Р Е
Ш Е Н
И Е
№… Разград
24. ІІ. 2020г.
година Град
В ИМЕТО НА НАРОДА
Разградски
окръжен
2020
съд
23.І.
На Година
ПУБЛИЧНО
В заседание
в следния състав:
Секретар :Д.Георгиева
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЯ ЙОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА
АТАНАС ХРИСТОВ
Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА
В.гражданско 2019 №363
дело по описа за година
за да
се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение 162/26.ІХ.2019 по грд №358,
образувано по описа му за 2019, състав
на КРС е уважил частично исковете, предявени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А., клон България“ ЕИК204915054 срещу П.В. Петков,ЕГН********** в условия на
обективно и кумулативно съединяване, като по реда на чл.422 ГПК и на осн.чл.124 ГПК е приел за установено, че в изпълнение
на договор за потребителски
заем № PLUS-14147725/ 18.ХІ.2016г. ответникът
дължи на ищеца 1 332,00лв. главница, ведно
със законна лихва, считано от 20.ІІ.2019. до окончателното й изплащане.
Като неоснователни и недоказани, съдът
е отхвърлил: иска за установяване на вземането по главница за разликата до
първоначално предявеният размер от
7 782,93лв.; иска за установяване
на вземане за договорена за времето от 20.Х.2017 до 20.ІІІ.2022г. възнаградителна
лихва в размер на 8 386,19лв. и искът за установяване на претендирано в
обезщетение за забава главницата за
времето от 20.ХІ.2017 до 11.ІІ.2019г. вземане в размер на 772,42лв. отхвърлен като неоснователен и недоказан;
За които
вземания, в производство по
ч.гр.д.№169/2019г. по описа на КРС на осн.чл.410 ГПК е издадена Заповед за изпълнение №128/22.ІІІ.2019.
Искът за установяване на вземанията
е предявен по реда и в срока на чл.415,
ал.4 и ал.1, т.2 във вр. с чл.47, ал.5 ГПК , с участие на назначения по отношение на ответника особен представител
–адв. Пл. Х..
Недоволен от така постановеното решение, ищецът обжалва същото в частите, с които
съдът е отхвърлил исковите му претенции. Позовано на твърдение за
незаконосъобразност и неправилност, моли за отмяната му, респ. за уважаване на исковете в цялост. При редовност в призоваването,
ищецът не се явява и не изпраща свой представител в насроченото по същество на
жалбата му с.з.
В законоустановения и предоставен й за това срок, насрещната по жалбата страна
се е възползвала от правото си на отговор. Оспорва основателността на
жалбата. В с.з., чрез назначеният му
особен представител-адв.Х., ответникът пледира за потвърждаване на решението в
обжалваните му части като правилно, обосновано и законосъобразно постановен
съдебен акт.
Като прецени събраните по делото
доказателства във връзка с наведените
във въззивната жалба възражения срещу
законосъобразността на атакувания съдебен акт и становището на
въззиваемата страна, по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, съдът намира за
установено следното:
Като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и от
легитимираща интерес от обжалването страна , жалбата е допустима.
При дължимата по реда на чл.269 ГПК проверка, съдът установи, че решението е валидно, а в обжалваните си части
и допустимо постановен съдебен акт. Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с
допустими по см. на ГПК доказателствени средства, при правилно
разпределена между страните тежест на доказване и в съответствие с
проявена от тях активност в тази насока.
Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка се споделя от настоящата
инстанция, пред която не са постъпвали
искания за събиране на допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства.
Разгледана по същество, жалбата е
частично основателна.
Грд №358/2019, е образувано на производство
пред КРС по искове, предявени в условия на обективно кумулативно съединяване от
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ ЕИК204915054 срещу П.В.
Петков за установяване на вземания, за които, в
образувано по заявление на ищеца чгрд №169/2019г. по описа на КРС на
осн.чл.410 ГПК е издадена Заповед за
изпълнение №128/22.ІІІ.2019. Исковете са предявени в срока по чл.41 ГПК и в хипотеза
на чл.415, ал.1, т.2 във вр. с чл.47, ал. ГПК. В обстоятелствена част, като факти
обосноваващи заявената в петитум защита, ищецът е посочил, че в изпълнение на
сключен на 18.ХІ.2016г. Договор
за потребителски заем № PLUS-14147725 е предоставил на ответника П.В. Петков заем
за потребление в размер на размер на 8 000.00 лева при договорени ГПР в размер на 47.75 %, и ГЛП
от 38.27% .
С подписване на договора заемателят
се е задължил с връщане на заема на 64
равни седмични вноски, дължими в размер
на 340.08лв.
месечно
на 20-то число от съответния месец. Видно от двустранно подписания и считан за
неразделна част от договора погасителен план,
крайният падеж на вземането е договорен на 20.ІІІ.2022г. Договорът се
твърди като сключен в съответствие с влезли в сила на 10.VІІІ.2016г. Общи
условия по договор за заем, приподписани на всяка страница от ответника-
заемател. Размерът на договорените в
изпълнение на кредитния договор анюитетни вноски е формиран като сбор от
дължимите по главницата вноски, вноските по договорената в обезпечение на
кредит застраховка от 2 867,20лв и за погасяване на договорената
възнаградителна лихва.
В реквизит на Договор за револвиращ
потребителски заем № PLUS-14147725 ,
страните по същия са предвидили в право на кредитора(заемателя) автоматична
предсрочна изискуемост на кредита при доказана забава на две и повече месечни
вноски, считано от падежна дата на втора непогасена вноска. В този смисъл е т.5 от Общите условия, според която
заемодателят не дължи писмено
уведомяване на заемателя за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по
договора.
В този си състав съдът приема, че
постигната между страните уговорка за
автоматично прекратяване на сключения между тях кредитен договор, урежда
развалянето на договора от страна на кредитодателя при виновно неизпълнение на
задължение от кредитополучателя и следва да бъде тълкувана съобразно
разпоредбата на чл. 87 ЗЗД единствено в смисъл, че кредиторът няма да дава
подходящ срок за изпълнение, а развалянето ще настъпи при условията на чл. 87,
ал. 2 ЗЗД. Съгл. чл.10 ЗПК писмената форма е предвидена като условие за валидност
на договора за потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД дава
възможност за разваляне на един двустранен договор от изправния кредитор, но
след изрично предупреждение. Когато договорът е сключен в писмена форма(както е
и в случая), то по арг. от разпоредбата на чл. 87, ал. 1, изр. второ от ЗЗД и
изявлението за разваляне следва да е обективирано в писмена форма, а също и да
е достигнало до другата страна по договора. Като постигната в противоречие с
императивна законова норма, клаузата, освобождаваща кредитора от задължението
на уведоми длъжника за прекратяването на договора е нищожна по см. на чл.26,
ал.1, предл.ІЗЗД.
От
доказателствата се следва за установено, че въпреки волеизявеното в т.5
от договора, в съответствие с изискванията на чл.60 ЗКИ кредиторът е обявил
предсрочната изискуемост на кредита с връчена на кредитополучателя на 19.ІІІ.2018г.
покана изх. № PLUS-14147725 (вж.л.л.41-42, грд №358/19 КРС).
От приложеното към исковата молба,
неоспорено от ответника, извлечение по кредит № PLUS-14147725 от 18.ХІ.2016 г.,
л. 35 – 40 от делото, се установява, че по договорения между страните
погасителен план за периода 20.ХІІ.2016 г. до 8.Х.2017 г. е изплатил 10 вноски,
всяка една в размер на 340.08 лева, и преустановил плащанията по кредита. Тъй като не платил следващите две месечни вноски, считано от падежната дата
на втората пропусната месечна вноска – 20.ХІ.2017 г., вземането на кредитора е
станало изискуемо в пълен размер.
При така възприетата фактическа
обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
Първоинстанционният съд правилно е отбелязал,
че спорът по делото се свежда до въпроса, свързан с равнопрваността и
действителността на клаузите от сключения между страните договор, свързани с
Лихвен процент, Годишен процент на разходите и формирането на главницата с
включване и на цената на закупената застраховка „Защита на плащанията“.
За да отхвърли исковете
за главница и възнаградителна лихва, районният съд е направил извод за липсата
на предпоставките за тяхното уважаване. Настоящият съдебен състав споделя
изложените от районния съд мотиви за отхвърляне на така предявените искове,
поради което и на осн. чл. 272 от ГПК препраща
към тях. Съображенията за това са
следните:
Разпоредбата на чл. 21 ЗПК
предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикалане изискванията на този закон е нищожна, а според чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т.
20 и ал. 2 ЗПК целият договор за потребителски кредит е недействителен.
Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.
143-148 ЗЗП.
С оглед императивния характер
на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на
икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно
за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания,
дадени с т. 1 на ТР № 1/ 9.ХІІ.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС/.
По делото е безспорно, че процесният Договор за кредит е сключен при действието
на Закона за потребителския кредит(обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията
му ДВ. бр. 59 от 29.VІІ.2016 г.).
Според даденото му в чл. 9 ЗПК
легално определение, договорът за
потребителски кредит е формален, като спазването на формата и минималните
реквизити е изискване за валидност - чл. 22 от ЗПК. Първоинстанционния съд е приел за установени
следните, обусловили извода му за нищожността на договора, нарушения: липса на
форма поради изписването на съдържането на договора с размер на шрифт, по-малък от изискуемия се
такъв в чл.10(1 ЗПК; липсата на погасителен план, изискуем се според КРС по императив на чл. 11, т. 11 и т. 12 от ЗПК; противоречие с добрите нрави при формиране
размера на ГПР и ГЛП, и включването на дължимата за застраховката цена в
размера на формираните по главницата анюитетни вноски.
С подадената въззивна жалба, позовано на предвиденото в Директива
2008/48 ЕО ищецът възразява срещу законосъобразността на възприетата от
първоинстанционния съд липса на форма –поради неспазване шрифта на текстовата
част от договора. В
тази връзка настоящата инстанция държи да подчертае, че ЗПК е приет през 2010
година с цел да се извърши транспониране на Директива 2008/48/ЕО от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно Директива 2008/48/ЕО договорите за кредит се
изготвят на хартиен или друг траен носител като договорът за кредит посочва по
ясен и кратък начин конкретни данни, които задължително следва да се съдържат в
него, за да може потребителят да прецени обема на своето задължение. В ЗПК е
посочено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък
от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора /чл. 10, ал.
1 от ЗПК/.
Видно от съдържанието на обсъжданата директива и съдържанието на
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, българският законодател е въвел
допълнително изискване към договора за потребителски кредит всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък
от 12. По този начин законодателят е въвел изискване, което не се съдържа в
Директива 2008/48/ЕО, но което води до значителна санкция за кредитодателя –
загубване на правото да получи лихви и разноски по кредита.
Видно от член 10, параграф 2 от
Директива 2008/48, тълкуван във връзка със съображение 31 от тази директива,
изискването в договора за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител,
да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да
може потребителят да се запознае с правата и задълженията си. Предвид ясния
текст на тези разпоредби следва да се приеме, че Директива 2008/48 не предвижда
изискване договорът за кредит да съдържа подобно извлечение под формата на
погасителен план(вж. решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank Romвnia, C 602/10,
EU: C: 2012: 443, т. 63 и 64; Решение НА СЪДА от 5
септември 2019 година по дело C 331/18). Решенията на съда на ЕС са
задължителни за националните юрисдикции, пред които е висящ спор със сходно
съдържание. Настоящият въззивен състав приема, че не
следва да прилага разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл.11, т.11-12 от ЗПК,
доколкото същите не съответстват на
Директива 2008/48/ЕО.
Така приетата от въззивния съд
основателност на въведеното с жалбата възражение срещу възприетата от първоинстанционния съд недействителност
на договора на формално основание, не дава основание за отмяна на решението, в
частта, с която КРС е отхвърлил исковите претенции по главницата и
възнаградителната лихва. Това е така защото, както е приел и първоинстанционния
съд, клаузите относно ГПР и ГЛП са нищожни.
В случая по договора е предвидено
цената на сключената застраховка да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, цената на
застраховката на практика се явява
добавък и представлява сигурна печалба
за заемодателя. С оглед на това настоящият състав намира, че процесният договор
не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на
двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна
и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да
се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните
търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Правилен и съответен на доказателствата,
и приложимия материален закон е изведеният от първоинстанционния съд извод, че договорената между страните годишна лихва в
размер на 38.27 % е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава
четирикратно размера на законовата. Към
момента на сключване на договора на 18.ХІ.2016г. основният лихвен процент /ОЛП/
на БНБ е бил 0, 00 % и до настоящия момент е в същия процент. Поради това
най-високата стойност, която е имала законната лихва за периода на действие на
договора от момента на сключването му е 10, 00%.
С решение № 378/18.V.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г. о.
е прието, че максималния размер на договорната лихва е ограничен единствено от
чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави, а противно на
добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва за забава, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен
заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Настоящият съдебен състав възприема трайната
съдебна практика, наложила критериите за добри нрави при уговаряне на
възнаградителната лихва при обезпечените и необезпечените кредити и приема, че
уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на законната лихва по просрочени
задължения накърнява добрите нрави. Ето защо клаузата за възнаградителната
лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Правилността на решението, в частта отхвърляща исковата претенция за
вземането по възнаградителната лихва, се явява обуловена и от факта, че същото е
претендирано от ищеца в размер за целия период на договора, при положение, че
искът му е позован на обявената на 20.ХІ..2017г. предсрочна изискуемост.
Ноторно е, че като цена на кредита, възнаградителната лихва е дължима единствено и само при
действие на договора.
В конкретния случай, в договора за заем от 18.ПІ.2016 г. са посочени параметри
и условия /брой, размер на погасителните вноски, обща стойност на плащанията,
размер на годишния процент на разходите и размер годишния лихвен процент/ които
не съответстват на съдържанието на погасителния план към договора, който е
неразделна част от него. Защо посочения годишен лихвен процент и годишен
процент на разходите, не съответстват на месечната разплащателна вноска и са
значително занижени, става ясно едва при съдебното разглеждане на спора -
заемодателят едностранно е изчислил и отразил в договора размер на ГЛП и ГПР,
без да вземем предвид застрахователната премия, която следва да заплати
заемополучателя според условията на договора. Заемодателят се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема,
ГПР, които както се посочи, са некоректно изчислени и неверни, доколкото не
отговарят на договореното. Липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР/. Следва да се посочи още, че
ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и
по-горе, към момента на сключване на договора, са неизвестни за заемателя.
Поради изложеното, въпреки, че спрямо този договор не важи правилото на чл. 19,
ал. 4 от Закона за потребителския кредит /ГПР да не надхвърля 5 пъти законната
лихва/, съдът счита, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва, която
е компонента на ГПР в размер на 38,27 е
в противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна. Следва да се посочи, че макар размерът на
законната лихва да се съблюдава като критерий при съобразяване действителността
на клаузата за възнаградителната лихва, не следва тази клауза да бъде заместена
с правилата, уреждащи мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. На първо място
тази разпоредба не е с императивен характер и не представлява повелително
правило, което следва да се приложи вместо установената недействителна клауза
от договора. Невъзможността да бъде заместена нищожната клауза, установяваща
размера на дължимата възнаградителна лихва с правилата на закона, установяващи размера
на законната лихва за забава, произтича най-вече от различния характер на
възнаградителната и мораторната лихва. Възнаградителната лихва по своята правна
природа представлява "граждански плод", цена, компенсация за ползване
на определен финансов ресурс (парични средства), докато мораторната лихва е
обезщетение за причинени вреди от неточно изпълнение на парично задължение в
темпорално отношение.
Предвид
установената и от двете съдебни инстанции частична недействителност на договора
за потребителски кредит в частта му, с която страните са уговорили размера на
дължимата възнаградителна лихва и с оглед
липсата на императивна правна разпоредба, която може да се приложи и да
замести недействителната клауза в договора за потребителски кредит, съдът
намира, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
представляваща действащ материален закон към момента на възникване на
правоотношението между страните, съгласно която, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва(възнаградителна) или други
разходи по кредита.
Обосновано от доказателствата и съответно на
приложимия материален закон, първоинстанционният съд е приел от правна страна
недължимост на застраховката, включена от ищеца в компонент на главницата по
кредита. Видно от представения договор за застраховка "Защита на
плащанията", същият е сключен между
застрахователя "Кардиф Животозастраховане, клон България“ и
застрахованото лице – ответника-кредитополучател. В случая ищецът „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ не
договаря за себе си, а от името и за сметка на застрахователя, съгласно чл. 313
от КЗ. Тоест, по договора за застраховка правата и задълженията на застрахователя,
вкл. да получи застрахователната премия, възникват направо в патримониума на "Кардиф
Животозастраховане, клон България“ . Правата на ищцовото дружество, като трето, правоимащо
лице по договора за застраховка /но не и като застрахователен агент/ са
ограничени само до възможността да получи застрахователното обезщетение при
настъпил риск, но не и да търси реално изпълнение на вноските по премията. С
оглед тези съображения съдът приема, че исковата претенция, касаеща заплащане
на застрахователната премия, се явява неоснователна. Относно претенцията за
заплащане на застрахователна премия по застрахователната полица, съдът приема,
че не се представиха и доказателства, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България“ е заплатило вместо ответника еднократната
застрахователна премия от 2 867,20лв в
полза на "Кардиф Животозастраховане, клон България“ . В тази връзка също
се препраща към мотивите на РС.
Решението, с което
първоинстанционният съд е отхвърлил иска за установяване на вземане в размер на
дължима в обезщетение за забава мораторна лихва, следва да бъде отменено като
незаконосъобразно за сумата от 166.13
лева. Законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите
на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Това
задължение възниква не от договора или от закона с предписание да се възнагради
кредитора за извършената от него работа, а само при поискване чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите
от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата. Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има
обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. И доколкото, тя се явява нормативно регламентирана, то изчисляването й
върху дължимо установената главница, се следва
по правилото на чл.10 ЗЗД.
Мотивиран от изложеното, Разградският окръжен
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение 162/26.ІХ.2019 по грд
№358 / 2019 по описа на КРС , В ЧАСТТА, с която предявеният от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България“ ЕИК204915054 срещу П.В. Петков,ЕГН********** иск за установяване на
вземане за 166,13лв.
мораторна лихва, дължима в
обезщетение за забава на главница от 1 332,00лв. за времето от 20.ХІ.2017
до 11.ІІ.2019г. и вместо това ПОСТАНОВИ
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ ЕИК204915054 и
П.В. Петков,ЕГН**********, че П.В.
Петков дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ 166,13лв. (сто шестдесет и шест лева и
тринадесет стотинки) дължима в обезщетение за забава на главница от
1 332,00лв. за времето от 20.ХІ.2017 до 11.ІІ.2019г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение 162/26.ІХ.2019 по грд №358 / 2019 по
описа на КРС В останалата част.
В частта, с която КРС е уважил предявеният
от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
клон България“ ЕИК204915054 срещу П.В. Петков,ЕГН********** иск, като
необжалвано решението е влязло в сила.
Решението на РОС е окончателно и по аргумент на чл.280,
ал.3, т.1, предл.ІІ ГПК не полежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.