№ 2092
гр. София, 09.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Диана К. Ангелова
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВОВА
като разгледа докладваното от Диана К. Ангелова Гражданско дело №
20221110148636 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от К. Д. Д., ЕГН
**********, адрес: гр. С, чрез адв. Г. Г. - САК, адрес: гр. С, e-mail:
*******************@*****.*** против Столична дирекция на Министерството на
вътрешните работи, с адрес: гр. София, ПК 1303, ул. „Антим I“ № 5, представлявана от
директора гл. комисар .........
Ищецът твърди, че е получил нараняване вследствие на прострелване в лявата
подбедрица от служителя на ответника И. Ж. П., като нараняването е станало по
непредпазливост.
Описва се, че ищецът е служител на Главна дирекция „Национална полиция“ - МВР,
като към процесната дата 22.11.2020 г. е заемал длъжността инспектор в сектор ППС към
ОКП при ГДНП - МВР. Сочи се, че в изпълнение на План рег. № 01-8063/03.09.2020 г.
по описа на ГДНП (известен и на ответника) ищецът и други полицейски служители, между
които и служителят на ответника И. П. са извършвали съвместна полицейска операция за
задържане на лица от активния криминален контингент по линия „кражби“ в гр. София.
Описва се, че по време на провеждането на конкретните действия по задържане на
лицата и преследването им, ищецът се е оказал пред полицай П., който по непредпазливост
го е прострелял в лявата подбедрица със стоп-патрон с пистолет „Макаров“ № ИН 24876,
като П. е помислил ищеца за някое от лицата, които е следвало да задържи. Твърди се, че
след като е прострелял ищеца, полицай П. дори се е приближил към него и с насочено
оръжие му е разпоредил да легне на земята. Твърди се, че полицай П. е бил могъл и е бил
длъжен да предвиди, че пред него се намира негов колега и, че стреля по свой колега, а не по
лице, което следва да задържи, като е извършил деянието непредпазливо, във форма на
вината небрежност.
Описва се, че следите от нараняването и от стоп патрона са установени по безспорен
начин в УМБАЛСМ „Пирогов“, като от проведените действия по разследването във връзка с
образуваното по случая досъдебно производство е установено безспорно, че полицай П. е
стрелял по същото време и на същото място с посочения пистолет, който му е бил надлежно
1
зачислен и, че именно от това оръжие е изстрелян стоп-патронът, причинил нараняването на
клиента ми.
В резултат от получената травма се твърди, че ищецът е посетил УМБАЛСМ
„Пирогов“, където са му били извършени редица изследвания и медицински манипулации
във връзка с получената травма. Твърди се, че ищецът е бил със значителни болки и бил
принуден да ползва отпуск по болест до 24.02.2021 г.
Твърди се,че за целия период, в който се е намирал в отпуск по болест, както и след
това, ищецът не е можел да изпълнява трудовата си дейност, респективно е било засегнато
правото му на труд по чл. 48 от КРБ.
Твърди се, че конкретното нараняване е засегнало силно и нормалните му социални
контакти, като естествено ги е ограничило поради затрудненията в придвижването му.
Описва се, че ищецът е изпитал силна тревожност и чувство на безпомощност в резултат от
гореописания случай и травма, като е било засегнато силно и доверието му в сигурността и
ефективността на работата на ответника и неговите служители. Твърди се, че ищецът е
започнал да проявява чувство на тревожност, станал е затворен, което се е проявило в
отношенията и с близките му.
С оглед на горното се иска от съда да постанови решение, с което да осъди Столична
дирекция на Министерството на вътрешните работи, адрес: гр. София, ПК 1303, ул. "Антим
I" № 5, телефон: 02 987 77 77, представлявана от директор ст. комисар ........ да заплати на К.
Д. Д., ЕГН **********, адрес: гр. С - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му
по непредпазливост при изпълнение на служебните задължения от служител на ответника,
изразяващи се в продължителни болки, страдания, тревожност, несигурност, притеснения и
негативни психични изживявания с висок интензитет, както и невъзможност да упражнява
правото си на труд, както и силно затруднение на обичайните социални контакти, за периода
от 22.11.2020 г. до 24.02.2021 г. включително - сумата от 10000 лв. (десет хиляди лева) ведно
с дължимата лихва за забава от датата на подаване на исковата молба – 5.9.2022 година до
окончателното изплащане на сумата, ведно с мораторна лихва за периода от 22.11.2020 г. до
05.09.2022 г. в размер на 1813,89 лв. (хиляда осемстотин и тринадесет лева и осемдесет и
девет стотинки), ведно със сторените по делото разноски.
С отговора на исковата молба ответникът оспорва допустимостта на иска.
Относно допустимостта на исковата претенция ответникът твърди, че законовата
разпоредба посочва като активно легитимна страна единствено гражданин, като се има
предвид лице, което в момента на причиняване на вредата не изпълнява служебните си
задължения. С оглед представената фактическа обстановка в исковата молба и
действителната такава към датата на настъпване на вредата / 22.11.2020 г. / ищецът е бил
служител на ГДНП и е заемал длъжността инспектор в сектор ППС към ОКП при ГДНП -
МВР. В изпълнение на План peг. № 01-8063/03.09.2020 г. по описа на ГДНП, служители на
ГДНП и СДВР, в това число ищецът и ответникът са извършвали съвместна полицейска
акция, т. е. и двамата са изпълнявали служебните си задължения. С оглед тълкуване на
нормата на чл. 216, ал. 2 от ЗМВР за активно легитимна страна се има предвид гражданин /
такъв, който не изпълнява служебните си задължения /, а пасивно легитимна страна е
държавната структура, чийто държавен служител е причинил вредата.
С оглед на горното се твърди, че ищецът има възможността да претендира по друг ред,
причинените му неимуществени вреди, тъй като в момента на причиняване на вредата той е
изпълнявал служебните си задължения. В този смисъл се твърди, че предявеният иск за
недопустим, като се прави искане съдът да прекрати настоящото производство.
П основателността на исковата претенция ответникът твърди, че е неоснователна.
Твърди се, че не е доказано именно П. - служител на ответника да е реализирал
изстрела, в следствие на който е настъпила вредата за ищеца. Твърди се, че не е установено
2
оръжието, с което е прострелян ищеца.
Оспорва се, причинената рана да е именно от оръжието на П. и той да е причинил
увреждането на ищеца.
Твърди се, че относно П. не са представени доказателства, които да удостоверяват
факта, че той е служител на СДВР - ответник по делото.
Твърди се, че предявените искови претенции са неоснователни, поради факта, че за
настъпване на вредоносния резултат - увреждане на ищеца, то същото е настъпило по
изключителна негова вина. Твърди се, че ищецът при извършената съвместна полицейска
акция е застанал пред така посочения служител на СДВР, имайки предвид ограничената
видимост, с оглед на факта, че увреждането е настъпило в тъмната част на денонощието.
Твърди се, че на ищеца Д. е проведен инструктаж по повод провеждането на операцията и
отделно същият, като служител на ГДНП следва да знае и да предприема необходимите
предпазни мерки във връзка с провеждането й. Твърди се, че ищецът е следвало да прояви
необходимото за длъжността си поведение и да предвиди, че е възможно объркване от
страна на останалите служители и да не застава пред който и да е било служител на ГДНП и
СДВР, поради опасност да бъде объркан за някой от криминалния контингент, по повод на
които се е водела акцията.
Твърди се и се сочи, че извършваната съвместна полицейска акция от служители на
СДВР и ГДНП представлява рискова дейност, съобразно разпоредбата на чл. 217 от ЗМВР,
поради което и нито държавата, нито служителят отговарят имуществено за вредите, които
са възникнали от рисковата дейност, свързана с изпълнението на служебните им
задължения.
Като се оспорва основателността на главния иск се оспорва основателността и на
акцесорния за лихви.
В условията на евентуалност се оспорва по основание и по размер обезщетението,
претендирано за неимуществени вреди.
С оглед на горното се иска от съда да прекрати производството по делото поради
недопустимост на исковата претенция или да отхвърли иска като неоснователен.
В съдебно заседание, ищецът редовно призован се представлява от надлежно
упълномощен процесуален представител, като последния поддържа предявените искове и
моли същите да бъдат уважени изцяло, като претендира разноски, за което представя списък
на разноските по чл.80 от ГПК.
За ответника в съдебно заседание се е явил надлежно упълномощен процесуален
представител, който оспорва исковете по основание и размер и моли същите да бъдат
отхвърлени, като претендира разноски.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени и гласни доказателства, като са
допуснати и приети заключенията по допуснатите и назначени съдебно – психологична
експертиза и заключенията по основаната и допълнителната съдебно – медицинска
експертиза, и след анализ на доказателствата поотделно и в съвкупност, от една страна и
при съобразяване на чл.12 ГПК съдът е мотивиран да приеме за доказано следното от
фактическа страна:
Ищецът е служител на ГД“Национална полиция“ към дата 22.11.2020 година, към която
дата не се спори, че е заемал длъжността „инспектор в сектор ППС към ОКП при ГДНП –
МВР“.
Доказва се, че на 22.11.2020 година е била проведена специализирана полицейска
операция /СПО/, като при провеждането и са взели участие както ищецът така и
разпитаните по делото свидетели – св. К., св. Р. и св. П..
Установява се, че СПО е била проведена с участието както на служители на ГДНП,
3
така и на служители на 06 сектор, отдел „ПКП“ – СДВР – измежду тях и св.Р. и св. П.. За
последния се установява, че към дата 22.11.2020 година е заемал длъжността „ разузнавач IV
степен в 03 група на 06 сектор „престъплени5я против собствеността и културно –
историческите ценности“ към отдел „Противодействие на криминалната престъпност при
СДВР – така видно от удостоверение лист 78 от делото.
Доказва се, че по време на извършване и провеждане на СПО на 22.11.2020 година н
ищецът е причинено временно разстройство на здравето, неопасно за живота с правната
характеристика на чл.130 от НК – „лека телесна повреда“.
Доказва се от анализа на доказателствата – медицински документи и двете заключения
по допуснатите от съда основна и допълнителна съдебно – медицинска експертизи, че на
ищецът са били причинени следните травматични увреждания: огнестрелно нараняване на
лявата подбедрица. Доказва се, че нараняването е разположено по задно-вътрешната
повърхност на лявата подбедрица.
Съдът приема за несъмнено доказано от анализа на доказателствата – писмени и
гласни, че увреждането е получено от огнестрелно нараняване със „стоп-патрон“.
Съдът кредитира изцяло заключението по допълнителната съдебно – медицинска
експертиза, което съпоставя с показанията на св.Ризова, преценени в светлината на чл.172 от
ГПК, като достоверни и описващи лични възприятия на свидетеля относно състоянието на
ищеца. В този смисъл съдът прави извода, че от фактическа страна, полученото увреждане е
довело до затруднения на движенията на ищеца за период повече от 30 дни. Доказва се, че
ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност за времето от датата на
инцидента – 22.11.2020 година до 24.2.2021 година. Съдът приема, че изводите на вещото
лице д-р Г. Г., който е съобразил, тежестта на нараняването, което е със засягане на
мускулатурата на крака и е наложило отстраняване на девитализирани тъкани,
възстановяване и зашИ.е на разкъсаните мускулни влакна, възстановяване на целостта на
кожата, прилагане на аналгетична, инфузионна, антикоагулантна терапия и провеждане на
рехабилитация за възстановявате на мускулатурата на крака следва да се възприемат изцяло,
като в този смисъл не кредитира заключението на вещото лице д-р Л. в частта относно
продължителността на възстановителния период. В този смисъл и двете вещи лица, сочат,
че движенията и функциите на долните крайници / опора и ходене/ се осъществяват не само
от костната структура на крайника, но също така и от състоянието на мускулатурата, без
което не могат да се осъществяват тези движения, при което при наранявания като тези на
ищеца сроковете за възстановяване са с по- голяма продължителност – т.е. за срок по-голям
от 30 дни, което е прието и в Медицинско удостоверение №135/7 издадено от МИ - МВР -
Централна експертна лекарска комисия на К. Д. Д. .
По отношение на механизма на причиняване на телесните увреждания на ищеца съдът
обсъди както събраните пред него гласни доказателства, така и събраните като писмени
доказателства – приобщените материали от ДП № 533/2020 година по описа на СО – СГП,
пр.пр. № 44442/2020 година по описа на СРП.
Установява се, че след инцидента е било образувано ДП № 533/2020 година по описа на
СО – СГП, пр.пр.№ 44442/2020 година по описа на СРП. Същото е образувано на 22.11.2020
година по реда на чл.212, ал.2 от НПК – с първото действие по разследването – извършен
оглед на местопроизшествие, за което е бил съставен Протокол за оглед на
местопроизшествие от 22.11.2020 година лист 10, том първи от ДП.
Установява се, че досъдебното производство е образувано за това, че на 21/22.11.2020 г.
в гр. София, ж.к. „И. Вазов“, ул. „Димитър Манов“, в карето между бл. № 51, бл. № 34 и бл.
№ 28 била причинена лека телесна повреда на длъжностно лице от състава на МВР - К. Д.
Д., роден на 05.02.1987 г„ служител на ГД „Национална полиция“, като деянието било
извършено от полицейски служител при изпълнение на службата му по начин и със средства
опасни за живота на мнозина /чрез произвеждане на изстрели с огнестрелно оръжие/ -
4
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 9 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК.
От разпита на св. К., св. Р. и св.П. се потвърждават провеждането на СПО,
провеждането на изстрели от служебното оръжие на св. Р. и св. П., както и и че всеки от тях
е видял състоянието на ищеца след получаване на огнестрелната рана.
Всеки един от тези свидетели твърди, че не е видял кой е прострелял ищеца.
Показанията им са категорични, като съдът приема, че свидетелят Р. и К. дават достоверни
показания, но не възприема като такива показанията на св. П.. Последният отрича именно
той да е прострелял ищеца, като показанията му са житейски оправдани, още повече като се
съобрази разпоредбата на чл. 166, ал.2 от ГПК, доколкото с даването на позитивен отговор
този свидетел би причинил вреда на себе си. Въпреки това показанията му не са достоверни,
като се съобразят косвените доказателства. Така от балистичните експертизи – основна и
допълнителна от ДП, разглеждани от настоящия съдебен състав като писмено доказателство
в доказателствената съвкупност и изисканите справки от съда се установява, че св. П. е
притежавал служебно оръжие – пистолет „Макаров“ , номер ИН 24876. При това съдът
приема за доказано, че именно с това оръжие е нанесена огнестрелната рана на ищеца със
„стоп – патрон“, изстрелян от пистолета на св. П.. Като се има предвид, че нито един от
свидетелите не отрича, че св. П. е произвел поне три изстрела, че св. П. по време на
операцията не е предоставял оръжието си на друг от полицейските служители, че се е
движел на същото място, на което и ищеца - се следва единственият възможен извод от
фактическа страна от анализа на косвените доказателства, че именно последният, по време
на изпълнение при и по повод на служебните си задължения при СПО е произвел изстрела,
от който ищецът е получил огнестрелна рана в подбедрицата с описаните по-горе
травматични увреждания. В действителност се установи, че изстрелите, произведени от св.
П. са имали за цел, свързана със залавянето на лицата от криминалния контингент, чието
залавяне е целяло СПО, като същият е произвел предупредителни изстрели, един от които е
този попаднал в подбедрицата на ищеца. Без значение относно правилността на изстрела е,
че свидетелят е извикал „стой ще стрелям!“. Действията на св. П. съдът цени като такива
при непредпазливост, доколкото преди провеждане на СПО на свидетеля е бил проведен
инструктаж, свидетелят е познавал инцидента, но не е съобразил, като е бил длъжен
фактическата обстановка, движението на ищеца пред него и близкото разстояние до ищеца.
От показанията на св.Ризова, св. С. и заключението по съдебно – психологическата
експертиза съдът приема за доказано, че ищецът е преживял остър емоционален стрес,
изпитал е страх за здравето и за живота си. Доказва се, че в отговор на травматичното
събитие е развил продължителна адаптационна /невротична, с обратим характер/ реакция с
тревожно-депресивен облик на преживяванията, изразяващ се в напрежение, безпокойство,
потиснатост, страх от инвалидизиране, несигурност за бъдещето, притеснения за близките
си, най-интензивна в първите дни след инцидента. Съдът счита за доказано, че по време на
възстановителния период, ищецът е изпитал болки – физически, за които е приемал
обезболяващи лекарства и терапия, а и неудобства от невъзможността да се обслужва в
достатъчна степен самостоятелно, продължил е да се чувства потиснат, неспокоен за
бъдещето, без желание за контакти, с нарушен сън и неприятни сънища, които са намалявали
по интензивност в рамките на около три месеца, но не са отзвучали напълно в рамките на
около година, с реминисценции /епизодично припомняне/ за период около две години.
От заключението на вещото лице С., съдът приема за доказано, че към момента при
ищеца е останал травматичен спомен за преживяното, който се актуализира при
обстоятелства, напомнящи му за инцидента и при възпроизвеждане на спомена за него, като
същият изпитва чувство за несправедливост и възмущение, като се установява състояние на
стрес, предизвикан от разочарование, което му е донесла нежелана ситуация, чувства се
разсърден и раздразнителен, донякъде разколебан в своята увереност.
Горната фактическа обстановка съдът приема за установена от анализа на
5
доказателствената съвкупност.
Въз основа на прието от съда за доказано като факти, настоящият съдебен състав е
мотивиран да стори следните правни изводи:
В настоящето производство е заявен осъдителен иск с правна квалификация чл.49 във
връзка с чл.45 от Закона за задълженията и договорите и акцесорен такъв с правна
квалификация чл.86, ал.1 от Закона за задълженията и договорите.
Заявеното възражение за съпричиняване е такова по смисъла на чл.51, ал.2 от Закона за
задълженията и договорите.
Съдът приема, че исковата претенция е допустима, доколкото е предявена от лице,
което е активно легитимирано да предяви иска пред местно и родово компетентния съд, и
поради което следва да бъде разгледана по същество.
Съдът приема, че е надлежния съд да разгледа спора по реда на чл.49 във връзка с чл.45
от Закона за задълженията и договорите, като в този смисъл и съобразява практиката на
съдилищата в подобни казуси – така Решение № 740 от 12.12.2024 г. на ВКС по к. гр. д. №
4548/2023 г.
В казуса съдът приема, че исковата претенция не се следва да бъде разгледана по
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, нито по реда на чл.216 от ЗМВР,
доколкото твърдяната и описана фактическа обстановка от ищеца не описва
административна дейност на орган на изпълнителната власт от една страна, а на следващо
място в казуса иде реч за нанесена телесна повреда на служител на МВР от служител на
СДВР, при и по повод на СПО, т.е. на служебни задължения.
Отговорността на ответника следва да бъде разгледана от граждански съд по реда на
ГПК и ангажирана с оглед разпоредбата на чл.49 във връзка с чл.45 от Закона за
задълженията и договорите, доколкото се претендира обезщетение от служител на МВР – в
този смисъл и Решение № 669 от 7.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1284/2008 г., III г. о., ГК,
докладчик съдията В Й.. Със същото е прието, че: „Тъй като се претендира обезщетение на
причинени имуществени вреди извън предвидените в ЗМВР обезщетения (каквито са
еднократни обезщетения по чл. 255 от действащия ЗМВР, чл. 264 от ЗМВР от 1999 г. (отм.)
и по чл. 77 от ЗМВР от 1991 г. (отм.), правната квалификация на главния иск е извън
разпоредбите на Законите за МВР. Съгласно чл. 49 от Закона за задълженията и договорите,
този, който е възложил на друго лице работа, отговаря за вредите, причинени от него при
или по повод изпълнението на тази работа. С цитираната правна норма законодателят
урежда случаите на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно
от другиго.“.
С оглед на горното исковата претенция следва да бъде разгледана по същество от
настоящия съдебен състав.
По същество
Според константната практика на ВКС за да бъде уважен иск с правно основание чл.49
във връзка с чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, необходима предпоставка
е успешно проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на всички кумулативно
изискуеми елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Ищецът, с всички
доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-
следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да
изведе еднозначен извод за наличието им. При претендираната отговорност за
неимуществени вреди в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо
и с това, ако са доказани и останалите елементи от фактическия състав на този вид
отговорност, искът за обезщетение ще бъде доказан в своето основание.
В случая, и съгласно разпределената доказателствена тежест в производството, ищецът
успя да докаже всеки от елементите на непозволеното увреждане.
6
Доказа се, че по време на СПО служител на СДВР е провел изстрел със служебния си
пистолет, от което е нанесъл огнестрелна рана на ищеца, от която същият е претърпял
телесни увреждания, а като последица от телесните и физически болки на ищеца са били
нанесени и емоционални и психични травми.
В казуса е вярно, че съдът обоснова фактическите си изводи от анализа на
доказателствената съвкупност и прие въз основа на косвени доказателства, че служител на
ответника е причинил телесната повреда на ищеца. Последователно в доктрината и
съдебната практика – така и Решение № 34 от 6.II.1985 г. по н. д. № 6/85 г., II н. о., също и
Решение № 61/1.3.2016 година, по гр.дело № 4578/2015 г., Четвърто г.о. на ВКС и Решение
№ 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, се приема следното:
„Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не
на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при
главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е
достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването
или не на дадени факти и обстоятелства. Пълното доказване може да бъде осъществено,
както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко,
непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените
доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични
обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния
факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено
установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко
едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко
доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени
средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите
лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но
и в съвкупност по правилата на чл. 188 от ГПК от 1951 г. (отм.) и съответно – чл. 235 и чл.
12 от ГПК от 2007 г. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени
доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да
са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт.
Подобно разрешение е възприето и в решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на
ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а именно: Доказването е процес по установяване на истината относно
фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Когато
доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест, то е
главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение у
съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването се
осъществява с доказателствени средства. Последните са косвени, когато чрез тях се доказват
релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за
осъществяването на правнорелевантни факти. Последните са такива факти от живота, от
доказването на които може да се заключи, че определен факт, предвиден в хипотезиса на
приложимата правна норма, се е осъществил. За да се постигне чрез косвени
доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени
факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните
доказателствени факти, наистина се е осъществил. В подобен смисъл е и приетото в
решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. При това
именно настоящия съдебен състав прие, че от фактическа страна е доказано, че служител на
СДВР е произвел изстрел с пистолет „Макаров“, ИН 24876, зареден със стоп – патрон, който
е попаднал в подбедрицата на ищеца и му е нанесъл временно разстройство на здравето
неопасно за живота за срок повече от 30 дни.
С оглед на горното от правна страна, съдът е мотивиран да приеме заявения иск за
доказан по основание. В казуса следва да се посочи, че гражданския съд не квалифицира
деликтното деяние от гледна точка на Наказателния кодекс. Така и с Решение № 887 от
7
30.04.2015 г. на САС по в. гр. д. № 3345/2014 г. е прието и се споделя от настоящия съдебен
състав, че: „Ако увреждащото деяние притежава белезите на предвидено в НК
престъпление, но престъпният му характер не е установен с влязла в сила присъда или
решение по чл. 124, ал.5 НК, гражданският съд, който разглежда деликтния иск за
непозволено увреждане, не може да квалифицира деянието като престъпление /в противен
случай би се стигнало до инцидентно установяване на престъпление по повод на
гражданскоправен спор, което е недопустимо- в този смисъл има и трайна съдебна
практика/. Посоченото, обаче не значи, че гражданският съд не е компетентен да преценява
деянието с оглед наличието на обективните признаци на деликта, доколкото не всеки деликт
е престъпление /за разлика от обратното -всяко престъпление представлява деликт/. Поради
това от факта, че наказателното производство е спряно срещ6у неизвестен извършител, не
би могло да се изведе извод, че не са налице предпоставки на деликтна отговорност за
непозволено увреждане /в този смисъл определение № 8/11.01.2012г на ВКС по ч.т.д. №
897/2011г, І т.о./.
За да е налице противоправно поведение като елемент от фактическия състав на
деликта следва да бъде установено при доказателствена тежест за ищеца нарушение на
правилата за използване на оръжие, в които и да било от посочените в ЗМВР случаи или че
използването на оръжие не е било необходима крайна мярка и целеният ефект би могъл да
бъде постигнат посредством други средства за противодействие. Анализът на
доказателствата подкрепя тезата на ищеца, че при употребата на оръжие по непредпазливост
служител на СДВР му е нанесъл телесното увреждане. Механизмът, при който е настъпило
увреждането се установява от анализа на доказателствата.
Деликтната отговорност е отговорност, произтичаща от общото законово задължение
да не се вреди другиму. Съгласно разпоредбата на чл. 49 от Закова за задълженията и
договорите, този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите
причинени от него, при или по повод изпълнение на тази работа. Тази отговорност се
поражда при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение
на дееца и настъпилите вреди.
Възложителят на работа отговаря по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови
работници и служещи при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е
установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Достатъчно е да се касае за
дейност, която се осъществява по възлагане на този работодател и при или по повод
изпълнението й да са причинени вредите, без да е необходимо се персонифицира прекия
причинител на увреждането. Отговорността по чл. 49 ЗЗД съществува и когато причинителят
на увреждането е нарушил дадените му указания или подлежащите правила за извършване
на възложената работа - от значение е, че е действал при или по повод възложената работа,
има вина на работника, а вина на възложителя не се изисква.
По смисъла на чл. 85, ал.1, т.2 от ЗМВР – при изпълнение на служебните си
задължения полицейските органи могат да използват физическа сила и помощни средства
само когато това е абсолютно необходимо при задържане на правонарушител, който не се
подчинява или оказва съпротива на полицейски орган. Вярно и се доказа от показанията на
разпитаните свидетели – св. К., св. Р. и св. П., че по време на СПО уличените лица са
оказали съпротива, което е наложило използването на помощни средства, каквито по
смисъла на чл. 5, ал.2 от ЗМВР са „стоп- патроните“.
По аргумент от разпоредбата на чл. 6 от ЗМВР – така ал.2 и ал. 4 от същата разпоредба
- използването на физическа сила и помощни средства се съобразява с конкретната
обстановка, характера на нарушението на обществения ред и личността на
правонарушителя, като при използването на физическа сила и помощни средства
полицейските органи вземат всички мерки за опазване живота и здравето на лицата, срещу
които са насочени.
8
В казуса съдът приема, че при използването на помощни средства по време на СПО за
залавяне на уличени лица – св. П. не се е съобразил в достатъчна степен с конкретната
обстановка, че в операцията участват и множество лица от състава на ГДНП и СДВР, не е
съобразил движението на колегите си и в частност на ищеца, като не е взел всички мерки за
опазване на живота и здравето на участниците в СПО и гражданите. В този смисъл е и
разпоредбата на чл. 87, ал.2 от ЗМВР.
С оглед на горното съдът е мотивиран и от правна страна да приема исковата
претенция за доказана по основание.
По отношение на възражението на ответника за съпричиняване на вредите по чл. 51,
ал. 2 ЗЗД, настоящият състав намира същото за допустимо, но неоснователно.
Ответникът твърди, че настъпването на вредоносния резултат - увреждане на ищеца е
настъпило по изключителна негова вина. Според ответника съпричиняването се изразява в
това, че ищецът при извършената съвместна полицейска акция е застанал пред така
посочения служител на СДВР, имайки предвид ограничената видимост, с оглед на факта, че
увреждането е настъпило в тъмната част на денонощието. Това твърдение е вярно по
принцип, но не мотивира основателност на възражението за съпричиняване. При
провеждане на полицейската операция всеки от полицейските служители изпълнява
служебните си задължения по залавянето на заподозрените лица. При това движение
ищецът с цел залавяне на криминално проявените лица и тичал пред св. П. и обективно не е
имал поглед назад, още по – малко и житейски неоправдано е да се иска от ищеца да има
знание или предположение, че негов колега – друг полицейски служител ще го обърка със
заподозрян, при положение, че категорично се установи, че и на двамата е бил проведен
инструктаж и са се познавали от преди тази полицейска операция.
С оглед на горното, съдът приема, че в случая вина за деликтното деяние се носи само
от служител на ответника, като ищецът нито е могъл, нито е имал възможност да предвиди
и сам да предотврати настъпването на вредоносния резултат.
Съдът не е съгласен с възражението на ответника, че извършваната съвместна
полицейска акция от служители на СДВР и ГДНП представлява рискова дейност, съобразно
разпоредбата на чл. 217 от ЗМВР, поради което и нито държавата, нито служителят
отговарят имуществено за вредите, които са възникнали от рисковата дейност, свързана с
изпълнението на служебните им задължения.
Напротив при извършваната съвместна полицейска операция ответникът е следвало да
изпрати полицейски служители с достатъчен опит, психоустойчивост и подготовка, които
изпълнявайки работата и задълженията, си което несъмнено представляват рискова дейност
са длъжни и да опазват здравето и живота на гражданите и този на колегите си по време на
работа.
По размера на претенцията
Ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени му по
непредпазливост при изпълнение на служебните задължения от служител на ответника,
изразяващи се в продължителни болки, страдания, тревожност, несигурност, притеснения и
негативни психични изживявания с висок интензитет, както и невъзможност да упражнява
правото си на труд, както и силно затруднение на обичайните социални контакти, за периода
от 22.11.2020 г. до 24.02.2021 г. включително - сумата от 10000 лв. (десет хиляди лева) ведно
с дължимата лихва за забава от датата на подаване на исковата молба – 5.9.2022 година до
окончателното изплащане на сумата, ведно с мораторна лихва за периода от 22.11.2020 г. до
05.09.2022 г. в размер на 1813,89 лв. (хиляда осемстотин и тринадесет лева и осемдесет и
девет стотинки), ведно със сторените по делото разноски.
Съдът следва да определи дължимото съобразявайки от една страна разпоредбата на
чл. 52 от Закона за задълженията и договорите от друга страна претърпяното от ищеца и
9
периода, в който е търпял вредите.
Ищецът е мъж на средна възраст, за който към датата на увреждането не се установява
да е имал здравословни или психологично проблеми, което да са били предхождащи
инцидента. Установи се, че нанесената телесна повреда му е създала неудобства извън
обичайните, като освен болките, същият е бил възпрепятстван сам да се обслужва,
доколкото от раната кракът е продължавало да отича и боли, за което на ищеца се е следвала
чужда помощ. Извън физическите болки ищецът, освен преживяния стрес по време и след
инцидента е развил продължителна адаптационна /невротична, с обратим характер/ реакция
с тревожно-депресивен облик на преживяванията, изразяващ се в напрежение, безпокойство,
потиснатост, страх от инвалидизиране, несигурност за бъдещето, притеснения за близките
си, най-интензивна в първите дни след инцидента. Както съдът посочи, от фактическа
страна се доказа от заключението на вещото лице С., че към момента при ищеца е останал
травматичен спомен за преживяното, който се установява състоянието на стрес, което е
преживял.
С оглед на горното, настоящия съдебен състав приема, че претендираното обезщетение
следва да се присъди в пълен размер. За съда размера от 10000,00 лева ще обезщети
преживяното от ищеца, като стрес, физически болки и страдания и емоционалните травми,
като последица от случилото се.
С оглед основателността на главния иск се следва да се уважи и предявения акцесорен
такъв в размер на претендираната лихва по смисъла на чл.86 от Закона за задълженията и
договорите – на стойност на дължимата лихва за забава от датата на подаване на исковата
молба – 5.9.2022 година до окончателното изплащане на сумата, както присъди в полза на
ищеца претендираната мораторна лихва за периода от 22.11.2020 г. до 05.09.2022 г. в размер
на 1813,89 лв. (хиляда осемстотин и тринадесет лева и осемдесет и девет стотинки).
По разноските
При този изход на спора, и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се следва
присъждане на сторените по делото разноски в пълен размер – така по аргумент от чл. 78,
ал.1 от ГПК – на обща стойност 3610,00 лева. Съдът не приема за основателно заявеното от
ответника възражение за прекомерност. С оглед на положения труд, процесуалната
активност на адвоката, времето необходимо за подготовка на делото, от една страна, а от
друга страна фактическата и правна сложност на делото, които съдът преценява като такива
в средна степен – се следва именно отхвърляне на възражението за прекомерност и
определяне на разноски за адвокатско възнаграждение – така както са претендирани и
доказани от 1500,00 лева, включени в общия размер на разноските от 3610,00 лева.
С оглед изхода на делото, и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК – на ответника не се
дължат разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от Закона за
задълженията и договорите, и на основание чл.78, ал.1 и чл.78, ал.3 от ГПК, и на основание
чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от Закона за задълженията и
договорите и на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите , и на основание
чл. 78, ал.1 от ГПК Столична дирекция на Министерството на вътрешните работи, с адрес:
гр. София, ПК 1303, ул. „Антим I“ № 5, представлявана от директора гл. комисар ........ да
заплати на К. Д. Д., ЕГН **********, адрес: гр. С - обезщетение за неимуществени вреди,
причинени му по непредпазливост при изпълнение на служебните задължения от служител
на ответника при проведена СПО на 22.11.2020 година, чрез нанасяне на телесно увреждане
10
от изстрел с пистолет „Макаров“, ИН 24876 със „стоп – патрон“ на лявата подбедрица на
ищеца К. Д. Д., която представлява меко тъканно увреждане на структурите на лявата
подбедрица без счупване на кости на левия долен крайник, която му е причинила
продължителни болки, страдания, тревожност, несигурност, притеснения и негативни
психични изживявания с висок интензитет, както и невъзможност да упражнява правото си
на труд, както и силно затруднение на обичайните социални контакти, за периода от
22.11.2020 г. до 24.02.2021 г. включително - сумата от 10000 лв. (десет хиляди лева), ведно с
дължимата лихва за забава от датата на подаване на исковата молба – 5.9.2022 година до
окончателното изплащане на сумата, ведно с мораторна лихва за периода от 22.11.2020 г. до
05.09.2022 г. в размер на 1813,89 лв. (хиляда осемстотин и тринадесет лева и осемдесет и
девет стотинки), ведно със сторените по гр.дело № 48636/2022 година по описа на Софийски
районен съд разноски в общ размер на 3610,00 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11