№ 404
гр. Плевен, 30.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА
като разгледа докладваното от ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА
Въззивно гражданско дело № 20234400500494 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. От ГПК .
С решение № 562 от 24.04.2023г по гр. дело № 4862/22г по
описа на РС – Плевен състав на същия съд е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО
по отношение на ответника „МАКРОАДВАНС“ АД ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София ул.Г.С.Раковски №147 ап.14,
представлявано от В.С. , че П. Д. П. с ЕГН ********** от с.**** НЕ МУ
ДЪЛЖИ сумата от 1326,03 лева, представляваща законна лихва за забава
върху главницата от 6219,02 лева за периода от 04.10.2018г. до 13.09.2022г.,
за която сума се твърди, че е дължима по споразумение от 04.10.2018г.,
сключено между страните и вземането по което е предмет на изпълнение по
изп. дело № 20128140400070/2012г. по описа на ЧСИ Н. В. с район на
действие Плевенския окръжен съд, образувано по изп.лист от 07.12.2011г.
издаден по ч.гр.дело №6618/2011г. по описа на РС Плевен и присъединеното
към него изп.дело №20138150401824/2013г. по описа на ЧСИ Т.К. с район на
действие Плевенския окръжен съд, образувано по изп.лист от 22.08.2013г.
издаден по ч.гр.дело №4406/2013г. по описа на РС Плевен. Съдът се е
1
произнесъл и по въпроса за разноските.
С определение № 2506 от 6.06.2023г по същото дело Пл РС е
изменил постановеното решение в частта за разноските като е осъдил П. Д. П.
да заплати на другата страна разноски по делото в размер на 52,58 лв, лв,
както е и осъдил „Макроадванс АД да заплати на П. Д. П. разноски в размер
на 498,72 лв. С първоначалното решение по делото е било постановено
заплащането на разноски на П. Д. П. от другата страна в размер на 1188лв.
Въззивна жалба срещу решението е постъпила от Макроадванс АД
като се правят оплаквания, че решението на РС – Плевен е
незаконосъобразно. Излагат се хронологично обстоятелствата по сключването
на договорите за банкови кредити, прехвърлянето на вземанията на
въззивника и предявяването на иска по чл. 439 от ГПК. Възразява се, че
въззивникът не е начислявал лихва върху суми, които са били изплатени от
длъжницата и такъв извод на РС е неправилен. Възразява се, че неправилно
РС е приел, че лихва следва да се начислява върху сума в размер на 6 219,02
лв като се твърди, че това е сторено върху сбора от отделните дължими суми
от 2 362,76лв и 2 592,72 лв, както е и направено. Възразява се, че РС
неправилно посочва, че не е доказан размера на задължението на П. П..
Според въззивника по делото е налице съдебно икономическа експертиза,
която установява това обстоятелство, както и по делото са приети писмени
доказателства , представени от страната в този смисъл. Претендира се отмяна
на постановеното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли
иска и да се присъдят и разноските по делото.
Частна жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК е подадена от
П. Д. П., в която се възразява, че не е ясно как съдът е достигнал до извода за
размера на дължимите разноски от П. П. към другата страна. Претендира се
отмяна на определението и произнасяне по същество.
Въззиваемата страна ,редовно призована, оспорва въззивната
жалбата като неоснователна. Възразява се, че по делото са събрани
доказателства, които установяват, че дължимата сума от П. е била в размер на
6951,40 лв, а тя е заплатила такава в размер на 8291,39 лв. Възразява се, че в
подписаното между страните споразумение никъде не е договорено
заплащането на лихви за забава в размер на законната лихва. Общото
2
установено задължение е включвало главници и лихви. Взема се становище,
че решението е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата,взе предвид
направените доводи, прецени събраните доказателства и се съобрази със
законовите изисквания, намира за установено следното:
ЖАЛБАТА е ДОПУСТИМА И ОСНОВАТЕЛНА, но не по
съображенията, изложени в нея
СПОРНИТЕ въпроси касаят обстоятелствата относно наличието на
облигационни отношения между страните, размер и вид на задълженията на
П. Д. П., дължимостта на лихва за забава, размер на заплатените суми и
тяхната обща дължимост
РС е приел, че не е било спорно между страните, че ищцата пред
първата инстанция е била страна по два договора за заем, сключени с „Банка
Хеброс“ АД (понастоящем „Уникредит Булбанк“ АД) и с „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД. Не е било спорно също, че по двата договора ищцата не е
изпълнявала задълженията си за погасяване на вноските в срок, в резултат на
което „Уникредит Булбанк“ АД се снабдила с изпълнителен лист на
07.12.2011г. по ч.гр.д. №6618/2011г. по описа на РС Плевен, а „Райфайзен
банк (България)“ ЕАД се снабдила с изп.лист на 22.08.2013г. по ч.гр.д. №
1824/2013г. Не е било спорно между страните, че с Договор за прехвърляне на
вземания от 04.12.2012г. „Уникредит Булбанк“ АД прехвърлило на ответното
дружество вземанията си по отношение на ищцата в размер на 2642,40 лева,
която сума включва главница, лихва и разноски. Не е било спорно също, че с
договор за прехвърляне на вземания от 23.08.2018г. „Райфайзен банк
(България)“ ЕАД прехвърлило вземанията на ответното дружество, които
възлизали в размер на 3576,62 лева и също включвали главница, лихви и
разноски. РС е приел, че след сключване на договорите за цесия, на
04.10.2018г. между ищцата и ответното дружество цесионер било сключено
споразумение, по силата на което ищцата признала задължението си по двата
изпълнителни листа, което приела, че е в общ размер на 6219,02 лева. Със
споразумението, страните се договорили, че ищцата се задължава да заплати
на ответника цесионер задълженията, описани в споразумението, а
кредиторът се съгласява да разсрочи изплащането на задълженията, съгласно
3
уговореното със споразумението. Видно е било, според РС, че страните са
договорили длъжникът да изплаща задължението си на месечни вноски в
размер на по 200 лева, считано от октомври 2018г. до 30-то число на всеки
месец.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза се установяво,според РС, че действително към датата на
сключване на споразумението между страните, задължението е било в размер
на 6219,02 лева, от които 2642,40 лева по изп.дело №70/2012г. и 3576,62 лв по
изп.дело №1824/2013г. Установило се от заключението на вещото лице още,
че по изп.дело №70/2012г. законната лихва върху главницата за периода от
05.10.2018г. до 20.09.2022г. е в размер на 515,45 лева, а разноските са 6,00
лева и по изп.дело №1824/2013г. законната лихва върху главницата за
периода от 05.10.2018г. до 20.09.2022г. е в размер на 811,22 лева и разноските
са 126,40 лева. Установило се от заключението на вещото лице, че след
сключване на споразумението, ищцата е продължила да плаща ежемесечно
различни суми, като част от плащанията са по изп.дела, а друга част по
споразумението. Така по изп.дело №70/2012г. е постъпила сума в размер на
657,72 лева, а по изп.дело №1824/2013г. е постъпила сума 1968,13 лева. По
споразумението по изп.дело №70/2012г. е постъпила сума в размер на 2525,00
лева, а по споразумението по изп.дело №1824/2013г. е постъпила сума
2525,00 лева. По поставена от ответника задача, вещото лице е установило,
според РС, че по споразумението са налице неплатени вноски в част от
месеците, а именно : октомври 2018г, февруари 2020, април 2020, май 2020,
юни 2020, август 2020, декември 2020, януари 2021г., февруари 2021 и март
2021г., а част от вноските за месеците април и май 2021г. са заплатени в по-
нисък размер. Не са посочени точно кога са платени сумите за тези месеци и
какъв е бил остатъка от главницата към момента на плащане, тъй като такава
задача не е поставяна по експертизата. Установява се от заключението на
вещото лице, с поред РС, че законната лихва върху двете задължения по
споразумението считано от сключване на споразумението – 04.10.2018г. до
датата на подаване на исковата молба е в размер на 514,89 лева по едното
задължение и 811,14 лева по другото задължение, общо 1326,03 лева, което е
и цената на предявения от ищцата иск.
Съдът е приел, че съгласно чл.154 от ГПК, при предявяване на
отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, ответникът следва да
4
установи, че е налице вземане – както по основание, така и по размер, чрез
ангажиране на доказателства за положителните факти за възникването му,
каквито са наличието на облигационно правоотношение с ищеца, изразяващо
се в сключено между страните споразумение, като докаже задължението и по
размер. В доказателствена тежест на ищеца е да установи
правоизключващите, правопогасяващи или други възражения срещу правото
на ответника да получи сумите по споразумението. В тази насока е
разпределена тежестта на доказване в доклада по делото, а именно да докаже
наличието на ликвидно и изискуемо вземане в размер на 1326,03 лева,
колкото е цената на предявения иск, представляващо законна лихва върху
главницата от 6219,02 лева за периода от 04.10.2018г. до 13.09.2022г. Вещото
лице е установило, че длъжникът е внасял периодично различни суми на
различни дати, които са отразени в табличен вид, както и че е налице забава
при погасяване на някои от вноските, което съдът посочи погоре. От правна
страна, съдът приема, че законна лихва върху главницата се дължи и то от
датата на сключване на споразумението, а не от датата на всяка вноска.
Страните са договорили в споразумението, че ищцата дължи цялата сума и
макар да са уговорили разсрочено плащане, съдът е приел, че тя дължи
сумата в този размер считано от 04.10.2018г. От този момент е налице
ликвидно и изискуемо вземане, поради което до изплащането му се дължи и
законна лихва. Според РС съгласно чл.86 ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата до извършване на плащането. Поради това съдът е приел, че
независимо дали в споразумението е уговорено или не дължимостта на лихва
за забава, такава се дължи от момента на изпадане в забава. В случая, според
РС, се касае за споразумение, а не за договор за заем, поради което вземането
става ликвидно и изикуемо с подписване на споразумението, а не с поканата,
както щеше да бъде, ако се касаеше за договор за заем. Вземането предмет на
споразумението е ликвидно и изискуемо в момента на подписването му и
законната лихва няма връзка с уговореното между страните разсрочване на
плащанията по него. В споразумението страните са договорили разсрочване
плащането на дължимата сума, като същата се заплаща на вноски по 200 лева
ежемесечно до 30 число на месеца. В същото време, вещото лице е
установило, че след сключването на споразумението, т.е. след 04.10.2018г.,
ищцата е погасила на вноски сумата общо от 7675,85 лева, от които 657,72 лв
5
по изп.дело №70/2012г. и 1968,13 лева по изп.дело №1824/2013г., както и
5050 лева по споразумението, разпределени по равно между двете
изпълнителни дела. Ищцата дължи законна лихва след 04.10.2018г, но само
върху размера на незаплатената част от задължението си. Неоснователна е
претенцията на кредитора да претендира законна лихва върху сума, която
вече е заплатена. Законна лихва би била дължима само върху неизплатената
част от задължението. С всяка вноска, която прави по споразумението или по
изп.дело, или с всяка сума, запорирана от трудовото възнаграждение,
размерът на главницата, върху която дължи законна лихва намалява. Поради
това и ако съдът приеме, че ищцата дължи законна лихва върху цялата
главница за периода 04.10.02018г. до 13.09.2022г., това би довело до
неоснователно обогатяване на кредитора, който ще получи законна лихва
върху изплатена вече главница. Тъй като съдът е възложил в тежест на
ответника да докаже размера на задължението на ищцата и ответникът не го е
доказал, РС е приел, че предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен. В производството ответникът, според РС, не е доказал размера на
законната лихва след всяко едно плащане върху остатъка от дължимата
главница до предявяване на исковата молба.
РЕШЕНИЕТО на РС е недопустимо
РС е изложил мотиви за изводите си, които не се споделят от
въззивната инстанция.
Видно от исковата молба по делото в същата са изложени
фактически твърдения, че ищцата е заплатила всичките си задължения към
другата страна и с петитума на исковата молба се претендира постановяване
на решение, с което да се установи, че задължението на ищцата в общ размер
от 6218 лв е погасено поради плащане. Първоначално РС – Плевен е
пристъпил към размяна на книжа без уточняване на исковата молба. На по –
късен етап от производството това е сторено и са дадени указания на ищцата
за уточняване на исковата молба след постъпил отговор от другата страна. В
уточняваща молба от 8.12.2022г на л. 98 от първоинстанционното дело
ищцата е уточнила, че претендира да се установи ,че не дължи на другата
страна 2796,81 лв, която сума й е удържана от трудовото възнаграждение без
правно основание по изп. дело на ЧСИ Т.К.. В заключение Пл ОС приема, че
6
е безспорно, че процесната сума е заплатена от ищцата. Посоченото правно
основание на предявения иск и приетото такова от съда е чл. 439 от ГПК. В
исковата молба е посочено чл. 124 вр. с чл. 439 от ГПК.
В постъпилия отговор от ответника пред първата инстанция на л.
55 от първоинстанционното дело е направено възражение за недопустимост
на предявения иск поради липса на правен интерес. Това възражение не е
обсъдено от РС – Плевен нито в определението от 14.11.2022г, с което е
исковата молба е оставена без движение, нито по късно с определение от
9.12.2022г, с което е приет за разглеждане предявения иск по чл. 439 от ГПК.
С оглед приетото по – горе от въззивния съд, че исковата сума е
изцяло заплатена от ищцата пред РС – Плевен, следва да се приеме, че искът
по чл. 439 от ГПК е недопустим поради липса на правен интерес.
Предвидената в чл. 439 от ГПК защита по исков ред касае
длъжника по изпълнително дело и целта му е да предотврати събиране на
суми от длъжника, каквито той не дължи. В конкретния случай са налице
безспорни твърдения, че сумите са заплатени и длъжникът няма правен
интерес от реализацията на отрицателен установителен иск, тъй като видът
защита е по – слаб от успешно проведен осъдителен иск на осн. Чл. 55 ал.1
от ЗЗД. РС – Плевен е издал решение, което е недопустимо като постановено
по недопустим иск.
Предвид гореизложеното следва да се обезсили постановеното
решение и да се прекрати изцяло производството по делото. В този смисъл
следва да се обезсили и атакуваното определение по чл. 248 от ГПК като
постановено по отношение на недопустимо решение.
При този изход на делото следва да се осъди въззиваемата страна
да заплати разноски на въззивника за двете инстанции в размер на 526,52 лв,
от които 300 лв депозити за експертизи, 26,52 лв държавна такса за
въззивната жалба и по 100 лв юрк. възнаграждение за всяка инстанция
съобразно чл. 78 ал.8 вр. с чл. 37 от ЗПрП и Наредбата за нейното заплащане
- чл. 25 ал.1 от същата.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
7
ОБЕЗСИЛВА РЕШЕНИЕ № 562 от 24.04.2023г по гр. дело №
4862/22г по описа на РС – Плевен КАТО НЕДОПУСТИМО И
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО
ОБЕЗСИЛВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2506 от 6.06.2023г по гр. делло №
4862/2022г КАТО НЕДОПУСТИМО
ОСЪЖДА П. Д. П. с ЕГН ********** от с.****,обл. Плевен ДА
ЗАПЛАТИ НА „МАКРОАДВАНС“ АД ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София ул.Г.С.Раковски №147 ап.14 деловодни
разноски за двете инстанции в размер на 526,52 лв
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8