№ 117
гр. Шумен, 28.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Константин Г. Моллов
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Геновева П. Стоева
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20233600500059 по описа за 2023 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ Фератум България „ ЕООД, гр. София,
ЕИК *********, представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н., чрез юрисконсулт Г.Г.
срещу решение № 915/09.12.2022 г. по гр.д. № 1295/2022 г. по описа на
ШРС.
Жалбоподателят намира решението за неправилно по съображения, подробно
изложени в жалбата му, с оглед на което моли въззивният съд да го отмени изцяло и
постанови друго, с което да отхвърли исковите претенции на ищеца и му присъди
направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият И. К. И., действащ чрез пълномощника
адв. Г. Ч. от САК е депозирал отговор на въззивната жалба, в който я оспорва като
неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените
по делото разноски, включая адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Моли да
не бъдат присъждани разноски на жалбоподателя и прави възражение за недължимост и
прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на процесуалния представител на
същия.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното: Гр.д. №
1
1259/2022 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемия срещу
жалбоподателя, с претенция за осъждане на ответника да заплати на ищеца, на основание
чл.23, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 360 лева, представляваща
разлика между заплатената от ищеца на ответното дружество сума от 1 160 лева и
получената от него сума от 800 лева, недължимо платена по договор за потребителски
кредит № 937369/21.10.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното й плащане и направените по
делото разноски.
Ищецът е навел твърдения, че е изплатил изцяло дължимата от него сума по сключен
между страните договор за потребителски кредит № 937369/21.10.2020 г. и договор за
гаранция с „ Фератум Банк „, в размер на 1 160 лева. Възразил е, че визираните договори са
нищожни на основание чл.22 от ЗПК, вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като противоречат на чл.10,
ал.1 от ЗПК, поради нарушаване на процедурата по ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, липса на валидно
заявено съгласие от негова страна за сключването им и неспазване изискванията за форма на
чл.10, ал.1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.11,
ал.1, т.7 и т.10 от ЗПК, тъй като липсва посочване на начина, по който да бъде изплатена
заетата сума и в какъв срок и не са описани основните данни, които са послужили за
изчисляване на ГПР и разходите които се включват в него, което е в нарушение на чл.19,
ал.1, вр. чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК. Освен това не е посочен действителният
размер на ГПР, като действителният надвишава установения в чл.19, ал.4 от ЗПК. Каузата за
поръчителство по т.5 от договора за потребителски кредит е неравноправна и нищожна, тъй
като е във вреда на потребителя по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП – не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните; не е
уговорена индивидуално, не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл.147, ал.1 от ЗЗП и не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора – чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.. На
следващо място, включването в правоотношението на трето свързано с ответника лице – „
Фератум Банк „ е заобикаляне на изискванията на чл.19, ал.4 и чл.10а, ал.2 от ЗПК, под
предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „ поръчител „. От
една страна одобряването на кредита като бърз неминуемо води до одобряване и на
обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен и се предоставя само и единствено
при поръчителство на точно определено трето свързано лице, като тази клауза е уговорена
още при сключване договора, без да бъде предоставена възможност на потребителя да
посочи избран от него поръчител и е абсолютна предпоставка същият да бъде одобрен за
кредитиране. В нарушение на чл.19, ал.1, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК кредитодателят не е
включил в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „ Фератум
Банк „ договор за възлагане на поръчителство, което по своята същност представлява
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично и би следвало
да е част от ГПР. Също така сумата от 321.84 лева е част от общо дължимата сума по
кредита, без в договора да е посочено, че представлява възнаграждение за поръчителство.
Договорът е недействителен, тъй като грешното посочване на ГПР води до неправилно
2
посочване на общата сума, дължима от потребителя. Посочването на ГПР в договора
представлява „ Заблуждаваща търговска практика „ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от
ЗЗП. Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.9, вр. чл.22
от ЗПК, вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Определеният размер на лихвата, в който се включва
и възнаграждението по договора за поръчителство надвишава трикратния, респ. двукратния
размер на законната лихва, поради което е в противоречие с добрите нрави. Договорът е
нищожен и на основание чл.11, ал.1 т.11, вр. чл.22 от ЗПК тъй като не е посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно – условията на издължаване на кредита, вкл. в
погасителен план. Договорът е нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.20, вр. чл.22, тъй като
не са посочени наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока,
в който това право може да бъде упражнено и др. условия, вкл. информация по чл.291 ал.4 и
ал.6 от ЗПК и за размера на лихвения процент на ден. Евентуално договорите са нищожни
на основание чл.26, ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД, респ. на основание чл.146 от ЗЗП, поради
неравноправност на отделните клаузи в тях. Предвид изложеното и, че съгласно чл.23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит и обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
счита, че дължи на кредитора само предоставената му сума от 800 лева, но не и разликата от
360 лева, до заплатения от него размер на задължението от 1 160 лева.
В срока за отговор ответникът е оспорил предявения иск като изцяло неоснователен.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД,
като с решението си е осъдил „Фератум България” ЕООД, гр. София, ж.к. „Младост – 3“,
бул. „....“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, с ЕИК *********, представлявано от И.Д. и Д.Н. -
управители, да заплати на И. К. И. с ЕГН ********** от гр. Добрич, ж.к. .... 1, бл. 9, ет. 8, ап.
29, сумата от 360 лева, представляващи платено без основание въз основа на нищожен
договор за потребителски кредит № 937369 от 21.10.2020 г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от 03.02.2022 г. до окончателното плащане на
задължението, както и сумата от 350 лева, представляващи сторени от ищеца разноски в
производството. Със същото решение е осъдил „ Фератум България” ЕООД, гр. София да
заплати на адв. Г.Ч.в от АК – гр. София, сумата в размер на 400 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за защита на ищеца по делото, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че постановеното
решение е валидно и допустимо.
По съществото на спора, от събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в съвкупност, се установи, че ищецът, в качеството на заемател и ответникът, в
качеството на заемодател са страни по договор за потребителски кредит № 937369 от
21.10.2020 г., сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние. Съгласно договора, „Фератум България” ЕООД предоставя на И. К. И. заем в
размер на 800 лева, подлежащи на връщане в срок от 42 дни, считано от датата на
превеждане на сумата, съобразно чл.3.2 от ОУ, чрез еднократно плащане на падежната дата
3
– 20.12.2020 г.. В чл.3 от договора е било уговорено, че на падежната дата заемателят се
задължава да върне на заемодателя общо сумата от 838.16 лева, представляваща сбор от: а/
сумата на отпуснатия заем, в размер на 800 лева; б/ лихва, определена съгласно
разпоредбите на ОУ, в размер на 38.16 лева и в/ лихвен процент от 4.77 лева. Съгласно чл.4
ГПР по договора е бил определен в размер на 49.92. В чл.5 от договора е било посочено, че
заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „ Фератум Банк „ . В чл.6 от
договора е било посочено, че извън посочените по-горе индивидуални условия, за уреждане
взаимоотношенията между страните по договора се прилагат ОУ за предоставяне на
финансови услуги / заеми / от разстояние на „ Фератум България „ ЕООД. Към договора е
бил приложен и стандартен европейски формуляр за преддоговорна информация.
По първоинстанционното дело е приложен договор за гаранция / поръчителство /,
сключен межда „ Фератум Банк „ и ищеца, съгласно който дружеството, в качеството на
гарант се е задължило да обезпечи изпълнението на задълженията на заемателя,
произтичащи от посочения по-горе договор за заем, включително от ОУ, като отговаря
солидарно с клиента спрямо заемодателя. За предоставеното поръчителство клиентът се
задължава да заплати по банкова сметка на гаранта такса за предоставяне на гаранцията в
размер на 321.84 лева. По отношение на този договор страните не спорят, че е сключен
именно във връзка с уговореното в чл.5 от договора за заем обезпечение чрез
поръчителство.
С отговора на исковата молба ответникът е представил Общи условия, уреждащи
отношенията между „ Фератум България „ ЕООД и неговите клиенти по повод
предоставяните от дружеството финансови услуги / заеми / от разстояние.
От приложените документи и заключението на вещото лице по СТЕ се установява, че
ищецът е кандидатствал за потребителски кредит в размер на 800 лева през интернет
страницата на „ Фератум България „ на 21.10.2020 г., в 9.29 часа, като е посочил телефонен
номер и ********** и ел. поща **********@***.**. След преглед и оценка на искането,
ищецът е бил одобрен за кредит в размер на исканата сума, след което системата е
изпратила автоматично на посочения от него ел. адрес преддоговорната информация,
договора за потребителски кредит и ОУ, като са изпратени линкове с прикачените по-горе
документи. На 21.10.2020 г. от посочения от ищеца телефонен номер е изпратен и получен
от „ Фератум България „ СМС с текст „ FER PRIEMAM „, по заявка за кредит ID 937369,
която кореспондира с подадената от потребителя заявка за кредит. Според заключението на
експерта, процесът на кандидатстване и отпускане на кредита през интернет страницата на
„ Фератум България „ предоставя възможност потребителят да посочи сума и срок на заема,
както и да избере личен гарант физическо лице или гаранция от „ Фератум Банк „.
От първоначалното и допълнително заключение на вещото лице по допуснатата ССЕ
се установява и не се спори от страните, че заемната сума е била предоставена от ответника
на ищеца 21.10.2021 г., с превод чрез EPay.bg по документ № 2000000228872768. За
погашение на задължението по договора за заем ищецът е заплатил на ответника сумата от
4
1 100 лева, като най-вероятно разликата от 60 лева е била заплатена авансово при
кандидатстването. По данни от счетоводната и информационна система на „ Фератум
България „ ЕООД, процесният кредит е приключен, като сумата, представляваща гаранция
по договора за гаранция / поръчителство / е предена на „ Фератум Банк „ на 21.10.2020 г..
Към 26.10.2022 г. по счетоводни данни на ответника не са били налице задължения по
заема. Според изчисленията на вещото лице, посоченият в договора ГПР от 49.92 % включва
размер на кредита – 800 лева и лихва в размер на 38.16 лева. Ако при изчислението на ГПР
бъде включена и сумата по договора за гаранция, в размер на 321.84 лева, неговият размер
би бил 385.71 %.
При така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна страна:
Съгласно чл.55, ал.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Правната уредба на фактическите състави на неоснователно обогатяване е обединена
от общата идея за изравняване на едно неоправдано имуществено разместване, за
отстраняване на състоянието, до което то е довело, тъй като запазването му би
противоречало на принципите на справедливостта, еквивалентността и добросъвестността.
Съгласно т.1 от ППВС 1/1979 г. първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване на нещо без основание, т. е. налице е когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно
лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице и в случаите, когато е
получено нещо въз основа на нищожен договор. Характерно за първата хипотеза, уредена от
разпоредбата на чл. 55 ЗЗД, е че основанието, което е в състояние да оправдае
имущественото разместване между даващия и получаващия, липсва изначално. Към
момента на получаването между даващия и получаващия не е налице валидно задължение,
част от съдържанието на валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването,
или "при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на
едно лице в имуществото на друго". При иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже факта на плащане на сумата, а задължение на ответника е да установи, че
е налице основание за получаване, респ. за задържане на полученото.
В случая ищецът твърди, че е платил претендираната сума от 360 лева въз основа на
нищожен договор за заем, въвеждайки конкретни пороци за недействителност на сделката.
Предвид предмета на договора и страните по него, същият
представлява договор за потребителски кредит, поради което попада в обхвата на правните
сделки, регулирани от ЗПК и ЗЗП.
В чл.21, ал.1 от ЗПК е посочено изрично, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Според изричната разпоредба на чл.22 от ЗПК, договорът за кредит е недействителен
когато при сключването му са нарушени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и
5
т.20.
Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите:1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит; 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
В разпоредбата на чл.143 от ЗЗП се съдържа легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно чл.146, ал.1, ал.2 и ал. 4 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
Съгласно чл.7, ал.3 от ГПК / изменен с ДВ. бр. 100/2019 г. / съдът служебно следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
В съответствие с цитираните разпоредби и приетите по делото доказателства, съдът
намери, че съдържанието процесния договор за заем отговаря на изискванията за форма по
чл.10, ал.1 от ЗПК, като параметрите и условията му са уточнени в ОУ и Стандартен
6
европейски формуляр.
Що се касае до възраженията на ищеца, че договорът не е съобразен с изискванията
на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се предоставят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК, а именно –
всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява
непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. Когато договорът е сключен
от разстояние, съгласно чл.5, ал.9 и ал.10 от ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя
стандартния европейски формуляр, съгласно приложение № 2 от ЗПК, като при използване
на телефон като средство за комуникация или на друго средство за гласова комуникация от
разстояние кредиторът предоставя и информацията, посочена в чл.9, ал.2 от ЗПФУР и чл.5,
ал.10 от ЗПК. Съгласно чл.6 от ЗПФУР, договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Съгласно чл.18 от
ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е: 1. изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на
потребителя; 2. спазил сроковете по чл.12, ал.1 или 2; 3. получил е съгласието на
потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през
периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. За
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага чл.293 от Търговския закон, а за електронните изявления -
Законът за електронния документ и електронния подпис. Преддоговорната информация,
както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Всяка
клауза в договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, която предвижда, че
тежестта на доказване изпълнението на задълженията на доставчика, предвидени по този
закон, е за сметка на потребителя, е нищожна. За договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите.
В случая, от заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ се установи, че при
подаване на заявката потребителят е имал възможност да избира размер и срок за
погасяване на кредита, както и поръчител, че доставчикът на услугата му е предоставил на
траен носител стандартния европейски формуляр, договора и ОУ, съдържащи информация
относно условията за отказ от договора, както и, че потребителят е заявил изрично, че
7
приема условията по предложената му оферта, с оглед на което съдът приема, че процесният
договор е бил сключен при спазване изискванията на ЗПФУР. Що се касае до възраженията
на ищеца, че са били нарушени изискванията на ЗЕДЕУУ, счита, че са несъстоятелни,
доколкото, с оглед избрания начин за кореспонденция между страните, разпоредбите на този
закон са неприложими в конкретната хипотеза.
Неоснователно се явява и възражението за нищожност на договора поради липса на
съгласие за сключването му от страна на потребителя, тъй като същият очевидно се
позовава на него в исковата си молба, възползвал се е от предоставената му в заем сума и е
погасил изцяло задълженията си по този договор, с оглед на което и на основание чл.293,
ал.3 от ТЗ не може да оспорва действителността на изявленията си във връзка с него в
отношенията между страните.
Възражението на ищеца, че договорът за заем и поръчителство не са били написани
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12 също е неоснователно, тъй като от
приложените преписи се установява с категоричност, че двата договора, както и
преддоговорната информация и ОУ са били предоставени на потребителя в писмен вид, с
ясно и разбираемо съдържание, в еднакъв формат и размер шрифта над 12.
Видно от съдържанието на договора, неоснователни са и възраженията на ищеца, че
не са били посочени начина, по който ще бъде изплатена дължимата сумата и в какъв срок.
Несъстоятелни и несъответни на съдържанието на договора са и възраженията на
ищеца, че в него не са били посочени условията за издължаване на кредита, информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихва, размера на лихвения
процент на ден, както и погасителен план, като в тази връзка, следва да се отбележи, че
доставчикът не е бил длъжен да посочва размер на лихвения процент на ден, нито да
предоставя погасителен план, тъй като, съгласно договора, ползването на кредита е било за
точно определен срок, а погасяването на заета сума е следвало да се извърши еднократно, на
конкретна падежна дата.
Неоснователно е и възражението на ищеца, че договорът е нищожен поради
непосочване в съдържанието му на наличието или липсата на правото на отказ на
потребителя от договора, доколкото
клаузи относно правото на отказ на заемополучателя от договора се съдържат, както в
единния формуляр, така и в чл.12 от ОУ, представляващи неразделна част от договора.
Останалите възражения на ищеца са основателни поради следното:
Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи на кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други
8
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и
дължимите на посредниците за сключването на договора /, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Дефиницията по § 1, т. 1 не съдържа изчерпателно изброяване на
конкретните разходи, които се включват в общия разход по кредита. Те са формулирани
общо като "всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати". В § 1, т. 2
от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от потребителя" и това е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя.
В процесния договор като обща сума, която следва да бъде върната е посочена
сумата 838.16 лева, представляваща сбор от отпуснат заем – 800 лева и лихва – 38.16 лева,
при лихвен процент 4.77 лева. Видно е, че в общата сума не е включено допълнителното
плащане по договора за поръчителство по т.5 от договора за заем, в размер на 321.84 лева,
което е общ разход по кредита и би следвало да участва при формиране общия размер на
задължението. В тази връзка, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че
договора за поръчителство с „ Фератум Банк „ не е задължително условие за получаване на
кредита, доколкото ищецът е могъл да посочи и избрано от него лице за поръчител. Видно
от съдържанието на ОУ и заключението на СТЕ, обезпечаването чрез поръчителство е било
задължително условие за сключването на договора за кредит и предоставянето на
кредитните средства, като изборът на ищеца в тази насока се е свеждал до това дали
поръчителят да бъде посочения от кредитодателя такъв или избрано от него лице. Фактът, че
ищецът е избрал поръчител да бъде посоченото и предварително одобрено от кредитодателя
лице и договорът за кредит е сключен при предоставено от това лице поръчителство не
променя извода, че договорът за поръчителство е задължително условие за получаването на
кредита, а определеното по него възнаграждение задължителен за потребителя разход. Ето
защо, същото е следвало да бъде включено при определяне размера на общата сума по
кредита, съответно - на ГПР като разход по договора за допълнителна услуга, която е пряко
свързана и е задължително условие за получаване на кредита.
На следващо място се установи, че в договора и в стандартния европейски формуляр
ГПР е посочен като абсолютна стойност в размер на 49.92 %, като липсва ясно разписана
методика за начина на изчисляването му и разходите по кредита, от които се формира.
Видно от заключението на вещото лице по ССЕ, в посочения в договора и в СЕФ ГПР са
включени главница и договорна лихва, но не и възнаграждението по договора за
9
поръчителство, т.е. при изчислението му не са били отчетени всички предвидими разходи по
кредита, какъвто е и възнаграждението за поръчителя на основание чл.19, ал.1 от ЗПК. На
следващо място, не е ясно как точно е изчислена посочената в договора фиксирана лихва и
как е включена при пресмятането на ГПР, като по този начин посочения в договора ГПР не
отговаря на действителния и потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Горното налага
извод, че при определяне на ГПР не са били спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10.
от ЗПК, както и, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят
е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид горното, приема, че доколкото посочените в договора размери на годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определянето им, което е
самостоятелно основание за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от ЗПК.
Изложеното е основание да се приеме също, че при включване на всички разходи по
кредита, включая възнаграждението по договора за поръчителство, ГПР би надхвърлил
законоустановения максимален размер по чл.19, ал.4 от ЗПК, което е основание за
недействителност на договора и поради заобикаляне на цитираната императивна правна
норма.
Основателно е и възражението на ищеца за нищожност на клаузата по т.5 от
договора за заем. Освен, че противоречи на изискванията на чл.11 от ЗПК, същата е и
неравноправна и имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона.
Безспорно се установи, че с процесната клауза потребителят се натоварва с допълнителни
разходи, които не са предвидени в основния договор за кредит. Формално,
възнаграждението по договора за гаранция се дължи на друго лице - поръчител, различно от
кредитодателя, но е пряко свързано с договора за кредит, доколкото е условие за
усвояването му, а неизпълнението на договора за предоставяне на гаранция влече
неизпълнение и на договора за кредит, и съобразно императивните разпоредби на чл.19,
ал.1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляването на ГПР. В
този смисъл, съобразно разпоредбата на чл.145 от ЗЗП клаузата по т.5 от договора за заем е
неравноправна, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
доставчика и потребителя във връзка с еквивалентността на насрещните престации, върху
обема на които рефлектира свързания с основния договор за потребителски кредит договор
за гаранция. Дадените допълнителни възнаграждения за гаранта/поръчител, които не са
надлежно описани в договора, макар да са реално включени в месечните вноски според
СЕФ, водят до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на икономически по-
слабата страна - потребителя, поставяйки го в неравноправна и неизгодна позиция, поради
което визираната клауза е недействителна.
Основателно е и възражението на жалбоподателя досежно несъответствие на
10
клаузата за ГЛП с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.3 от ЗПК, което налага извод, че същата е
недействителна на основание чл.22 от ЗПК.
В съответствие с изложеното, съдът приема, че процесният договор за предоставяне
на паричен заем от разстояние е недействителен по смисъла на чл.22 от ЗЗД.
Предвид изложеното, разпоредбата на чл.23 от ЗПК, съгласно която, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита и безспорно
установения факт, че ищецът е платил исковата сума по посочения договор на ответника,
следва, че жалбоподателят я е получил при начална липса на основание, поради което,
съгласно нормата на чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД, дължи връщането й на въззиваемия, ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането.
Що се отнася до твърдението на жалбоподателя, че възнаграждението по договора за
поръчителство е било платено на поръчителя, намира, че е изцяло неоснователно, тъй като
от доказателствата по делото се установи по категоричен начин, че сумата е платена от
ищеца на ответника, който впоследствие я е превел по сметка на поръчителя, като не се
доказва основанието за това плащане, предвид факта, че по делото не е приложено преводно
нареждане, нито договор между кредитора и поръчителя във връзка с учреденото
поръчителство, което да оправдава извършването му. Ето защо, обогатяването със сумата за
възнаграждението по договора за поръчителство следва да се счита за настъпило в правната
сфера на ответника и за сметка обедняването на ищеца.
В съответствие с изложените съображения, настоящата инстанция достига до извод,
че предявеният иск е изцяло основателен и доказан, поради което следва да се уважи, а
първоинстанционното решение – да се потвърди.
На основание чл.38, ал.2 от ЗА жалбоподателят следва да заплати на адв. Г.Ч.в от АК
– София адвокатско възнаграждение за представителство на въззиваемия във въззивното
производство в размер на 400 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 915/09.12.2022 г. по гр.д. № 1295/2022 г. по
описа на Районен съд – Шумен.
ОСЪЖДА „Фератум България” ЕООД, гр. София, ж.к. „Младост – 3“, бул. „....“ №
51, вх. А, ет. 9, офис 20, с ЕИК *********, представлявано от И.Д. и Д.Н. да заплати на адв.
Г.Ч.в от АК – София, с адрес: гр. София, ул. „....“ № 7, ет. 5, ап. 9 адвокатско възнаграждение
за представителство на въззиваемия И. К. И. във въззивното производство в размер на 400
лева.
11
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12