№ 178
гр. София , 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на единадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20201000502979 по описа за 2020 година
при участието на секретаря Невена Богомилова, за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от
държавата чрез министъра на финансите, ответник в първоинстанционното производство
срещу решение 3099 от 13.05.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д. 1529/2019 г., I
гражданско отделение, 10 състав, с което държавата е осъдена да заплати на „УП България
14“ ЕООД на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.4, пар.3 ДЕС, вр. чл.7 КРБ сумата от
109024,43 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно
поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на разпоредба в
закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и противоречи на Конституцията и
в неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на
разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в
удържани такси по чл.35а ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., заедно със
законната лихва от 31.01.2019 г. до окончателното плащане.
Във въззивната жалба се поддържа недопустимост на решението и искане за
обезсилването му поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища.
Алтернативно се твърди неправилност и необоснованост поради неясни мотиви и погрешно
приемане, че нормата на чл. 35а от ЗЕВИ е противоконституционна от момента на
приемането си. Неправилно било прието от съда, че след влизане в сила на РКС
13/31.07.2014 г. по к.д. №1/2014 г. отпада публичноправният характер на вземането на
държавата за такса за периода до влизането в сила на РКС. На следващо място, се поддържа,
че неправилни са изводът за възлагане на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от държавата,
представлявана от министъра на финансите, на законодателния колективен орган Народно
събрание, изводът за наличие на противоправно поведение на НС, както и че ищецът е
претърпял имуществени вреди от противоправното бездействие на НС. Подчертано е, че
липсват елементите вина и причинна връзка от състава на непозволеното увреждане. Наред
1
с това, не е налице съществено нарушение на първичното и вторично право на ЕС.
Изложени са и мотиви за неоснователност на предявените в условията на евентуалност
искове. На последно място, се посочва, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по
възражението за изтекла погасителна давност.
В подадения от страна на ищеца отговор са развити подробни съображения за
неоснователност на жалбата и валидност и правилност на обжалваното решение.
Не са направени доказателствени искания от страните и от настоящата инстанция не са
събирани нови доказателства.
В съдебно заседание жалбоподателят-ответник се представлява от юрк. Ц., а
ответникът по жалбата, ищец в първата инстанция – от адв. М., който представя и писмена
защита в указания му от съда срок.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
Неоснователни са оплакванията за недопустимост поради неподведомственост на спора
на гражданските съдилища. В исковата молба ищецът твърди, че през периода 01.01.2014 г.
– 09.08.2014 г., в качеството му на собственик на вятърна електрическа централа и
производител на електрическа енергия, са му удържани такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ в общ
размер на 109024,43 лв., представляваща удръжка в размер на 20% от цената на
изкупуваната енергия за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. Като се позовава на Решение
№13/31.07.2014 г. по к.д. №1/2014 г., обн. ДВ, бр.65/06.08.2014 г., в сила на 09.08.2014 г.,
което прогласява разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ за приета в нарушение на основни принципи
на европейското право, прокламирани в ДФЕС, Директива 2009/28/ЕС и Директива
2009/72/ЕС, както и на Конституцията, твърди, че е претърпял вреди в размер на събраните
такси в резултат на противоправност от страна на Народното събрание. Последната се
състои от една страна в приемане на съществено нарушаваща европейското право и
противоконституционна разпоредба и от друга страна в неуреждане на правните последици
от противоконституционната норма.
Исковете са с частноправно основание, произтичащо от деликт или при условията на
евентуалност от неоснователно обогатяване. На всички доводи за неподведомственост на
спора първоинстанционният съд е отговорил правилно, като се е позовал на вече трайна
практика на ВКС, макар и при квалификация на иска като кондикционен: определение №
634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, I т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по
ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, II т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г.
на ВКС, II т.о и др.
По правилността на обжалваното решение въззивният състав излага следните
съображения.
Фактите по делото не са спорни пред настоящата инстанция. Ищецът е производител
на електрическа енергия чрез вятърна електрическа централа, а видно от справката от КЕВР
в периода първо - трето тримесечие на 2014 г. от ищеца като производител на електрическа
енергия от слънчева енергия е събрана такса общо в размер на 109024,43 лв. на основание
чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, обявена на противоконституционна с Решение №13/31.07.2014 г. по к.д.
№1/2014 г., в сила на 09.08.2014 г.
При тези факти правилно СГС е счел, че предявеният иск с правно основание чл. 49 вр.
чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ е основателен. Правилно е прието, че искът с източник непозволено
2
увреждане иск е един, като дали противоправността се изразява в нарушение на
законодателството на ЕС или на Конституцията или едновременното и на двете, е въпрос на
правна квалификация.
Вярно е, както се посочва във въззивната жалба, че уреждането на правните последици
от противоконституционния акт се осъществява от органа, който го е приел – Народното
събрание. Това обаче не означава, че при негово бездействие правните субекти нямат път за
защита. Противното би довело до отрицание на правовата държава, за каквато България е
обявена с чл. 4, ал. 1 на Конституцията от 1991 г. Цитираната във въззивната жалба практика
на ВКС и други съдилища е преодоляна с решенията на ВКС през последните две години,
някои от които посочени в обжалваното решение, други – от ответника по въззивната жалба.
Така например решения, с които по подобни случаи ВКС се е произнасял сходно, съответно
не е допускал до касационно обжалване решения на въззивни състави, уважаващи деликтни
искове, са: Решение № 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о.
Определение № 855 от 9.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2746/2020 г., III г. о, Определение №
763 от 9.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2724/2020 г., IV г. о, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., Решение № 244 от 26.01.2021 г. по гр. д.№1732/2019 г.
на ВКС IV г. о, Решение № 202 от 19.01.2021 г. по гр. д.№ 4474/2018г. на IV г. о.
Отговорността по чл. 7 от КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае
най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум
настъпва задължението за обезвреда - този на държавата. Държавата съществува и
осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни учреждения, като
отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата в
материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а
стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си,
поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните
учреждения. Държавата е възложила на народните представители да упражняват държавни
функции /законодателната власт е възложена на Народното събрание, което е колективен
орган, състоящ се от 240 народни представители - чл. 62 и чл. 63 КРБ /и се явява възложител
на тяхната работа, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните
държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни
правоотношения, т. е. както държавата, така и учреждението, към което се числят
съответните длъжностни лица, отговарят имуществено по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 7 от КРБ.
Съгласно чл. 35а ал. 1-3 ЗЕВИ за производството на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, а производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени за таксата по ал. 1. В Решение № 13 от
31.07.2014 г. на КС на РБ, постановено по конституционно дело № 1/2014 г. е прието, че
разпоредбата на ал. 1 на чл. 35а ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който
гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните
доходи и имущество; че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ противоречи и на чл. 19, ал. 2 и
3 от КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически
лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с
монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската
дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона;
че разпоредбите на чл. 35а и 35б сами по себе си не са противоконституционни, но те са
свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3 ЗЕВИ, които са
противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни,
защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата
държава.
Въззивният състав не споделя изводите на въззивния жалбоподател, че до прогласяване
на противоконституционността на закона извършените действия /по събиране на таксата/ са
законосъобразни. Възприетото от законодателя в чл. 151, ал. 2 КРБ действие на решенията
3
на КС следва да се разглежда във връзка с предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС, че възникналите
правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го
е постановил. Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел противоконституционна
разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от прилагането на
противоконституционния закон до обявяването му за противоконституционен с решението
на Конституционния съд. Това е така, както защото се създава опасност от законова
празнота, така и опасност от нарушаване или застрашаване на конституционно установени
права и интереси, смущава се съществуващият правов ред и правната сигурност.
Конституционната уредба е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на
противоконституционните закони, поради което след обявяването на законова разпоредба за
противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици, възникнали от
прилагането на противоконституционния закон до решението на КС, вкл. относно
евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на противоконституционна разпоредба
до обявяването й за такава.
Съдът не преценява целесъобразността на актовете на НС, както се твърди във
въззивната жалба. От една страна, противоконституционността вече е обявена с решение на
компетентния орган – КС. От друга страна, съдът извършва единствено преценка относно
наличието на предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на Държавата за
причинени вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган, за
незаконните актове или действия на който Държавата също отговаря, съгласно
конституционно установения принцип в чл. 7 КРБ.
Приемането на противоконституционен закон е противоправно деяние, а приложението
му неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на
гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до
привеждането му в съответствие с Конституцията. Възстановяването на правния ред може
да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния
закон. За държавата възниква задължението да възстанови правото за правоотношенията,
които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр.
3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането
на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно
действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявеният за противоконституционен
акт не се прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява
несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на
приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този
момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като
обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и
последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с Конституцията и
запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Доколкото решението
на КС за обявяването противоконституционността на акта не урежда пряко тези последици,
за органа, постановил акта, възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, да уреди
възникналите правни последици от прилагането му. Както приемането на
противоконституционен закон, така и бездействието на Народното събрание да уреди
правните последици от прилагането му е противоправно. Докато Народното събрание не
уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез
приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е
несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват
не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде
възстановен напълно конституционния ред. Докато поддържат с бездействието си
конституционния ред накърнен, народните представители ангажират отговорността на
държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува
нарушение на Конституцията.
4
Въззивният съд не споделя доводите, че не може да се приеме наличието на възлагане
на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от държавата, представлявана от министъра на
финансите, на законодателния колективен орган Народно събрание. Очевидно е, че
процесуалният субституент на държавата не е възложител на колективния орган Народно
събрание. Очевидно е също така, че НС се състои от народни представители, които се
избират чрез пряко и всеобщо избирателно право. Държавата обаче осъществява своите
функции чрез различни държавни органи, между които и НС като орган на законодателната
власт. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава.
Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат
причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за
държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица
вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
Съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните
представители, като длъжностни лица.
Неоснователно е оплакването за липса на вина и на причинна връзка между
противоправността и вредите. Вината не следва да се разбира като субективно отношение
към деянието и неговите последици на конкретен държавен служител. Отговорността на
държавата е обективна и се определя от разминаването с общия дължим модел на поведение.
Налице е и причинна връзка, тъй като именно поради приемането от едната страна на норми
в противоречие с ДФЕС и КРБ и от друга поради липсата на уреждане на възникналите
последици, вредата за ищеца е събраната неправомерно такса, която впоследствие не е
върната.
Доводите, че няма съществено нарушение на първичното и вторично право на ЕС, са
неоснователни. Конституционният съд е приел, че разпоредбата на чл.35а, ал.3 ЗЕВИ
противоречи на чл.19, ал.2 и 3 от Конституцията, съгласно които законът създава и
гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска
дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и
защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни
граждани и юридически лица се закрилят от закона: „от всички стопански субекти, които се
занимават с производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, единствено
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени с
таксата по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ. Недопустимо е създаването на обособен, специален правен
режим за някои субекти на стопанска дейност, а изключването на този специален режим за
други. Законодателят е длъжен да установи подходящ правен механизъм, който успешно да
може да предотвратява злоупотреби с монополизъм, нелоялна конкуренция и да защитава
потребителя.“ Доколкото принципите на защита на оправданите правни очаквания и на
равнопоставеност и недискриминация на правните субекти са провъзгласени от първичното
право на ЕС чрез ДФЕС, нормите освен противоконституционни, са и в съществено
противоречие с правото на ЕС. Следва да се отбележи, че без значение за основателността на
деликтния иск е дали е нарушена само КРБ или и правото на ЕС.
От всичко изложено следва, че с удържането на исковата сума в размер на дължимата
по обявения за противоконституционен закон такса имуществото на ищеца е намаляло в
причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата
отговаря, като вината им се предполага. Сумата следва да се присъди ведно със законната
лихва от датата на завеждането на исковата молба, доколкото така се претендира от ищеца,
както е прието от СГС. Тъй като предявеният иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД
вр. чл. 7 КРБ е основателен, не следва да се разглеждат исковете с правно основание чл. 55 и
чл. 59 ЗЗД.
Възражението за изтекла погасителна давност, направено в отговора на исковата
молба, настоящият съд намира за неоснователно. Исковата молба е подадена по пощата на
5
31.01.2019 г. и петгодишният срок не е изтекъл. Погасителната давност е започнала да тече
от влизането в сила на решението на КС, с което нормата, на основание на която се
начислява таксата, е обявена за противоконституционна – 09.08.2014 г. От този момент за
Народното събрание възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, да уреди възникналите
правни последици и е изпълнен фактическият състав на непозволеното увреждане чрез
противоправното бездействие на държавния орган.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Ответникът по въззивната жалба „УП България 14“ ЕООД претендира разноски за
въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 766,69 лева с включен ДДС,
за което е представил фактура, но не е представил доказателство за плащането й. Ето защо
разноски не следва да се присъждат.
С тези мотиви, Апелативен съд – София, 1 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 3099 от 13.05.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д.
1529/2019 г., I гражданско отделение, 10 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6