РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 24.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на осемнадесети февруари две
хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 4512/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 50563/12.04.2016 г., уточнена с молба от 21.09.2017
г. (л. 142), предявена от „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:*** Е, против З.С.Н., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, Н.С.Н., с ЕГН: **********,*** и Р.Й.Н., с ЕГН: **********,***.
Ищецът „Б.П.Б.“ АД
твърди, че на 28.05.2007 г. е сключил договор за кредит с ответниците,
по който З.С.Н. е била кредитополучател, а Н.С.Н. и Р.Й.Н. - солидарни длъжници. Ищецът твърди, че по силата на договора е предоставила
на З.Н. кредит за финансиране на строителство на недвижим имот, в размер на 146 060,00
евро, която сума е била усвоена изцяло. Страните уговорили, че
кредитополучателят дължи възнаградителна лихва в
размер на 9,4 %. Тя била формирана от базовия лихвен процент (БЛП) на банката, плюс
надбавка от 3 %. В договора било посочено, че БЛП се формира от 3-месечния Юрибор плюс надбавка от 3,9 %, а първоначално било приета
стойност на Юрибор-а от 2,5 %. В договора била
уговорена и наказателна лихва дължима при просрочие
от страна на кредитополучателя или солидарните длъжници
на плащането на вноска по кредита. Тя била в размер на договорения лихвен
процент, плюс надбавка то 4 %. Кредитополучателят дължал още и такса от 0,5 %
на година от размера на кредита, респ. остатъка, дължима на датата на
усвояване. Първоначалният срок за погасяване бил фиксиран на 192 месеца от
датата на усвояване.
Ищецът твърди, че
договорът за кредит е бил изменен и допълнен с четири анекса. С Анекс № 1 от
28.11.2011 г. страните се съгласили, да изменят размера на отпуснатия кредит на
133 069,65 евро, като сумата се считала за изцяло усвоена към датата на
подписване на анекса. Било уговорено, че погасяването на кредита ще се извърши
на 145 месечни вноски, а крайният срок за издължаване на кредита е бил определен
на 145 месеца от датата на подписване на анекса. Освен това страните се били
съгласили, че кредитополучателят ще заплаща лихва в размер на 10,65 %. Тя била
формирана от базовия лихвен процент на банката, който към този момент бил 5,75
%, плюс надбавка от 4,9 %. Уговорено било още, че през първите 6 месеца от
подписването на анекса кредитополучателят ще дължи намален лихвен процент в
размер на 7,25 %.
С Анекс № 2 от
25.06.2012 г. било уговорено погасяването на главницата да започне след нов 6-месечен
гратисен период, през който не се дължат плащания по
главницата, а само лихви, такси и комисионни. Погасяването на кредита следвало
да се извърши на 228 месечни вноски, включващи част от главницата и начислената
за съответния период лихва, като крайният срок за издължаване на кредита бил
228 месеца от датата на подписване на анекса.
На 19.12.2013 г. бил
подписан Анекс № 3, съгласно който кредитополучателят трябвало да заплаща на
банката годишен лихвен процент в размер на 10,65%, равен на базовия лихвен
процент на банката за кредити в евро
плюс надбавка от 4.9 %. Погасяването на кредита следвало да се извърши на 222
месечни вноски, а крайният срок за издължаване на кредита бил 222 месеца от
датата на подписване на анекса.
Съгласно Анекс № 4 от
02.07.2013 г. към договора за кредит, кредитополучателят се задължил да заплаща
на банката годишен лихвен процент в размер на 10,65%, равен на базовия лихвен
процент на банката за кредити в евро плюс 4.90%. Погасяването на кредита
следвало да се извърши на 216 месечни вноски, а крайният срок за издължаване на
кредита бил 216 месеца от датата на подписване на анекса. Било уговорено
годишната такса от 0.5% върху остатъка от кредита, която била с падеж
03.07.2013 г., да бъде разсрочена на четири равни вноски за месеците 07.2013
г., 08.2013 г., 09.2013 г. и 10.2013 г.
Ищецът твърди, че общият
размер на дължимите парични средства по процесния
договор за банков кредит и анексите към него, дължими от кредитополучателя и
солидарните длъжници към 11.08.2015 г. вкл., е 159 684,92
евро, от които:
-
133 069,65 евро – главница по Договора за банков кредит и
анексите към него, включваща просрочена главница в размер на 4 767,60
евро, формирана от непогасени вноски за главница на падежни дати за периода
от 03.01.2014 г. до 03.08.2015 г., и редовна главница в размер на 128 302,05
евро,
-
24 752,83 евро – възнаградителна
лихва по Договор за банков кредит и анекси към него, дължима за периода от 03.12.2013
г. до 11.08.2015 г., от която: 24 411,22 евро - просрочена лихва за периода
от 03.12.2013 г. до 03.08.2015 г. и 341.61 евро - лихва за периода
от 04.08.2015 г. до 11.08.2015 г. вкл. върху редовната главница от
128 302,05 евро;
-
559,20 евро - наказателна лихва, за периода от
03.01.2014 г. до 11.08.2015 г., както и
-
1 302,72 евро – годишни такси: 658,63 евро – такса дължима
на 03.07.2014 г. и 644,09 евро - такса дължима на 03.07.2015 г. (вж. уточнителната молба, л. 142).
На 12.08.2015 г. ищецът
подал пред Районен съд – Велико Търново заявление с искане за издаване на
Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и на 13.08.2015 г. била издадена
такава заповед за претендираните от банката вземания,
които към датата на заявлението били изискуеми и с настъпил падеж, а именно:
-
4 767,60 евро - главница за периода от 03.01.2014 г. до
03.08.2015 г.; ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението,
-
24 411,22 евро – възнаградителна
лихва за периода от 03.12.2013 г. до 03.08.2015 г.;
-
559,72 евро – наказателна лихва, за периода
от 03.01.2014 г. до 11.08.2015 г.;
-
1 302,72 евро – годишни такси, за периода от 03.07.2014 г.
до 11.08.2015 г. вкл., както и
-
2 654,90 лева - разноски
по делото.
Срещу заповедта било
подадено възражение от ответниците, поради което ищецът
моли съда да признае за установено, че ответниците му дължат солидарно сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Ищецът претендира и направените
по делото разноски.
Ответницата З.Н. не е
подала отговор на исковата молба.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор адв. С.Г., която е посочила, че е
пълномощник на ответниците Р.Й.Н. и Н.С.Н.. С
отговора е направено възражение за нищожност на процесния договор и
четирите анекса към него, поради неравноправност на всяка една от клаузите.
Оспорена е представителната власт на лицето, подписало процесния
договор от името и за сметка на банката. С този отговор се твърди още, че не са
представени доказателства за датата на настъпване на изискуемостта на претендираните суми, както и че вземанията на ищеца не са
достатъчно индивидуализирани. Освен това към исковата молба не бил приложен и погасителен
план, поради което не можел да се направи извод какъв е размерът на месечната
погасителна вноска, която следвало да се внесе. Оспорват се изцяло техническите
правила, методиката и начина на определянето на всички видове лихви и разходи,
както и средствата, с които си служи ищецът при начисляването им.
В допълнителната искова
молба, ищецът поддържа исковете. Заявява, че договорът и анексите ясно,
разбираемо и достъпно са посочени съществените условия по кредита. Банката
твърди, че договорът за кредит не бил сключен при общи условия, на които ответниците да не са могли да влияят. Освен това те се били
съгласили със съдържанието на договора и анексите при подписването им. „Б.П.Б.“
АД твърди, че на възражението за липса на представителна власт може да се
позовава само мнимо представляваният. Освен това чл. 301 ТЗ санира
тази висяща недействителност. Ищецът поддържа, че банката няма задължение да
отправя покана до кредитополучателя, а може директно да пристъпи към съдебна
защита на неудовлетвореното си право. Твърди, че в исковата молба и приложената
справка по чл. 366 ГПК е посочено точно и ясно кога са настъпили падежите на претендираните суми по договора. Сочи, че твърденията на ответниците за неспазване на чл. 58 и чл. 59 ЗКИ са изцяло
неоснователни и необосновани. Счита за неоснователно и възражението на ответниците, че банката не им е представила условията по
договора за кредит.
От страна на ответниците не е постъпил отговор на допълнителната искова
молба.
Съдът е констатирал, че
отговорът на исковата молба, постъпил по делото от името на Р. и Н. Нейкови, е
подаден от лице, за което липсват данни да е имало представителна власт за това.
Поради това, на ответниците е указано да потвърдят
извършените от адв. С.Г. действия или да представят
пълномощно (протоколи, л. 147-148 и л. 175). В изпълнение на тези указания е
постъпила молба единствено от Н.Н., който е заявил,
че не е упълномощавал адв. Г. да го представлява по
настоящото дело, поради което не потвърждава извършените от нея действия. Ето
защо на основание чл. 101, ал. 3 ГПК, се счита, че отговор на исковата молба не
е постъпил от ответниците.
Съдът приема следното от фактическа страна:
На
28.05.2007 г., между „Б.П.Б.“ АД, като кредитор
и ответниците е бил сключен Договор за банков кредит
(л. 15-21), по който З.С.Н. е кредитополучател, а Н.С.Н. и Р.Й.Н. – солидарни длъжници. С договора банката се е задължила да предостави
на кредитополучателя кредит в размер на 146 060,00 евро (чл. 1 от договора).
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и на 03.07.2007 г.,
сумата от 146 060, 00 евро е постъпила по разплащателна сметка, открита на
името на кредитополучателя. Това се установява и от приетото по делото
заключение на вещото лице (Приложение 1 към заключението по ССчЕ,
л 170).
Съгласно
чл. 14, ал. 1 от договора, кредитополучателят заплаща на банката годишен лихвен
процент в размер на 9.4 %, равен на БЛП на банката за жилищни кредити в евро,
плюс надбавка 3%. В същата разпоредба е посочено, че за първите шест месеца от
усвояването на кредита кредитополучателят дължи годишна лихва от 3%.
Съгласно
чл. 14, ал. 3, БЛП на банката се определя от 3-месечния ЮРИБОР плюс надбавка от
3,9%. Страните са приели, че за изчисляването на лихвата по процесния
договор, стойността за тримесечния ЮРИБОР ще бъде 2,5%. Приели са също, че това
е минималната стойност на тримесечния ЮРИБОР, която ще се прилага за
изчисляване на БЛП. Уговорили са още, че банката може по време на действие на
договора едностранно да промени размера на приложимата лихва, в случай че в
рамките на 1 месец 3-месечният ЮРИБОР достигне нива с 0.25 процентни пункта
по-високи от посочените (чл. 14, ал. 4).
Според
чл. 15, ал. 3 от договора, при просрочие от страна на
кредитополучателя или солидарния длъжник на която и да е вноска по главницата
на кредита, те дължат наказателна лихва върху неиздължените суми по главницата.
Размерът на неустойката е определен като сбор от възнаградителната
лихва и наказателна надбавка в размер на 4%.
В
чл. 16 от договора са посочени таксите, които кредитополучателят дължи на
банката. Измежду тях е такса от 0.5% на година от първоначално отпуснатия
кредит, съответно от остатъка за всяка следваща година. Тази такса е платима всяка
година на датата на усвояването на кредита, в случай че застраховките по чл. 20
са за сметка на банката.
В
чл. 25 от договора е посочен крайният срок за издължаване на кредита, а именно
192 месеца от първото поред усвояване.
Така сключеният договор за
кредит е бил изменен с четири анекса (л. 22-33). Първият от тях е сключен на
28.12.2011 г. (л. 22-24). С него страните се съгласили, че размерът на кредита
ще се измени на 133 069.65 евро. Посочената сума е формирана от дължимата по
договора главница, заедно с лихвите, които съгласно анекса са дължими през
периода, през който се дължи намален лихвен процент. В чл. 3 от анекса е
уговорено, че този период са първите 6 месеца след подписване на анекса, през
които кредитополучателят заплаща намален лихвен процент в размер на 7.25%, като
през гратисния период не се дължали плащания по
главницата, а само лихви, такси и комисионни. С това допълнително споразумение,
страните са определили годишният лихвен процент в размер на 10,65%. Той е
формиран от БЛП на банката за кредити в евро плюс надбавка от 4,9%. Към датата
на подписване на договора БЛП на банката бил 5.75%. Съгласно чл. 2, ал. 3 от
анекса, банката има право да промени едностранно приложимия към договора лихвен
процент в неговата цялост и/или всеки един от неговите компоненти, независимо
от техния вид и наименование, в случай че пазарните условия за привличане на
финансов ресурс от страна на банката обуславят такава промяна или при наличие
на предпоставките, посочени в общите условия на банката.
Видно от приложение № 1
към приетата ССчЕ (колона № 6 и № 11, л. 171), в
случай че за изчисляване на задълженията на кредитополучателя към банката се
приеме, че следва да се прилагат условията, които и ищецът е прилагал, то към
датата на първия анекс З.Н. не е имала неплатени вноски за главница или лихви към
банката. Тя не би имала задължения и при прилагане на първоначалния лихвен
процент, който е уговорен с договора за кредит, в който случай обаче З.Н. би
надплатила 4 060,34 евро към 05.12.2011 г. (колона 11, л. 173). Към тази
дата при прилагане на първоначалните условия остатъка от дължимата главница е
бил в размер на 129 884,67 евро (вноска с падеж на 05.12.2011 г., л. 171).
Така дължимата лихва за първите 6 месеца, съгласно уговорения в този анекс размер
би била 26,********* евро[1]
на ден. Същата би се прилагала до следващото споразумение, т.е. до 04.06.2012
г. След тази дата следва да се прилага лихвения процент от 10,65 %, които
страните са уговорили. За всеки ден лихвата върху главницата от 129 884,67
евро би била 38,********* евро[2]
. В случай че лихвата, която страните са договорили и която банката е
прилагала, се е начислявала върху главницата от 129 884,67 евро (т.е. в
размера ѝ към 28.12.2011 г. без добавената част), то за периода на
облекчено погасяване от 6 месеца (т.е. до 04.06.2012 г.) тя би била в размер на
4 812,95 евро[3]
(лихвата за 1 ден от 26,********* евро, умножена по 184 дни, колкото са дните в
периода на облекчено погасяване 28.12.2011 г. - 04.06.2012 г.).
На 25.06.2012 г. между
страните е сключен още един анекс (л. 25-26). С него е фиксиран брой на
оставащите вноски за погасяване на кредита и е препотвърден приложимият лихвен
процент за възнаградителната лихва от 10,65 % (Анекс
№ 2, л. 25). Същото е сторено и със следващия анекс, който е сключен след
изтичане срока на втория (Анекс № 3, л. 30). С него е уговорен и нов начин за
промяна на договорната лихва. Съгласно чл. 1, ал. 3 от анекса, банката има
право да промени едностранно приложимия към договора лихвен процент в неговата
цялост и/или всеки един от неговите компоненти, независимо от техния вид и
наименование, в случай че пазарните условия за привличане на финансов ресурс от
страна на банката обуславят такава промяна или при наличие на предпоставките,
посочени в общите условия на банката. С това споразумение също така са отложени
плащанията по главницата и по време на действието му са се дължали плащания
единствено на дължимите лихви, такси и комисионни.
С Анекс № 4 от
02.07.2013 г. (л. 32) страните уговорили, че банката има право едностранно да
промени приложимия към процесния договор лихвен
процент при следните условия: a/ при промяна на основния лихвен процент на БНБ
или при промяна на приложимия към договора на клиента индекс с 0,15 % за месец;
б/ при промяна на средногодишното изменение на хармонизираният индекс на
потребителските цени в страната и/или Еврозоната с 1 процентни пункта; в/ при
изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар;
г/ при изменение на стойностите на усреднените пазарни годишни лихвени нива по
депозита на домакинства със срочност до 1 година във
валутата, съответстваща на валутата на кредита, обявявани от статистиката на
Централната банка от минимум 10 % за периода между последното договаряне на
лихвата/сключване на договора и момента на установяването на изменението; д/
при липса на превод на нетното месечно възнаграждение на кредитополучателя по
банкова сметка ***ва, включително и при прекратяване
на трудово, гражданско или приравнено на тях правоотношение (чл. 1, ал. 3).
Отново e уговорен 6 месечен гратисен период за погасяването
на кредита, а броят на оставащите месечните вноски е фиксиран на 216.
С всички тези
споразумения е отлагано плащането на вноските по главницата. Така до
03.01.2014 г., З.Н. не е дължала плащания по главницата, съгласно уговореното в
споразуменията и главницата е останала в размера, в който е била към датата
на първото споразумение – 28.12.2011 г.
По
делото е приет погасителен план (л. 34-38) от 03.07.2013 г., който е подписан и
от двете страни. От него се установява, че към този момент задължението за
главница по кредита е било 133 069,65 евро, а приложимият лихвен процент –
10,65. От погасителния план е видно също, че страните са се договорили кредитът
да бъде погасен на 234 месечни вноски, дължими на 3-то число от съответния
месец, като било предвидено последната вноска да бъде направена на 03.06.2031
г.
Видно
от погасителния план и от Анекс № 1, на 28.12.2011 г. към главницата от 129 884,67 евро, страните са добавили
3 184,98 евро. Последната сума представлява, съгласно уговореното в чл. 1,
ал. 1 от анекса, разликата между лихвата от 10,65 %, която страните са
определили, че кредитополучателят ще дължи и тази, която ще заплаща през
периода на облекчени условия – 7,25 %. Така е формирана остатъчна главница от
133 069,65 евро.
Както се установи, за
периода от 28.12.2011 г. до 04.06.2012 г., се е дължала лихва от 4 812,95 евро,
изчислена в размер на 7,25 % върху главница от 129 884,67 евро. След 04.06.2012
г. кредитополучателят би дължал лихва от 10,65 % върху същата главница от 129 884,67
евро. Съгласно анекс № 4, тази лихва би се дължала върху посочената главница до
03.12.2013 г., включително. Сборът на дните до тази дата, считано от 25.06.2012
г., е 542. За този период дължимата лихва е общо 20 825,92446225 евро
(38,424214875х542). Така общо за периода от 28.12.2011 г. до 03.12.2013 г., дължимата
лихва, съгласно уговорените в анексите проценти, би била общо 25 638,87446225.
За същия период З.Н. е платила лихва в общ размер на 25 086,59 евро
(сборът на платената лихва за периода 28.12.2011 г. – 03.12.2013 г. - колона №
10 на таблица № 2 към ССчЕ, л. 173-174). По този
начин се установява, че ответницата е заплатила с 692,72 евро по-малко за
лихва. След тази дата погашения не са извършвани. За периода до 12.08.2015 г.,
освен останалото задължение от 692,72 евро, са падежирали
още 20 вноски за лихва в пълен размер или общо 22 664,98 евро (вноски с
падеж от 03.01.2014 г. до 03.08.2015 г.). Сборът на двете суми е равен на 23 357,71
евро и представлява размерът на задължението на ответниците
за лихва падежирала в периода от 03.12.2013 г. до
12.08.2015 г., в случай че за изчисляването ѝ се прилагат лихвените
проценти, които страните са договаряли, но върху главницата, която е била в
размера към 28.12.2011 г. от 129 884,67 евро.
За периода 28.12.2011 г.
– 03.12.2013 г. са падежирали и 20 вноски за главница
в размер на общо 4 767,60 евро (приложение № 1 към ССчЕ, л. 170-172 и приложение към допълнителната ССчЕ, л. 208-209).
За същия период
наказателната лихва от 14,65 %, изчислена върху размера на вноските за
главница, които са падежирали и не са заплатени от
кредитополучателя, е в размер на 559,71 евро (таблица № 1, колона
№ 16, л. 171-172).
От
отговора на 3-та задача (л. 168), от приложение № 1 към заключението на вещото
лице (л. 170) и от разпита на в.л. Р. Димитров (л. 176) се установява, че
банката е променила лихвения процент, който е прилагала в отношенията ѝ
със З.Н.. Първоначално вместо 9,40 % кредитополучателят е заплащал лихва от
9,90 %, а след това, считано от 17.10.2008 г. е заплащала 10,65 %. Към тази
дата страните са били обвързани от договора за кредит и описаните в него
основания за промяна на лихвения процент (чл. 14, ал. 3 и ал. 4 от договора). Поради
това, съдът приема, че именно промяната в Юрибор-а е
довела до увеличението на договорната лихва.
З.Н.
е заплащала вноските по кредита до вноската с падеж на 03.12.2013 г. На тази
дата тя не е заплатила 1 180,90 евро лихва (колона № 10 на таблица № 1, л.
171). В случай че между страните е приложим първоначално уговорения лихвен
процент от 9,4, то З.Н. би била надплатила 5 542,55 евро към 04.11.2013 г.
Тази сума би била достатъчна да погаси следващите вноски до 04.03.2015 г. От
следващата вноска ответницата би изпаднала в забава с плащането на 196,82 евро
от дължимата лихва и на цялата част от дължимата главница (224,79 евро). От
тази дата до 11.08.2015 г. задълженията на З.Н. биха били следните: 1/
129 222,10 евро – остатък от главницата до края на срока на договора; 2/ 4 105,03
евро падежирали вноски за главница за периода от
03.04.2014 г. до 11.08.2015 г.; 16 436,25 евро – падежирала
възнаградителна лихва за периода от 03.04.2014 г. до
11.08.2015 г. (колона 9, приложение № 2, л. 174); 3/ 374,95 евро наказателна
лихва за периода 07.05.2014 – 11.08.2015 (колона 20, Приложение № 2, л. 174);
4/ 1 302, 72 евро такси по кредита.
Съгласно
приложимите от банката условия по кредита, към 11.08.2015 г. ответницата е
имала задължения в общ размер на: 1/ 133
069,65 евро за главница до края на срока на кредита; 2/ 24 752,82 евро за възнаградителна
лихва, падежирала в периода 03.12.2013 г. –
11.08.2015 г.; 3/ 559,71 евро за наказателна лихва за периода 03.12.2013 г. до
11.08.2015 г.; и 4/ 1 302, 72 евро за
такси по кредита (отговор на в.л. по първа задача от експертизата, л.
164-165). Според вещото лице, З.Н. е имала задължения с настъпил падеж за: 1/
главница в размер на общо 4 767,60 евро, падежирала в
периода 03.01.2014 г. - 11.08.2015 г.; 2/ възнаградителна
лихва в размер на 24 411,22 евро, падежирала в периода
03.12.2013 г. - 11.08.2015 г.; 3/ 559,71 евро – наказателна лихва за периода от
03.12.2013 г. до 11.08.2015 г.; 4/ неплатени такси в общ размер на 1 302,72
евро, включваща такса за управление в размер на 658, 63 евро, начислена на
03.07.2014 г. и такса в размер на 644,09 евро, начислена на 03.07.2015 г.
(отговор на в.л. по втора задача от ССчЕ, л. 168 и
допълнителното заключение на в.л., л. 202-209).
На 12.08.2015 г. „Б.П.Б.“ АД е подала пред Районен
съд – Велико Търново заявление с искане за издаване на Заповед за изпълнение по
реда на чл. 417 ГПК (л. 42 и л. 73). На
13.08.2015 г. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист (л. 48-51), с които З.С.Н.,
Н.С.Н. и Р.Й.Н., са осъдени солидарно да заплатят на
банката следните суми, които към датата на заявлението били изискуеми и с
настъпил падеж,: 4 767,60 евро - главница за периода от 03.01.2014 г. до
03.08.2015 г.; 24 411,22 евро – възнаградителна
лихва за периода от 03.12.2013 г. до 03.08.2015 г.; 559,72 евро –
наказателна лихва, за периода от 03.01.2014 г. до 11.08.2015 г.; 1 302,72
евро – годишни такси, за периода от 03.07.2014 г. до 11.08.2015 г. вкл.,
ведно със законната лихва върху главницата от 4 767,60 евро, както и
2 654,90 лева разноски по делото.
Срещу заповедта са били подадени възражения от длъжниците (л. 76, л. 78, л. 80). Съдът е указал на
банката, че може да предяви иск за установяване на вземанията в едномесечен
срок от уведомяването (разпореждане, л. 54, л. 77 и л. 83). Съобщение за това е
било връчено на „Б.П.Б.“ АД на 25.03.2016 г., а исковата молба е подадена на
12.04.2016 г. (л. 2).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни
искове с правна квалификация: 1/ чл.
422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за установяване съществуването на вземане на
ищеца за сумата от 4 767,60 евро – просрочена
главница по договор за банков кредит за периода от 03.01.2014 г. до
03.08.2015 г.; 2/ чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД - за установяване съществуването на вземане на ищеца за
сумата от 24 411,22 евро договорна лихва,
включена в месечните вноски с падеж от 03.12.2013 г. до 03.08.2015 г.; 3/ чл. 422 ГПК, вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 15, ал. 3 от договор за кредит №
1721/R/2007 г. от 28.05.2007 г. за сумата от 559,72 евро – наказателна лихва за периода 03.01.2014 г. до
11.08.2015 г. и 4/ чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл.
79, ал. 1 пр. 1-во ЗЗД за сумата от 1
302,72 евро – годишни такси за периода от 03.07.2014 г. до 11.08.2015 г.
Относно иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за установяване
съществуването на вземане на ищеца за сумата от 4 767,60 евро - главница по
договор за банков кредит:
Съгласно
чл. 430 от ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва
сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.
В
случая ищецът претендира главница, чийто падеж е настъпил преди подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следователно в тежест на
банката е да докаже възникване в нейна полза на вземането по главния дълг в
резултат на сключен договор за банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание;
предоставяне на паричната сума на кредитополучателя по договора за банков
кредит и настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 28.05.2007 г., страните са сключили Договор за кредит, по силата на който „Б.П.Б.“ АД е предоставил на
З.С.Н. кредит в размер на 146 060,00
евро, а първият ответник и Н.С.Н. и Р.Й.Н., като солидарни длъжници, са поели задължението да погасят задълженията по
кредита.
Установи
се и че банката е увеличила лихвения процент. За да се извърши преценка на
размера на дължимото от страна на кредитополучателя следва да се съобрази
действителността на тези клаузи от процесния договор
за кредит, даващи възможност на банката едностранно да увеличава лихвения
процент.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016
д. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение № 232 от 5.01.2017 г. по т.
д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки и задължителната
практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08, дело С-168/05,
С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с оглед принципа
за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния
характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да
ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на
клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на
това.
В
случая по делото не са представени отговори на исковата молба от нито един от ответниците. Въпреки това съдът дължи произнасяне по
действителността на клаузата на чл. 14, ал. 4 от договора, тъй като на нейно
основание е увеличаван приложимия по договора за кредит лихвен процент.
В
тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови
разпоредби към процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - ищецът е търговска банка –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответникът е физическо лице, като
кредитът се използва за потребителски нужди.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит. Към датата на
сключване на процесния Договор за кредит, е действал
Закона за потребителския кредит (ЗПКр), в сила от
01.10.2006г. (отм. ДВ, бр. 18/05.03.2010г.). Същият обаче изрично изключва
договори на стойност над 40 000 лева от приложното си поле, поради което същият
не се е прилагал като закон, уреждащ правоотношението към датата на
възникването му. Новият ЗПКр. (Обн.
ДВ. бр.18 от 5 март 2010г.) не се е прилагал за договори които са обезпечени с
ипотека, какъвто е процесния (чл. 4 от закона, в
редакцията преди изм. от 2016 г.).
От 01.01.2017 г. е в
сила Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (обн.,
ДВ, бр. 59/29.07.2016 г.), § 4 от който, обаче, предвижда, че законът не се
прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди
датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 41 (касаещ
предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Действащият
Закон за защита на потребителите е в сила от 10.06.2006 г. Поради това именно той
следва да се приложи като закон, уреждащ правоотношението към датата на
възникването му (01.11.2006 г.).
При
така приетия за приложим към процесния договор закон,
настоящият съдебен състав следва да разгледа основанията за недействителност на
посочените клаузи. В тази връзка съдът намира следното:
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази възможност дадена на банките търпи ограничения, за да се запази
справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо място
това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя за
механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг.
от чл. 58, ал. 2 ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на банката, която би се проявила към
бъдещ момент или да използва многозначни термини при определяне на начина за
погасяване на един кредит.
Законът обявява за неравноправна всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между права и задълженията на търговеца и
потребителя, като изброява примерно редица типични случаи, измежду които и
клауза, позволяваща на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание / т. 10 на
чл. 143 ЗЗП/ или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора /т. 12 на чл. 143 ЗЗП/.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, включените в
потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да бъдe
нищожна дадена клауза, е необходимо тя да е неравноправна и да не е уговорена
индивидуално, тоест да е била изготвена предварително и поради това
потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието ѝ.
Съгласно, чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, тежестта да докаже, че определено условие е
индивидуално уговорено пада върху търговеца. Необходимо е също така да не е
налице някое от изключенията от забраните по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП,
предвидени в чл. 144 ЗЗП по отношение на доставките на финансови услуги,
каквато представлява и процесният договор за
предоставяне на кредит съобразно § 13, т. 12 ЗЗП.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на посочените клаузи, отчитайки изброените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията
на банките при едностранното изменение на лихвения процент.
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното
тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на
закона, следва извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща
възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя
отговаря на следните кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието
настъпване може да се измени лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора
или в общите условия; 2/ тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не
зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено
под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и
ясно описана в договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата;
4/ при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така
и понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 ЗЗП.
В
случая, клаузата на чл. 14, ал. 3 от процесния
договор предвижда, че БЛП на банката се определя от 3-месечния Юрибор плюс
надбавка от 3,9 %. Съгласно чл. 14, ал. 4 от договора, минималната приемлива
стойност на тримесечния Юрибор е от 2,5 %. Съгласно
посочената разпоредба, Банката има право по време на действие на договора
едностранно да променя размера на приложимата лихва в случай че 3-месечния Юрибор достигне нива с 0,25 процентни пункта по-високи от
посочените в договора в рамките на един месец. Промяната влиза в сила за
страните от деня на приемането ѝ от банката, за което тя уведомява
кредитополучателя чрез съобщения в банковия салон и в интернет страницата си.
Посочена
по този начин, промяната на цената на услугата е обвързана с промяна в пазарен
индекс, който е извън контрола на банката условия. Стойността на БЛП е
аритметичен сбор от посочения компонент и фиксираната договорна надбавка и промяната
не е предвидено да става по усмотрение на банката. Ето защо, промяната на
индекса, формиращ БЛП на банката, е обективно обстоятелство, върху което банката
не може да влияе. Освен това, в договора е посочено как именно съответният
индекс се отразява на лихвения процент. Формиран като аритметичен сбор от двете
компоненти, БЛП се променя при промяна на 3-месечния Юрибор
с повече от 0,25 процентни пункта независимо в каква посока. Така е възможно
както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва. Единственото
ограничение в тази насока е приетата от страните минимална стойност на
3-месечния Юрибор, което означава, че банката си
гарантира доходност от определен процент. Последното обаче не води до
„значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя“.
Поради
изложеното, съдът приема, че клаузите на чл. 14, ал. 3 и 4 от процесния договор не са неравноправни.
Ето
защо, относно размера на лихвата съдът приема, че страните са били обвързани от
условията, прилагани от банката до сключването на първия анекс, т.е. възнаградителна лихва от 9,90 %.
С анекс
№ 1 страните са уговорили гратисен период от 6
месеца, през който се дължала лихва от 7,25 %, а след това приложим бил лихвен
процент за възнаградителната лихва от 10,65 %. Този
лихвен процент е прилаган в отношенията между страните до подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Тези размери на възнаградителната лихва са определени по взаимно съгласие
от страните, а не са едностранно изменяни от банката. Поради това съдът приема,
че кредитополучателят дължи лихва именно в тези размери. По отношение на
главницата, върху която следва да се начислява възнаградителната
лихва, съдът установи, че същата е увеличена с Анекс № 1 като към редовната
главница са добавени 3 184,98 евро лихви.
Съгласно
Решение № 229 / 21.01.2013 г. по т. д. № 1050 / 2011 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО,
„задължението да следи служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда
да извърши самостоятелна преценка за действителността, независимо дали страните
са се позовали на нищожността й. Предвидените в процесуалния закон преклузии не се разпростират върху нищожността като
отрицателен юридически факт, доколкото тя препятства възникването на вземането.
Засиленото служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и на императивните
правни норми изключва приложението на преклузията по
чл. 367, ал. 1 във вр. с чл. 370 ГПК спрямо
възражението за нищожност поради накърняване на добрите нрави (и закона). Въззивният съд също трябва да извърши служебна проверка и
да обсъди евентуалната нищожност на клаузата за неустойка, без да е ограничен
от разпоредбата на чл. 269 ГПК“. В същия смисъл е и Решение № 178 от 26.02.2015
г. на ВКС по т. д. № 2945 / 2013 г., II т. о., Определение № 357 / 12.05.2014
г. по т. д. № 771 / 2014 г. на ВКС, ТК, І ТО (“(въззивният)
съд дължи служебно произнасяне по действителността на договорната клауза.
Поради правното значение на добрите нрави за действителността на договора,
предвиденият в чл. 367, ал. 1 вр. с чл. 370 ГПК преклузивен срок е неприложим спрямо възражението за
нищожност на договорната клауза. Тази проверка се дължи служебно независимо
дали страните изобщо са се позовали на нищожността“). Идентично разрешение е
дадено и в решение № 247 / 11.01.2011 г. по т. д. № 115 / 2010 г. на ВКС, ТК,
ІІ ТО. В този смисъл са и мотивите по т. 4 на ТР 1 / 15.06.2010 г. по т. д. № 1
/ 2009 г. на ОСТК на ВКС: „добрите нрави са неписани морални норми с правно
значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието
със закона - нищожност на договора, поради което при предявен иск за присъждане
на неустойка съдът следи служебно за съответствието на уговорката за неустойка
с добрите нрави.“. Поради изложеното съдът намира, че следва служебно да
съобрази действителността на клаузата на чл. 1, ал. 1 от Анекс № 1, с която към
главницата по кредита са добавени лихви.
Съгласно
чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите
на Българската народна банка. Следователно олихвяването на лихви е допустимо
само ако изрично е предвидено в нормативен акт (решение № 275/15.09.2014 г. по
гр. д. № 3 783/2013 г. по описа на ВКС, I ГО).
Преди
сключването на процесния договор, такъв нормативен
акт е била Наредба № 9 от 15.07.1997 г. за оценка на рисковите експозиции на
банките и за формиране на провизии за покриване на риска от загуби (отм. 01.01.2003 г.). В Чл. 16 от тази наредба е била възпроизведена
забраната на чл. 10, ал 3 от ЗЗД: „Банките не могат да начисляват лихви върху
лихви, освен в случаите на
капитализиране на лихвите по реда на чл. 17.“. От тази разпоредба следва,
че капитализирането на лихвите представлява начисляване на лихва върху лихва,
разрешено при определените в чл. 17 условия. Едно от тези условия е било да не
се капитализират просрочени лихви (чл. 17, ал. 2: „Банките не могат да капитализират просрочени лихви“).
Договорът
за кредит е сключен на 28.05.2007 г. Към този
момент е действала Наредба № 9 от 19.12.2002 г. за оценка и класификация на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка (обн. с ДВ,
бр.2/07.01.2003 г.). Съгласно чл. 16, ал. 1 от посочената наредба, банките не
могат да начисляват лихви върху лихви, освен
когато с първоначалния договор е предвидена възможност за това.
Разпоредбата от отменената наредба № 9 от 15.07.1997 г., която е забранявала на
банките да капитализират просрочени
лихви, е възпроизведена и в тази наредба (чл. 16, ал. 2). Именно поради
това капитализирането е дефинирано като „увеличаването на главницата за сметка
на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени
лихви“[4] (пар.1,
т. 1 от ДР на Наредба № 9 от 19.12.2002 г.).
Наредба
№ 9 от 19.12.2002 г. е продължила да действа до приемането на Наредба
№9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
за установяване на специфични провизии за кредитен риск (ДВ, бр.38/11.04.2008
г., в сила от 11.04.2008 г.). В
последната въобще липсва възможност за капитализиране на лихвата. Тя е
отменена с Наредба за отменяне на Наредба № 9 от 2008 г. (Обн.
ДВ. бр.40 от 13 май 2014г.) След отмяната не е предвидена възможност за
начисляване на лихва върху лихва. Такава възможност не е предвидена и с друг
нормативен акт. След като олихвяването на изтекли лихви не е било
регламентирано с наредба на БНБ, то е забранено.
Изключение
от забраната за начисляване на лихва върху лихва е предвидено в търговското
право и нормата на чл.294, ал. 2 от ТЗ. Според нея може да се начислява лихва
върху лихва само ако е уговорена. В правоотношението възникнало по повод
сключен договор за кредит, по който кредитополучател е физическо лице, тази
норма не може да бъде приложена. Въпреки че банковата сделка е търговска по
смисъла на чл.286, ал.2 от ТЗ, то правилото на чл.294, ал.2 от ТЗ е
неприложимо, защото касае отношения между търговци. Когато страна по сделката е
физическо лице, приложима е общата гражданско правна норма на чл.10, ал.3 от ЗЗД. Дори да се приеме да е налице противоречие между двете разпоредби, то
съгласно §1 от ДР на ЗЗП се прилагат разпоредбите, които осигуряват по-висока
степен на защита на потребителите. Кредитополучателят, както бе установено, има
качеството потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП, поради което спорното
правоотношение следва да се регулира от по-благоприятната гражданско правна
норма на чл.10, ал.3 ЗЗД.
Анекс
№ 1 към договора за кредит е сключен в периода на действие на Наредба №
9/03.04.2008 г. За да се допусне капитализиране на лихви, чл. 17 от наредбата е
изисквал едновременното наличие на пет условия: 1. длъжникът да е бил състояние
да плати своите задължения за сметка на постъпленията от дейността си; 2.
възможността за капитализирането да е била предвидена в първоначалния договор и
да се е основавала на планиран временен недостиг на парични средства на
длъжника; 3. изплащането на цялото задължение, включително капитализираните
лихви, да се е основавало на планирано и разумно преценено бъдещо събитие; 4.
общата експозиция, включително капитализираните лихви, да е била обезпечена; 5.
да не е съществувал непосредствен риск от загуба по експозицията, включително
за капитализираните лихви. Наредбата изрично е забранявала капитализирането на
просрочени лихви (чл. 17, ал. 2).
С допълнителното споразумение към
главницата са прибавени лихви, които не са били просрочени към този момент. Такава
възможност обаче не е била предвидена в първоначалния договор. Затова не е било
налице основание за капитализирането съгласно приложимата нормативна уредба. Поради
това то не следва да се взема предвид при съобразяване размерите на
задълженията на кредитополучателя. Ето защо съдът намира, че страните са били
обвързани от уговорените от тях размери на лихвата, но същата е следвало да се
начислява върху главницата в размера ѝ към 28.12.2011 г. - 129 884,67
евро. Това не влияе на размера на дължимата падежирала
главница за периода до подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. По делото се установи, че тя е в размера, посочен в заключението на
в.л., а именно 4 767,60 евро.
Ето защо този иск е основателен в посочения размер, колкото е и претендираният от ищеца.
Предвид
основателността на главната претенция, основателна се явява и акцесорната за присъждане на лихва за забава, считано от
датата на заявлението (12.08.2015 г. ) до окончателното плащане.
Относно
иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сумата от 24 411,22 евро - възнаградителна лихва за периода от 03.12.2013 г. до 03.08.2015
г. (включително):
По изложените по-горе съображения, клаузите, на основание на които банката е
увеличавала лихвата са действителни. Поради това, страните са били обвързани от
прилагания от ищеца размер на възнаградителната лихва
до датата на първия анекс. След това страните по взаимно съгласие са предоговаряли размера на лихвата. Ето защо по делото е
установено, че между страните е имало валидна уговорка за дължима възнаградителна лихва. Установен е и размерът ѝ,
приложим за съответните периоди. Единствено по отношение на главницата, върху
която следва да се изчисли, съдът приема, че това е главницата в размера
ѝ към 28.12.2011 г., без да се отчита извършеното капитализиране. С оглед
на това и предвид установеното от фактическа страна, ответниците
дължат на ищеца сумата от 23 357,71 евро – възнаградителна
лихва, падежирала в периода от 03.12.2013 г. до 03.08.2015
г. До този размер искът е основателен, а за разликата до пълния предявен размер
от 24 411,22 евро, искът следва да се отхвърли.
Относно
иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 559,72 евро – наказателна лихва за периода 03.01.2014 г. до
11.08.2015 г.:
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на
неизправна страна по правна сделка да престира
определена (глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за вредите
от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да
бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е необходимо да са
осъществени предпоставките: 1/ наличие на валидно главно задължение, 2/ договорено
акцесорно задължение за неустойка, което е
действително и 3/ неизпълнение на главното задължение.
Първата
и последната предпоставки са установени при разглеждането на иска по чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД
– за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 4 767,60 евро.
На следващо място се установи, че в процесния договор
е включена клауза за неустойка (чл. 15, ал. 3).
За
да възникне правото на неустойка, обаче, уговорката за дължимостта
ѝ не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на
добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка
нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД
и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка. Поради
това, действителността клаузата за
неустойка, следва да бъде преценена от служебно от съда независимо дали
страните са се позовали на нищожността й (в този смисъл са: решение № 247/11.01.2011
г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ ТО,
решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО,
решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014
г., на ВКС, І ТО, и решение №
232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).
С
т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС са изяснени предпоставките, при които уговорената в договор неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Според дадените с решението
указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
В
изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че
същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният
размер на лихвата по чл. 14, ал. 1-3 и наказателна надбавка в размер на 4% не
нарушава принципа на справедливост. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на
ВКС, неустойката не е нищожна при липса на уговорен краен предел за
начисляването ѝ. Уговорената надбавка следва да обезщети кредитора за
вредите от неизпълнението, както и да изпълни наказателната функция на
неустойката. В Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на ВКС, ІІ
ТО е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и
наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния
длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За период по-дълъг от 1
година (от 03.01.2014 г. до 12.08.2015 г.) ответниците
не са заплатили главница в размер на 4 767,60 евро, колкото е сбора на сумите в
колона 5 от таблицата в Приложение № 1 от ССчЕ. За
забавата си с плащането на посочената сума наказателна лихва възлиза на 559.71 евро, колкото е сбора на
сумите в колона 16 от таблицата в Приложение № 1 от ССчЕ
(л. 172). Така натрупаната наказателна
лихва е 8 пъти по-малка от забавената главница.
С
оглед на изложеното и като взе предвид, че в договора не са предвидени други
неустойки, чието кумулативно действие да бъде съобразено, съдът намира, че
клаузата на чл. 15, ал. 3 от договора не е нищожна.
Ищецът
претендира наказателна лихва за периода от 03.01.2014 г. до 11.08.2015 г. в размер на 559,72 евро, който се установява и от изчисленията на вещото лице в
заключението по ССчЕ, поради което искът за установяване
на дължимост на неустойка е основателен в пълния
предявен размер и следва да се уважи.
Относно
иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 пр. 1-во ЗЗД за сумата от 1 302,72 евро –
годишни такси за периода от 03.07.2014 г. до 11.08.2015 г.
Съгласно
чл. 16, б. „в“ от договора, кредитополучателят дължи на банката годишна такса
от 0.5% от първоначално отпуснатия кредит, съответно от остатъка за всяка
следваща година, платима всяка година на датата на усвояването на кредита, в случай че застраховките по чл. 20 са за
сметка на банката.
С
оглед на формулировката на цитираната клауза, съдът намира, че страните са
поставили дължимостта на годишната такса в зависимост
от това дали „застраховките по чл. 20 са за сметка на банката“. По делото
липсват данни това условие да е изпълнено, което е било в тежест на ищеца. Ето
защо съдът приема, че не е доказано застраховките да са били за сметка на
банката. В този случай не е доказано условието, необходимо за възникване на
вземането на ищеца за такса в посочения размер. Поради това, искът е
неоснователен и следва да се отхвърли.
Относно разноските:
Искане за присъждане на разноски е направил ищецът, който и е представил
доказателства за извършени такива. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца
следва да се присъди сумата от 4848,55
лева от общо направените разноски в размер на 5270,16 лева (5270,16 лева х
0,92), в т.ч.: платена държавна такса за
исковото производство (1 214,23 лева, л. 9-10); депозит за ССчЕ (550 лева, л. 143) и платено адвокатско възнаграждение
(3 505,93 лева, л. 211-215).
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г.,
ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен
по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр.
чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ищеца се дължи юрисконсултско възнаграждение за заповедното
производство, което съдът определя на 200 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 1301.09 лева от общо направените
разноски в размер на 1 414,23 лева (1 414,23 лева лв. х 0,92), в
т.ч.: платена държавна такса в заповедното производство (1 214,23 лева, л.
75) и юрисконсултско възнаграждение (200 лева).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че З.С.Н., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, Н.С.Н., с ЕГН: **********,*** и Р.Й.Н., с ЕГН: **********,***, дължат
солидарно на „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:*** Е:
-
на
основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 4 767,60 евро - главница, включена в месечните анюитетните
вноски с падеж от 03.01.2014 г. до 03.08.2015 г. по договор
за кредит № 1721/R/2007 г. от 28.05.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 12.08.2015
г. до окончателното плащане,
-
на
основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 23 357,71 евро – възнаградителна
лихва, включена в месечните вноски с падеж от 03.12.2013 г. до 03.08.2015 г.,
и
-
на основание чл. 92, ал.
1 ЗЗД, вр. с
чл. 15, ал. 3 от договор за
кредит № 1721/R/2007 г. от 28.05.2007 г., сумата от 559,72
евро – наказателна лихва, за
периода от 03.01.2014 г. до 11.08.2015 г., като
ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни:
-
иска по чл. 422 ГПК, вр.
чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД,
за разликата над 23 357,71 евро до пълния предявен размер от 24 411,22 евро - възнаградителна
лихва по договор за банков кредит от 16.11.2007 г., включена в месечните вноски
с падеж от 03.12.2013 г. до 03.08.2015 г., и
-
иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 пр. 1-во ЗЗД, за сумата от 1 302,72 евро – годишни такси за
периода от 03.07.2014 г. до 11.08.2015 г.,
за
които суми в производството по ч.гр.дело № 2225/2015 г. на Районен съд – Велико
Търново, на 13.08.2015 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА
З.С.Н., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, Н.С.Н., с ЕГН: **********,*** и Р.Й.Н.,
с ЕГН: **********,***,
да заплатят на „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:*** Е, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от 4848,55 лева - разноски в исковото
производство и сумата от 1301.09
лева - разноски в заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ:
[1] [(129 884,67*7,25/100)/360]
[2] [(129 884,67*10,65/100)/360]
[3] (129 884,67х7,25/100)/360
[4] Причината в теорията се приема,
че капитализацията е различна от анатоцизма и има новативен характер е, че при
капитализирането към главницата се прибавят ливхи, които не са просрочени (в този смисъл вж. А.Калайджиев,
Облигационно право, 2007 г., стр. 227).