Р Е
Ш Е Н
И Е
№……………..
24.04.2020 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело № 10833 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „П.К.Б.“ ЕООД чрез юрк. А. срещу
Решение № 130543/03.06.2019г., постановено по гр. д. № 76507/2018г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), 77 състав, с което са отхвърлени предявените от „П.К.Б.“
ЕООД срещу П.А.П. искове:
- с правно основание чл. 422 ГПК, вр.чл. 79, ал.1, вр. чл. 92 ЗЗД за приемане за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от1 669.70 лв.
главница по Договор за потребителски кредит /ДПК/ № **********/28.03.2014г. и
132.73 лв. неустойка за неизпълнение, ведно със законната лихва, считано от
подаване на заявлението до окончателното плащане, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 04.10.2018г. по ч.гр.д. № 61217/2018г.
на СРС, 77 състав.
- осъдителен иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 3 780.55 лв.
– договорно възнаграждение по Договор за потребителски кредит №**********/ 28.03.2014г.
за периода 20.09.2015г.-20.01.2019г.
Въззивникът – ищец поддържа доводи за неправилност на обжалваното
решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати процесуални нарушения
и необоснованост. Сочи, че изводът на съда за противоречие на уговорения лихвен
процент по договора между страните /76,89%/ с добрите нрави е неоснователен. Поддържа, че
посоченият процент е договорен между страните в условията на свободно
договаряне, като потребителят се е съгласил с тази цена на кредита. Излага, че е
известен факта, че паричният ресурс на небанковите институции е многократно
по-скъп от този на банките, с оглед факта, че не могат да осъществяват
влогонабиране, както и че същите
отпускат кредити на клиенти с ниска кредитоспособност, като тези обстоятелства
определят по-висока пазарна цена на кредитите. Акцентира на обстоятелството, че
доколкото не е издаван нормативен акт на основание чл.10, ал.2 от ЗЗД, размерът
на договорната лихва не е законово ограничен и може свободно да се договаря от
страните.
Поддържа, че изводът на районния съд за неравноправност
на клаузата отнасяща се до размера на уговорената възнаградителна лихва е
неоснователен и същата не е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗПП. Сочи, че
според правилото на чл. 143
от ЗЗП, три са критериите, чрез които може да се установи неравноправният
характер на съответните договорни клаузи, чрез които се злепоставят интересите
на потребителя, а именно клауза сключена във вреда на потребителя, клауза,
която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите и клауза,
която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. ЗЗП транспонира Директива 93/13/ ЕИО за
неравноправните клаузи в потребителските
договори. Определението за неравноправни клаузи се съдържа в чл. 3, ал. 1 от
същата и налага да са обхванати следните кумулативни изисквания: 1. клаузата да
не е индивидуално уговорена, 2. да води до значително и неоправдано
неравновесие в правата и задълженията на страните по договора, 3.
неравновесието да е от такова естество, че да може да ощети потребителя, 4.
неравновесието да е в противоречие с принципа на добросъвестността.
Твърди, че преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието
между цената или възнаграждението от една страна, и стоката и услугата, която
ще бъде доставена или извършена в замяна, поради което параметрите на кредита
не биха могли да се подлагат на преценка за неравнопоставеност съгласно правилото
на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
Поддържа, че видно от приложените по делото документи,
към края на съдебното дирене е първата инстанция всички неизплатени вноски са
били падежирали, поради което е следвало същите да бъдат присъдени на ищеца.
Съобразно изложеното моли съда да отмени решението решението изцяло
/съобразно уточнение на въззивната жалба на л.23 от делото пред СРС/ и да уважи
предявените искова, като му присъди и направените разноски.
Въззиваемият - ответник е депозирал писмен отговор, с който оспорва
жалбата. В отговора се поддържа, че ищецът не е ангажирал доказателства, че
клаузите в процесния договор са били индивидуално уговорени. Счита, че поради
уговорените в договора размери на годишния лихвен процент /ГЛП/ и годишния
процент на разходите /ГПР/ се е достигнало до значителна нееквивалентно на
престациите, поради което са накърнени добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД. Излага се, че нищожността на клаузите от договора, регламентиращи
част от реквизитите на договора за потребителски кредит – ГЛП и ГПР,
представляващи част от същественото съдържание на договора и които не могат да
се заместят от повелителни норми на закона /с оглед характера на договора за
потребителски кредит/, влекат нищожността на цялото заемно правоотношение. Иска
се потвърждаване на първоинтанционното решение и присъждане на разноски във
въззивната инстанция.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд следи служебно за приложението на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, каквато представлява чл. 143 ЗЗП - забрана за уговаряне на
неравноправни клаузи в договорите с потребители, Поради тази причина, наведените
твърдения за неравноправност на договорни клаузи не са обхванати от уредената в
чл. 266 ГПК преклузия и следва да бъдат изследвани в рамките на настоящото
производство.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо, но частично неправилно поради следните
съображения:
Софийски районен съд е
бил сезиран с искове с правно основание:
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 79 ЗЗД вр с чл. 9 и сл. от ЗПК за
сумата от 1 669.70 лв. главница дължима по Договор за потребителски кредит /ДПК/ № **********/28.03.2014г. и 132.73 лв. неустойка за неизпълнение, считано от подаване на заявлението до окончателното плащане, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 04.10.2018г. по ч.гр.д.
№ 61217/2018г. на СРС, 77 състав, както
и с осъдителна претенция с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 3 780.55 лв. – договорно възнаграждение за периода
20.09.2015г.-20.01.2019г. /осъдителния иск
следва да се счита предявен с подаване на уточнителната молба 21.01.2019г./
От фактическа страна:
По делото е безспорно установено, че страните са били обвързани от
облигационно правоотношение, породено от договор потребителски кредит №
**********/27.03.2014 г., по силата на който кредиторът и настоящ ищец е
отпуснал в заем на ответника сумата от 1750 лв., която сума превел на кредитополучателя
на 28.03.20114 г. на посочената от него сметка, открита в банка "ДСК"
ЕАД /видно от преводно нареждане на л.15 от делото пред СРС/. Съгласно
приложения Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, на ответника срещу подпис е била предоставена
преддоговорна информация относно кредита вид "Мейд" за размер от -1750,
срок на договора - 48; ГПР /%/ - 157,76; фиксиран лихвен процент на заем: 98,52;
изисквани обезпечения - не; право на отказ от договора в рамките на 14
календарни дни и др. Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити е подписан от потребителя, който не е
оспорил подписа си.
Договорът за потребителски кредит
от 27.03.2014 г. между страните е сключен при следните параметри: сума на заема
- 1750, срок на заема - 48; размер на вноска: 147,01; общо задължение: 7056,48;
ГПР /%/: 157,76: годишен лихвен процент/ГЛП/: 98,52: лихвен процент на ден: 0,27;
дата на погасяване – 20-ти ден от месеца.
Между страните по договора, след подавани от клиента молби за промяна на
погасителния план, са сключени следните анекси към същия, приложени по делото:
Анекс №1 от 30.07.2014 г. към договор за потребителски кредит №**********/27.03.2014
г. за безплатно отлагане на вноски №2,3,4, които клиентът се е задължил да
заплати в края на погасителния план, за което е получил нов погасителен план с
последна вноска дължима на 20.07.2018 г.; Анекс №2 от 26.01.2015 г. към договор
за потребителски кредит №**********/27.03.2014 г. за безплатно отлагане на
вноски №8,9, които клиентът се е задължил да заплати в края на погасителния
план, за което е получил нов погасителен план с последна вноска дължима на
20.11.2018 г. и Анекс №3 от 24.06.2015 г. към договор за потребителски кредит №**********/27.03.2014
г. за безплатно отлагане на вноска № 13, която клиентът се е задължил да
заплати в края на погасителния план, за което е получил нов погасителен план с
последна вноска дължима на 20.01.2019 г.
Съгласно Извлечение по сметка към
договор за потребителски кредит №**********/27.03.2014 г., с клиент П.А.П.,
последният е извършил плащания по кредита в общ размер на 1643,10 лв., като е
преустановил плащанията по кредита след 20.09.2015г. Съгласно извлечението,
длъжникът е погасявал дължимите месечни вноски, със закъснение от порядъка на
между 0 и 707 дни от падежа на всяка вноска, т. е. бил е неизправна страна по
договора.
По делото е представено уведомително писмо от 12.11.2015 г. от кредитодателя,
адресирано до П.А.П., с която последния бива информиран, че съгласно Общите
условия /ОУ/ към договора за потребителски кредит, считано от 10.11.2015 г.
същият е прекратен едностранно. Съдържа се изявление за предсрочна изискуемост
на задължението, което възлиза на обща сума от 6902,47 лв. /непогасено
задължение по договора- 6173,93 лв., лихва за забава – 6,35 лв. и неустойка,
поради прекратяване – 722,19 лв./
От правна страна:
Договорът за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по
смисъла на дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите. Регламентацията на договорите за кредит се съдържа в Търговския
закон, Закона за кредитните институции и в специалния Закон за потребителския
ктредит, поради което разпоредбите на същите следва да бъдат съобразени.
Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с банковия договор банката
се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при
уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. Въззивното дружество няма
качеството и статута на Банка по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а представлява
финансова институция, която по смисъла на чл. 3 от ЗКИ е регистрирана с основна
дейност отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Съгласно легалното
определение в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на ЗПК този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. При съобразяване на
цитираните разпоредби следва да се приеме, че договорът за кредит по своята
правна характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при
който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за
съществуването на самия даговор. Въззивният съд приема, че договорът за кредит
както и останалите търговски сделки се подчинява на общите правила за
сключването и действителността на сделките, установени в гражданското право с
разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са предвидени особени
правила за сключването и действителността му.
Въззивният съд счита, че клаузите на процесния ДПК, не се явяват
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от
стандартни, изготвени предварително и типови договори за кредит на финансовата
институция и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват
данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното
им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното
съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед
правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл кредитополучателят може да се
ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП.
Освен това, по делото липсват данни относно обстоятелството, че
ответникът е редовно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на
вземането преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването й /в този смисъл ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК/. Трайна и последователна е съдебната практика по
въпроса, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване
на предсрочната изискуемост както в случаите, когато се иска издаване на
заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите,
когато кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на
длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е
принципно и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва да се
прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по
договор за банков кредит (който по същността си е договор за заем), но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била
изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост на кредитите /заемите/, отпускани от
небанкови финансови институции и тези, отпускани от търговските банки.
Действително, както е посочено във въззивната жалба, има изменение на
обществените условия в небанковото финансово кредитирането на бързи кредити,
като финансовите институции отпускат кредити със значително по-високи лихви- на
лица с по-лоша кредитна история и кредитоспособност, за да са конкурентно
способни на пазара с банковите кредити. Тези условия обаче следва да бъдат
уговорени индивидуално с потребителя, да не са в негова вреда, да не бъде
поставян в значително неблагоприятно положение и да не противоречи на законодателството
ЗПК, ЗЗП и трайната съдебна практика. В противен случай няма да има
законодателен и съдебен контрол. Освен това, към датата на сключване на ДПК от
27.03.2014г. между страните е действал ЗПК обн. ДВ бр. 18 от 05.03.2010г в сила
от 12.05.2010 г. в редакцията му към 26.03.2013 г. В конкретния казус е
неприложим ЗПК в сила от 23.07.2014г. /относно определения максимален ГПР в чл. 19, ал. 4 на ЗПК/. Към
датата на сключване на договора за кредит страните са разполагали с
възможността по чл. 9, ал. 1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. С оглед така установената липса на законов лимит към момента на
подписване на договора, то атакуваните клаузи на договора не са нищожни като
договорени в противоречие на закона, а следва да се извърши проверка доколко те
отговарят на изискването за съответствие на уговорките с добрите нрави.
Както вече бе посочено, ответникът има качеството на потребител по смисъла на
ЗЗП, поради което съдът може да
направи извод, че клаузите
на ДПК,
уреждащи годишния процент на разходите и
годишен лихвен процент са неравноправни
по смисъла на ЗЗП. Клаузата за ГПР и годишен лихвен процент водят до
явно неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, с
оглед размера на получения заем /1750 лв. / и сумата подлежаща на връщане /7056,48лв.
/, надвишаваща 4 пъти отпуснатия кредит, което нарушава изискването за
добросъвестност при осъществяване на принципа на договорна свобода и използване
на икономически по-силното положение на търговеца при сключването на такъв вид
договори. Ето защо, при установени в процесния ДПК условия,
поставени от кредитора в договора, отговарящи на понятието "неравноправна
клауза по см. на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, съгласно която неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
По отношение на претенцията на ищеца за заплащане на договорно
възнаграждение /лихва/ в размер на 3780,55 лв.
В ДПК е посочено, че годишният лихвен процент на възнаградителната
лихва е фиксиран и е в размер на 98,52%. В договора не е конкретизирана левовата
равностойност на лихвата за целия му срок, но от направеното отбелязване, че
общият размер на всички плащания е 7056,48
лева и при условие, че не
са предвидени други задължения за плащане на суми, извън главницата и
възнаградителната лихва, при точно изпълнение на договора, може да бъде
направен извод, че възнаградителната лихва за целия срок на договора е 5306,48 лева,
което се потвърждава и от ищеца с исковата молба и уточнителните молби, като се претендира сума от 3780,55 лв., тъй като
остатъкът е заплатен. Като
взе предвид така договорения размер на лихвата съдът намира, че клаузите от
договора, предвиждащи задължение за кредитополучателя да заплаща на ищеца възнаградителна
лихва, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с добрите
нрави, като съображенията са следните:
Към
момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е
предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за
заем. При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа,
залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели
постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната
страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки
икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и
търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за
заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума.
Възнаградителната лихва представлява граждански плод
и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемодателя
за това, че се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на заемателя,
но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна
по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора
и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната
практиката /Решение 906/ 2004 г. по гр. д. 1106/ 2003 г. на ВКС,
II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение
901/ 2015 г. по ч. гр. д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО/
е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната
лихва е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на
законната лихва. Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето
предвид като ориентир за преценка дали атакуваната от ищеца клауза,
регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите
нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема.
В процесния случай договорената възнаградителна лихва между „П.К.Б.“ ЕООД и П.А.П. е в размер на 5306,48
лева /претендират се само незаплатени 3780,55/, дължима за периода от 20.09.2015 г. до 20.01.2019 г., а законната лихва върху сумата 1750 лева за този период възлиза на 592,80 лева.
Следователно уговорената лихва като възнаграждение за отпуснатия кредит
многократно надвишава законната лихва, като освен това същата надвишава и 3 пъти размера
на целия отпуснат заем /главницата по договора/. Сумата по
кредита, от която П.К.Б.“ ЕООД се е лишило, предоставяйки я на П. не
е голяма от гледна точка на самата финансова институция /1750
лева/,
като същата е дадена за кратък срок от 48 месеца. Като съобрази тези обстоятелства, както и че
дружеството е икономически по-силна страна, която извършва дейността по
предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът намира, че клаузите от
договора за заем, предвиждащи задължение за П.А.П. за заплащане на възнаградителна
лихва при годишния лихвен процент от 98,52%. е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави. Действително
задължението на П. за връщане на отпуснатия заем не е обезпечено, което
повишава риска за кредитора и обосновава прилагане на по-висок процент на
лихвата в сравнение с този по обезпечените кредити, но не и размер от 98,52%,
който е прекалено висок и излиза извън присъщата функция на възнаградителната
лихва, а именно да служи като възнаграждение за кредитора за това, че е
предоставил заем. По този начин се стига до неоснователно обогатяване на
последния.
По отношение на претенцията на ищеца за заплащане на неустойка в размер
на 132,73 лв. за неизпълнение
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договор, в т.ч. да уговорят неустойка, е ограничена, както вече посочихме от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно, в
т.ч. при искане за присъждане на неустойка – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013
год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК.
В конкретния случай, съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка
по договора в размер на 50% противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26 ЗЗД.
Претендираната неустойка в размер на 50% от остатъчният размер на задължението на
клиента по погасителния план, претендирана на основание чл.12.4 от ОУ е прекомерна и нищожна клауза. Съгласно
чл.12.4 от ОУ приложими към процесния ДПК при прекратяването на договора на основание
чл. 12.3 от ОУ / при просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни
дни/, върху остатъчният размер на задължението на клиента по погасителния план
се начислява неустойка в размер на 50%.
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСТК, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
следват от тях. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, като се отчита естеството и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава е неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено е други правни способи; видът на уговорената
неустойка /компенсаторна или мораторна/ и видът на неизпълнението на
задължението /съществено или за незначителна негова част/; съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди и др. Процесната неустойка е компенсаторна-същата обезпечава
неизпълнението на договора и защитава интереса на кредитора при прекратяване на
облигационната връзка по вина на длъжника. Неустойката е дължима при разваляне
на договора поради забава в заплащането на която и да е от месечните
погасителни вноски, а размерът на същата е 50% от остатъчната му стойност.
Размерът на подобна неустойка, предвид уговорения процент /50%/ прекомерно
надвишава стойността на очакваните от неизпълнението вреди. Това значително
несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната функция на
неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния длъжник в случай
на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на насрещната страна. Освен поради противоречие с
добрите нрави, обсъжданата неустоечна клауза е също и неравноправна,
респективно нищожна, и на основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, т. 5 от
Закона за защита на потребителите.
При изложените съображения съдът достига до
извод за недействителност на уговорката за договорна лихва, но уговорката
касаеща главницата по договора е действителна и по аргумент от чл. 23 от ЗПК ответникът по иска ще следва да дължи
връщане на получената сума /главница/.
Доколкото към приключването на съдебното
дирене пред първата инстанция целият кредит е бил изискуем /последната
вноска е била с падеж 20.01.2019 г./, ответникът ще дължи връщането на неплатената част
от главницата по договора. От материалите по делото и твърденията на ищеца е
видно, че по договора са били извършени плащания в общ
размер на 1643,10 лв. Този
факт се потвърждава от твърденията на
ищеца. Макар и
доказателствената тежест да пада върху ответната страна за извършените плащания
и тя да не е ангажирала доказателства за тези факти, доколкото ищцовата страна
представя тези твърдения, съдържащи неизгоден за нея факт, съдът дава вяра, че
е имало извършено плащане в този размер. В тази връзка дължимата сума за
връщане по кредита е в размер на 106,90
лв. / 1750,00 лв. – 1643,10 лв./, която представлява непогасено задължение –
част от вноска №57 /съгласно погасителен план към Анекс №3 към договор за потребителски кредит
№ **********/, която вноска е в
общ размер на 147,01 лв. и с падеж на плащане 20.01.2019 г. Това е и сумата, за която следва да бъде признато за
установено, че е дължима от ответника на ищеца. С оглед на обстоятелството, че
договорът за кредит е недействителен, не са били дължими другите такси,
възнаградителни лихви, комисиони или възнаграждения по допълнителния пакет за
услуги, поради което съдът приема, че следва от преведената главница по кредита
да бъде извадена цялата заплатена сума от кредитополучателя, за да се стигне до
справедлив резултат, без да е налице неоснователно обогатяване на някоя от
двете страни.
По отношение на датата на законната лихва, от
която е дължимо вземането, тъй като всъщност вземането не е било изискуемо към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /понеже
не е била обявена предсрочната изискуемост по надлежния ред/,
не следва законната лихва върху сумата да се дължи от датата на подаването на
заявлението. Вземането е изискуемо с оглед обстоятелства, настъпили след
подаването на заявлението, но преди приключването на съдебното дирене пред първата инстанция
/падежирането
на всички вноски/. От тази гледна точка не следва да се признава за
установено, че сумата е дължима ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението – 18.09.2018
г. до окончателното плащане. Законната
лихва, съгласно чл. 86, във вр. с чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, се дължи, но считано,
не от датата на подаването на заявлението за издаването на заповедта за
изпълнение - или на исковата молба, а от настъпилата след това дата на
изискуемостта съгласно договора, респ. - и дата на забавата на плащането на
главницата – 21.01.2019 г./ съгласно погасителния план към Анекс 3/, в който
смисъл е и Решение
№ 184 от 4.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 60361/2016 г., IV г. о., ГК.
С оглед на
гореизложеното, следва първоинстанционното решение да бъде отменено в частта, в
която е отхвърлен искът за признаване за установено, че ответникът не дължи на
ищеца сумата от 106,90 лв. – главница по
№ **********/28.03.2014г.,
като вместо това се признава за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца
сумата от 106,90 лв. В останалата част, в която първоинстанционният
съд е отхвърлил иска за сумата над 106,90
лв. до
претендирания размер от 1669,70 лв.- главница и
изцяло е отхвърлил исковете за заплащане на договорна лихва и неустойка решението е правилно и като такова следва да бъде
потвърдено. Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено, в частта с която „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено за
заплати на Адвокатко съдружие „С.К.“,
ЕИК: ******** сумата над 593,76 лв. до пълния присъден размер от 631,20 лв.-
разноски за адвокатско възнаграждение за представителство по установителните
искове, и в частта, с която „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено за заплати на адв. В.В.Т. ЕГН: ********** сумата над 414,69
лв. до пълния присъден размер от 440,84 лв. – разноски за представителство по по
ч.гр.д. № 61217/2018г. на СРС, 77 състав.
По разноските
Разноски в полза на ищецът-въззивник, въпреки
направеното искане в този смисъл, не следва да бъдат присъждани, доколкото
изводите на съда са за основателност единствено на претенцията за заплащане на
част от главницата, задължението за заплащането на която е падежирало в хода на
първоинстанционното производство, като ответникът не е станал повод за
завеждане на делото и съответно следва да бъде натоварван със задължението за
заплащане на разноски по същото.
Във въззивното производство ответникът е
направил искане за присъждане в полза на адв. И., на основание чл.38 от ЗАдв.
на сумата от 631,20 лв. за адвокатско възнаграждение. Ищецът е направил
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение по чл.78, ал.5 от ГПК, което като отчете фактическата и правна
сложност на делото и с оглед минималния размер на възнаграждението съгласно
чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /609,15 лв./, съдът намира за неоснователно, тъй
като претендираният размер е близък до минималния. Съразмерно с отхвърлената
част на въззивната жалба в полза на адв. И. следва да бъде присъдена сумата от
619,11 лв. – възнаграждение за осъществено безплатно представителство във
въззивното производство
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
решение е окончателно
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 130543/03.06.2019г.,
постановено по гр. д. № 76507/2018г. по описа на Софийски районен съд, 77
състав в частта, с която е отхвърлен предявения от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК: *********
против П.А.П., ЕГН: ********** иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК, за признаване за установено, че ответникът дължи на
ишеца сумата от 106,90 лв. / сто и шест лева и деветдесет стотинки/, представляваща
главница по договор за потребителски кредит №**********/27.03.2014 г., в частта
с която „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено за заплати на
Адвокатко съдружие „С. К.“, ЕИК: ******** сумата над 593,76 лв. до
пълния присъден размер от 631,20 лв.- разноски за адвокатско възнаграждение за
представителство по установителните искове, и в частта, с която „П.К.Б.“ ЕООД е
осъдено за заплати на адв. В.В.Т. ЕГН: **********
сумата над 414,69 лв. до пълния присъден размер от 440,84 лв. – разноски за
представителство по по ч.гр.д. № 61217/2018г. на СРС, 77 състав.
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П.А.П., ЕГН: **********,
адрес: ***, че дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК: ***********,със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК, сума
в размер на 106,90 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит №**********/27.03.2014 г., за която е издадена издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 04.10.2018г. по ч.гр.д. № 61217/2018г. на СРС, 77
състав, ведно със законна лихва за забава от 21.01.2019 г. до окончателното
изплащане на главницата.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
130543/03.06.2019г., постановено по гр. д. № 76507/2018г. по описа на Софийски
районен съд, 77 състав в останалата обжалвана част
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.2 от
ЗАдв., „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК: **********,със седалище и адрес на управление:*** да
заплати на адв. Н.И.И., ЕГН:********** сумата от 619,11 лв. / шестстотин и
деветнадесет лева и единадесет стотинки/ - възнаграждение за осъществено
безплатно представителство във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.