не ответникът е пасивно легитимираното да отговаря по материалното
правоотношение, от което ищецът черпи правото си, лице. Заключенията на
изслушаните експертизи са относими и биха имали значение за установяване на
останалите предпоставки за основателност на исковете - че в процесния период
ищецът е доставял ВиК услуги в претендираните количества в посочения обект,
чиято стойност възлиза на претендираните суми, респ. относно счетоводното
отразяване на фактурираните вземания, падежи на задълженията, погасявания на
същите, размер на лихвата за забава и т.н.
Предвид изложеното, обсъждането на посочените
заключения в съчетание с извода, че не ответникът е задълженото лице по
правоотношението с ищеца, се явява ненеобходимо, доколкото предпоставките за уважаване
на исковете следва да са установени в кумулативност и липсата на първата от тях
/наличието на договорна връзка между страните/ представлява самостоятелно и
достатъчно основание за отхвърляне на претенцията на ищеца. В тази връзка
оплакването на въззивника за липса на мотиви, с оглед правилността на
първоинстанционното решение и в контекста на изложените от въззивния съд
аргументи, не обуславя незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.
По иска с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД:
Липсата на главен дълг води до неоснователност и
на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в плащането на
главницата, с оглед което предявеният иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД също е неоснователен, както е приел и първоинстанционният
съд.
Доколкото изводите на настоящия въззивен състав
изцяло съвпадат с тези на СРС, въззивнната жалба е неоснователна, а решението
следва да се потвърди като правилно и постановено в съответствие с приложимия
материален и процесуален закон.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд
достигна по основателността на предявените искове, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските.
С оглед изхода от въззивното производство правото
на присъждане на разноски възниква само за въззиваемия. Искане в този смисъл е
своевременно заявено /още с отговора на въззивната жалба/, като е поддържано и
в хода по същество пред въззивния съд. По делото е представен договор за правна
защита и съдействие от 28.05.2019 г. /л.15/, съгласно съдържанието на чл. 3,
ал. 1 и ал. 2 от който страните са уговорили размер на възнаграждението от 450
лв., платено изцяло при подписване на договора. Съгласно възприетото с т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г., ОСГТК, ВКС становище „само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те
могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна
помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на
нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин –
например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено
такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните
банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ,
а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на
разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и
заплатила адвокатското възнаграждение.“. В
конкретния случай въззиваемият и неговият адвокат не са упоменали в сключения
договор начина на заплащане на договореното адвокатско възнаграждение. Не е налице
основание съдът да предположи, че плащането е станало в брой или по банков път,
доколкото от една страна липсва уточнение на начина на плащане в договора, а от
друга не е приложен банков документ, удостоверяващ транзакцията, не е
представена разписка за плащане в брой, не е направено отбелязване в договора в
този смисъл, за да се приеме, че договорът служи за такава.
С оглед изложеното въззивният съд няма основание
да приеме, че разноски от въззиваемия са реално извършени, предвид което такива
не следва да се възлагат в тежест на въззивника.
Мотивиран от
изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 80359 от 01.04.2019 г., поправено с
решение от 03.06.2019 г., постановено по гр. д. № 42393 по описа за 2018 г. на
СРС, 85 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. от
чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.