РЕШЕНИЕ
№ 582
гр. Пловдив , 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Х. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330101691 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 240 от ЗЗД.
Ищцата Р.Р. Г.- Ч., ЕГН: **********, със съдебен адрес: **********************, чрез
пълномощник адв. Ц.Ч., е предявила против Е.-М.А. Р., ЕГН: **********, от
******************, иск за признаване на установено, че ответникът й дължи присъдената
по частно гр. дело № 16089/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 262097/ 03.12.2020 г., сума в размер на 20 000 лева,
представляваща предоставена в заем сума по договор от 30.11.2016 г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от подаване на заявлението- 02.12.2020 г. и разноските по
заповедното производство в общ размер от 1 250 лева.
В исковата молба е посочено, че с договор от 30.11.2016 г. ищецът предоставил на
ответника в заем сумата от 20 000 лева, без лихва, която била преведена по банков път с
основание за превода „срочен безлихвен заем“. По устна уговорка сумата следвало да се
върне до края на м. март 2017 г., но след падежа липсвало изпълнение, в която връзка била
изпратена и покана за плащане, като ответницата отказала да приеме документите. За
събиране на сумата се образувало частно гр. дело № 16089/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, но
срещу издадената заповед длъжникът възразил и това обуславяло интереса от предявяване
на настоящия иск. Моли за признаване съществуването на вземането по заповедта.
Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си
поддържа иска.
1
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор. Не
се оспорва получаването по банков път на сумата от 20 000 лева, но се оспорва наличието на
заемно правоотношение. Оспорва се и основанието за извършване на превода, като
платежното нареждане се съставяло от платеца и това представлявал частен писмен
документ. Оспорва се ответницата да била запозната с изпратена й покана от ищцата, с
която тя нямала никакви отношения, поради което и отказала да получи документите.
Преведената сума била предадена на **** на ответницата, който й казал, че ще има такъв
превод по нейна сметка, но предназначен за него. Моли за отхвърляне на иска. Претендира и
разноски. В съдебно заседание пълномощникът на страната поддържа отговора. Представя и
писмена защита.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът установява от фактическа страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 262097/
03.12.2020 г., по частно гр. дело № 16089/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца сумата в размер на 20 000 лева, представляваща
предоставена в заем сума по договор от 30.11.2016 г., с падеж- до месец март 2017 г., ведно
със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението- 02.12.2020 г. до
окончателното изплащане и разноските по заповедното производство в общ размер от 1 250
лева.
Видно от извлечение по банковата сметка на ищцата, последната на 30.11.2016 г. по
банков път е превела на ответницата сумата в размер на 20 000 лева, с основание- срочен
безлихвен заем.
От издадено от „Банка ДСК“ АД удостоверение се установява, че въпросната сума от 20
000 лева, прехвърлена от сметка на ищцата, е постъпила по разплащателната сметка на
ответницата с основание на превода- срочен безлихвен заем, като средствата са изтеглени на
каса от ответницата на 01.12.2016 г.- 15 650 лева, на 02.12.2016 г.- 2 000 лева, а останалите
са били изтеглени от банкомат.
Ищцата е отразила в годишната си данъчна декларация за 2016 г. предоставения заем на
ответницата в размер на 20 000 лева.
Изпратена е била покана от ищцата до ответницата за възстановяване на заема, върната с
отбелязване на куриера, че адресатът е отказал да получи пратката.
С договор за временна финансова помощ от 11.12.2017 г., сключен между „Романтика
Пловдив“ ЕООД (със законен представител- **** на ответницата) и Б.с.о., на последната е
предадена в заем сумата от 30 000 лева, със срок за връщане- 31.01.2018 г. Представени са и
четири броя РКО, издадени за периода 11.12.- 14.12.2017 г. от дружеството в полза на ****,
всеки за сумата от по 7 500 лева, по повод договора за финансова помощ между страните.
Събрани са и гласни доказателства, чрез разпит на по един свидетел, ангажиран от всяка
от страните (протокол от с.з. от 20.04.2021 г.). Св. И.Т.Ч.- **** на ищцата, посочва, че със
семейството на ответницата се познавали от 2014- 2015 г., като създали близки приятелски
отношения. ****та на ответницата го запознал с **** на Б.м., на който свидетелят
предоставил лични средства за подпомагане на ****, като в последствие заемите му били
2
възстановени. През есента на 2016 г. по време на една от почивките на двете семейства
ответницата която била управител на фирма „Романтика“, стопанисваща заведението „****“
в к.к. „****“, поискала средства за закупуване на бус на дружеството за извозване на
туристите, като се разбрали срокът за връщане да е до края на 2017 г., а ако сезонът е добър-
до пролетта на 2017 г. Ищцата превела по банков път сумата от 20 000 лева, но тя не била
върната. В последствие се изпратила и покана за връщане, която ответницата отказала да
получи. Между свидетелят и **** на ответницата имало обаждания, свързани с уговорки за
разсрочено връщане на дълга, но не се стигало до споразумение и контактите им
приключили. Св. А.Р.Р.- **** на ответницата, потвърждава, че двете семейства имали
приятелски отношения, ходели заедно по почивки, но без ответницата, която само веднъж се
била виждала с ищцата. Свидетелят свързал ****а на ищцата с **** на Б.м., на който той
помогнал с лични средства. Искал да направи и дарение на ****, но се разбрали средствата
да не бъдат превеждани на името на свидетеля, който имал наложен запор върху неговите
сметки, а да бъдат преведени на ответницата, която да ги изтегли и да ги заведе в нейната
фирма „Романтика“, от която да постъпят като финансова помощ в ****. Имало в
последствие и договор в тази връзка за 30 000 лева, от които- 20 000 лева, дадени от Ч. и 10
000 лева- дарение от фирмата. **** му не получила поканата, защото нямала отношения с
ищцата, още по- малко пък такива за заем. Тя изтеглила сумата от сметката си, като вкарала
парите във фирмата. Не им трябвало да се закупува нов бус, нито пък имали нужда от заеми
за фирмата. По различен начин се правели даренията в ****- някои лично на ****, други
чрез договор. Въпросните пари минали през сметката на ответницата, защото тогава Ч.
нямал отношения с ****, а сметките на свидетеля били запорирани. Той също имал
вземания от ****, но нямало да си ги търси и предложил на другия свидетел, ако иска да си
води дела срещу ****, за да си получи дарените средства. Не били предлагали разсрочено
плащане на дълга, защото не приемали, че такъв заем между страните съществува.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира
следното:
По смисъла на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД с договора за паричен заем заемодателят предава в
собственост на заемателя определена сума пари, срещу насрещното задължение на
заемателя да ги върне. Договорът се счита за сключен от момента на предаване на
съответната сума, а не от постигане на съгласието на страните за това, поради което,
независимо дали е налице писмен акт между тях или устна уговорка, само с предаването на
съответната сума е завършен фактическият състав на съглашението. Именно предвид
реалния характер на договора, за да се приеме, че такъв е съществувал, трябва безспорно да
се установи, че търсената сума действително е получена от задълженото в заем лице.
В конкретния случай спор за това няма, а и от ангажираните от ищеца писмени
доказателства- извлечение от банкова сметка, както и удостоверение от банката, несъмнено
е доказано, че ищцата е превела на ответницата на 30.11.2016 г. сумата от 20 000 лева, която
е постъпила по нейната сметка и е била изтеглена от нея, една част- на каса, а друга- от
банкомат, като тя не е била върната. Спорните въпроси тук са дали е имало уговорка между
страните за сключване на такъв договор за заем, както и какъв срокът за връщане на сумата,
3
като и по двата спорни момента твърденията на страните са противоречиви, в която връзка
се разминават и събраните гласни доказателства относно конкретния договор.
Настоящият състав намира, че не може да бъде споделена тезата на ответника, за това, че
въпросната сума представлявала дарение към Б.м. от св. Ч., което обаче не било дадено
директно, а чрез **** му, като средствата трябвало да преминат през личната сметка на
ответницата и да се внесат в управляваното тогава от нея търговско дружество, защото от
една страна към този момент свидетелят нямал преки отношения с **** на ****, каквито в
последствие установил, а от друга- сметките на **** на ответницата били запорирани и не
можело парите да се преведат там.
Подобна теза въобще няма житейска логика, доколкото не съществува никаква забрана в
случай, че дадено лице иска да направи дарение на манастир то да не може да го направи
директно от свое име, дори и да няма каквито и да е отношения със съответната обител или
неин представител. Дали разпитаните по делото свидетели са имали заемни или дарителски
отношения с ****, както и дали такива е имало управляваното от ответницата търговско
дружество, е напълно ирелевантно за настоящия процес. Това не е предмет на делото, нито
по някакъв начин е свързано с въпросния заем между две физически лица. В случая има
конкретно посочено основание за превеждане на съответната сума. Същата е приета и
получена от ответницата, като още на следващите два последователни дни след превода тя е
била изтеглена в по- голямата си част на каса в банката. Ако между страните не е имало
подобно отношение, тази сума е следвало да бъде върната от ответницата. Станало е обаче
точно обратното- средствата са усвоени, като те не са преведени без никакво основание, за
да остава неясна волята на изпращащия ги, а напротив- конкретно е записано, че става
въпрос за заем. Дали ответницата била разбрала това или не се интересувала от основанието
за превода е без значение, защото с приемане на сумата тя се е съгласила и с основанието за
получаването й. Какво е направила с парите след това, къде ги е внесла и с каква цел, както
и за какво са послужили те, не е от значение за казуса. Тук е налице редовно възникнало
заемно правоотношение, обективирано чрез банковия превод, който е създал правната
връзка между страните. Както вече се посочи- дали те се познават лично, кой е договарял от
тяхно име, за какво е бил отпуснат заема, в какви отношения са свидетелите помежду си,
каква е връзката им с **** и т.н., са все въпроси, които са ирелевантни за процеса и по-
важното- не доказват тезата на ответника. На първо място, няма никакви данни за наличие
на запорирана банкова сметка на св. Р., което било пречка той да получи пари по нея, на
второ- представеният договор с **** е сключен една година след паричния превод за заема и
е за различна сума, на трето- до момента на заема св. Ч., за когото се твърди, че нямал
отношения с ****, вече е бил направил в негова полза два превода за суми около 200 000
лева, дори и без да се е познавал с ****, на четвърто- няма данни (не са представени
счетоводни записи) именно точно тези изтеглени 20 000 лева от ответницата да са били
заведени веднага от нея в „Романтика Пловдив“ ЕООД, ако са били предназначени за това
дружество. Противоречиви са и твърденията в отговора- в т. 7 се твърди, че сумата от 20 000
лева била предадена на св. Р., който обаче в разпита си твърди, че парите били заведени във
фирмата (лист 49 от делото, редове 19- 20), а пък вече в писмената защита (т. 19) се посочва,
4
че ответницата се явявала пълномощник на **** си в отношенията му със св. Ч.. Не е
необходимо да се обсъждат повече съображения в насока направеното оспорване от
ответника, доколкото и дотук посоченото е достатъчно да формира извод за наличие на
редовно възникнало заемно правоотношение.
По отношение на срока за връщане на заема, действително не се установява страните да са
уговорили конкретен срок за изпълнение, доколкото от разпита на св. Ч. става ясно, че той
бил свързан с това, дали туристическият сезон ще е успешен и ако- да, заемът трябвало да се
върне до м. април 2017 г., иначе- до края на 2017 г., като после се предлагало и разсрочено
плащане, но сумата в крайна сметка не се възстановила. Дори и обаче да се приеме, че в
случая е липсвал срок за връщане на сумата, в тази връзка следва да се приложи нормата на
чл. 240 ал. 4 от ЗЗД, според която заемът следва да бъде върнат в едномесечен срок от
поканата. Такава е била изпратена до длъжника, чието получаване е отказано, като към
момента на подаване на заявлението въпросният едномесечен срок вече е бил изтекъл. Не
може да се приеме за достоверно и твърдението в отговора, че ответницата не е знаела за
съдържанието на поканата, при положение, че същата е с вписано от куриера отбелязване за
отказ от получаване не на плика, както би било, ако пратката се връщаше неразпечатана, а
под текста, което означава, че писмото е било отворено. В тази връзка са и показанията на
**** (лист 49 гръб, ред 4-5), на когото ответницата се обадила да му каже, че получава чрез
куриер „писмо от някаква Р. Ч., за някакъв заем“, което тя не приела и върнала. Няма как да
се знае за какво се отнася една неотворена пратка, за която се твърди, че е подадена от
непознато лице, без същата да бъде разпечатана и видяно съдържанието й. Отделно от това,
въпросното писмо е още една индиция за наличието на валидна правна връзка, произтичаща
от договор за заем между страните, по който изправната страна търси извънсъдебно
уреждане на отношенията им, като именно неизпълнението на заемополучателя е
обусловило и интереса от водене на настоящия процес.
Така от събраните доказателства несъмнено се установява, че е налице неизпълнение на
задълженията на заемополучателя за връщане на получената сума, поради което същият
следва да бъде санкциониран за това свое поведение със съдебното решение, защото
изправната страна по договора трябва да получи пълноценна защита на нарушеното си
право и в този смисъл искът се явява основателен и следва да се уважи изцяло.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува съответното парично
вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за
разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г.
на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен
осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
С оглед изхода на делото, а именно- уважаване на исковата претенция, на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат от ответника направените по делото разноски в пълен
размер. Същите се претендират, за тях е представен изискуемият списък по чл. 80 от ГПК и
са налице доказателства за реалното им извършване- държавна такса в размер на 400 лева (л.
4), такса за издаване на съдебно удостоверение в размер на 5 лева (л. 4) и адвокатско
възнаграждение в размер на 850 лева (л. 3), което не е прекомерно с оглед цената на иска.
5
Без уважение обаче следва да се остави искането за присъждане на разноски за пощенски и
куриерски услуги, защото това не представляват разходи в процеса, които могат да
подлежат на възстановяване с решението, като те си остават за сметка на страната.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №
262097/ 03.12.2020 г., по частно гр. дело № 16089/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, Е.-М.А. Р., ЕГН:
**********, от ******************, ДЪЛЖИ на Р.Р. Г.- Ч., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: **********************, сумата в размер на 20 000 (двадесет хиляди) лева-
главница, представляваща предоставена в заем сума по договор от 30.11.2016 г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на постъпване на заявлението в съда- 02.12.2020 г.,
до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА Е.-М.А. Р., ЕГН: **********, от ******************, да заплати на Р.Р. Г.- Ч.,
ЕГН: **********, със съдебен адрес: **********************, разноските в заповедното
производство в размер на 400 (четиристотин) лева- за държавна такса и на 850 (осемстотин
и петдесет) лева- за адвокатско възнаграждение, както и разноските по настоящото дело,
както следва: сумата от 400 (четиристотин) лева- за държавна такса, сумата от 5 (пет) лева-
за издаване на съдебно удостоверение и сумата от 850 (осемстотин и петдесет) лева- за
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
6