Решение по дело №366/2024 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл. 145 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Образувано е по жалба на М. П. Й. [ЕГН], с адрес гр. Чирпан, [улица], ет.2, ап.2, подадена чрез пълномощника му адв. М. С. от АК-Стара Загора, срещу Решение №1040-23-25 от 10.04.2024г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Стара Загора, с което е оставена без уважение, като неоснователна, подадената от М. Й. жалба и е потвърдено изцяло Разпореждане № 231-01-4-3/ 06.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на оспореното Решение №1040-23-25 от 10.04.2024г. на Директора на ТП на НОИ-Стара Загора и на потвърденото с решението разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора, по съображения за тяхната необоснованост и за издаването им в противоречие и при неправилно приложение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в несъответствие с целта на закона. Жалбоподателят поддържа, че оспореното решение е постановено при неправилно приложение на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/ 2009 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност. Обосновава че е лице, чието обичайно пребиваване през целия период на полагане на труд в друга държава-членка на Европейския съюз (ЕС), е държавата му по произход, а именно РБългария, като в случая е налице изключението по чл.11, §3, б. „а“ от Регламента. Твърди, че при произнасянето си решаващият орган е дал приоритет единствено и само на свързаността му с Германия поради съществувалата трудово-правна връзка в тази държава, което е довело до неправилни изводи при преценката за държавата, която е компетентна да се произнесе по искането за отпускане на обезщетение за безработица. Поддържа, че пребиваването му на територията на Германия е било обусловено единствено и само от наличието на трудово правоотношение, като от страна на органите на ТП на НОИ – Стара Загора не е извършена преценка за центъра на жизнените му интереси и обичайното му място на пребиваване. Излага подробни съображения за обосноваване на твърдяното, че не е прекъсвал връзката си с България и със своето семейство; че осъществяваната трудова дейност в Германия е била със сезонен характер и всеки един възможен момент е използвал за да се прибира в България по време на почивки, празници и в периоди, в които не е осъществявал трудова дейност, както и че упражненото право на свободно придвижване е било единствено и само с цел осигуряване на трудови доходи, без никога да е имал намерение за трайно установяване в Германия. Счита, че центърът на интересите не се определя по презумпция от продължителността на периодите на полагане на труд в друга държава - членка на ЕС, като обстоятелството дали е възникнало право на постоянно пребиваване на територията на Германия е ирелевантно в случая, доколкото избор на лицето е дали ще упражни или не това право. По подробно изложени в жалбата съображения, че без каквато и да е проверка или мотиви административният орган решава по формален начин и в противоречие с Регламент (ЕО) № 883/2004 коя е държавата по постоянното му пребиваване, е направено искане за отмяна на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Стара Загора и връщане на преписката със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона досежно наличието на право за жалбоподателя на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО.

Ответникът по жалбата – Директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Стара Загора, чрез процесуалния си представител по делото, оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Поддържа, че установените по делото факти не сочат на основание за прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Счита, че доколкото от събраните доказателства се установява, че М. Й. повече от осем години е работил и пребивавал на територията на друга държава – членка на ЕС (Германия), за лицето е възникнало право на постоянно пребиваване в тази държава и тя се явява държава на пребиваване по време на последната заетост, от която следва да се претендират обезщетенията за безработица, тъй като именно държавата-членка, в която е полаган труд през последните завършени периоди, когато тези периоди са продължителни и в която държава са внасяни осигурителни вноски за социалния риск безработица, следва да изплаща обезщетение при неговото настъпване.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна по административно-правния спор:

На 04.01.2024г. жалбоподателят в настоящото съдебно производство – М. П. Й., е подал, чрез Директора на Дирекция „Бюро по труда“ гр. Чирпан, до Директора на ТП на НОИ – Стара Загоря, Заявление вх. № 916-10/ 04.01.2024г., за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание Кодекса за социално осигуряване (л.80 по делото). В заявлението е декларирано, че М. Й. е упражнявал трудова дейност в Германия от 07.04.2019г. до 31.12.2023г. Приложено е и Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС със СЕД U002, в което лицето посочва, че за времето от 07.02.2019г. до 31.12.2023г. е работило в Германия като сервитьор, по трудово правоотношение с работодател Hotel „Muller“ Hohenschwangau, с представени доказателства за прекратяването на трудовото правоотношение и основанието за прекратяването. В Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л.77), Й. е посочил, че за периода на трудова заетост в чужбина, най-близките му роднини са живели в България, където притежава собствено жилище; в чужбина е живял под наем, като се е завръщал в България по няколко пъти в годината, най-често по време на годишен отпуск. М. Й. изрично е посочил, като е декларирал, че извън осъществяването на трудовата дейност нищо друго не го свързва с държавата по последната му заетост в чужбина, като лицето не е направо изявление за намерение за постоянно оставане в държавата по последната заетост.

Посредством системата за електронен обмен на социално осигурителна информация ЕESSI, са получени изисканите за издаване от компетентната институция на Германия формуляри за удостоверяване на осигурителни периоди и осигурителен доход - структурирани електронни документи СЕД U017 – осигурително досие и СЕД U004 – информация за заплати, от които се установяват периодите на заетост на М. Й. като наето лице в Германия, основанието за прекратяване на последното трудово правоотношение с работодателя Hotel „Muller“ Hohenschwangau, размера на трудовото възнаграждение, периодите на осигуряване и т.н, като удостоверените периоди на трудова заетост на Й. в Германия са общо 8 години, 5 месеца и 16 дни, при последен период на трудова заетост от 07.12.2019г. до 31.12.2023г. Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация ЕESSI е получен и формуляр Н006 – отговор на искането за предоставяне на информация за пребиваване от КИ на Германия.

С Разпореждане № 231-01-4-3/ 06.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора, на основание чл.54ж ,ал.1 вр. с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на М. П. Й.. В мотивите на разпореждането е посочено, че М. Й. е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, след прекратяване на трудова дейност в Германия. По данни от получени структурирани електронни документи - СЕД U017 от 2024г. и СЕД U002 и ПД U1 от предходни регистрации на лицето, са потвърдени периодите на заетост в Германия, декларирани от заявителя, с обща продължителност 8 години, 5 месеца и 16 дни, с незначителни прекъсвания между тях. В информационната система на НОИ за лицето нямало данни за упражнявана трудова дейност в България след 26.03.2014г., поради което липсва трудовоправна връзка с България през последните 9 години. С оглед на което е направен извод, че за М. Й. РБългария не се явява нито държава по пребиваване, нито държава по заетост, и съответно РБългария не е компетентната държава, която да извърши преценка за правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Посочено е, че съгласно разпоредбите на чл.65, ал.5 във вр. с ал.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, НОИ не е компетентна институция по отпускане на ПОБ, тъй като лицето не е осъществявало дейност при прилагането на българското законодателство, нито е пребивавало в България по смисъл на регламентите в областта на социалната сигурност.

В законово установения срок М. Й. е оспорил пред Директора на ТП на НОИ – Стара Загора Разпореждане № 231-01-4-3/ 06.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, с искане за неговата отмяна.

С обжалваното Решение № 1040-23-25 от 10.04.2024г., постановено в производство по чл.117 от КСО, Директорът на ТП на НОИ – Стара Загора е отхвърлил, като неоснователна, подадената от М. Й. жалба и е потвърдено изцяло Разпореждане № 231-01-4-3/ 06.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора. Решаващият орган е приел, че съгласно правилата, регламентирани в глава ІV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г., за М. Й. е възникнало право на постоянно пребиваване в Германия и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендира обезщетението за безработица. Изцяло са споделени мотивите, изложени от Ръководителя на осигуряването за безработица и обективираният в разпореждането за отказ на ПОБ извод, че задължена за плащане на обезщетения за безработица е институцията на държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Посочено е в решението, че Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда възможност за изместване на тази компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, ако през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. С тази цел били установени и критерии за определяне на държавата по пребиваване – тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Сочи се в решението, че изведено от трайната практика на СЕС (Решение на СЕС по дело С-76/76), основен критерий при определяне на държавата на пребиваване за трудово активните лица, е трудово правната връзка със съответната държавата, характерът й и нейната продължителност. Според решаващия орган, при прилагането на този критерий и предвид продължителността на трудовата заетост на М. Й. в Германия (повече от осем години), в случая след изтичане на петгодишния период за лицето е било породено и правото му на постоянно пребиваване в Германия, с оглед на което Германия се явява държавата-членка по пребиваване по смисъла на чл.65, §2 от Регламента и следователно държавата по последната трудова заетост съвпада с тази на пребиваване. В тази връзка и на основание чл.61, както и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5 буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, е направен извод, че България не е компетентна държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Решаващият орган е изложил съображения, че по отношение на М. Й. не може да се приложи чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на ЕП и на Съвета относно координация на системите за социална сигурност, тъй като за лицето не е изпълнено условието да е полагало труд в една държава-членка, но да има център на жизнени интереси в друга - продължителността на периода, в който Й. е живял и работил в Германия са довели до установяване на трайна връзка на лицето именно с държавата-членка, в която е осъществявана трудова дейност и е придобито право на постоянно пребиваване, в която държава са и неговите основни интереси. В мотивите на решението е извършено позоваване на Решение на СЕО по делото „Ди Пауло“, според което чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 не следва да се тълкува разширително, като прехвърлянето на отговорността за изплащане на ПОБ от държавата по последната заетост към държавата по пребиваване е оправдано само за някои категории работници, които са запазили силни връзки в държавата, в която обикновено пребивават, като държавата по постоянно пребиваване следва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите жизнени интереси и в тази връзка от значение биха могли да бъдат обстоятелства от най-различно естество - колко често пътува лицето между местоработата и местопребиваването; какво е семейното му положение и къде живее семейството му; видът на трудовия договор – срочен или не; работи ли по професията си; дали намерението му е за временно пребиваване и натрупване на професионален опит; личните му контакти и връзки в двете държави; социалните му контакти и т.н. По съображения основани на приетото, че М. Й. трайно и постоянно се е установил да живее и работи в Германия и не е осъществявал дейност при прилагането на българското законодателство, нито е пребивавал на територията на РБългария по смисъла на регламентите за социална сигурност, решаващият орган е направил извод, че М. Й. е лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си по произход, поради което не може да се счита за пребиваващо в същата, дори и ако възнамерява да се върне в нея. В подкрепа се така приетото се сочи и становището на Европейската комисия по дело С-30/22 на СЕС по преюдициално запитване на Административен съд - Велико Търново, според което с изтичане на пет години, през които дадено лице работи/пребивава в държава-членка за него възниква право на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се търсят обезщетения за безработица. По тези съображения и такива, че държавата на пребиваване се определя от релевантните факти през периода на последната заетост, а не от такива, настъпили след завръщането на лицето в държавата му по произход, е направен извод, че М. Й. няма право на ПОБ по законодателството на РБългария.

По делото са представени и приети като доказателства документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на оспореното решение и на потвърденото с него Разпореждане № 231-01-4-3/ 06.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора.

Като доказателство е прието и издадено от Началник сектор КАПОЧР в ОД на МВР – Стара Загора удостоверение относно регистрирани данни за задгранични пътувания на М. П. Й. за периода от 01.01.2017г. до 01.05.2024г. , които сочат на следното: излизане от РБългария на 22.02.2017г.; влизане в РБългария на 16.11.2017г., излизане от страната на 09.01.2018г.; влизане в РБългария на 20.01.2018г.; излизане от страната на 09.02.2018г.; влизане в РБългария на 03.05.2018г., излизане от страната на 10.05.2018г.; влизане в РБългария на 22.11.2018г., излизане от страната на 22.12.2018г.; влизане в РБългария на 09.01.2019г., излизане от страната на 28.01.2019г.; влизане в РБългария на 14.11.2019г., излизане от страната на 26.11.2019г.; влизане в РБългария на 14.01.2020г., излизане от страната на 08.02.2020г.; влизане в РБългария на 06.07.2020г., излизане от страната на 14.07.2020г.; влизане в РБългария на 04.11.2020г., излизане от страната на 11.05.2021г.; влизане в РБългария на 08.11.2021г., излизане от страната на 13.12.2021г.; влизане в РБългария на 15.01.2022г., излизане от страната на 12.02.2022г.; влизане в РБългария на 19.03.2022г., излизане от страната на 22.03.2022г.; влизане в РБългария на 15.05.2022г., излизане от страната на 17.05.2022г.; влизане в РБългария на 19.06.2022г., излизане от страната на 30.06.2022г.; влизане в РБългария на 04.11.2022г., излизане от страната на 25.11.2022г.; влизане в РБългария на 30.12.2022г., излизане от страната на 23.01.2023г.; влизане в РБългария на 20.03.2023г., излизане от страната на 28.03.2023г.; влизане в РБългария на 01.07.2023г., излизане от страната на 11.07.2023г., при последно удостоверено влизане в РБългария, без последващо напускане, на 03.12.2023г.

По делото е допуснато и събирането на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетели на лицата П. Г. Б. и С. Г. Т..

Свидетелят П. Б. заявява, че се познават с М. и са приятели от деца. След като не успял да си намери работа в България и понеже апартаментът, в който живеел, се нуждаел от ремонт и били необходими пари, М. решил да отиде в Германия на сезонна работа, за да изкара пари да си ремонтира жилището, да си купи кола и да си подобри живота в България. Накъде през 2012г. – 2013г. М. тръгнал към Германия. М. всяка година ходил в Германия, изкарвал сезона за няколко месеца и се връщал в България. Свидетелят много пъти е ходил да го взема от летището. След като направил ремонта на старото жилище и го продали и с изкараните от работата в Германия пари, М. си купил нов апартамент. Преди няколко месеца решил да се прибира да си намери работа и да работи в България, тъй като не му се стояло в чужбина, а искал да си остане за постоянно в България, да не да ходи през два три месеца в Германия и да се връща. Свидетелят заявява, че през всичките тези години, когато М. е бил в Германия на сезонните работи (с изключение по време на ковид пандемията, когато си е бил в България), М. правил едно и също – по няколко пъти в годината ходене в Германия и връщане в България. Прибирал се е в България и когато го извикат, отивал за няколко месеца да работи. Когато се прибирал в България, М. е живеел в семейното им жилище в гр. Чирпан, заедно с майка си. Според свидетеля единствените приятели на М. били от гр. Чирпан, като М. се е връщал в България за да ходят заедно на море, да ходят на мачове, на сватби на приятели и т.н. Свидетелят заявява, че М. Й. никога не е имал намерение да остава за постоянно в Германия. В Германия е работил като сервитьор в ресторанта на туристически обект – замъка Наушвайнщайн, като всичките пари, които е изкарвал, ги е влагал в България. Като се върнал от Германия, преди два месеца започнал работа в България.

Свидетелката С. Г. Т. – майка на жалбоподателя М. Й., заявява, че след казармата М. започнал да си търси работа и е работил на сезонна работа на морето в България. След като Т. останала без работа, М. се принудил да тръгне на сезонна работа в Германия. Работил е над 10 години сезонно в Германия – от март, до септември - октомври, после си идвал, като времето, през което работил в Германия, зависило от това кога го извикат. В Германия М. живеел в квартири – жилища за персонала, и когато свидетелката два или три пъти ходила при него в Германия, отсядала в хотел, тъй като нямало как да остане в неговата квартира. В Германия М. работил като сервитьор в ресторанта на туристически обект - замъка Наушвайнщайн, като работата била сезонна – отивал в Германия, после се връщал в България за известно време и пак заминавал. Така изкарал 10 години, натрупала се умора и М. решил да си върне за постоянно в България. Всеки месец М. й е изпращал пари, и ремонта на апартамента направили с изкараните от него пари, а после М. доплатил и за новия апартамент, който купили. По време на ковида бил в България, като му плащали заплатата от Германия, тъй като работодателят продължил през това време да ги осигурява и да им плаща заплата. Свидетелката сочи, че всяка година М. се връщал по 4-5 пъти, по различни поводи, семейни, даже и за мач си бил идвал. Тук в България са всичките му приятели, а в Германия няма нито приятели, нито семейство. Свидетелката на няколко пъти заявява, че синът й никога не е имал намерение да остава да живее в Германия, мъчно му е било всеки път като заминавал и последно решили да се прибере и да си остане за постоянно в България.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, намира за установено следното:

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок по чл.118, ал. 1 от КСО и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Оспореното Решение №1040-23-25 от 10.04.2024г. е постановено от материално и териториално компетентния по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б” от КСО административен орган - Директор на ТП на НОИ – Стара Загора, в предвидената от закона писмена форма и съдържа фактическите и правни основания за неговото издаване.

Обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с решението разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица, обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон. Съображенията за това са следните:

По делото не съществува спор относно това, че жалбоподателят М. Й. е гражданин на Република България – държава-членка на ЕС, като в периода след 2014г. и до м. декември 2023г., в рамките на 8 години, 5 месеца и 16 дни, е упражнявал трудова дейност в дружа държава-членка на ЕС - Германия. След прекратяване на заетостта в Германия, М. Й. е регистриран като безработно лице в Бюро по труда гр. Чирпан.

Спорният по делото въпрос касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица на М. Й., след като последният период на трудова заетост /до 31.12.2023г./ е бил в държава-членка на ЕС, различна от държавата-членка, която е сезирана със заявление за изплащане на обезщетението.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. При определяне на приложимото законодателство по отношение на обезщетенията за безработица се прилага общият принцип, че всяко лице, което осъществява доходоносна дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност и следва да принадлежи към схемата за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Именно с тази си дейност лицето е допринесло за икономиката на съответната държава, като е заплащало, респ. са му били удържани съответните данъци и осигуровки. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последната заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Правният режим за получаване на обезщетения от напълно безработни лица е регламентиран в чл. 64, § 1 и в чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004. Според чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 установява изискването лицето да е работило в една държава-членка и през това време да е имало обичайното си пребиваване в друга държава-членка. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от Регламент № 883/2004г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, §1 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 (Регламент по прилагането) с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

Съдът намира, че в случая направената от административния орган преценка при определяне на обичайното място на пребиваване на М. Й. е неправилна, по следните съображения:

Установените, въз основа на събраните по делото доказателства факти, еднозначно сочат, че държавата по пребиваване по време на последната трудова заетост на М. Й., е именно държавата на произход – Република България. От представеното удостоверение, издадено от Началник сектор КАПОЧР в ОД на МВР – Стара Загора относно регистрирани данни за задгранични пътувания на М. Й., с посочване на датите, на които М. Й. е влизал и излизал от територията на РБългария (което удостоверение не може да претендира за пълнота, доколкото касае пътувания в ЕС, при които както напускането, така и завръщането на територията на РБългария, не подлежат на задължителна регистрация), през последните пет години на трудова заетост като наето лице в друга държава-членка, жалбоподателят се е завръщал регулярно в държавата по произход по няколко пъти в годината, като престоите му в България са с продължителност от една седмица до месец – месец и половина през зимния период, а по време на ковид пандемията за периода 04.11.2020г. до 11.05.2021г. няма данни Й. да е напускал територията на РБългария, независимо че за същия период е в бил в трудовоправни отношения и съотв. осигуряван от работодател в Германия. При завръщането си в страната М. Й. е живеел заедно с майка си в семейното им жилище в гр. Чирпан, като през 2022г. жалбоподателят й майка му закупуват ново жилище в гр. Чирпан. От всичко това може да се направи извод, че през последните пет години преди прекратяване на заетостта в Германия, М. Й. редовно се е прибирал в България, като това обстоятелство в контекста на факта на притежавано жилище и установено семейство на територията на РБългария, еднозначно сочи за наличие на хипотезата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, при това съгласно критериите, на които се е позовавал решаващият орган. Според съда, противно на приетото в обжалваното решение, не може единствено и само по съображения, основани на продължителността на полагане на труд по трудово правоотношение в друга държава-членка, да се прави извод относно това дали лицето трайно и постоянно се е установило в държавата-членка, на територията на която лицето работи и съотв. не може да се направи извод, че държавата на пребиваване е тази, в която повече от 5 години лицето полага труд по трудово правоотношение и за него е възникнало право да придобие статут на постоянно пребиваващо лице. Това е така, тъй като центърът на жизнените интереси не може да се определя по презумпция от продължителността на периодите на полагане на зависим труд в друга държава-членка, нито съществувалата в друга държава – членка трудовоправна връзка и нейната продължителност следва да се разглеждат като приоритетен критерий при определянето на центъра на интересите. При преценката следва да се изхожда от причините, обусловили промяната на пребиваване от една държава-членка в друга и намерението (решението) на лицето за установяване в съответната държава, които следва да бъдат изведени от обективни факти. За това решение се съди по обективните проявления от поведението на лицето, което е упражнило правото си на свободно движение - дали това право е реализирано само с оглед осигуряване на трудови доходи, но без преместване на дом, семейство и със запазване на социалните контакти или обратно - касае се за реализирано решение за промяна на мястото на живеене от една държава – членка, в друга.

Въз основа на събраните по-делото писмени и гласни доказателства съдът приема, че у М. Й., нито при заминаването му да работи в Германия, нито в по-късен момент през годините на полагане на труд в Германия, нито при завръщането му в България, е имало формирано решение за установяване в Германия, съотв. по никакъв начин държавата по последната трудова заетост на жалбоподателя по критериите на чл. 11, §1 и § 2 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004, може да бъде определена като държава, където обичайно се намира центърът на неговите жизнени интереси. Тъкмо обратното - с поведението си и през последните години (по често и с по-голяма продължителност от време пребиваване в РБългария, закупуване на жилище в България през 2022г. т.е докато все още работи в Германия, в което живее след завръщането си в България и т.н), Й. демонстрира и изпълнява намерение за пребиваване в държавата - членка по произход. След извършена преценка по чл.172 от ГПК, съдът кредитира с доверие показанията на разпитаните в качеството на свидетели лица – С. Г. Т. (майка на жалбоподателя М. Й.) и П. Г. Б. (приятел на М. Й. от детските години). На първо място именно майката на М. Й. и един от неговите най-близки приятели в най-голяма степен биха могли да установят какви са били причините за заминаването и респ. за пребиваването на Й. в Германия, като това са и лицата, които са имали възможност да възприемат обективните проявления от поведението на Й. за намерението на лицето досежно държавата по постоянно пребиваване и съотв. да установят релевантните факти и обстоятелства за извършването на изискуемата се преценка относно държавата, където обичайно се намира центърът на жизнените интереси на Й.. На следващо място показанията на свидетелите досежно сезонния характер на работа на М. Й. (ежегодно от м. февруари – м. март, до м. октомври - м. ноември), както и за периодите на пребиваване в България и липсата на непрекъснато пребиваване в Германия, се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства - представените удостоверения за адресна регистрация в О. Ш., Германия и удостоверение от ОД на МВР – Стара Загора относно регистрираните дати за задгранични пътувания на Й. (влизане и излизане от страната). От тези свидетелски показания еднозначно се установява, че единствената причина М. Й. да замине за Германия, след като майка му останала безработна, а той не можел да си намери работа в България, е с цел осигуряване на трудови доходи – на средства, необходими за да ремонтира семейното жилище, в което живеел заедно с майка си, да си купи кола и „да си подобри живота в България“. Свидетелите категорично заявяват, че Й. никога не е имал намерение да остава да живее за постоянно в Германия – в България са неговото семейство, неговите роднини и приятели, с които през годините на работа в Германия винаги е поддържал връзки и социални контакти, като се е връщал в България не само след като е приключвал сезона в Германия и по време на годишните отпуски, но и по празници, при семейни поводи, приятелски събирания, почивки и т.н. Съответно в Германия Й. няма нито роднини, нито приятели, като е поддържал само колегиални отношения с другите работещи в обекта българи и както сам жалбоподателят е декларирал Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, „нищо не го свързва“ с държавата по последната заетост в чужбина. По време на целия си престой в Германия Й. не е спирал да се грижи за майка си, която живее в гр. Чирпан, като от представеното извлечение от банковата сметка на св. С. Т. е видно, че в периода 01.01.2020г. – 31.12.2023г. синът й редовно е изпращал парични преводи от Германия (с изключение на периода от м. 10.2020г. до м. май 2021г., когато жалбоподателят по време на ковид пандемията, макар и в трудовоправни отношения и съотв. осигуряван от работодател в Германия фактически не е осъществявал трудова дейност в Германия и е пребивавал в България), като е плащал и разходите за извършения ремонт на старото жилище. В Германия жалбоподателят не притежава движимо и/или недвижимо имущество, като по време на работата си там е живял в квартира - осигурявано от работодателя „жилище за персонала“, а не в самонаето жилище, което също е потвърждение за липсата на намерение за трайно и/или постоянно устройване в държавата и на мястото, където е полаган трудът. В края на 2022г. заедно с майка си М. Й. закупува апартамент в гр. Чирпан, където живеят и в момента, като придобиването на жилище в България по време на упражняваната трудова дейност в Германия и една година преди преустановяването й. Този факт е още една индиция, че единствената причина за пребиваването на Й. в Германия, е свързана с осъществяваната трудова дейност с цел осигуряване на трудови доходи, без намерение за трайно установяване и съотв. този факт представлява обективно проявление на обстоятелства, от значение за определянето на държавата, където обичайно се намира центърът на неговите жизнени интереси, респ. на намерението и на направения от лицето избор досежно държавата на постоянно пребиваване. Нито в административната преписка се съдържат доказателства, нито такива бяха събрани в настоящото съдебно производство, които да установяват пребиваване или връзки (социални, икономически и др.) на Й. с Германия след приключване на трудовата дейност на територията на тази държава-членка.

Въз основа на тези фактически установявания абсолютно необоснован и неправилен е формираният от решаващия орган извод, че по време на последната си заетост М. Й. „работи и живее изцяло в Германия, като там са неговите основни интереси“ и съотв. че „трайно и постоянно се е установил“ в Германия. Несъмнено упражняваната от жалбоподателя трудова дейност като наето лице в Германия, е налагало М. Й. да пребивава на територията на тази държава, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение (ежегодно от м. февруари – м. март, до около средата на м. ноември, съгласно представените по делото удостоверения за адресна регистрация в О. Ш., Германия) и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване" в държавата-членка по последната трудова заетост, респ. по последното осигуряване. Действително наличието към момента на прекратяване на последната трудова заетост в Германия на право за М. Й. да придобие статут на постоянно пребиваващ в Германия, би могло да бъде разглеждано като обстоятелство, индициращо връзката на лицето с тази държава. Но доколкото по никакъв начин не е обективиран направен от Й. избор за упражняване на това право, сама по себе си съществуващата правна възможност за лицето да придобие статут на постоянно пребиваващ, не може да бъде обуславяща за определянето на Германия като държавата, в която е центърът на неговите интереси. Сочената в обжалваното решение „липса на доказателства, че през период над 8 години Й. изобщо е пребивавал в България“, е резултат от процесуалното бездействие на органите на ТП на НОИ да изпълнят задълженията си по чл. 35 и чл.36 от АПК, вкл. служебно да съберат доказателства или да изискат представянето на такива от Й., с оглед изясняването на всички факти и обстоятелства от значение за произнасянето по заявеното от лицето искане за отпускане на ПОБ. Не е имало пречка за служебно изискване от ОД на МВР – Стара Загора на удостоверение за задграничните пътувания на М. Й. (аналогично на представеното от жалбоподателя в съдебното производство), от което биха могли да се установят периодите на пребиваване на лицето и продължителността на пребиваването в България през годините на трудова заетост в Германия. Ако и в обжалваното решение подробно да са описани изведените от СЕО по делото „Ди Пауло“ критерии (обстоятелства), които се вземат под внимание при определяне на центъра на жизнените интереси на едно лице, в случая в хода на проведеното административно производство нито са събирани доказателства за изясняване на релевантните обстоятелства, нито са извършвани каквито и да е било установявания от гл. т. на тези критерии, още по-малко е направена изискуемата се по чл. 11, §1 и §2 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 цялостна оценка на релевантните факти за определяне на центъра на интереси на М. Й., при зачитане на регламентираното решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване, на намерението на лицето, обективирано чрез външни проявления от неговото поведение, сочещи на трайно и постоянно установяване на територията на дадена държава-членка. На практика в случая формираните от органите на ТП на НОИ – Стара Загора фактически и правни изводи, че М. Й. няма право на ПОБ по законодателството на РБългария, се основават единствено и само на получените чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI от Германия СЕД U017 – осигурително досие, СЕД U004 – информация за заплати и формуляр Н006 – отговор на искането за пребиваване от КИ на Германия. Както беше вече посочено, продължителността на периодите на заетост в друга държава-членка, сама по себе си не може да бъде разглеждана като обуславяща за определянето на държавата, в която лицето трайно и постоянно се е установило, съотв. на държавата по пребиваване. Относно получения формуляр Н006, с данните от който се обосновава определянето на държавата по пребиваване, следва да се отбележи, че абсолютно несъответстващо на съдържанието на информацията, предоставена от КИ на Германия, е отразено в обжалваното решение, че в получения формуляр Н006 „изрично било посочено, че държавата на пребиваване на лицето е Германия“ - изрично посочване, че за М. Й. държавата по пребиваване е Германия, липсва. Предоставената от КИ на Германия информация във връзка с данни за пребиваване, е за адрес - вид адрес – адрес за кореспонденция на М. Й. в Германия, на който адрес лицето е било регистрирано в Германската служба за регистрация за периода на последната заетост в Германия. От представените от жалбоподателя легализирани преводи на удостоверения за адресна регистрация, издадени от Службата за регистрация на Община Швангау, Германия, се установява, че ежегодно, в рамките на периодите на трудова заетост в Швангау (края на м. февруари – средата на м. ноември), Й. се е регистрирал и съотв. отписвал от адресите, на които е пребивавал (при посочени дати на фактическо нанасяне и напускане, респ. на регистрация и отписване) т.е очевидно адресната регистрация е била обусловена от изискването лицето да заяви в Германската служба за регистрация адреса, на който пребивава по време и за периода на осъществяваната трудова заетост на територията на Община Швангау, Германия. Тази адресна регистрация, по никакъв начин не може да обуслови извод за трайно и постоянно установяване на Й. в Германия.

Предвид всичко изложено съдът приема, че необоснован, от гл.т на доказателствата, и неправилен, от гл.т на закона е направеният от органите на ТП на НОИ – Стара Загора извод, че М. Й. няма право на ПОБ по законодателството на РБългария.

Съгласно т.3 от Решение U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл. 72 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета (публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010г.), ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 65, §2 от Регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, като с оглед изложените по-горе мотиви относно тълкуването и прилагането на закона, подаденото от М. Й. заявление за отпускане на ПОБ следва да бъде разгледано по същество от органите на ТП на НОИ – Стара Загора със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

С оглед на гореизложеното съдът приема, че жалбата е основателна. Обжалваното Решение №1040-23-25 от 10.04.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с него Разпореждане № 231-01-4-3/ 06.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, като постановени при неправилно приложение на материалния закон, следва да бъдат отменени, като незаконосъобразни. На основание чл.173, ал.2 от АПК преписката следва да бъде върната на компетентния административен орган за ново произнасяне по подаденото от М. П. Й. З. вх. № 916-10 от 04.01.2024г. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

Предвид изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК, искането на жалбоподателя за присъждане на направените разноски следва да бъде уважено, като ТП на НОИ – Стара Загора следва да бъде осъдено да заплати на М. Й. сумата от 600лв., представляваща договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат. Възражението на ответника за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение, се явява неоснователно.

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение второ във вр. с чл.173, ал.2 от АПК, Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на М. П. Й. [ЕГН], с адрес гр. Чирпан, [улица], ет.2, ап.2, Решение №1040-23-25 от 10.04.2024г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Стара Загора и потвърденото с решението Разпореждане № 231-01-4-3/ 06.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора, като незаконосъобразни.

ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора за ново произнасяне по подаденото от М. П. Й. З. вх. № 916-10 от 04.01.2024г. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО, при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Стара Загора, да заплати на М. П. Й. [ЕГН], с адрес гр. Чирпан, [улица], ет.2, ап.2, сумата от 600.00 лв. /шестстотин лева/ - разноски по делото.

На основание чл. 119 във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.