Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ….05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен състав в открито съдебно заседание на петнадесети
април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 4798/2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 04.03.2020 г. на А.Б. чрез адв. Ж.Ж. срещу Решение № 40321 от 13.02.2020
г. по гр.д. № 52724/2019 г. на СРС в частта, с която А.Ю.Б. е осъден да заплати
на „Ф.“ ООД на основание чл. 357, ал. 1 КТ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 35
000 лв. - неустойка по чл. 7 от Споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016
г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба -
15.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Решението в частта, с която е
отхвърлен главният иск по чл. 357, ал. 1 КТ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен
като частичен за заплащане на сумата от 35 000 лв. от общия размер от 70 000
лв. за неустойка по чл. 9 от процесното споразумение, е влязло в сила като
необжалвано.
Твърди, че:
- районният съд се е произнесъл по непредявен иск, като
не е взел предвид твърденията на ищеца относно пълна имуществена отговорност на
ответника с оглед неизпълнение на задължението на служителя да спазва
определена конфиденциална информация по чл. 126, т. 9, предл. 3 КТ;
- липсва произнасяне относно действителността на
процесното Споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016 г., тъй като с отговора
на исковата молба са наведени няколко основания за неговата нищожност:
- споразумението
е сключено с лице в качеството му на работник, назначен на длъжност „мениджър
продажби“, което лице няма специално търговско качество, и от него може да се
търси единствено имуществена и дисциплинарна отговорност;
- споразумението
съдържа абстрактно задължаване за конфиденциалност по сключения между страните
трудов договор, докато в исковата молба се твърди, че е нарушено задължение
относно ноу-хау на търговско предприятие или търговска тайна по смисъла на
Закон за защита на търговската тайна, поради което спорът, свързан с неустойка,
не е трудовоправен по смисъла на чл. 357 КТ;
- ответникът
не е нает по договор за ученичество по смисъла на чл. 234, ал. 1 КТ или договор за
повишаване на квалификацията и преквалификацията, а за да бъде търсена
неустойка, ответникът следва да е получавал допълнително възнаграждение над
уговореното по трудовия договор за спазване на особени правила по отношение на
конфиденциалността на дружеството;
- неустоечната
клауза по чл. 7 от споразумението не е действителна – липсва основание по
смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД на споразумението с оглед на уговорено абстрактно,
а не конкретно задължение за конфиденциалност; неустойката излиза извън
присъщите й функции с оглед уговорения размер от 5 брутни трудови
възнаграждения; неустойката противоречи на добрите нрави, тъй като уговореният
размер надвишава дори размера на пълната имуществена отговорност на
работника-служителя по КТ, имайки предвид и безсрочното задължаване за
конфиденциалност;
- ищецът
не е доказал конкретно настъпили вреди в резултат на твърдяното неизпълнение,
като неустойката е уговорена абстрактно, без да предвижда обезпечаването на
конкретни вреди, поради което същата има изцяло санкционен характер;
- липсват
ищцови твърдения и съответно доказателства кои дружества могат да се приемат за
конкурентни на „Ф.“ ООД. Соченото лице Б.Б.само се твърди да е работила в
компании, пряко конкурентни на ищеца. Не се доказа ответникът да е реализирал
лични проекти, още по-малко с преки конкуренти на ищеца и с Борислава Балева.
Съдът не приема, че ценовата листа съдържа конфиденциална информация, но
същевременно противоречиво извежда, че предоставянето на информация за
предлагани стоки и търговски партньори представлява нарушение на задължението
за конфиденциалност;
- вещото
лице по СТЕ е констатирало само, че до имейла адреса на Б.Б.са изпратени два
прикачени файла, но не и тяхното съдържание, поради което не може да се приеме,
че имейлите, представени с допълнителна молба, са именно тези, изпратени с процесното
електронно съобщение;
- авторството
на представените извадки от електронни съобщения не се доказа от ищцовото
дружество. Вещото лице в съдебно заседание пред районния съд не поддържа
становището си по СТЕ, че единствен ползвател на сочения имейл адрес би могъл
да е А.Б.. Поради това липсва идентичност между процесното електронно съобщение
и представените от ищеца таблици като прикачени файлове. Ответникът дава обяснения, че е изпратил имейл
единствено до своя брат М.Б., но с оглед намиране на дистрибутор на ищеца в
Русия;
- съдът
неправилно приел, че не е направено възражение за прекомерност по чл. 92, ал. 2 ЗЗД и затова не намалил размера на претендираната неустойка;
- всички
клаузи, свързани с твърдени нарушения на чл. 6 от споразумението, а именно чл.
7-9 от него, са нищожни, доколкото не е установена нито една от предпоставките
по чл. 9 от споразумението за разкриване на конфиденциална информация. Самото
понятие „пряк конкурент“ не може да се докаже само на база на извлечения от
Търговски регистър за дружества със сходен предмет на дейност, за които няма
данни да са свързани с ответника или негови близки. Когато не е постигнато
лично облагодетелстване, може да се ангажира единствено дисциплинарна
отговорност, но не и да се претендира неустойка по процесното споразумение. Иска
отмяна на акта в обжалваната част и отхвърляне изцяло на ищцовата претенция.
В отговора на въззивната
жалба „Ф.“ ООД я оспорва като неоснователна по изложени съображения.
Въззивната жалба е подадена в
срок от надлежна страна с интерес от обжалване срещу обжалваем акт и е редовна
съгласно чл. 262, ал. 1 ГПК.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е валидно
и допустимо (чл. 269 ГПК).
Предявен е иск по чл. 357,
ал. 1 КТ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Неоснователен е доводът на
въззивника, че дадената от районния съд правна квалификация е неправилна. В
исковата молба се претендира неустойка във връзка с реализиране на пълна
имуществена отговорност на ответника с изброяване на няколко от хипотезите на
тази отговорност по чл. 203, ал. 2 КТ въз основа на сключено между страните
споразумение за конфиденциалност. От съдържанието на процесното споразумение се
установява, че същото е сключено във връзка с изпълнението на задълженията на
служителя по неговото трудово правоотношение, както това е изрично посочено в
б. „А“ от преамбюла на споразумението. Гореизложеното обуславя извод за наличие
на своеобразен трудовоправен спор по смисъла на чл. 357 КТ между страните във
връзка с ангажиране имуществена отговорност на служителя поради неизпълнение на
трудови задължения. Въпрос по същество е дали предявената претенция е
основателна с оглед твърденията и възраженията на страните.
С обжалваното решение е прието,
че ответникът е бил уволнен на основание чл. 328, ал. 2 КТ считано от
14.05.2019 г. от длъжността „мениджър продажби- мениджър развитие на пазари“,
заемана преди уволнението при ищцовото дружество. Прието е, че във връзка с
трудовото правоотношение страните са подписали Споразумение за конфиденциалност
от 08.08.2016 г., което съдържа неустоечна клауза при нарушение на задължение
за разкриване на конфиденциална информация, която клауза не е забранена в
трудовото законодателство, тъй като за трудовия договор се прилагат и общите
разпоредби на гражданското право. Имейлът от 13.02.2019 г. до съпругата на
ответника Б.Б.с два прикачени файла относно плановете на ищеца за навлизане и
развитие на нови пазари през 2019 г. е изпратен от ответника, което се доказвало
от заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ) и показанията на свид.
Богданов от 26.11.2019г., с което е нарушен чл. 7 от споразумението, предвиждащ
по-малък размер на неустойката. Останалите три процесни имейла, изпратени от
ответника от 17.08.2016 г., от 12.09.2016 г. и от 04.10.2016 г. не разкриват
хипотеза на нарушаване на задължението за конфиденциалност.
От фактическа страна СГС
приема следното:
Не се спори между страните по
делото, а и се установява от представения трудов договор от 29.07.2016 г., допълнително
споразумение от 30.12.2016 г., длъжностна характеристика, връчена на ответника
на 01.06.2018г., заповед от 10.05.2019 г. и предизвестие от 13.05.2019 г., че
между тях е възникнало трудово правоотношение от 29.07.2016 г., по силата на
който ответникът е заемал длъжността „мениджър продажби“, като считано от
01.01.2017 г. неговото основно трудово възнаграждение е увеличено на 6 616,62
лв., както и че страните са сключили споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016г.,
чието съдържание също не се оспорва. Трудовото правоотношение между страните е
прекратено считано от 14.05.2019 г. със заповед на работодателя на основание
чл. 328, ал.2 КТ, като от служебна справка се установява, че исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1-3 КТ срещу уволнението на служителя са отхвърлени с влязло в
сила Решение № 264569 от 04.11.2019 г. по гр.д. № 38741/2019 г. на СРС.
По повод и във връзка с
трудовите функции на служителя е сключено споразумението за конфиденциалност, в
което е предвидено задължение за служителя в рамките на действие на трудовото
му правоотношение и безсрочно след неговото прекратяване независимо от
причината за прекратяване да не разпространява и разкрива конфиденциална
информация на трети лица освен с предварителното писмено съгласие на
работодателя или в изпълнение на законово задължение за това (чл. 1, чл. 4 от
споразумението). В чл. 3 от споразумението е дадено неизчерпателно описание на
различните аспекти на конфиденциална информация. Съгласно чл. 5 от споразумението
при нарушение на горепосоченото задължение е дължима неустойка в размер, равен
на 5-месечното брутно трудово възнаграждение на служителя, а при съществено
нарушение на същото задължение, чиито хипотези са уредени в чл. 9, е дължима
неустойка в размер, равен на 10-месечното брутно трудово възнаграждение на
служителя. В чл. 6 от споразумението изрично се предвижда настъпването на вреди
при нарушаване на задължението за конфиденциалност („Служителят декларира, че е наясно, че Конфиденциалната информация,
която се разкрива от Дружеството е плод на дългогодишен труд, know-how, бизнес резултат, инвестиции, поради което, каквото и
да било разкриване на Конфиденциалната информация ще доведе до финансово
увреждане на Дружеството“).
В исковата молба се претендира
реализиране на пълна имуществена отговорност за неизпълнение на задължението за
конфиденциалност с изпращането на четири процесни имейла, което било извършено
умишлено и не при или повод изпълнение на трудовите задължения, като бланкетно се
твърди, че поради разкриването на конфиденциална информация са настъпили вреди
за ищцовото дружество и предвид неустоечната клауза не е необходимо тяхното реално
настъпване.
С оглед обжалваната част от
първоинстанционното решение предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е
спорно изпращането от ответника само на имейл от 13.02.2019 г. до неговата
съпруга Б.Б.с два прикачени файла относно плановете на ищеца за навлизане и
развитие на нови пазари през 2019 г., което според районния съд е довело до
несъществено нарушение на задължението за конфиденциалност, както и
действителността на споразумението и неустоечната клауза в него.
Едно от основните задължения
на служителя по трудовото правоотношение, което формира трудовата дисциплина в
предприятието, е задължението за вярност към работодателя, което се изразява в
това да не злоупотребява с неговото доверие и да не разпространява поверителни
за него сведения, както и да пази неговото добро име (чл. 126, т. 9 КТ). С
оглед опазване на своя интерес и за целите на ефективния работен процес всеки
работодател може да конкретизира хипотезите на поверителна информация в
съответен документ, който да доведе до знанието на своите служители. Виновното
нарушение на трудовата дисциплина представлява дисциплинарно нарушение, което
същевременно може да причини вреди на работодателя (чл. 187, ал. 1, т. 8, чл. 190, ал. 1, т. 4
и чл. 203 и сл. КТ). Така служителят може да носи едновременно дисциплинарна и
имуществена отговорност за едно и също нарушение на трудовото задължение за
опазване на поверителна информация (чл. 203, ал. 2 КТ). Само в дискреционната
власт на работодателя е да ангажира съответния вид отговорност на служителя с
оглед на конкретния случай. В чл. 203, ал. 1 и ал. 2 КТ са разграничени хипотезите
на ограничена и пълна имуществена отговорност на служителя при виновно причиняване
вреди на работодателя, които не са настъпили в резултат на нормален
производствено-стопански риск (чл. 204 КТ). Ограничена имуществена отговорност
се носи в ограничен размер при небрежно причиняване на вреди при или по повод
изпълнение на трудовата функция, а пълна имуществена отговорност в пълен размер
- за вреди, причинени умишлено, в резултат на престъпление или не при или по
повод изпълнение на трудовата функция.
Трудовоправните отношения са уредени
с императивни норми с тази особеност, че страните имат договорна свобода да
уговарят условия на труд, които не са уредени с императивни норми, както и
условия, които са по-благоприятни за служителя от установените с колективния
трудов договор (чл. 66, ал. 2 КТ). Отговорността за неустойка е допълнително
условие към трудовия договор с гражданскоправно съдържание, което е
по-неблагоприятно за работника по смисъла на чл. 66, ал. 2 КТ, защото е
отклоняване от императивните норми на чл. 203 и сл. КТ.
Основно правило е, че ограничената
имуществена отговорност има договорен характер, тъй като възниква при
неизпълнение на задължение по конкретно трудово правоотношение, а пълната
имуществена отговорност има деликтен характер, тъй като има своето основание в
неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму. Според разрешенията
на т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004г., ОСГК
хипотезите на пълна имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 КТ касаят деликт,
отговорността за който се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, както е
прието и в практиката на ВКС (Решение № 9 от 31.01.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1504/2017 г., IV г. о.; Решение № 65 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. №
865/2012 г., III г. о.). Това разграничение на характера на двата вида
имуществена отговорност на служителя е традиционно застъпвано и в
трудовоправната теория (Мръчков, В. Трудово право. С.: Сиби, 2010, 523-524, 527;
Средкова, Кр. Трудово право. Лекции. Специална част. Дял I Индивидуално трудово
право. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011, 373).
Редът за реализиране на
ограничената имуществена отговорност е императивно уреден в разпоредбите на чл.
203-212 КТ, а на пълната имуществена отговорност – в разпоредбите на общото
гражданско законодателство (чл. 203, ал. 2 и чл. 212 КТ). В българското
законодателство липсва единен граждански кодекс, който да урежда гражданските
правоотношения. В тази област Законът за задълженията и договорите (попр. ДВ.
бр. 2 от 05.12.1950 г., обн. ДВ. бр. 275 от 22.11.1950 г.) има характер на
кодификационен акт. Именно Законът за задълженията и договорите (ЗЗД), в който
се съдържа уредбата на гражданската отговорност за вреди (чл. 45 и сл. ЗЗД) се
има предвид под израза „гражданския закон“, към който препращат нормите на чл.
203, ал. 2 и чл. 212 КТ.
Процесните неустоечни клаузи разширяват кръга на хипотезите на пълна имуществена отговорност на йерархически и икономически зависимия служител,
което противоречи на горепосочената
императивна уредба на тази отговорност по Кодекса на труда,
препращаща само към разпоредбите на отговорността за непозволено увреждане.
За да стигне до този извод,
съдът съобрази следното:
Един от елементите на
фактическия състав на отговорността при непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД са
вредите, чието настъпване следва да бъде доказано (Определение № 989 от
14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3441/2018 г., IV г. о.). В случая се
претендира неустойка като форма на договорна отговорност, в чийто фактически
състав вредите не са елемент, за умишлено причинени вреди, които не са конкретни
и не са доказани, а са само презюмирани. Поради тези съображения не е допустимо
уговарянето на неустойка за реализиране на пълна имуществена отговорност на
служителя по трудово правоотношение. Според тълкувателните мотиви на Решение №
60156 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3156/2020 г., III г. о. е
действително извънсъдебно споразумение, сключено между страните по трудово
правоотношение за уреждане на пълната имуществената отговорност на служителя за
вреди, настъпили преди сключването на споразумението, така и за вреди, предвидени
за срока на действие на това споразумение. Но и в разгледания случай вредите са
неизменна част от състава на деликтната отговорност, макар и тяхното
обезщетение да подлежи на уговаряне. Основателен е доводът на въззивника за недействителност
на процесното споразумение, тъй като с него се уговаря реализиране на пълна
имуществена отговорност чрез заплащане на неустойка в съответен размер, което е
несъвместимо с естеството на пълната имуществена отговорност по трудовото
правоотношение, както бе изложено по-горе, която отговорност има деликтен
характер и изисква доказване на реални настъпили вреди.
По правило ограничената
имуществена отговорност на служителя се ограничава до определен в закона
размер, като за служители с ръководни функции и отчетници нейният размер може
да достигне трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение
(чл. 206, ал. 2 и чл. 207, ал. 1, т. 1
КТ). С процесните клаузи е уговорен 5-кратен размер на неустойката при
нарушение на задължението за конфиденциалност по чл. 7 от споразумението и
съответно 10-кратен размер при съществено нарушение на задължението за
конфиденциалност по чл. 8 от споразумението. Тези завишени размери на парични
суми, дължими, макар и за реализиране на пълна имуществена отговорност, при
която на обезщетение подлежат всички вреди, без да се твърди настъпване на
конкретни вреди, които само се предполагат при неустойката, а не се доказват,
водят до извода, че т. н. „неустойки“ всъщност представляват наказателна санкция
за недобросъвестно поведение на служителя по
време и след прекратяване на неговото трудово
правоотношение.
Процесното споразумение за
конфиденциалност е недействително само в частта относно неустоечните клаузи, но
не и в останалата част, с която са конкретизирани хипотезите на конфиденциална
информация, тъй като по гореизложените съображения такова конкретизиране е
допустимо с оглед спазване на законовото задължение за неразпространяване на
поверителна информация.
На следващо място, дори и да
се приеме, че процесната уговорка за неустойка на служителя валидно обвързва
страните, то липсва доказване на ищцовата претенция. В процесния имейл от
13.02.2019 г. с текст „Това са основните таблици“ са прикачени два файла, както
се потвърждава от неоспореното от страните заключение на съдебно-техническа
експертиза, приета в първоинстанционното производство, която съдът счита за компетентно
и обективно изготвена. От прикачените към същия имейл таблици, приложени в
заверен от ищеца превод, не се установява наличие на данни, които да
представляват плод на дългогодишен труд, ноу-хау, бизнес резултат и инвестиции
съгласно чл. 6 от споразумението. Според показанията на свид. Казаков, които
съдът счита за правдоподобни, в двете таблици се съдържа информация за
търговски обороти и печалби на ищеца, в първата таблица – относно посочените в
нея държави, а във втората таблица - по-детайлна информация. Първата таблица съдържа
различни критерии като оборот, брутен марж, търговски маркетинг и други с оглед
на продукти за лична хигиена и за дома и хигиенни продукти за еднократна
употреба и с оглед на различни държави, посочени в нея, но липсват каквито и да
е цифри и данни, от които да се направи извод, че тази таблица съдържа
конфиденциална информация, с чието разкриване би могло да се увредят
финансовите интереси на ищцовото дружество. Втората таблица отново съдържа
различни критерии относно различни продукти, но също липсват конкретни данни
относно търговската дейност на ищеца.
Всяка страна е длъжна да
докаже фактите, от които извлича благоприятни правни последици, които поради
това твърди (чл. 154, ал. 1 ГПК). В отговора на исковата молба е направено изрично
оспорване, че процесните имейли не съдържат конфиденциална информация и в
тежест на ищеца, както правилно е определил районният съд, е било да докаже, че
процесните таблици по имейла от 13.02.2019 г. съдържат такава информация.
Съгласно представената от
ищеца Политика за крайните потребители, какъвто се явява и ответникът като
служител на ищеца, конфиденциалната информация е собственост на ищцовото
дружество и по своето естество се счита за чувствителна. Съдът констатира, че
не само преведените таблици, прикачени към процесния имейл от 13.02.2019 г., но
и таблиците в оригинал на английски език също са със заличено съдържание и от
тях също не може да се изведе, че съдържат някаква конфиденциална информация,
която да представлява интерес за реални или потенциални конкуренти на ищеца на
съответните пазари.
Неизпълнението на
процесуалните тежести влече неблагоприятни правни последици за страната, която
е длъжна да ги изпълни. В случая ищецът не е доказал при условията на пълно и
главно доказване какви точно данни съдържат двете таблици, поради което не се
установява разкриване на конфиденциална информация в обхвата на това понятие съгласно
чл. 3, ал. 1 от процесното споразумение.
С оглед на гореизложеното, решението
в обжалваната част следва да бъде отменено като неправилно и да бъде
постановено друго, с което предявеният евентуален иск да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските в
първоинстанционното производство
Ответникът претендира
разноски за адвокатско възнаграждение от 2 844 лв. с ДДС, във връзка с което
искане представя списък на разноските, договор за правна защита и съдействие от
07.10.2019 г. с уговорка за плащане по банков път, фактура оригинал и платежно
нареждане за междубанков превод. Направено е възражение от ищеца за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което Софийският градският съд намира за
основателно поради липсата на фактическа и правна сложност на делото и с оглед обема
на извършените процесуални действия от процесуалния представител на ответника -
подаване на отговор на искова молба и становище по доказателствата от
28.01.2020 г. и участие в две открити съдебни заседания, както и материалният
интерес по делото, приложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ. Така
върху сумата от 1 580 лв. следва да
се начисли ДДС в размер на 20 % при наличие на доказателства за регистриране по
ДДС на адвоката (след извършена служебна справка по код по БУЛСТАТ на следната
интернет страница: https://ec.europa.eu/taxation_customs/vies/vatResponse.html)
и изплащане на адвокатско възнаграждение с ДДС на адвоката видно от приложеното
платежно нареждане, в резултат на което се получава сумата от 1 896 лв. (§
2а от ДР на НМРАВ и Определение № 19 от 14.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
3044/2018 г., I т.о.; Определение № 521 от 25.10.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
1225/2017 г., I т. о.). С оглед на гореизложеното, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да заплати
разноски на ищеца, и ищецът да бъде осъден да заплати на ответника разноски от 1 896
лв.
По разноските във въззивното
производство
Въззивникът претендира
разноски за адвокатско възнаграждение от
1 422 лв., във връзка с което искане представя списък на разноските,
договор за правна защита и съдействие от 12.11.2020 г. с отбелязване за плащане
в брой на 1 500 лв. и платежно нареждане от 28.02.2020 г. с посочено
основание „договор за правна защита“ с пояснение „чл. 3 (1)“.
Списъкът по чл. 80 ГПК обективира
претенцията на страната кои сторени от нея разноски и в какъв размер иска да й
бъдат присъдени (Определение № 357 от 30.07.2018 г. на ВКС по ч. т. д. №
1710/2018 г., I т. о.).
Доколкото за претенцията за
разноски съдът не следи служебно, при присъждането им съдът е ограничен до
посочения в списъка претендиран размер. С оглед на гореизложеното и при липса
на направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1 422 лв.
На следващо място, с оглед
изхода на делото и на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 700 лв. - държавна
такса за производството пред въззивната инстанция, при липса на доказателства по
делото за заплащане на същата такса от въззивника.
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 40321 от 13.02.2020 г. по гр.д. № 52724/2019 г. на СРС В ЧАСТТА, с която А.Ю.Б. е осъден да заплати на „Ф.“ ООД на
основание чл. 357, ал. 1 КТ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 35 000 лв. -
неустойка по чл. 7 от Споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016 г., ведно
със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба -
15.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и В ЧАСТТА, с която А.Ю.Б. е осъден да
заплати на „Ф.“ ООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 5 040 лв. - разноски
за първоинстанционното производство, и ВМЕСТО
КОЕТО
ОТХВЪРЛЯ иск
по чл. 357, ал. 1 КТ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД на „Ф.“ ООД, ЕИК: ******, адрес: ***
срещу А.Ю.Б., ЕГН: **********, адрес: *** за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 35 000 лв. - неустойка по чл. 7 от Споразумение за конфиденциалност
от 08.08.2016 г., сключено между ищцовото дружество и ответника, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Ф.“ ООД, ЕИК: ******, адрес: *** да заплати на А.Ю.Б.,
ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 1 896 лв. - разноски за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф.“ ООД, ЕИК: ******, адрес: *** да заплати на А.Ю.Б.,
ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 1 422 лв. - разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Ф.“ ООД, ЕИК: ******, адрес: *** да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд
сумата от 700 лв. - държавна такса за обжалване пред въззивната инстанция.
Решението в останалата част е
влязло в сила като необжалвано.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.