Р Е Ш Е Н И
Е № 26 0115
гр. Пловдив, 06.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ХІІІ гр.
състав, в публично съдебно заседание на 28.10.2020г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Ваня Казакова, като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 666 по
описа на съда за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Искове по чл.
432 КЗ и чл. 86 ЗЗД.
Ищцата - М.Щ.С., с ЕГН **********, с адрес ***, чрез
пълномощника си адв. Р.М., твърди, че вследствие на пътно-транспортно
произшествие, с участието на л.а. марка “Рено“, модел 19 с рег. № ****, управляван
от Р. С.С., е настъпила смъртта на Г. С.С., неин внук. Механизмът на станалото
ПТП бил следният: на 16.08.2017 г. около 12:10 часа автомобилът се движел по
републикански път III-5802 от с. Леново към с. Тополово в посока от север
на юг. На км 5+500 загубил контрол над управлението, лекият автомобил излязъл
от пътя, след което се преобърнал и установил по таван. При последното Г. С.
ударил главата си в купето и получил тежка черепно-мозъчна травма. Бил откаран
в болница, но въпреки предприетите незабавни действия от страна на медицинските
екипи, в резултат на получените травми починал на 17.08.2017 г. Твърди, че е
съставен констативен протокол за ПТП с пострадали лица №55/2017 г. и е образувано досъдебно
производство срещу Р. С.С., след приключването на което на лицето било
повдигнато обвинение. С влязла в сила
присъда от 01.10.2018 г., по НОХД №1280/2018 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, Р. С. бил
признат за виновен за това, че на посочената дата по гореописания начин нарушил
правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на Г. С.С..
В исковата молба ищцата сочи, че отношенията между починалото лице и неговата
баба били основани на силна привързаност, обич и уважение. Живеели заедно в
едно домакинство, помежду им съществувала изключителна близост и привързаност,
надминаваща обичайната такава между баба и внуче. Смъртта на внука й травмирала
ищцата, тя усещала празнота, страдала от безапетитие, чувствала пълна апатия
към заобикалящия я свят, имала проблеми със съня, поради което вземала
приспивателни хапчета. Твърди, че моралните й страдания, вследствие
претърпяната загуба били огромни и неописуеми и щели да я съпътстват през целия
й живот. Ищцата сочи, че към момента на инцидента виновният водач имал валидна
задължителна застраховка “гражданска застраховка на автомобилистите“ в “ДЗИ –
ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, полица №BG/06/117001704763, валидна до 16.06.2018 г.,
обстоятелство обективирано в съставения Констативен протокол за ПТП с
пострадали лица. Твърди, че с Тълкувателно решение №1 от 26.06.2018 г. по
тълк.дело №1/2016 г.
ОСНГТК ВКС е разширен кръга на лицата, имащи право да получат обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от загубата на техни близки и доколкото в случая
била създадена особено близка и трайна житейска връзка между М. Щ. С. и нейния
внук, то тя безспорно и към този момент търпяла значителни морални болки и
страдания от загубата на своя внук, които били с продължително проявление във
времето и подлежали на обезщетяване.
Отправена била претенция за изплащане на обезщетение пред застрахователя
на отговорния за ПТП водач на 29.11.2018 г., обективирана в молба вх. №94-Р-156/29.11.2018г., по която и към момента
на подаване на исковата молба застрахователят не е определил и изплатил дължимото
застрахователно обезщетение. Въз основа на изложеното настоява съда да
постанови решение, с което да осъди ответника ЗД “ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Витоша №89
Б да й заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на
50 000 лева /петдесет хиляди лева/, ведно със законната лихва от
датата на извършване на деянието до окончателното й заплащане, както и
направените по делото съдебни и деловодни разноски. Претендира се адвокатско
възнаграждение.
В двуседмичния срок по чл. 367, ал. 1 от ГПК
ответникът “ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че по смисъла на
посоченото в исковата молба Тълкувателно решение №1 от 26.06.2018 г. по
тълк.дело №1/2016 г.
ОСНГТК ВКС, с което се разширява кръгът на лицата, имащи право на обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от смърт на техен близък, право на
обезщетение се допускало само по изключение и то само за случаите на особена
близост между починалия и лицето,
излизаща извън рамките на обичайните, нормални и естествени взаимоотношения
между баба и внук или обстоятелството, че е разширен кръгът на лицата само по
себе си не било достатъчно условие, за да се признае правото им да получат
парично обезщетение във връзка с тази загуба, а било необходимо да се докаже
изключителност на връзката между лицата, каквито факти и обстоятелства не се
съдържали в исковата молба и приложените към нея доказателства. Оспорва
твърдението в исковата молба, че М.С. и Г. С. са живеели в едно домакинство.
Оспорва размера на ищцовата претенция, като несъответстваща на критериите за
справедливост, установени в чл. 52 ЗЗД. Навежда твърдения, че, считано от 07.12.2018 г. след законови
изменения, се въвежда лимит на застрахователното обезщетение за роднините извън
тесния семеен кръг в размер на 5 000 лв (пет хиляди лева), която разпоредба била с обратно
действие /чл. 493а,
ал. 4 от КЗ във вр. параграф 96, ал. 1 и 3 от КЗ/. Прави възражение за намаляване
отговорността на застрахователя, тъй като при инцидента починалото лице било
без предпазен колан на задната седалка и по този начин било допринесло за
настъпилия вредоносен резултат. По отношение на претенцията за лихва – смята,
че такава се дължи от датата, на която застрахователят е изпаднал в забава,
който момент бил изтичане на тримесечния срок по чл. 496 от КЗ или 29.02.2019
г.
В срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК е постъпила
допълнителна искова молба от М.Щ.С. чрез адв. Р.М.. Изразява несъгласие с
твърденията на ответното дружество, че ищцата няма материалноправна легитимация
да получи обезщетение за неимуществени вреди и отново посочва, че съществувала
трайна и дълбока емоционална връзка между баба и внук. Смята за неоснователно
оспорването от ответника на размера на предявения иск и твърденията му, че
същият бил прекомерно завишен. Поддържа исковите претенции в заявения размер и
твърди, че са съобразени с принципа за справедливо обезщетяване на моралните
вреди, установен в чл. 52 от ЗЗД. По повод твърденията в отговора на исковата
молба за лимит на обезщетението за неимуществени вреди на лицата извън тесния
семеен кръг до 5 000 лева, навеждат доводи за противоречие на тази уредба
с правото на ЕС. Смята за неоснователно и недоказано възражението на ответника,
че произшествието е настъпило при условията на съпричиняване от страна на
пострадалия Г. С.. Коригира началния момент, от който претендира за присъждане
законната лихва върху главницата – от дата 29.11.2018г.
В срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
допълнителната искова молба, с който ответникът поддържа становището си,
направено в първоначалния отговор на исковата молба и посочените в него
съображения относно неоснователността и прекомерността на исковата претенция.
Съдът, като прецени събраните в хода на делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие следното:
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ
вр. чл. 496 КЗ
вр. чл. 380 КЗ
допълнителна специална предпоставка за допустимост на прекия иск на пострадалия
срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС, е изтичането на
тримесечен рекламационен срок от сезиране на застрахователя по реда на чл. 380 КЗ
за доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и застрахователя по
повод плащане на застрахователно обезщетение.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ увреденото лице
може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не
е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото
лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.
В конкретния случай няма спор, че
застрахователят е бил своевременно сезиран, но без удовлетворителен за ищеца
резултат. Поради това прекият иск по чл. 432 КЗ
е допустим.
Съгласно чл.
432 КЗ увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по
застраховка „ГО“.
Следователно предмет на установяване
в настоящия процес са следните материално правни предпоставки: деликт и
валидно застрахователно правоотношение с предмет автомобила, управляван от
деликвента.
В случая е налице влязла в сила присъда, признаваща
вината на водача за настъпване на произшествието поради нарушаване правилата за
движение и причинената в резултат на това смърт по непредпазливост на
пострадалото лице.
Съгласно чл. 300 от ГПК
влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския,
който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност, както и виновността на дееца.
Т.е. относно фактите, които са съставомерни по Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат
установявани от граждански съд. Такива съставомерни факти в
случая, които не могат да бъдат пререшавани от настоящия съд, са и тези за
причинената смърт на пострадалото лице в резултат на настъпилото ПТП, които са
елемент от състава на престъплението и без наличието им извършителят нямаше да
бъде наказан за точно това престъпление.
При това положение налице са всички елементи
от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като наред с това наличието към датата на
събитието на валидно застрахователно правоотношение за автомобила, с който е станало
произшествието,
не се оспорва от ответника, като този факт изрично е признат за безспорен и
ненуждаещ се от доказване.
Спорът е относно материалноправната
легитимация на ищцата като баба на починалия да получи обезщетение за нейните
болки и страдания от смъртта му.
С ТР 1/2016 на ОСНГТК на ВКС се прие, че
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което
е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено
близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.
Обяви се за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на
Върховния съд, което приемаше, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение
за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в
Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за разширението му,
включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите
братя и сестри.
За да се разбере правилно идеята на ТР, е
необходимо да се обсъдят и мотивите му. С тях се разясни, че най-близките на
починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на
обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е
логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен
период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му.
Правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде
реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е
претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно
чл.52 ЗЗД. От гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън
най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за
неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието
на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на
най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и
доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на
принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и на гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България и с чл.20 и чл.47 от Хартата за основните
права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и
Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между
починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако
те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка
привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри,
баби/дядовци и внуци. В традиционните за
българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно
бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг.
Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна
и емоционална близост. Когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо
е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна
само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания,
които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено
близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен
случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да
се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет
и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото
съдържание предполага оправдани
очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и
нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на
обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Действително с това ТР се изостави досегашната практика на ограничаване на
кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди. С него обаче не
се дава неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени
вреди винаги и на всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Смисълът
на ТР е изрично поставеното в него изискване за изключение, породило връзка,
трайна и дълбоко емоционална, отличаваща
се от обичайните. Това
изключение налага тези случаи - за разлика от обичайните житейски ситуации,
ищецът да е най – близкият или сред най – близките на починалия, а не напр.
съпругата, низходящите или възходящите му.
Наличието
на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във
всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото.
Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да
се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело
пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като
интензитет и продължителност) морални болки и страдания. В случая съдът намира, че
съвкупният анализ на събраните доказателства и по - специално съдържанието на
показанията на разпитаните свидетели, може да обоснове извод, че ищцата е
установила наличието на връзка с починалия, отличаваща се от обичайните
отношения между баба и внук. По - конкретно, налице са твърдения и
доказателства за създадена
особено близка връзка между баба и внук, надхвърляща обичайната за този вид
родствени отношения, която дори е наподобявала по съдържание връзката родител –
дете, тъй като за немалък период от време /близо две години/ непосредствените
грижи по отглеждане и възпитание на детето са били предоставени на баба му, поради
неблагоприятно житейско обстоятелство – ангажираност на майката с грижите за по
– големия й болен от левкемия и впоследствие починал от това заболяване син. В
тази връзка от показанията на св. А.Д./** на ищцата и майка на починалия Г./ се установява,
че до момента на смъртта си Г. живеел в едно домакинство с баба му М., която
освен че помагала във всяко отношение като баба, полагала и заместваща
родителска грижа в
периода, в който свидетелката
постоянно била по болници заради големия й син, починал от левкемия. Свидетелката споделя, че ищцата била по – привързана към Г., „защото той беше най-малкият, по-глезен и
повече внимание се обръщаше на него. Г. имаше абсолютно голямо отношение към
баба си и даже понякога й викаше „майко“. Той споделяше много с баба си,
споделяше си всичко, търсеше си я – „Бабо, днес ти ще дойдеш с мен на рейса да
ме изпратиш“, „бабо искам днес това да ми сготвиш за закуска“ - много се
търсеха и се гледаха, дори понякога бягаше от мен да спи при нея. Периодът, през
който боледуваше големият ми син и баба му М. беше поела грижите за Г.,
продължи една година и осем месеца. Аз бях с големия ми син, защото левкемията
с тези химеотерапии… Това беше 2014 година. Тогава бабата гледаше Г. и не само
това доведе до по-близките отношения на Г. с баба му, той още от малък имаше
много близки отношения с баба си“.
Свидетелката Н.Д./сестра на снахата на
ищцата; леля на починалия/ споделя, че баба М. постоянно гледала Г., който
нямал други баби и дядовци: „М. и Г. живееха в една къща от раждането на Г..
Много близки бяха М. и Г., тя се грижеше за него постоянно, на детска градина
го водеше. Заедно лягаха, гледаха се двамата, един без друг не можеха,
постоянно заедно си бяха. Големият брат на Г. почина. Сега двама братя има и
една сестричка живи. М. беше по-близка с този Г. малкия, защото тя много се
грижеше, той без нея не можеше, нито пък тя. Г. е най-малкият внук на М. и
най-малкото дете на моята сестра. Майката на Г. много се грижеше за него, но
след като големият й син се разболя от левкемия, тя тръгна с него по болници.
Плюс това бабата, преди да се разболее на Г. големият му брат, тя пак се
грижеше. М. се грижеше за Г.. Обличаше го, хранеше го, водеше го на детска
градинка. Г. викаше на баба му: „Искам такава закуска“, каквото му се яде и тя
му правеше. Много се грижеше за него. Г. беше много привързан към баба си, дори
и нейните деца, като й викаха „майко“ и той, вместо да й каже „бабо“, редовно й
казваше „майко“. Смятам, че М. е полагала грижи за Г. като за свое дете“.
И двете свидетелки описват огромната
болка на ищцата от внезапната загуба на внука й и продължаващите и до сега
страдания. Доколкото показанията са еднопосочни, обективират трайни впечатления
за непосредствено възприети факти и не противоречат на останалия доказателствен
материал, съдът не намира основание да им откаже вяра. Още повече, че по
неблагоприятното житейско обстоятелство около болестта на по – големия син на
първата свидетелка и ангажираността й с грижите за него, не се и спори, като
във връзка с него споделеното от свидетелите звучи житейски обосновано и
логично. В случая са налице факти, обосноваващи
съществуването на изключение, породило връзка, трайна и дълбоко емоционална,
отличаваща се от обичайните, т.е. за починалия баба му е била фигура от най-близкия
родствен кръг наравно с родителите и обратно – наложило се е ищцата да се грижи
за Г. като за свой син. Ясно е, че българският психологически и семеен модел
предпоставя по принцип запазване на топли и близки връзки между поколенията,
като съществуването на някакво друго статукво е по – скоро изключение. Ето защо
наличието на внимание, любов и грижа от страна на баба към внук само по себе не
е достатъчно, за да обоснове основателност на претенцията. В случая обаче изключително
топлите отношения между баба и внук са били породени и развити в атмосферата на
постоянно съвместно живеене в общо домакинство и обективната ангажираност на майката
по грижите за болния син, като същевременно Г. като най - малък е имал по -
големи нужди от родителска грижа и внимание, които едновременно с това да
минимизират стреса около болестта на по – големия му брат и липсата на
пълноценно присъствие на майка в живота му през този период. Несъмнено това
обосновава извод, че в житейски план загубата на Г. за ищцата е сравнима със
загубата на дете.
Другият спорен момент касае размера на
обезщетението за неимуществени вреди, по-конкретно приложението на разпоредбата
на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/. Тази разпоредба
предвижда, че до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по
чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по
чл. 493а, ал. 4 / разширения кръг лица/ се определя в размер до 5000 лева, като
е придадено обратно действие на
разпоредбата за съдебните искове, предявени след 21.06.2018 г.
Съдът намира, че не е ограничен от
предвидения в цитираната разпоредба максимален размер на обезщетението. В член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и
чл. 1, параграф 2 от втората Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства
и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000 евро
за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на
пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1 параграф 2 от предходната директива – 84/5/ЕИО.
Посочените в директивите лимити за
минималните застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани в националното ни
право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия Кодекс за
застраховането.
Доколкото обаче в цитираните директиви не е
предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за
неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, съдът
счита, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018
година/ не е в съответствие с
общностното право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във
вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни
адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени
предпоставки обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са
посочени в практиката на СЕС /дело
С-188/89/, а именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана
неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко
прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни
субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или организация,
намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи
особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за отношенията
между частни лица. Уредбата на лимитите на застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност“,
съдържаща се в цитираните по-горе
разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря
на всички посочени изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се
отнасят до права на частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП и според съда
те по изключение имат пряко действие. По
тази причина съдът счита, че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
Този извод е съобразен и с решение на Съда на
ЕО от 24.10.2013 г. по дело С – 277/12 /
Vitālijs Drozdovs срещу Baltikums AAS/, което е задължително за съда
съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК, уреждаща действието на решението по
преюдициално запитване. Предмет на
цитираното дело на Съда на ЕО е
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от съд от
Латвия. Решението по преюдициалния въпрос е, че член 3, параграф 1 от Директива
72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват
в смисъл, че не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни
средства покрива обезщетението за
неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на
гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила
при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е
по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.
По изложените съображения съдът счита, че
размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата следва да бъде определено не в границите,
установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а съобразно принципа на справедливост по чл. 52
от ЗЗД, при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по
конкретното дело, икономическото
положение в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие
към момента на настъпване на ПТП.
Съобразявайки характера, силата, интензитета
и продължителността на търпените от ищцата
болки и страдания от и след смъртта на Г., съдът намира, че
справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 30 000 лева. Стойността на неимуществената вреда не може да бъде точно фиксирана с допустими по ГПК доказателствени средства, тъй като негативното въздействие на деликта интервенира в неимуществената сфера на пострадалия и е част от неговия психо-емоционален статус, който няма как да бъде обективно установен. Въпреки липсата на
възможност за пряко съпоставяне на претърпените болки и страдания и паричната
престация, законодателят е дал възможност на съда да прецени във всеки
конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Това
предполага отчитане на болките и страданията, понесени от конкретното увредено
лице, както и на всички онези неудобства - емоционални, физически и психически,
които ги съпътстват и които зависят не само от обективен, но и от субективен
фактор – конкретния психо – емоционален статус на пострадалия /субективното
отношение към случилото си и отражението му върху психиката с оглед степента на
психическа и емоционална зрялост на лицето, възрастта му и т.н./.
В конкретния случай свидетелските
показания потвърждават тезата на ищцата за претърпени неимуществени вреди, изразяващи
се в страдания по починалото лице и налагат извода, че настъпилата смърт е интервенирала
по съществен начин в психоемоционалната й сфера. Съдът отчита обаче, че в
случая се касае за смърт на внук, при което страданията на неговата баба не
могат да бъдат приравнени на страданията по загубата на дете, независимо от
направените изводи за фактора, който е представлявал Г. в живота на ищцата. Още
повече, че от свидетелските показания се установява и по този въпрос няма спор,
че ищцата има, както собствени деца, така и още внуци /двама братя и сестра на Г./.
Ето защо и обезщетението не би могло да бъде в размерите, които обичайно се
присъждат на родителите на починало лице. Въпреки това обаче размерът на
обезщетението не би могъл и да е прекомерно намален. При това положение, отчитайки
мярата между интересите на ищцата и интересите на застрахователя, както и
конкретиката на случая, съдът намира, че обезщетение в размер на 30 000 лв
е справедливо и балансирано.
Така определеният размер на
обезщетението не следва да бъде намалян заради процент съпричиняване, тъй като
възражението на ответника в този смисъл е неоснователно. Дори да се приеме за
безспорно установено, че пострадалият е пътувал без поставен защитен колан, то
вещите лица и по основното, и по повторното заключнение на КСМАТЕ, са
категорични, че и с правилно поставен обезопасителен колан постарадалият не би
избегнал леталния изход. Същевременно намаляването на
обезщетението за вреди е допустимо само при наличието на категорични
доказателства, че вредите не биха настъпили, респ. не биха настъпили в съответния
обем и тежест, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен
колан. Т.е. предпоставките за отчитане на съпричиняването и неговия размер са
безспорно установена причинно-следствена връзка между поведението на увредения
и вредите, заедно с преценка кои от тях не биха настъпили, или биха имали
по-малък обем /брой, интензитет/, при липса на личен принос.
Поради това искът ще се
уважи за сумата от 30 000 лв, а за разликата до
пълния й предявен размер от 50 000 лв ще се отхвърли.
Съгласно чл. 429, ал. 3 КЗ лихвите
за забава, за които отговаря
застрахователят, се дължат от датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т.
2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна
претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
В случая няма спор, като това се установява и
от приложените към исковата молба доказателства, че застрахователната претенция
на ищцата е заведена при ответното дружество на 29.11.2018 г, като по делото не се твърди и доказва по –
ранна дата на уведомяване от страна на застрахования. Поради това, считано от
тази дата следва да се присъди законната лихва върху определеното от съда
застрахователно обезщетение, в какъвто смисъл е и прецизираното искане от
ищцата в допълнителната искова молба относно началния момент на акцесорната
претенция.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на ищцата се
дължат разноски съразмерно на уважената част от иска, като в случая тя е била
представлявана от пълномощник при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА. Ето
защо и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на адв. Р.М. адрес ***, адвокатско възнаграждение за предоставеното
безплатно процесуално представителство в размер на 1 430 лв без ДДС или
1 716 лв с ДДС, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно уважения размер на
иска.
На основание чл.78, ал. 3 ГПК на ответника се
дължат разноски съразмерно на отхвърлената част от иска. Общият размер на
разноските се установява на сумата от 1 550 лв /депозити за вещи лица и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв, определено по
реда на чл. 25, ал. 2, предложение второ вр. ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ съобразно материалния интерес по делото на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК, който препраща към чл. 37 ЗПП, а последният – към Наредбата за
заплащането на правната помощ/. От общо определената сума по
съразмерност на ответника се следва сумата от 620 лв /1 550 х 0,4/.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на държавата, по бюджета на
съдебната власт, сумата от 1 200 лв за държавна такса.
По аргумент от същия чл.78, ал.6 ГПК останалият размер от дължимата държавна такса съобразно
отхвърления размер на претенцията остава за сметка на бюджета на съда.
Ето
защо, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ДЗИ – Общо застраховане ЕАД ЕИК
********* гр. София ул. Цар Асен № 1 ет. 4 да заплати на М.Щ.С., с ЕГН **********, с адрес ***,
сумата от 30 000 лв - застрахователно обезщетение по
застраховка «Гражданска отговорност», сключена с полица №BG/06/117001704763, за
причинените по вина на водача на лек автомобил марка “Рено“, модел 19 с рег. № ****, - Р. С.С., неимуществени
вреди - болки и страдания, от смъртта на Г. С.С., неин внук, настъпила в
резултат на състояло се на
16.08.2017 г. около 12:10 часа по републикански път III-5802 от с. Леново към с. Тополово в
посока от север на юг, км 5+500, ПТП, за което водачът е наказан с
влязла в
сила присъда по НОХД №1280/2018 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, ведно със
законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя - 29.11.2018 г, до окончателното
изплащане на сумата, КАТО ОТХВЪРЛЯ претенцията
до пълния й предявен размер 50 000 лв.
ОСЪЖДА ДЗИ – Общо
застраховане ЕАД ЕИК ********* гр. София ул. Цар Асен № 1 ет. 4 да заплати на адв. Р.М.
адрес ***, адвокатско възнаграждение за предоставеното безплатно процесуално представителство
в размер на 1 716 лв с ДДС на основание чл. 38, ал. 2 ЗА съобразно изхода
на спора.
ОСЪЖДА М.Щ.С., с ЕГН **********, с адрес ***
да заплати на ДЗИ – Общо застраховане ЕАД ЕИК ********* гр.
София ул. Цар Асен № 1 ет. 4 сумата от 620
лв – разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА ДЗИ – Общо
застраховане ЕАД ЕИК ********* гр. София ул. Цар Асен № 1 ет. 4 да заплати в
полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на ПОС, сумата от 1 200 лв. за държавна такса.
Банковата сметка, по която следва да се преведат присъдените на ищеца суми
на основание чл. 236, ал.1, т. 7 ГПК, е IBAN: ***, ЦКБ АД, титуляр: С.К.С., съобразно данните на л. 5 от делото.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: