Р Е Ш Е Н И Е
№ / 21.12.2015 година,
град Свиленград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Свиленградският Районен
съд, гражданска колегия, ІІ състав,
На 15.12.2015 година
В публично заседание в
следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРЕМЕНА СТАМБОЛИЕВА
секретар: Ц.Д.,
като разгледа докладваното
от Съдията
Гражданско дело номер 395 по описа на Съда за 2015 година
и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е глава двадесет и
девета от ГПК.
Делба – фаза по допускане.
Съдът е сезиран с Искова молба, подадена от М.В.Т. с ЕГН ********** ***, със съдебен
адрес:***, чрез адвокат Димитрина Т., против И.А.И. с ЕГН ********** ***, със
съдебен адрес:***, чрез адвокат Е.М., за делба на недвижим имот с административен адрес: град Свиленград, ул.”Княз
Борис І” №74, област Хасково, а
именно: урегулиран поземлен имот (УПИ) ХІІІ-372
в квартал 6 по действащия план на град Свиленград, област Хасково, одобрен със
Заповед №602 от 22.11.1993 година, целият имот с площ от 543 кв.м., ведно с построените в него двуетажна жилищна сграда
със застроена площ 108 кв.м., гараж и кафе-аперитив,
находящи се в югозападната част на имота и две масивни стопански постройки,
граничещи с двуетажната жилищна сграда и УПИ ХІV, при
граници: улица „Княз Борис І”, УПИ ХІІ-373, УПИ ІІ-369, УПИ І-370, УПИ ХV-371 и УПИ ХІV-371.
Не
можели доброволно да поделят съсобствения имот, ведно със
сградите в него, поради
което моли Съда да
извърши подялбата съобразно посочените квоти за всяка от страните.
В
едномесечния срок по чл.131 от ГПК е постъпил Отговор на
исковата молба от ответника И.А.И.
чрез процесуалния му представител – адвокат Е.М., в който заявява, че искът е
допустим с изключение на следните обекти: гараж и кафе-аперитив,
находящи се в югозападната част на имота и две масивни стопански постройки,
граничещи с двуетажната жилищна сграда и УПИ ХІV.
Сочи, че искът бил неоснователен, тъй като имотът бил собствен на ответника въз
основа на изтекла в негова полза придобивна давност с начало 1995 година,
когато баща му заявил пред съпругата си А.Д.В. и дъщеря си В.А.А. (майка на
ищеца), че целият имот остава за него като има право да го стопанисва като свои
собствен, да строи в него и изобщо за всички било ясно, че това вече бил негов
имот. Сочи че къщата, гаража и кафе-аперитива, находящи се в югозападната част на имота
и двете масивни стопански постройки, граничещи с двуетажната жилищна сграда и
УПИ ХІV построил лично със собствени средства и без
ничие противопоставяне. От изграждането през 1997 година на къщата и след 2000
година на останалите сгради в парцела и до сега ги владеел като свои собствени
– сестра му и майка на ищеца никога не е имала достъп до тях (освен в редките
случаи на гостуванията й) и не била плащала данъци за имота, не влагала
средства, тъй като знаела че е негов. Оспорва представения от ищеца Нотариален
акт (НА) за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и
наследство №162, том І, рег.№1516, дело №114/2003
година на В. Василева – Нотариус с рег.№354 по
Регистъра на Нотариалната камара на Република България, тъй като не обективирал действителните права върху имота – предмет на
дебата, бил съставен без да е сезирал с такова искане Нотариуса и без да е
участвал в охранителното производство. От Съда се иска да отхвърли изцяло
предявения иск.
Претендират се разноски по делото. Представен е Списък на
разноските.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, респ.уведомени, се явяват. За тях се явяват съответно адвокат Димитрина Т.
и адвокат Велих Христов, и адвокат Е.М., които
пледират съответно за допускане на делба на процесния
имот при законите квоти и за отхвърляне на иска за делба. В дадените им срокове
процесуалните представители на страните представят Писмени бележки, в които
подборно обосновават основателността, съответно неоснователността на иска.
Съдът в настоящия си състав, след
преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в тяхната
съвкупност и по отделно, прие за установено следното от фактическа страна:
Исковата молба е вписана в книгите на Агенцията по
вписванията, Служба по вписванията – град Свиленград на 14.08.2015 година с дв.вх.рег.№4286, том 6, Акт №77.
Страните
са наследници на А.Д.В. (нейни внучка и син), починала на 01.05.2012 година,
видно от Удостоверение за наследници с изх.№0771 от
дата 06.07.2015 година, издадено от Община Свиленград, област Хасково и на
съпруга й А.И.В., бивш жител ***, починал на 15.02.2000 година, видно от Препис-извлечение от Акт за смърт №0044 от 15.02.2000
година на Община – Свиленград, област Хасково.
От
приложеното в кориците на делото Удостоверение за сключен граждански брак на
Община – Свиленград, област Хасково, става ясно, че майката на ищеца – В.А.И.
на 04.01.1089 година е сключила граждански брак с А.А.А..
С НА
за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство №162,
том І, рег.№1516, дело №114 от 2003 година на В.
Василева – Нотариус с рег.№354 по Регистъра на
Нотариалната камара на Република България, за собственици са признати А.Д.В. на
4/6 идеални части, И.А.И. (ответникът по делото) на 1/6 идеална част и В.А.А.
(майката на ищеца) на 1/6 идеална част от процесния
УПИ и двуетажната жилищна сграда, построена в него. Представени са актуални
Скица и Данъчна оценка на имота. Видно от Писмо с изх.№И-6286
от 01.12.2015 година на Дирекция „Местни данъци и такси и търговска дейност”
при Общинска администрация – Свиленград, става ясно, че процесните
УПИ и сграда са декларирани на 12.03.1998 година от А. и А.В., като е плащано
по таз партида до 31.12.2001 година; от 01.01.2002 година е налице предеклариране по наследство на А.Д.В., В.А.А. и И.А.И.,
като по тази партида е платено до края на календарната година.
По
делото бяха допуснати и изслушани в процесуалното качество на свидетели лицата В.М.В.,
М.И.Б., Т.З.С. и С.М.А.. Свидетелят Т.З.С. установи пред настоящия състав на
Съда, че около 1985-1986 година живяла в град Свиленград за кратко време и след
като напуснала града повече не се била връщала. Тогава родителите на ответника
и баба и дядо на ищеца имали къща на един етаж (построена от тях), барче-павилионче, а отзад зад къщата имало постройки, в
които гледали животни. Майката на ищеца – В.А., посещавала дъщеря си М. ***,
където последната била женена, 2-3 годишно от 1995-1996 година, където се
срещали със свидетеля и разговаряла, в които разговори В.А. споделяла, че живее
с брат си И. ***, че имала собствена стаичка там, че отивала до Гърция за
няколко месеца да работи и се връщала в град Свиленград.
Вторият
свидетел С.М.А. установи, че познава ищеца от 1993 година, когато се омъжила за
приятеля му, с който, както и с М.В., 2-3 годишно посещавали дома (,
представляващ долния, първи етаж на къща) на майката на ищеца. Майката на ищеца
- В.А. споделяла, че се грижила за дома си като направила ремонт - сложила теракот, направила мивка. В.А. споделяла, че ходи да работи
в Гърция, но се връщала в Свиленград в дома си. Не е чувал за спорове между И.И.
и сестра му В.А..
Третият
свидетел В.М.В. установи, че живее в съседство с ответника – на една ограда
били. Познавал добре спорната къща, тъй като той участвал в строежа й. До
раждането на И. къщата била на един етаж, направена от кирпич, а таваните – от
камъш. По-късно родителите на И. направили плоча от бетон и започнали да строят
втория етаж на къщата около 1988 година (когато сина им И. бил 15-годишен), но
останала по тухли и сина им я довършил. Бащата на И. още преди 20 години
споделял, че всичко което прави го прави за сина си, поради което и свидетелят,
както и цялата махала, знаели че процесният имот е
собствен само на И.. Майката на И. също споделяла, че къщата оставала на сина
й. В.А. се приютявала при брат си за седмица-две и
след това изчезвала. Според свидетеля В.А. също знаела, че цялата къща е на брат
й И. и не била влошила и стотинка. И. сам направил покрива на къщата,
вътрешните мазилки, шпакловки, теракоти,
поставил алуминиева дограма. Старият гараж го направил бащата на И., а новата
постройка пред гаража я направил И. и ползвал за кафене.
Четвъртият
свидетел М.И.Б. установи, че е съсед на И.И. и В.А. - живеела през една врата. До
смъртта на В.А., братът и сестрата не са имали проблеми. Знае, че къщата, в
която живее И. е лично негова, защото татко му от преди около 20 години все казвал:
„И. има все дъщери и колкото дъщери да прави ще има къде да живее.”. В.А. в
къщата на родителите си живеела за кратко – 10 дена, седмица, пет дена, като на
гости като брат й И.И. я приемал винаги и
споделяла, че не иска къщата. Ремонти на къщата правели И. и съпругата му - Р..
Първият етаж от къщата построил бащата на И. и В., а вторият етаж - И.И. със
съпругата си Р. някъде 1995-1996 година.
При така установената
фактическа обстановка и при условията на чл.235, ал.1 и ал.2 от ГПК и във
връзка с доводите на страните, Съдът в настоящия си състав достига до следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание
чл.69, ал.1 от ЗНасл.
В хода на това особено производство и по–специално в първата фаза на делбата (по допускането)
следва да се докаже, че всички срани са съсобственици на процесния
имот, поради което преюдициален се явява въпрсът относно направеното от страна на ответника
възражение в смисъл, че е придобил имота по давност и същият е еднолична негова
собственост.
Съгласно разпоредбата на чл.77 от ЗСоб. правото на собственост се придобива чрез
правна сделка, по давност или
по други начини, определени в закона. Т.е. способите
за придобиване на вещни права
са numerus clausus - изчерпателно изброени в закона. Само чрез определените в закона способи е възможно да
се придобият вещни права. Устно обективираната воля на едно лице след смъртта
му цялото или част от имуществото му да се придобие от друго не е предвиден в
закона способ за придобиване на права – в този смисъл
изявленията на бащата на ответника И.И. и В.А. (майка на ищеца), че имотът
остава за сина му И. са без правна стойност. Отделно
от това в кориците на делото липсват доказателства в изложения в Отговора на
исковата молба смисъл, че през 1995 година бащата на ответника казал, че оставя
всичко на сина си И.. В този ред на мисли следва да се отбележи, че е нелогично
и противно на нормалната човешка логика да заявиш, че всичко оставяш на сина
си, а три години по-късно (през 1998 година) да го декларираш на свое име пред
Общинска администрация – Свиленград.
Придобивната
давност е оригинерен способ за придобиване на право
на собственост или други вещни права посредством фактическото упражняване
съдържанието на тези права през определен в закона период от време. Известно е,
че владението по чл.68, ал.1 от ЗСоб. се характеризира с два основни
признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и
субективен - намерението да се държи вещта като своя (animus).
При преценката дали е установено владение следва да се имат предвид и неговите
характеристики – да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение
да се държи вещта като своя, които характеристики, макар понастоящем да не се
съдържат изрично в закона, са наложени в съдебната практика (били са уредени в
чл.2, ал.2 от Законъ за давностьта
(отм. 16.12.1951 година) и в чл.302 от Законъ за имуществата, за собственосьта
и сервитутите (отм.
16.12.1951 година). По своята правна същност придобивната давност съставлява
упражнявано от несобственик владение върху определена
вещ, продължило в определен от закона срок, след изтичането на който върху
вещта се придобива правото на собственост или друго вещно право. Съгласно
презумпцията на чл.69 от ЗСоб. предполага се, че този
който упражнява фактическа власт върху вещта я държи за себе си, докато не се
установи, че я държи за другиго. За да започне в негова полза да тече
придобивна давност е необходимо завладяването на тези права да е демонстрирано
чрез действия, които недвусмислено да отразяват намерението за своене и отричане правата на останалите съсобственици.
Както е прието и в Решение №599 от 26.07.2010 година по гр.д.№766/2009
година на ВКС, I г.о., постановено в
производство по чл.290 и сл. ГПК, съдебната практика
на ВС и ВКС приема за възможно придобиване на идеална част от недвижим имот в
рамките на обема на владяната реална част от имот. Прилагането на института на
правната конверсия изисква да бъдат установени всички елементи на владението. Както
се приема в т.2 от Тълкувателно решение №4/17.12.2012 година, постановено по тълк.д.№4 по описа за 2012 година на ОСГК на ВКС,
позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното
основание по чл.79 от ЗСоб., а само процесуално
средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към
момента на изтичане на законовия срок. А съгласно Тълкувателно решение
№1/06.08.2012 година, постановено по тълк.д.№1 по
описа за 2012 година на ОСГК на ВКС (цитирано и от процесуалния представител на
ответника), от гледна точка на придобивната давност
в отношенията между съсобствениците въпросът за добросъвестност или
недобросъвестност на владението на чуждите идеални части има значение само за
различните срокове, след изтичането на които се придобива собствеността. Пълна
собственост върху съсобствената вещ може да се
придобие чрез кратката петгодишна давност или чрез дългата десетгодишна
давност. При спор за придобиване по давност на съсобствен
имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той
владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на
фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не
бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици,
то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита
оборена презумпцията на чл.69 от ЗСоб. Тогава, за да
придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението
(interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се
превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той
трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е
започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са
доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на
останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи
чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене,
освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези
обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в
намерението не е необходимо когато упражняването на фактическата власт е
започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като
свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите.
Казано по друг начин придобиването на имот по давност следва да стане чрез явно, необезпокоявано и непрекъснато
владение, при което фактическата власт се упражнява с намерението той да се
свои. Когато имотът е съсобствен по пътя на наследяване, сънаследникът владее своята част, придобита по
наследство, а по отношение на частите на останалите
наследници упражнява фактическа власт като държател. Придобиването по
давност на целия имот може да стане, ако се установи по категоричен начин, че свои и останалите части за себе си и това негово намерение е противопоставено на другите
наследници (в този
смисъл е Решение №223/05.04.2006 година по гр.д.№14/2006 година на ВКС, I г.о., докладчик Съдията
Светлана Калинова).
Доколкото
в случая позоваване на давност от страна на ответника е налице то на изследване
подлежи обстоятелството дали към времевия период от 10 години назад имотът е
бил придобит по давност от него. Т.е. в настоящия
казус, за да приеме Съдът, че ответникът е придобил
собствеността върху процесния имот по
давност, следва да докаже трайно установяване на владението върху имота -
фактическото господство с намерение да се свои и това владение да е продължило
необезпокоявано 10 години, като се манифестира такова поведение, което да не
оставя никакво съмнение, че лицето упражнява фактическата власт за себе си. В
конкретния случай такива доказателства липсват, тъй като фактическият състав на придобивната давност включва три елемента
– владение, срок и позоваване на първите два, които са се осъществявали трайно
и непрекъснато. По делото липсват доказателства за тях. Анализа на свидетелските
показания установяват единствено ползване, но не и владение на целия имот, още
по малко, то да е било с намерение, да го свои изцяло и съответно да е
демонстрирал това си намерение пред собственика В.А.А., която видно от
свидетелските показания също е осъщетвявала
фактическа власт върху имота, която не се изразява в непрекъснато
осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване,
облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт върху имота може
да се упражнява и чрез периодични посещения в имота (както и в настоящия
случай) и представлява действие по осъществяване на владение по смисъла на
чл.79, ал.1 от ЗСоб., когато същите сочат на
намерение имотът да се счита за свой. В случая фактът на владение от страна на В.А.
е установен с гласни доказателства като последните бяха внимателно анализирани
от Съда, както с оглед на евентуална заинтересованост, така по отношение на
тяхната относимост към установяване на фактите и
обстоятелствата, имащи значение за спора. Съдът не намери основание да не
кредитира същите като достоверни, а напротив, намира ги за обективни, с оглед
личните възприятия на всеки един от свидетелите. Свидетелите С.М.А. и Т.З.С. устновиха, че В.А. често е работела и пребивавала в
чужбина, но винаги се е връщала в град Свиленград и то именно в процесния имот, който смятала за свой дом (тези сведения
датират от 1995-1996 година според свидетеля Т.З.С.), където си е направила ремонт
– поставила мивка и теракот, за да си осигури по-конфортен живот или по думите на свидетеля С.А. „тя се е
грижела за дома си”, посрещала е гостите си в къщата и на двора (според
свидетеля С.А.), дори е починала в този имот (според свидетеля В.М.В.). Пред
свидетелите В.А. винаги е споделяла, че живее в един двор с брат си И.И., с
който били в добри отношения и не са се карали (според свидетеля Т.З.С.),
живеели задружно (според свидетеля С.А.) и именно процесният
имот е нейния дом и че след смъртта й дъщеря й М.Т. ще го наследи. Не се
установи по отношение собствеността на имота да е имало спорове между брата и
сестрата (в този смисъл са и показанията на другите двама свидетели В.М.В. и М.И.Б.).
За да е налице владение в полза на ответника И. е необходимо да е извършил
такива действия, от които да се вижда, че фактическата власт на другия
съсобственик В.А. е прекратена, че ако тя се опита да я упражни върху вещта, ще
бъде отблъсната. И. ще е отнел владението върху вещта на сестра си В.А., ако не
я е допущал да ползва общата вещ по никакъв начин, което в настоящия случай
предвид изложеното по-горе не е налице. Същото ще бъде, когато другият
съсобственик (сестрата В.А.) не се е опитала да ползва от общата вещ, а И. се
ползува от нея по такъв начин, който показва, че я счита за своя. Този извод се потвърждава от приложеното по делото писмено
доказателство, представляващо Писмо от Дирекция „Местни данъци и такси и
търговска дейност” при Общинска администрация – Свиленград, от което става ясно
че родителите на И.И. и В.А. – А. и А. В. са декларирали земя и сграда с адмнинистративен адрес: град Свиленград, ул.”Княз Борис І”
№74, област Хасково на 12.03.1998 година и по откритата партида е плащано до
31.1.2001 година; а от 01.01.2002 година имотът е предеклариран
по наследство на А. Василева, В.А. и И.И. и по тази партида е платено до
31.12.2015 година; т.е. чрез декларирането му през 2002 година В.А. по
категоричен начин е показала, че счита имота за свой.
Съдебната
практика приема, че за да може да бъде придобит по давност недвижим имот, то в
случая И.И. не е просто трябва да е владял сам и необезпокояван имота, а следва
да е демонстрирал своя анимус, като по този начин е
манифестирала пред останалите наследници (сестра си В.А.) своята фактическа
власт, което обстоятелство категорично беше опровергано от анализа на
цитираните по-горе доказателства. В подкрепа на тези изводи са показанията на всички
разпитани свидетели, които в съдебно заседание не сочат за наличие на спорове
между наследниците, за отстраняване на сестрата В.А. от имота, напротив –
винаги когато се е прибирала от чужбина, А. се е връщала в процесния
имот, който считала за свой. В този ред на мисли следва да се отбележи, че
твърдението на адвокат М., свързано с факта, че майката на ищеца е имала съжителства
с различни мъже и то в различни градове, не променя изложените изводи на Съда,
тъй като тя винаги се е връщала в процесния имот,
считайки го и за свой и това не е ставало скрито (както сочи процесуалният
представител на ответника в Писмените си бележки), тъй като показанията на
всички свидетели са иднопосочни, че В.А. се е връщала
в родния си имот. Т.е. от събраните по делото доказателства не се установи,
ответникът да е променил намерението си и да е
превърнал държането си във владение, за
да може в негово полза да тече придобивна
давност. Както вече бе посочено за
да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението
фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за
себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат
правата на другия съсобственик или владелец, което следва от изискването владението да не е
установено по скрит начин. А от друга страна действията, извършени от един от
съсобствениците (ответника), изразяващи се в грижа за поддържането му, направивата на покрива, вътрешните мазилки, шпакловки, теракоти, алуминиева
дограма (според свидетеля В.В.), построяване на допълнителни сгради, постанявене на плочи и т.н., не винаги следва да се приемат
като действия на своене и манифестиране на отношение
към имота като свой предвид изложеното, т.е. ползването и грижите за имота само
не са достатъчни да се приеме наличие на намерение за своене.
Анимусът за своене има
субективен и обективен елемент. В настоящото производство не се доказа
обективния елемент – демонстриране на другия съсобственик, че имотът се владее
като свой. В този ред на мисли Съдът не дава вяра на показанията на свидетелите
В.В. и М.Б. в смисъл, че В.А. знаела, че процесният
имот е само на брат й, тъй като те са съседи на ответника, т.е. през почти
целия си съзнателен живот са живеели в съседство и развалянето на съседските
отношения би им навредило особено в тези смутни времена, когато всеки човек се
нуждае от съседска подкрепа при нужда.
Казано
по друг начин след смъртта на родителите си И.И. е упражнявал
фактическата власт върху имота като сънаследник и е
следвало да противопостави намерението си да свои имота на другия сънаследник –
сестра си В.А., а след като по делото подобно противопоставяне на намерение от страна на И.И. да владее имота само за себе си не е установено, нито е установено да е отблъснал претенциите на съделителя
В.А., която е посещавала имота, стремила се е да си осигури достъп, декларирали
са своите идеални части и са заплащали дължимите данъци за тях (последното
Съдът приема предвид представеното Писмо от Общинска администрация – Свиленград
и предвид липсата на доказателства в обратния смисъл, а именно че В.А. не е
плащала полагащата й се част от данъците за процесния
имот). В подкрепа на изложното са и показанията на
свидетеля М.И.Б., която сочи че както с И.И., така и с В.А. са съседи, а не че й
е съсед само с ответника И.; както и факта, че в цитираното по-горе Писмо от
Общинска администрация – Свиленград изрично е посочено, че майката на ищеца е с
постоянен адрес, идентичен в административния адрес на процесния
имот. Предвид на това липсва дори индиция, че В.А. е
знаела за намерението на ответника да владее имота като свой и е изразявала
своето отношение на съсобственост по отношение на имота. Поради което следва да
се приеме, че този имот не е изгубил сънаследствения
си характер.
Т.е.
предвид изложеното по-горе Съдът счита, че ответникът не доказа в негова полза
да е изтекла твърдяната 10-годишна давност – както правилно посочва адвокат Т.
в Писмените си бележки имотът е ползван постоянно от майката на ответика до смъртта й през 2012 година (в който смисъл са
показанията на всичси разпитани по делото свидетели)
и от майката на ищеца до смъртта й през 2014 година. Майката на ответника – А.Д.В.,
е владяла имота като собственик и за сметка на всички останали наследници.
Не
се установи по делото ответникът, който твърди изтекла в негова полза
придобивна давност да се е позовал на нея преди завеждане на делото например
чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск, чрез
снабдяване с НА за собственост, издаден по обстоятелствена проверка въз основа
на давностно владение. Последното обаче е сторено от другите наследници и обективирано в НА от 28.03.2003 година, приложен в кориците
на делото; а от своя страна ищечът като единствен
наследник на майка си е завела и настоящото дело.
Следва
да се посочи, че останаха недоказани и твърденията на ответника И.И. в смисъл
че построил къщата лично с негови средства, тъй като от свидетелят В.М.В. е
категоричен, че родителите на ответника построили втория етаж от къщата през
1988 година. В този смисъл са и показанията на свидетеля Т.З.С., че към
1985-1986 година родителите на И.И. са имали къща на един етаж. От друга страна
са налице противоречия в показанията на свидетелите М.И.Б. и В.М.В. – първиято от които сочи, че първият етаж от къщато го построил И.И. през 1995-1996 година, а вторият –
че първият етаж го построили родителите на И. през 1988 година.
За
пълнота следва да се посочи, че в предмета на делбата следва да бъдат включени
и гаража и кафе-аперитива, находящи се в югозападната част на имота и две
масивни стопански постройки, граничещи с двуетажната жилищна сграда и УПИ ХІV, предвид необорването на
презумпцията на чл.92 от ЗСоб.
Изложените
аргументи мотивират Съда да приеме, че възражението по чл.79 от ЗСоб.,
с което И.И. претендира собственост върху недвижимия имот въз основа на
давностно владение е недоказано и като такова то се явява неоснователно, поради
което следва да се допусне делба на имота между страните при квоти: 1/2 идеална
част за ищеца и 1/2 - за ответника. В този рде на
мисли неоснователно се явява оспорването на представения с Исковата молба НА за
собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство №162,
том І, рег.№1516, дело №114/2003 година на В.
Василева – Нотариус с рег.№354 по Регистъра на
Нотариалната камара на Република България.
Съгласно
изложеното по-горе надлежно легитимирани като собственици на процесния недвижим имот са страните по делото.
С оглед упражненото право на делба от
единия от тях, такава ще следва да бъде допусната при установените квоти.
Относно разноските:
Съгласно чл.355, изречение
първо от ГПК в делбеното производство страните заплащат разноските
съобразно стойността на дяловете им, т.е. същите се определят с Решението по
извършване на делбата, поради което по направеното искане от страна на
процесуалния представител на ответника – адвокат Е.М., за присъждане на разноски,
Съдът ще се произнесе във втората фаза на производството съобразно стойността
на дяловете на съделителите.
С оглед на изложеното,
Съдът
Р Е Ш И :
ДОПУСКА извършването на съдебна делба МЕЖДУ:
М.В.Т. с ЕГН **********
*** и
И.А.И. с ЕГН ********** ***,
НА
СЛЕДНИЯ НЕДВИЖИМ ИМОТ с административен адрес: град
Свиленград, ул.”Княз
Борис І” №74, област Хасково, а
именно: УПИ ХІІІ-372 в квартал 6 по
действащия план на град Свиленград, област Хасково, одобрен със Заповед №602 от
22.11.1993 година, целият имот с площ от 543 кв.м.,
ведно с построените в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 108 кв.м., гараж и кафе-аперитив, находящи се в югозападната
част на имота и две масивни стопански постройки, граничещи с двуетажната
жилищна сграда и УПИ ХІV, при граници: улица
„Княз Борис І”, УПИ ХІІ-373,
УПИ ІІ-369, УПИ І-370, УПИ ХV-371 и УПИ ХІV-371;
ПРИ СЛЕДНИТЕ КВОТИ:
- 1/2
идеална част за М.В.Т.
- 1/2 идеална част за И.А.И..
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизането в сила на Решението делото
да се докладва с оглед насрочването му за продължаване на делбеното
производство във втората фаза по извършването на делбата.
Препис от настоящото Решение да се
връчи на страните по делото на основание чл.7, ал.2 от ГПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
(Кремена Стамболиева)