Решение по дело №1047/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.84 ал.3, вр. чл.75 ал.1 т.2 и т.4 от Закон за убежището и бежанците (ЗУБ).

Образувано е по жалба на К.Х.М., гражданин на Сирия, адрес: *** на ДАБ, срещу Решение №12679/23.08.2023 г. на Председател на Държавна агенция за бежанците.

В жалбата се сочи, че решението е незаконосъобразно, поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с приложимия материален закон. В множество свои решения ЕСПЧ посочвал, че отправната точка при разглеждане на исканията за убежище/международна закрила следва да бъдат Женевската конвенция от 1951г. и Протоколът към нея от 1967г., които понастоящем до голяма степен били включени в правото на ЕС посредством Квалификационната директива (2011/95/ЕС). Принципът „забрана за връщане“ (non-refoulement) бил главното основание на закрилата на бежанците. Квалификационната директива, преразгледана през 2011г., въвела в правото на ЕС набор от общи стандарти за признаването на лицата за бежанци или като такива, нуждаещи се от международна закрила. Това включвало правата и задълженията , свързани с тази закрила, ключов елемент от които била забраната за връщане съгласно чл.33 от Женевската конвенция от 1951г. Член 18 от Хартата за основните права на ЕС гарантирал правото на убежище, което включвало зачитане на принципа „забрана за връщане“. В член 19 от Хартата се посочвало, че никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която може да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В мотивите към хартата се заявявало, че член 19 ал. 2 инкорпорира съответната съдебна практика на ЕСПЧ относно приложението на член 3 от ЕКПЧ. По силата на чл.2 и чл.3 от ЕКПЧ се налагала абсолютна забрана на всяко връщане на лице, което е изправено пред действителен риск от отнасяне, противоречащо на тези разпоредби. Тази защита била различна от защитата от преследване поради една от причините, посочени в Женевската конвенция от 1951г. В практиката си ЕСПЧ приемал, че член 3 от ЕКПЧ включва една от основните ценности на демократичното общество и по категоричен начин забранява изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, колкото и нежелателно или опасно да е поведението на жертвата. По силата на член 3 държавата носела отговорност, когато е извършено експулсиране в случаи, при които са били представени съществени доводи, че засегнатото лице ще е изложено на реален риск от изтезание или друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание в държавата , в която е било върнато – делото Hirsi Jamaa and Others срещу Италия. Призната била и нуждата от закрила на лица, чиито основания за убежище са възникнали, когато те вече са се намирали в приемащата държава („бежанци sur place”), член 5 от Квалификационната Директива изрично включвал в обхвата си въпроса за тежки посегателства въз основа на събития, състояли се след като жалбоподателят е напуснал своята държава на произход. Квалификационната директива също уреждала и субсидиарна (допълнителна) закрила за лицата, които не могат да бъдат определени като бежанци, но които, ако бъдат върнати в своята държава на произход или в държавата на предишното си обичайно местопребиваване, ще бъдат изложени на сериозен риск от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция (член 15 буква „а“), изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (член 15 буква „б“) или тежки и лични заплахи срещу живота или личността като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на международен или вътрешен въоръжен конфликт (член 15 буква „в“). В тази връзка административният орган при постановяване на решението си не се съобразил с наличието на решение от 17 февруари 2009 на Съда на Европейския Съюз (голям състав) по дело С-465/07 (Meki Elgafaji and Noor Elgafaji срещу Staatssecretaris van Justitie), по тълкуването и прилагането на член 15 буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2 буква д) от същата директива. Излагат се съображения, че административният орган приел, че ситуацията в Сирия се характеризира като вътрешен въоръжен конфликт, който е достигнал такова високо равнище на безогледно насилие, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако оспорващият, в качеството му на цивилно лице, бъде върнат в Сирия, ще претърпи посегателствата и заплахите по чл.9 ал.1 т.3 ЗУБ, поради самото си присъствие на територията на страната. По тази причина органът неправилно приел, че при връщането на чужденеца в страната му на произход, животът му не би бил поставен в сериозна опасност, което било в противоречие с чл.3 от ЕКПЧ и чл.15 б.“в“ от Квалификационната директива. Предвид събраните и изложени факти, касаещи липсата на сигурност за живота и личността на всеки гражданин на Сирия, оспорващият счита, че към момента липсвали гаранции за предоставяне на вътрешна закрила, в която и да е друга част на страната, съгласно дадените в чл.8 от Квалификационната директива критерии. Относно изложеното в обжалвания административен акт обстоятелство, че оспорващият представлявал заплаха за националната сигурност на Р. България, се сочи, че преди да издаде оспореното решение, административният орган следвало да изиска от ДА „Национална сигурност“ писмени документи, сочещи причините за възражението срещу предоставянето на международна закрила на чужденеца. По подробно изложените в жалбата съображения се моли за отмяна на оспореното решение със законните последици от това.

Ответникът – Председател на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, не ангажира становище по жалбата.

Представителят на Окръжна Прокуратура – Хасково счита жалбата за неоснователна.

Съдът, като обсъди доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

С Молба вх. №1981/31.05.2023 г. на РПЦ – гр. Харманли жалбоподателят К.Х.М. гражданин на Сирия, е поискал закрила в Република България. Чужденецът е бил регистриран чрез попълване на Регистрационен лист рег. № УП 27555/31.05.2023г., в който е вписан с имената К. (собствено) Х. (фамилно) М. (бащино), от мъжки пол, роден на *** г. в Сирия, гр. ***, със същия постоянен адрес, гражданин на Сирия, етническа принадлежност - ***, вероизповедание - ***, без професия, семейно положение - неженен. В приложение към регистрационния лист са обективирани данни относно родителите, братята и сестрите на чужденеца, всички с местонахождение към момента в Сирия, с изключение на един от братята му, за когото е посочено, че се намира в Малта. Личните данни на чужденеца са установени въз основа на подписана декларация по чл.30 ал.1 т.3 от ЗУБ, тъй като същият не е представил документ за самоличност.

С Писмо рег. № УП-27555/08.06.2023 г. Началник отдел „ПМЗД“ при РПЦ – Харманли е изискал от Специализирана дирекция „М“ - ДАНС писмено становище по постъпилата от К.Х.М. молба за закрила. В отговор е постъпило писмо с рег. № М-13725/01.08.2023 г. (рег. № УП-27555/01.08.2023 г. в ДАБ при МС) на Директор на Специализирана дирекция „М“ към Държавна агенция „Национална сигурност“, адресирано до Председателя на ДАБ – МС. Видно от същото, на основание чл.41, ал.1, т.1 от Закона за Държавната агенция „Национална сигурност“, адресатът се уведомява, че ДАНС разполага с информация – отразена в справка рег. №RB 202001-001-03/Т-6-3853/26.07.2023г., според която лицето, регистрирано в РПЦ – Харманли към ДАБ – МС като К.Х.М., род. ***г. в Сирия, представлява заплаха за националната сигурност и ДАНС възразява да му бъде предоставена закрила в Р. България.

С жалбоподателя е проведено интервю на 28.06.2023 г., в което същият е заявил, че потвърждава казаното от него при попълване на регистрационния лист. Не използвал други имена. Притежавал само сирийско гражданство. На въпроса има ли роднини в държава-членка на ЕС отговорил, че има брат в Малта със статут – М.на 25 г. Заявил, че не може да представи документ за самоличност, защото оставил своите документи за самоличност в Сирия. Имал издаден само препис за актуално състояние. Посочил, че живял в гр. ***, обл. ***. Градът им бил известен със своите топли минерални извори. Областният град бил ***, на около 230 км. Разказал, че напуснал нелегално Сирия на 07.05.2023г. за Турция и останал около 20 дни в град Истанбул. На 28.05.2023г. влязъл сам нелегално в България от Турция. Бил заедно с още четири души, с които пресекли зелената граница с помощта на трафикант. Дошли в гр. Харманли с автомобил и се предали на полицията. В страната си живял в гр. ***, обл. ***, но през 2015г. се преместил в град *** и от там напуснал Сирия. Не отбил военната си служба и не бил получавал призовка. Заявил, че не е женен. Не притежавал разрешение за влизане или пребиваване в друга държава-членка на ЕС. За пръв път подавал молба за закрила тук, в България. Не бил арестуван, нито осъждан в държавата си по произход или в друга държава. Заявил, че е ***. Не е имал проблеми заради етническата си принадлежност. Посочил, че е ***. Не е имал проблеми заради изповядваната от него религия. Не членувал в политическа партия или организация. Не участвал в религиозни организации, общност, секта. Имал близки роднини в страната си, всички били в Сирия, освен брат му, който бил в Малта. Имал начално образование. Нямал професия. На въпроса има ли конкретен повод да напусне страната си отговорил, че има, главно заради войната в Сирия. Разказал, че вследствие на войната в Сирия имало редовно атентати и бомбардировки, които застрашавали живота му. През 2015г. имало сражения между свободната армия и официалната власт и се наложило цялото му семейство да се премести на квартира в град ***, защото домът им бил разрушен. Там нямало нормални условия за живот и сигурност. Също така се страхувал да не бъде мобилизиран, защото не отбил военната си служба. Именно това го накарало да напусне родината си и да тръгне да търси място, където да се реализира. Искал да получи закрила тук в България, за да си намери работа, с която да помага финансово на близките си. Нямало заплаха, отправена лично към него. Семейството му не било заплашвано. Върху него лично не било оказвано насилие. На въпроса дали би се завърнал в държавата си по произход, отговорил, че в това състояние, в което е сега, не би се завърнал, но ако свърши войната, ще се завърне. Подал молба за закрила в Република България, защото била мирна страна, в която ще може да живее нормално.

От младши експерт в РПЦ – Харманли е било изготвено Становище рег. №УП-27555/09.08.2023г. до Председателя на ДАБ при МС, с което, след преценка на събраните по преписката доказателства, се предлага да се откаже предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на чужденеца.

С Решение № 12679/23.08.2023г., Председателят на ДАБ при МС е отказал да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на К.Х.М., на основание чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от ЗУБ.

Решението е връчено на 07.09.2023 г. на чужденеца срещу подпис и при налично удостоверяване, че е запознат с текста на същото на език, който разбира, потвърдено с подписа на преводач.

Жалбата срещу решението е депозирана на 13.09.2023 г.

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Подадена е срещу индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 ал.1 от АПК, подлежащ на съдебен контрол, от активно легитимирано лице - адресат на акта и засегнат неблагоприятно от него, съгласно чл.152 ал.1 от АПК, и чл.84, ал.3 от ЗУБ, в указания 14-дневен срок.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Решение № 12679/23.08.2023 г. е издадено от компетентен административен орган - Председателят на ДАБ при МС, който съобразно нормата на чл.48, ал.1, т.1 от ЗУБ, има законоустановено правомощие да отказва международна закрила в Република България.

Съгласно чл.75, ал.1 от ЗУБ, в срок до 6 месеца от образуване на производството за предоставяне на международна закрила председателят на Държавната агенция за бежанците взема решение, с което отказва статут на бежанец (т.2); отказва хуманитарен статут (т.4).

Административният акт отговаря и на общите изисквания за форма и съдържание по чл.59 от АПК. В решението се сочат както фактически, така и правни основания за издаването му. Обективираните в решението фактически съображения имат подробна мотивировка, ясни са, кореспондират на приложените правни норми и дават възможност на чужденеца да разбере кои са мотивите, възприети от административния орган, за да постанови решението, с което му отказва предоставяне на исканата международна закрила.

Съдът не констатира при издаване на обжалваното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Установява се от доказателствата по делото, че в хода на производството с чужденеца е проведено интервю, отразено в нарочен протокол, прочетен на интервюирания в присъствието на преводач на разбираем за него език. Административният орган е спазил задължението си преди произнасяне по молбата за международна закрила да прецени всички относими факти и обстоятелства от значение за случая. Обсъдени са както изложените от жалбоподателя данни от бежанската му история, така и обстановката в страната му на произход.

Не се установява нарушение на чл.58, ал.10 от ЗУБ. В случая от ответника е изискано писмено становище от ДАНС по молбата на жалбоподателя за предоставяне на международна закрила, каквото се установява да е дадено преди произнасянето на органа.

При извършената проверка относно материалната законосъобразност на атакувания акт, съдът намира следното:

Причините, които българският законодател е уредил като обосноваващи предоставянето на статут на бежанец и на хуманитарен статут, са посочени в чл.8 и чл.9 от ЗУБ. В нормата на чл.8, ал.1 от ЗУБ са посочени условията, при наличието на които на чужденец се предоставя статут на бежанец в Република България. Освен да се намира извън държавата си по произход, е необходимо чужденецът да не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея по причини, че от една страна изпитва основателно опасение от преследване, а от друга страна – това преследване да е поради някое от алтернативно изброените характеристики на субекта: неговата раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Наличието и основателността на опасенията следва да бъдат преценени с оглед представените в бежанската история на кандидата за статут данни, като се отчете произходът на преследването, дали последното води до нарушаване на основни права на човека и закрилата, която може да бъде получена от държавата по произход.

В настоящия случай правилно административният орган е преценил, че при проведеното с жалбоподателя интервю не се установява спрямо последния да е осъществено визираното в чл.8, ал.1 от ЗУБ преследване, релевантно за предоставянето на бежански статут. В случая от заявените конкретни обстоятелства не може да се направи извод за опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група на жалбоподателя. Правилно е отчетено, че причината, поради която жалбоподателят е напуснал държавата си по произход, не попада в приложното поле на чл.8 от ЗУБ. Видно от изнесеното в проведеното интервю, не се навеждат твърдения за конкретни репресии по смисъла на чл.8, ал.5 от ЗУБ, предприети спрямо него или членове на семейството му по причини, възведени в чл.8, ал.1 от ЗУБ. В тази връзка правилно е прието, че от материалите по преписката не може да се направи извод за осъществено спрямо чужденеца преследване по смисъла на чл.8, ал.4 от ЗУБ, поради което не са налице субективния и обективния елемент на предвиденото в ал.1 на цитираната разпоредба понятие „основателни опасения от преследване“. Заявеното от кандидата не може да бъде свързано с нито една от посочените в нормата причини. В този смисъл, административният орган е извършил единствено възможната преценка, изследвайки данните от бежанската история на жалбоподателя и достигайки до обоснован извод относно липсата на предпоставките за предоставяне на чужденеца на статут на бежанец.

Правилна е и преценката за липса на предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по чл.9, ал.1, т.1 и т.2 от ЗУБ. В случая не се твърди от оспорващия и не се установява в държавата си по произход последният да е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, каквито изискват т.1 и т.2 от посочената законова разпоредба.

Оплакванията в жалбата, касаещи непредоставянето на закрила на основание чл.9, ал.1 т.3 от ЗУБ не следва да се коментират, доколкото, видно от мотивите на оспореното решение, административният орган е посочил изрично, че по отношение на жалбоподателя са установени предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по тази разпоредба.

В конкретния случай, за да отхвърли молбата за закрила, решаващият орган е приел, че са налице основанията на чл.12, ал.1, т.6 и чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ, като се е позовал на писменото становище с рег. № М-13725/01.08.2023г. на Директора на Специализирана дирекция „М“ – ДАНС, че чужденецът представлява заплаха за националната сигурност.

Съгласно чл.4, ал.1 от ЗДАНС, ДАНС извършва дейности за защита на националната сигурност от посегателства, насочени срещу националните интереси, независимостта и суверинитета на Р България, териториалната цялост, основните права и свободи на гражданите, демократичното функциониране на държавата и гражданските институции и установения в страната конституционен ред, а съгласно ал.3 от същата норма, агенцията осъществява информационно – аналитична, прогностична, контролна, координационна и методическа дейност със собствена и на други държавни органи информация от значение за националната сигурност. Съгласно чл.41, ал.1, т.1 от ЗДАНС, ДАНС осъществява контролна дейност във връзка с пребиваването на чужденци в Р България, като дава становища по молби за предоставяне на убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут и временна закрила по Закона за убежището и бежанците. Последното кореспондира с въведеното в чл.58, ал.10 от ЗУБ задължение, при получаване на молба за предоставяне на закрила, компетентните органи да изискват писмено становище на ДАНС, което се взема предвид при произнасяне в производството по общия ред.

ЗУБ не урежда правомощие за Председателя на ДАБ или органите с делегирани правомощия по чл.52 от ЗУБ да се произнасят, установяват или доказват самостоятелно дали лице, търсещо закрила, представлява заплаха за националната сигурност. Тези органи нямат право на самостоятелна преценка в тази насока, а са обвързани от становището на ДАНС, получено по реда на чл.58, ал.10 от ЗУБ.

Съгласно чл.12, ал.1, т.6 от ЗУБ, статут на бежанец не се предоставя на чужденец, за когото има сериозни основания да се предполага, че представлява заплаха за националната сигурност, а според чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ, хуманитарен статут не се предоставя на чужденец, за когото има сериозни основания да се предполага, че представлява заплаха за обществото или за националната сигурност. Цитираните разпоредби представляват транспониране на разпоредбата на чл.17, т.1, б.“г“ от Директива 2011/95/ЕС и становището на ДАНС, че кандидатът представлява заплаха за националната сигурност, е достатъчно доказателство, от което да се изведе заключението, че са налице „сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата-членка, в която се намира“, респ. да се обоснове отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут.

В случая, на административния орган не е предоставена преценката дали да предостави търсената закрила, а напротив, има законова забрана за предоставяне и на статут на бежанец, и на хуманитарен статут. Целта на закона е да даде максимално широки гаранции за защита на националната сигурност, като постановеният отказ е материално законосъобразен административен акт.

В тази насока е и практиката на Върховен административен съд на Република България, изразена в Решение №5916 от 18.04.2019г. по адм. д. №14739/2018г., IV о.; Решение №7530 от 22.06.2021г. по адм. д. №4849/2021г., IV о. и др.

Предвид гореизложеното, съдът намира оспорения акт за издаден в съответствие с материалноправните разпоредби и процесуалните правила, относими към неговото постановяване, както и с целта на закона. Същият не е засегнат от порок, налагащ неговата отмяна, предвид което следва да бъде потвърден, а подадената против него жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Водим от гореизложеното и на основание чл.172 ал.2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.Х.М., гражданин на Сирия, с посочен по делото адрес: гр. Харманли, ж.к. “Дружба“ № 23, РПЦ - Харманли на ДАБ, срещу Решение № 12679/23.08.2023 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

	Съдия: