Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260397
19.11.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на четвърти
ноември две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №2257/2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е образувано
по въззивна жалба на „Кредисимо“ ЕАД,
със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“
№146, сграда А, ет.4,
ЕИК *********, чрез
пълномощника му адв. Е.
Т., против Решение №2204 от 01.07.2020г., постановено по
гр.д. №13498/2019г. по описа на Районен
съд- Пловдив, V
гр.с., с
което е осъден да заплати на А. К. М. ***,
ЕГН **********, сумата от
общо 2703,83 лв., представляваща сбор от недължимо платени суми за лихви, вноски гарант
и такси по кредит, отпуснат на
09.09.2016г., и по кредит, отпуснат на 24.02.2017г., предоставени от
„Кредисимо" ЕАД на А.К.М., както следва: по кредит отпуснат на
09.09.2016г.- сумата от общо 1263.46лв. /209.62лв за лихви и 1053.84лв за
вноски гарант/ и по кредит, отпуснат на
24.02.2017г.- сумата от общо 1440.37лв.
/247.36лв. за лихви, 1034.28лв. за вноски гарант, 158.73лв за такси /,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковете -15.08.2019г. до окончателното й
изплащане. В жалбата се
излагат доводи за неправилност
на решението, като се
иска отмяната му и
отхвърляне на исковата претенция.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ответната
страна
по нея- А. К. М. ***, ЕГН **********, чрез пълномощника й по
делото адв. С. М., с
който същата се
оспорва и се иска потвърждаване
на обжалваното решение.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба
доводи и при
служебна проверка за допуснати
нарушения на императивни
материалноправни норми, като
въззивната инстанция се
произнесе по правния
спор между страните.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с
иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ищецът А. К. М. иска постановяване на решение, с
което ответникът „Кредисимо“
ЕАД, да бъде осъден
да й върне сумата от сумата от общо 2703,83
лв., представляваща сбор от недължимо платени суми за лихви, вноски гарант
и такси по кредит, отпуснат на
09.09.2016г., и по кредит, отпуснат на 24.02.2017г., предоставени от
„Кредисимо" ЕАД на А.К.М., както следва: по кредит отпуснат на
09.09.2016г.- сумата от общо 1263.46лв. /209.62лв за лихви и 1053.84лв за
вноски гарант/ и по кредит, отпуснат на
24.02.2017г.- сумата от общо 1440.37лв.
/247.36лв. за лихви, 1034.28лв. за вноски гарант, 158.73лв за такси /,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковете -15.08.2019г. до окончателното й
изплащане. При условията на евентуалност
е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 2088.12лв., представляваща сбор от недължими суми за
непредоставен гарант /"вноски гарант"/, платени по кредит, отпуснат на 09.09.2016г. и по кредит, отпуснат на 24.02.2017г.,
предоставени от „Кредисимо" ЕАД на А.К.М..
В исковата молба са
изложени твърдения, че ищцата
е получила от ответното
дружество два кредита, както следва:
на 09.09.2016г.- сумата от
2000 лв. и
на 24.02.2017г.- сумата от 2000 лв. Твърди,
че и по двата кредита не
били сключени договори в писмена
форма, с което била нарушена
разпоредбата на чл.10, ал.1
от ЗПК. Отделно от това
били нарушени и разпоредбите на
чл.11, ал.1, т.7, т.9, т.10, т.11 и
чл.11, ал.2 от ЗПК,
тъй като в предоставените й погасителни планове
не бил
посочен общия размер на кредита,
лихвения процент, годишния процент
на разходите, какво
точно се включва в месечните
вноски като главница
и лихва, а общите
условия на ответното дружество
не били
подписани от нея. По така изложените съображения ищцата счита
договорите за кредит за
недействителни съгласно разпоредбата на чл.22 от
ЗПК, поради което и съгласно
чл.23 от ЗПК следва
да върне на ответното дружество само
чистата стойност на отпуснатите й
кредити. Твърди, че по
кредита, отпуснат й
на 09.09.2016г. е
заплатила на ответника
лихви и вноски за гарант в общ
размер от 1263,46 лв., а
по кредита, отпуснат й на
24.02.2017г., е заплатила
на ответника лихви, вноски за гарант
и такси в размер
на 1440,37 лв., които
суми са недължимо
платени и следва
да й бъдат върнати.
С обжалваното
решение първоинстанционния
съд е приел,
че ищцовото дружество не
е доказало сключването между страните на договори за потребителски кредит
от разстояние в уредената
от разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК
писмена форма. Приел
е, че отделно
от това е било нарушено
и императивното изискване
на чл.11, ал.1, т.7 от ЗПК,
тъй като в представените по делото
неподписани договори за кредит не
е посочен общият размер
на кредита, както
и изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
тъй като не е
разписана методика на
формиране на ГПР по
кредитите /кои компоненти
са включени в него
и как се формира
посочения ГПР/. По така изложените съображения съдът
е направил извод за недействителност на процесните договори за кредит
съгласно чл.22 от
ЗПК, поради което е
уважил претенцията на ищцата
за осъждане на ответното дружество
да й върне
заплатените от нея лихви,
вноски гарант и
такси по същите.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба
доводи и при
служебна проверка за допуснати
нарушения на императивни
материалноправни норми, като
въззивната инстанция се
произнесе по правния
спор между страните.
Не се спори
между страните, че между тях
са възникнали облигационни отношения,
съгласно които ищцата е
получила от ответното дружество два кредита, както
следва: на 09.09.2016г.- сумата
от 2000 лв.
и на 24.02.2017г.- сумата от 2000 лв.
Няма спор, а и
се установява от приетото
заключение на съдебно-
счетоводната експертиза, че общата заплатена сума
от ищцата по
кредита, отпуснат й на 09.09.2016г., е
3263,46 лв., включващи
главница в размер
на 2000 лв.,
договорна лихва в размер на
209,62 лв. и
вноска гарант в размер на
1053,84 лв., а общата заплатена от нея сума
по кредита, отпуснат
й на 24.02.2017г., е 3431,64
лв., включващи главница
в размер на
2000 лв., договорна
лихва в размер на 247,36
лв., административни разноски в
размер на 130,80
лв. и вноска гарант
в размер на 1034,28
лв.
Неоснователни са доводите
на ищцата за
недействителност на договорите за кредит поради
несключването им в
предвидената в разпоредбата
на чл.10, ал.1 от ЗПК
писмена форма. Съгласно
разпоредбата на чл.10, ал.1
от ЗПК договорът
за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер
шрифт- не по- малък
от 12, в два екземпляра- по един
за всяка от страните по договора. В случая по
делото няма спор, че преди отпускане
на кредитите страните са използвали
средства за комуникация от разстояние, поради което
възникналите между тях правоотношения представляват
договори за предоставяне
на финансови услуги
от разстояние по смисъла
на чл.6 от Закона за предоставяне на
финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/. Съгласно
чл.18, ал.1, т.1 и т.3 от
ЗПФУР при договори за
предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът
е длъжен да докаже, че е изпълнил задължението си за предоставяне на
информация на потребителя и е получил
съгласието на потребителя за
сключване на договора, а
съгласно ал.2 за доказване предоставянето на преддоговорна информация,
както и на изявления,
отправени съгласно закона се
прилага чл.293 от
ТЗ, а за електронните изявления-
Законът за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги. Съгласно
разпоредбата на чл.18, ал.3
от ЗПФУР преддоговорната информация, както и
изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата,
съдържащи се в тях.
По
делото са били представени и
приети общите условия
на ответното дружество
за предоставяне на кредити,
действащи съответно към
09.09.2016г. и 24.02.2017г.,
от които се установява
процедурата за кандидатстване и одобрение
за кредит. Съгласно същите
кредитополучателят
кандидатства за кредит на сайта
на дружеството или по
телефона, като подава заявление по
образец, в което се посочват
личните му данни,
имейл, телефон за
контакт, както и
желания кредит, като в
случаите, когато кредитополучателят кандидатства
по телефона данните се съобщават
от него на служител на
„Кредисимо“, който ги
попълва в онлайн
формата на заявлението. След
попълване на заявлението „Кредисимо“
изпраща на кредитополучателя по
имейл стандартен европейски формуляр
/СЕФ/, съдържащ цялата
необходима преддоговорна информация
за желания кредит,. В случай,
че кредитополучателят желае да
бъде обвързан от
договора за кредит
и общите условия
същият следва да
въведе команда „Декларирам,
че съм получил
СЕФ на посочения от мен e- mail,
проверил съм въведените данни
и приемам ОУ и договора“
на указаното за това
място в сайта
на дружеството, ако същият е кандидатствал за кредит
през сайта, или да потвърди представените
му по телефона условия на договора за кредит пред служител
на „Кредисимо“, ако е кандидатствал по
телефона, като с извършване на посочените
действия заявлението се
смята за подадено
от кредитополучателя, а ОУ
и договорът- приети
и подписани от
него, като „Кредисимо“
изпраща същите на посочения
в заявлението имейл.
От представените по делото
на хартиен носител заявления
за отпускане на процесните кредит
се установява, че в същите
е посочено, че изхождат
от ищцата А. К. М.,
съдържат личните й данни-
ЕГН, номер на лична карта, адрес,
както и телефон,
електронен адрес, месторабота
и роднини. По делото не се
спори, че така
посочените в заявленията
данни са верни и
се отнасят именно до
ищцата, а от твърденията на
самата ищца се
установява, че същата
е заявила кредитите по телефона. От представената
по делото на хартиен
носител електронна
кореспонденция между електронния адрес на
ишцовото дружество и електронен
адрес *** който е
бил посочен в подадените заявления и за
който не се спори,
че принадлежи на ищцата, се
установява, че на същия ищцовото дружество
е изпратило СЕФ и договорите за кредит.
Според настоящия състав на съда
така представените от
ответното дружество писмени
доказателства, които съгласно разпоредбата на
чл.18, ал.3 от ЗПФУР имат доказателствена сила при
договори за финансови
услуги от разстояние, установяват
сключването на процесните договори
за кредит с ответницата в изискуемата
по чл.10, ал.1 от ЗПК писмена
форма. Действително от страна
на ищцата е
бил оспорен фактът
на получаване на
електронните съобщения, представени от ответника, като
се признава получаването
само на
погасителен план по договорите
за кредит, но тези
твърдения не могат да
бъдат кредитирани, тъй като се
опровергават от представените
от ответника съобщения, изпратени
на електронния й
адрес, които съдържат
като приложения договорите за кредит
и СЕФ. Отделно от
това няма данни ищцата да се е
възползвала от правото
си по чл.15
от ЗПФУР да прекрати
сключените договори, с което
право тя е
разполагала в случай, че ответното
дружество не е изпълнило
информационните си задължения
по чл.8-10 от ЗПФУР.
Не могат да бъдат
споделени и твърденията на ищцата за
липса въобще на сключени договори
за кредит, тъй като
същата не била
потвърдила сключването им по реда
на общите условия.
Разпоредбата на чл.18, ал.2
от ЗПФУР изрично
препраща по отношение
на изявленията на страните,
отправени по реда
на закона, към чл.293
от ТЗ, уреждащ формата на търговските сделки,
ал.3 от който предвижда,
че страната не може
да се позовава на нищожността, ако
от поведението й
може да се заключи,
че не е
оспорвала действителността на изявлението. В настоящия случай
по делото не се
спори, а и се установява
от представените разписки,
че ищцата лично е получила в брой
сумите по договорите за кредит,
както и че
е заплатила дължимите
по тях погасителни вноски,
от което може
да се направи извод,
че не е
оспорвала действителността на изявленията си
за сключването им.
При това положение същата
не може да
се позовава на
евентуалната им нищожност поради несключването им в
предвидената форма или
неподписването им с
електронен подпис.
При
така направения извод
за наличието на сключени договори
за кредит следва да
бъдат разгледани доводите на ищцата за нищожност на същите
поради неспазване на
императивните разпоредби на
чл.11, ал.1, т.7, т.9, т.10, т.11 и чл.11,
ал.2 от
ЗПК.
Видно от приложените
договори за кредит, в
Приложение №1 към същите,
е посочен общият размер на
кредитите, както и
лихвеният процент по
тях, поради което не
е налице твърдяното
от ищцата нарушение на
чл.11, ал.1, т.7 и т.9 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита,
както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора. Процесните
договори за кредит
формално отговарят на това изискване, доколкото
в тях е
налице посочване на годишен процент
на разходите и
обща сума, дължима
от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договорите,
обаче не съответстват
на действителните такива съобразно поетите
от потребителя задължения. От приложените по делото писмени доказателства се установява, че съгласно предвиденото в общите
условия на ищцовото дружество във връзка
с всеки от
двата кредита са били сключени договори
за предоставяне на поръчителство
между ищцата и
„Ай тръст“ ЕООД,
по силата на които „Ай тръст“
ЕООД е поело задължението да
сключи договори за
поръчителство с „Кредисимо“, а ищцата да
му заплати възнаграждение. Посоченото възнаграждение съгласно уговорките между страните се
заплаща на „Кредисимо“ АД, който
е овластен да го приеме,
заедно с погасителните вноски по договора, като
размерът на същото не е бил
взет предвид при изчисляване
на годишния процент на
разходите по кредита. Съгласно разпоредбата на
чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно §1, т.1 от
ДР на ЗПК "общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Независимо че
вноските по договорите за предоставяне на поръчителство се дължат на друго лице,
различно от кредитодателя, същите
са пряко свързани с договора
за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл.19, ал.1
от ЗПК и §1,
т.1 от ДР на ЗПК е
следвало да бъдат включени при изчисляване на
ГПР. Съгласно разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита не може
да бъде по- висок от пет пъти размера
на законната лихва по
просрочени задължения, а
съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
е нищожна. Разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК
е създадена за защита на
икономическите интереси на
потребителя като по- слабата
страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит
и целта на
същите е да не
допуснат той да
заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение. В случая
настоящият състав на съда намира,
че при сключването на процесните
договори за потребителски кредит чрез предвиждане на
обезпечение под формата на
поръчителство, което е свързано
с допълнителни разходи за потребителя
за заплащането му, е направен
опит за заобикаляне
на императивната разпоредба
на чл.19, ал.4 от
ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите
по кредита, а посочените
в договора размери на годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
не съответстват на действително
уговорените такива и са
нищожни. От изложеното
дотук се налага
изводът, че договорите
не отговарят на изискването на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
за посочване на годишния
процент на разходите и
общата сума, дължима
от потребителя, поради което и
съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК същите следва
да се приемат за нищожни. При това положение и
съгласно чл.23 от ЗПК за
ищцата, като кредитополучател, е
възникнало задължението да върне на ответника само
действително получената сума
по всеки от договорите в
размер на 2000
лв. Тъй като тя е
заплатила по кредита, отпуснат
й на 09.09.2016г., общо 3263,46
лв., а по кредита, отпуснат
й на 24.02.2017г., общо 3431,64
лв., то претенцията
й за връщане на сумата
от общо 2703,83 лв.,
представляваща сбор от недължимо
платени суми за лихви, вноски гарант и такси по кредит, отпуснат на 09.09.2016г., и по кредит,
отпуснат на 24.02.2017г., предоставени от „Кредисимо" ЕАД на А.К.М.,
както следва: по кредит отпуснат на 09.09.2016г.- сумата от общо 1263.46лв.
/209.62лв за лихви и 1053.84лв за вноски гарант/ и по кредит, отпуснат на 24.02.2017г.- сумата
от общо 1440.37лв. /247.36лв. за лихви,
1034.28лв. за вноски гарант, 158.73лв за такси /, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване
на исковете -15.08.2019г. до
окончателното й изплащане.
Неоснователни са доводите на ответника,
че не следва
да дължи връщане на заплатените суми
за гаранция, тъй
като същите са заплатени
в полза на друго лице- „Ай тръст“
ЕООД. От приложените към
исковата молба разписки
се установява, а
и по това няма спор
между страните, че сумите
са били заплатени от ищцата
на ответника като плащане
по процесните договори и
са постъпили в патримониума му,
като по делото
не са били ангажирани
никакви доказателства ответното
дружество да е заплащало
някаква част от тях
в полза на
„Ай тръст“ ЕООД. Според
настоящия състав на съда така
заплатените от кредитополучателя
суми за
предоставеното му
обезпечение съставляват допълнително
възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т.нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите
на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с
разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК, като
формалната дължимост на
същите в полза на друго лице, различно
от кредитодателя, не променя
този извод. Съгласно разпоредбата
на чл.16 от ЗПК преди
сключване на договора за кредит
кредиторът следва да извърши оценка на
кредитоспособността на
потребителя и да прецени
дали да му предостави
кредит при спазване
на императивната норма
на чл.19, ал.4 от ЗПК, а
не да създава организация за заобикалянето на
посочената норма, тъй като посредством т.нар. платено поръчителство
на практика се постига
забранен от закона резултат. По така
изложените съображения съдът
намира, че именно
ответникът е лицето,
което следва да върне на ищцата
всички заплатени от нея
суми във връзка с договора
за кредит над чистата стойност на кредита.
Само
за пълнота на изложението
следва да се посочи, че
доводите на ищцата за противоречие на
договора с изискването
на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, са
неоснователни. Доколкото в него
е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент, като
не е предвидено
заплащане на суми, дължими
при различни лихвени
проценти, то не е било необходимо
да се посочва последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на
Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите
за потребителски кредити /Решение по
дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело С-331/18/ в договора
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на главницата,
като не се допуска национална
правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Предвид
горното и доколкото
с обжалваното решение първоинстанционният съд е
уважил предявения иск, макар и по
други съображения, то същото
следва да бъде
потвърдено.
Процесуалният
представител на ищцата адв. С.
М. е оказала
безплатна правна помощ
на същата на
основание чл.38, ал.1 от
Закона за адвокатурата, предвиждаща, че
адвокатът може да оказва
безплатна правна помощ
на материално затруднени лица. С оглед
изхода на спора и
на основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата
ответното дружество следва
да бъде осъдено
да заплати на адв. С.
М. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в претендирания размер от 303 лв., определен съгласно
Наредба №1 на
Висшия адвокатски съвет
за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№2204 от 01.07.2020г., постановено по гр.д. №13498/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив,
V гр.с.
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД,
със седалище и
адрес на управление гр.
София, бул. „Витоша“ №146,
сграда А, ет.4, ЕИК *********, да заплати на адв. С.Г. М. сумата от 303 лв.- адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от
ЗА за оказаната
пред въззивната инстанция
безплатна правна помощ на А. К. М..
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.