РЕШЕНИЕ
№ 595
гр. Стара Загора, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20225530105497 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно съединени установителни искове с правна
квалификация както следва: 1/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл.
430, ал. 1 ТЗ за сумата от 4444,71 лв. главница, 2/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата от 1575,49 лв. договорна лихва за
периода 31.01.2020 г. – 05.04.2022 г. и 3/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата от 1423,19 лв. обезщетение за забава за периода 01.02.2020 г. –
21.06.2022 г. за установяване съществуването на посочените вземания на
ищеца „Агенция за събиране на вземания“ АД спрямо Н. Ю. А. по договор за
потребителски кредит № ****************/******* г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 3286/2022 г. на
Старозагорски районен съд, ведно със законната лихва от 21.06.2022 г. до
окончателното плащане.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД твърди, че на *******
1
г. между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, като Заемодател и Н. Ю. А. като Заемател
бил сключен договор за потребителски кредит № ****************.
Договорът за потребителски кредит съдържал съгласие на
Кредитополучателя, че е запознат и приема Общите условия към договора за
потребителски кредит, които са неразделна част от същия, като това
обстоятелство било удостоверено с подписване на последните отстрана на
Кредитополучателя.
Съгласно сключения договор за потребителски кредит, Заемодателят се
е задължил да предостави на Заемателя под формата на заем парична сума в
размер на 5644,89 лв., представляваща главница и чиста стойност на кредита.
Кредиторът е превел кредитните средства по лична банкова сметка на
Кредитополучателя. Кредитополучателят се е задължил да върне дължимата
по договора парична сума, ведно с уговорената лихва, при което общата
стойност на плащанията по кредита била в размер на 8781,81 лв. Така,
договорната лихва по кредита била уговорена от страните в размер на 3136,92
лв. Кредитополучателят се е задължил да върне сумата по кредита в срок до
05.04.2022 г., на 39 броя месечни погасителни вноски, съгласно погасителен
план, в който бил посочен падежа на всяка отделна погасителна вноска, като
първите 38 броя вноски били в размер на 225,18 лв. всяка, а последната
погасителна вноска изравнителна и в размер на 224,97 лв. Срокът на договора
е изтекъл на 05.04.2022 г. с последната погасителна вноска и не е обявяван за
предсрочно изискуем.
При забава в плащането на месечна погасителна вноска,
Кредитополучателят дължал обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва върху просрочената главница. На длъжника била начислена
лихва за забава за периода от 01.02.2020 г. до датата на подаване на
заявлението в съда. Общият размер на начислената лихва за забава бил
1423,19 лева. За периода 13.03.2020 г. - 14.07.2020 г. не била начислявана
лихва за забава или неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл. 6
ЗМДВИПОРНС.
На ***** г. било подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-
продажба на вземания /цесия/ от дата ***** г. между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД,
и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по силата на което вземанията на
„ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД срещу Н. Ю. А., произтичащи от Договор за
2
потребителски кредит № **************** от дата ******* г. били
прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви на дружеството - кредитор. Общите условия по
договора за заем съдържали изрична клауза, която уреждала правото на
кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът бил
уведомен за станалата продажба на вземането от името на „ТИ БИ АЙ Банк“
ЕАД, чрез пълномощника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с
Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ТБИ/**************** от дата
******** г., изпратено с известие за доставяне.
Съгласно чл. 3.6. от рамковия договора за цесия, Агенция за събиране
на вземания, в качеството на цесионер се е задължила от името на цедента и
за своя сметка да изпраща уведомления за извършената цесия, за което
Агенция за събиране на вземания имала изрично пълномощно от „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД. В изпълнение на договорните задължения и изискванията на
закона на ответника било изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
уведомление за извършената цесия от страна на Банката.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено
съществуването на вземания на ищеца спрямо ответника Н. Ю. А., за
следните суми, присъдени в издадената срещу него Заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. N9 3286/2022 г. по описа на PC
Стара Загора, а именно: 1/ 4444,71 лв. представляващи главница; 2/ договорна
лихва: 1575,49 лв. за периода от 31.01.2020 г. до 05.04.2022 г.; 3/ обезщетение
за забава: 1423,19 лв. за периода от 01.02.2020 г. до датата на подаване на
заявлението в съда. За периода 13.03.2020 г. -14.07.2020 г. не била
начислявана лихва за забава или неустойка, в изпълнение на разпоредбата на
чл. 6 ЗМДВИПОРНС; 4/ законна лихва върху главницата считано от датата на
подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение до
окончателно погасяване на дълга, както и да ни присъдите сторените и
предявени разноски по ч. гр. д. № 3286/2022 г. по описа на PC Стара Загора.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не е подал
отговор на исковата молба. Явява се лично в съдебното заседание с адв. М.,
като заема позиция за неоснователност на исковете като излага правни
доводи, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради
следното: 1/ не е посочена методиката за изчисляване на ГПР, а е посочен
3
само като число и не е ясно какво се съдържа в него, 2/ погасителния план не
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, поради което не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 12, 3/ не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, като с
постъпили молби от неговия процесуален представител моли съда да уважи
предявените искове и да му присъди направените разноски.
В съдебно заседание ответницата, редовно призована, не се явява, а се
представлява като нейният процесуален представител оспорва исковете.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК са обявени за
безспорни между страните по делото правнорелевантните обстоятелства, че
между ищеца и ответника има сключен договор за потребителски кредит №
****************/******* г. и че ищецът е превел на ответника сумата в
общ размер на 4000,00 лв. съгласно договор за потребителски кредит №
****************/******* г.
Същото се установява и от представените и приети като писмени
доказателства индивидуален договор за потребителски кредит №
****************/******* г., съдържащ погасителен план /л. 9-17 от делото/,
заявление за установяване на договорни правоотношения /л. 2325 от делото/ -
на ******* г. страните са сключили Договор за потребителски кредит за
сумата от 4000,00 лв. при посочен общ размер на кредита 5644,69 лв. т.е.
установяват се правнорелевантните обстоятелства, че между „Ти Би Ай Банк“
ЕАД, като кредитодател, и Н. Ю. А., като кредитополучател, е сключен на
******* г. договор за потребителски кредит № ****************/******* г.,
сумата по кредита била реално предоставена от кредитора и усвоена от
длъжника /така т. 1 от заключението на съдебно счетоводната експертиза, л.
85-93 от делото/.
Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит №
****************/******* г., /л. 9-17 от делото/ и погасителен план,
4
сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и ответника, страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 4000,00 лв. при общ размер на кредита
5644,69 лв., с годишен лихвен процент 29,02%, и начин на връщане: 39
погасителни вноски, с краен срок на погасяване – 05.04.2022 г. В
погасителния план към договора са посочени падежите на отделните вноски и
техния общ размер, но не са посочени размерите на главницата и
договорната лихва. В чл. 7.1 от Договора, след посочения размер на кредита
е посочена и „Bank Комбо Живот“ 514,80 лв. и „Bank Комбо Безработица“
525,10 лв. /общо 1039,90 лв./. Посочен е общ размер на кредита 5644,69 лв.
като след него е посочена и еднократна такса за оценка на риска, в размер на
604,79 лв., дължима в деня на подписване на договора за кредит, която се
възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно
погасителния план. В чл. 7.2.2 е посочено, че в случаите, когато потребителят
е пожелал да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя
от застрахователните програми, предлагани от кредитора, дължимата част от
кредита за съответната застраховка се превежда директно на застрахователя
или застрахователния посредник, съгласие за което кредитополучателя
декларира с подписване на договора. В чл. 9 от договора за кредит е
посочено, че годишния лихвен процент е в размер на 29,02 %, като лихвата се
изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер
на главницата по кредита, на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, а в
чл. 10 е посочен годишният процент на разходите 43,65 %, и обща сума,
дължима от потребителя 8781,81 лв. В договора за потребителски кредит е
обективиран и погасителен план с посочване на падежа на всяка вноска и
нейния размер – 225,18 лв. Представена е застрахователна полица №
************* /л. 21-22 от делото/, с договорна информация към нея /л. 19-20
от делото/ издадена от „Уника Живот“ АД в полза на застрахования
потребител – Н. А. и подписана от последния, по предоставен
застрахователен пакет „Защита живот безработица/хоспитализация“. В
застрахователната полица е предвидено еднократно заплащане на
застрахователната премия на датата на отпускане на кредита.
Представени са също по делото рамков договор от ***** г. за
прехвърляне на вземания, вкл. образци на приложения сключен между „ТИ
БИ АЙ Банк“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ АД /л. 27-35 от
делото/ и две допълнителни споразумения към него от дата ***** г. /л. 36-40
5
от делото като съгласно Приложение 1 /л. 41-43 от делото/, вземането на „ТИ
БИ АЙ Банк“ ЕАД, произтичащо от договора за кредит от ******* г. размер
на 4000,00 лв. с длъжник - ответника, е било прехвърлено на ищеца. „ТИ БИ
АЙ Банк“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ АД са договорили в
целия пар. 3 договора за прехвърляне на вземания от ***** г., вкл.
пълномощно /т. 3.6./, че „Агенция за събиране на вземания“ АД в качеството
си на цесионер по договора за прехвърляне на вземания от ***** г. от свое
име и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия /така и
пълномощно от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД – л. 44 от делото/. По делото е
представено уведомление за извършената цесия до ответника /л. 45 от делото/
за станалата продажба и ответникът е бил поканена да заплати сумата
посочена в писмото, но това писмо не е достигнало до знанието на ответника
преди образуване на съдебното производство /вж. известие за доставяне, л. 46
от делото. Също към исковата молба е приложено уведомление до
ответника за извършената цесия.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, вкл. подробните обяснения на в.л. особено в о.с.з. на
30.05.2023 г. /л. 85-99 от делото/, която съдът кредитира като компетентно
изготвена, се установява, че размерът на предоставения кредит е 5644,69 лв.
като сумата е била реално получена от ответника /така т. 1 от експертизата /.
От т. 2 от експертизата се установява още, а и в о.с.з. на 30.05.2023 г. в.л.
изясни, че по кредита са налице редица плащания в общ размер на 2727,39
лв., а от т. 3 се установява, че няма надвнесени суми над главницата. В
определянето на ГПР била включена единствено договорната лихва /тогава
ГПР е 43,65%/, но не и застрахователната премия и таксата за отпускане,
усвояване и одобрение на кредита, като при тяхното прибавяне размерът на
ГПР би бил 51,41%, а при добавяне само на застрахователната премия
размерът би бил 46,75%.
От приложеното ч.гр.д. № 3286/2022 г. на Старозагорски районен съд се
установява издаването на заповед за изпълнение на парично задължение, с
която е разпоредено Н. Ю. А. да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД сумата от 4444,71 лв. – главница, сумата от 1575,49 лв.
договорна лихва за периода 31.01.2020 г. – 05.04.2022 г. и сумата от 1423,19
лв. обезщетение за забава за периода 01.02.2020 г. – 28.07.2022 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 1640/01.08.2022 г. по
6
ч.гр.д. 3286/2022 г. на Старозагорски районен съд, ведно със законната лихва
от 29.07.2022 г. до окончателното плащане.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски
районен съд прави следните правни изводи:
Правната квалификация на предявените обективно съединени
установителни искове е както следва: 1/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК и чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата от 4444,71 лв. главница, 2/ по чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата от 1575,49 лв. договорна
лихва за периода 31.01.2020 г. – 05.04.2022 г. и 3/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1423,19 лв. обезщетение за забава за периода
01.02.2020 г. – 21.06.2022 г.
Срещу заповедта за изпълнение длъжника ответник е подал възражение
и на кредитора са дадени указания за предявяване на установителен иск.
Искът е предявен в месечния срок, като паричното вземане, предмет на иска е
идентично на паричното вземане по заповедта за изпълнение, поради което
установителните искове са допустими.
„ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД представлява финансова институции по смисъла
на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които
не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Уважаването на исковете е обусловено от наличието на следните
предпоставки: 1/ наличието на валидно облигационно отношение, породено
от договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът има
качеството на кредитодател, а ответника - на кредитополучател, вкл. наличие
на уговорка за възнаградителна лихва; 2/ реалното предоставяне от
кредитодателя на кредитополучателя на сумата, претендирана като главница
по договора; 3/ настъпване на падежа на задължението на кредитополучателя,
касаещо връщане на главницата и договорната лихва, и 4/ неизпълнение на
това задължение, като предпоставка за начисляване на обезщетение за забава.
Въз основа на обявеното за безспорно с доклада по делото и
представените писмени доказателства, вкл. заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, настоящият съд приема за доказани твърденията на
ищеца, че между неговия праводател /цедент/ и ответника Н. А. е налице
7
облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между тях
индивидуален договор за потребителски кредит №
****************/******* г., по силата на които цедентът „ТИ БИ АЙ Банк“
ЕАД, като кредитор, е предоставил на ответника, като потребител, кредит в
размер на 4000,00 лева, със срок на кредита – 39 месеца, а кредитополучателят
е поел задължение да погасява кредита на тридесет и девет месечни
погасителни вноски. В тази връзка от приетото заключение по съдебно
счетоводна експертиза /нейната т. 1/, настоящият съд намира за установен по
делото и факта, че кредиторът е изпълнил задължението си да преведе по
банкова сметка предоставения от него потребителски кредит в размер от
4000,00 лв. на ответника. Следва да се посочи изрично, че към настоящия
момент срокът на договора за кредит е изтекъл /още към м. април 2022 г./.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между праводателя на ищеца и кредитополучателката –
ответница, предоставяне на заемната сума в размер на 4000,00 лв., следва да
се прецени дали този договор е действителен както с оглед правните
възражения на ответника, така и в изпълнение на служебните задължения
за преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с
потребител. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане
и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите
на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12
/дванадесет/, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
8
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ответника има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според
който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на
4000,00 лева в полза на ответника като физическо лице му е предоставена
„финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител
ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в
Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния
характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори
следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о. /, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
решение № 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и
определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. В
този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в
9
този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката
за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно
решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата
на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на
съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита
на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в
потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При
установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение.
При постановяване на съдебното решение настоящият съд изцяло
споделя съдебната практика постановена вече по същите правни спорове
относно потребителски кредити на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД /праводателя
на ищеца/ при същите параметри на потребителските кредити обективирана
в решение № 331/15.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
195/2023 г., решение № 1444/18.11.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1975/2022 г., решение № 1499/29.11.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд, в които е приета нищожност на такива договори за
потребителски кредити с кредитодател „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД и поради това
констатира, че процесният договор за кредит е нищожен поради наличието на
три самостоятелни основания:
1/ Договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 и 10 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК поставя изискване за действителност на
потребителския договор за кредит посочването на общия размер на кредита и
условията за усвояването му. В процесния договор е посочен размер на
кредита – 4000,00 лв., както и общ размер на кредита - 5644,69 лв., като не е
ясно посочено как е формиран общият размер на кредита, доколкото не
отговаря на предоставената на потребителя парична сума. Нормата на чл. 10
ЗПК, от друга страна, поставя изискване към договора за потребителски
кредит не само за сключване в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, формат и размер на шрифта, а и за сключването му по ясен и
разбираем начин за потребителя, което условие в конкретната хипотеза на чл.
7 от процесния договор не е изпълнено. Отделно от това уговарянето на такса
за оценка на риска е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а,
10
ал. 1 ЗПК, забраняващ на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
каквото действие е преценка на кредитоспособността на потребителя /така
изцяло решение № 1444/18.11.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1975/2022 г./.
2/ Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19, ал. 1 и
Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на
разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с
Директива 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се
тълкува в смисъл, че не допуска в договор за потребителски кредит
годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-единствена
ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка. Посочените
изисквания на закона да се посочат взетите предвид допускания при
изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и
изискването на чл. 10, параграф 1, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се
посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.
В процесния договор ГПР е определен в размер на 43,65 % като
абсолютна процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания,
11
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1
начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като настоящият съд
не споделя изразеното в молбата от ищеца /л. от делото/, при тълкуване на
закона, за приемане на изложеното в молбата, че това изискване не е
абсолютно. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. При така
дадените легални дефиниции в закона, при изчисляване на годишния процент
на разходите, при процесния договор, е следвало да бъде включена най-
малко и еднократната такса за оценка на риска, която вместо това е
включена в общия размера на кредита, като по този начин в договора не е
посочен действителният ГПР. Така не само, че ГПР е посочен единствено
като процентна стойност в цифри, а и не е посочена действителната стойност
на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит. При
сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на
еднократна такса за оценка на риска, имаща характер на скрита
възнаградителна лихва, платима разсрочено с дължимите месечни вноски, е
направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите
по кредита, уговорена е в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 10а ЗПК и чл.
19, ал. 4 ЗПК. Поради липсата на яснота относно начина, по който е формиран
посочения ГПР, се препятства възможността на потребителя да прецени дали
да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на
12
заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем за потребителя начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/.
Поради това, че не е посочен действителния размер на ГПР, а по-нисък, не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, поради което и съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност
на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба от
една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а
от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията
на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите ни на двете страни. В случая липсва ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т.
10 ЗПК, което не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за
нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по см. на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост. Съгласно така посочената разпоредба договорът
следва да съдържа ГПР не само като краен израз в цифрово изражение в
процент, но и да посочва взетите предвид допускания, използвани при
неговото изчисляване по определения в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК начин – което приложение съдържа формулите за изчисляване, общите
положения и допълнителните допускания, на база които се извършва
изчисляването, като се вземат предвид задължителните за потребителя
разходи по кредита. Както се посочи процесният договор съдържа единствено
посочване на ГПР като абсолютна стойност в проценти – 43,65 %, без да сочи
13
допусканията, използвани за неговото изчисляване. Бланкетното препращане
към казаното Приложение № 1 /съдържащо различни видове положения и
допускания, включително и такива, неприложими към процесния кредит/, на
което се позовава ищеца в молба /л. от делото/, не е равнозначно и не
съставлява в случая посочване на допусканията по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Следователно тази императивна досежно съдържанието на договора
правна норма е нарушена, което е самостоятелно основание за
недействителност на целия договор. Освен това, във връзка с изложеното е
нарушена и императивната норма на чл. 10, ал. 1 във връзка с възведеното от
нея изискване договорът да е написан по ясен и разбираем начин досежно
всички негови съществени елементи - също самостоятелно основание за
недействителност. Липсата на каквато и да е яснота за начина по който е
формиран ГПР прави невъзможна и преценката дали той е действителния
такъв, съответно дали общата, дължима от потребителя сума е действително в
посочения размер от 8781,81 лв. /така изцяло решение № 1444/18.11.2022 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1975/2022 г., решение №
1499/29.11.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2655/2022 г.,
решение № 331/15.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
195/2023 г./.
Отделно от дотук изложеното в тази точка настоящият съд намира, че в
конкретния случай, че уговорената в процесния договор застрахователна
премия е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване
на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК поради следното: съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, т.е. годишният процент на
разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали
разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на
договора или в бъдеще. Следователно се налага извода, че застрахователната
премия следва да бъде включена в годишният процент на разходите по
кредита. Този извод следва и от обстоятелството, че в случая
застрахователната премия, представлява част от месечната погасителна
вноска по кредита /самият ищец при формулиране на своята претенция в
14
исковата молба я сочи и счита за главница/. При това положение
годишния процент на разходите, изчислен, съобразно посочените от в.л
параметри /главница и възнаградителна лихва/ не отговаря на действителния
такъв, тъй като в размера му /освен таксата за оценка на риска – вж. по-горе/
не е включена дължимата от кредитополучателя застрахователна премия. При
включването в ГПР на застрахователната премия неминуемо размера на
разходите нараства, което е констатирано от в.л. – така т. 7.2. от
заключението на съдебно-счетоводната експретиза. В Решение от 15.03.2012
г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на
по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член
6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит,
като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за
действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13. В частност общото задължение на ответника е
съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за
кредит, сборни плащания, в които се включват и задължението за плащане на
застрахователна премия 1039,90 лв. /месечният размер на вноската е
начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и
горница ежемесечно за застрахователна премия/. Плащането на
застрахователна премия обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР от 43,65 %, въпреки че е включена в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на застрахователната
15
премия като несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително
завишен – 46,75 %, съгласно приетото и неоспорено от страните заключение
на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът възприема като пълно и
обективно. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка
от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор
да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
/така изцяло определение № 531/10.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2589/2021
г., III г.о., решение № 441/06.04.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.т.д. № 196/2023 г., решение № 359/21.03.2023 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.т.д. № 81/2023 г., решение № 195/08.03.2022 г. на Бургаски
окръжен съд по в.гр.д. № 118/2022 г., решение № 71/04.07.2022 г. на
Русенски окръжен съд по в.т.д. № 126/2022 г., решение № 393/28.03.2022 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 3180/2021 г., решение №
700/25.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 683/2022 г.,
решение № 1748/05.07.2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. №
10210/2021 г., решение № 15/10.01.2022 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 1887/2021 г., решение № 179/12.04.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в. гр. д. № 32/2022 г., решение № 777/25.12.2021 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2253/2021 г., решение №
882/23.06.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 2638/2021 г.,
16
решение № 705/14.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
2533/2021 г., вкл. тази на Старозагорски окръжен съд обективирана в
решение № 87/29.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1254/2021 г., решение № 110/16.05.2022 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1210/2022 г., решение от 22.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1011/2021 г./.
В обобщение – съгласно т. 7 от заключението на съдебно-
икономическата експертиза посоченият в договора ГПР е в размер на 43,65%,
като при включване на застрахователната премия и таксата за оценка на риска
ще бъде в размер на 51,41% /повече от 50%, което означава, че процесният
договор е в противоречие и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според
същата, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, т. е. повече от 50 %, а
според чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4 размери, се считат за нищожни вж. напр. решение №
441/06.04.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 196/2023 г., /, а
при включване единствено на застрахователната премия ще бъде 46,75%, т.е.
действителният ГПР не отговаря на посочения в договора за кредит и това
води до недействителност на целия договор за кредит по подробните
аргументи изложени в тази точка втора.
3/ В чл. 11. 2 от договора се съдържа погасителен план, предвиждащ,
както беше посочено по- горе, погасяване на кредита на 39 месечни вноски от
по 225,18 лв. /последната в размер от 224,97 лв./. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12
ЗПК обаче, погасителният план следва да съдържа разбивка на погасителните
вноски, от която да е видно, каква част от тях съставлява главница и каква
възнаградителна лихва. Текстът на цитираната разпоредба е следният:
„планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният
процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно,
че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
17
договора за кредит“. Такава разбивка не е налице в погасителния план по чл.
11. 2 от договора. Отделно от горното от съдържанието на чл. 9 от договора
не става ясно, дали лихвеният процент по кредита действително е фиксиран
или референтен. В чл. 9 от договора е възпроизведен текстът на чл. 11, ал. 1,
т. 9 от ЗПК, а именно: „Лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти“. Този текст не изключва приложението на
референтен лихвен процент. В чл. 9. 1 от договора е записано, че годишният
лихвен процент е в размер от 29,02%, но не е определен изрично като
фиксиран. Казаното означава, че лихвеният процент също както ГПР е
посочен само като процентна стойност, без да са посочени условията за
прилагането му, без да е посочено дали е фиксиран за целия срок на договора,
/така решение № 331/15.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д.
№ 195/2023 г., решение № 280/06.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3171/2022 г./.
4/ По отношение на клаузите за еднократна такса за оценка на риска -
неравноправни и нарушаващи нормите на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 са клаузите на
7.1 от договора, предвиждащи еднократна такса за „оценка на риска“ в размер
на 604, 79 лв. С тези клаузи, кредиторът недобросъвестно в ущърб на
потребителя е уговорил предварително установени вземания, които не
кореспондират с реално извършвани от него действия по оценка на риска.
Целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1
ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а
отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква
заплащане на такси за действия, свързани с усвояване на кредита, тъй като те
са част от дейността му по предоставяне на кредита - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Тъй
като оценката на риска предхожда сключването на договора, то тази дейност
касае усвояването на кредита, във връзка с което кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Съгласно нормата на чл. 10а. ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за
18
което се събира такса трябва да бъдат точно описани в договора, като
кредиторът няма право да събира такси и комисионни, които не са
предвидени в договора. На плоскостта на процесния случай, в
потребителският контракт не са описани конкретните действия, които ще
извърши кредиторът с цел предоставяне на услугата „оценка на риска“, които
по същество са разходи за оценка на платежоспособността на
кандидатстващия за кредит. Разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК предвижда, че
преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в
т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва
справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана
в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите.
Следователно чрез клаузата в договора предвиждаща такса за „оценка на
риска“ се прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от
изпълнението на задължението на банковата финансовата институция за
предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя, което е
недопустимо и води до неоправдано допълнително увеличаване на размера на
разходите по кредита /така решение № 331/15.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 195/2023 г./.
5/ Освен всичко изложено обезщетение за забава за периода 01.02.2020
г. – 05.04.2022 г. /крайния падеж на договора/ е недължимо от ответника и
поради обстоятелството, че съгласно Тълкувателно решение № 3/27.03.2019
г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК , за периода до настъпване на
предсрочната изискуемост, размерът на вземането се определя по действалия
до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора за
кредит, тъй като размерът на вземането при предсрочна изискуемост по
договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения
остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането. Поради това в случая без обявена предсрочна изискуемост
ищецът не може да претендира обезщетение за забава преди изтичане на
крайния срок на договора за кредит.
6/ В чл. 23 ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
19
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и
приложена от съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в
заявлението. Действително по този въпрос е съществувало колебание в
практиката на съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на
ВКС – вж. решение № 50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.,
ІV г.о. по правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато:
допустимо ли е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск да бъде уважен на
основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при
положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора
по смисъла на чл. 22 ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че
при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора и задължението за периодичност за връщането
на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума
по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по чл. 422
ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23
ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата
чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата
стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД, е споделено и в
20
решение № 60186/28.11.2022 г. на ВКС по т.д. № 1023/2020 г., І т.о., както
и в решение № 50259/12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г.о.
Предвид горното процесният договор е недействителен на основание чл.
22, вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 12 ЗПК и чл. 10а ЗПК. Съгласно
чл. 23 ЗПК в случай че договорът потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно, в настоящия
случай, ответникът дължи на ищеца само непогасената главница по договора.
Преди всичко следва да се посочи, че дължимата главница е в размер на
4000,00 лв., тъй като с оглед съдържанието на представения договор за
потребителски кредит не се установява на ответника да е отпуснат кредит в
размер на 5644,69 лв. Напротив, предоставената сума е в размер на 4 000,00
лв., а разликата от 1644,69 лв. се състои от начислени застрахователни
премии в общ размер от 1039,90 лв. и такса „Оценка на риска“ в размер на
604,79 лв. Тези суми обаче не са част от главницата - заетата сума, а са
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В тази връзка те
могат да се претендират въз основа на договора за кредит, доколкото са
начислени съгласно клаузи от същия, но не като главница, а като такси и
премии, съгласно основанието, за което се дължат. Следователно претенцията
за главница за сумата над 4 000,00 лв. е изначално неоснователна /дори
договорът за потребителски кредит да бе действителен/, доколкото с
процесния договор за кредит не е уговаряна главница в по-висок от посочения
размер. За да се определи дължимата главница, следва всички плащания,
извършени от потребителя за погасяване на задължения по договора за
кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на дължимата
главница, след като останалите задължения по договора не са дължими,
поради недействителност на същия, вкл. на конкретните клаузи за договорна
и мораторна лихва /така напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение № 77/22.10.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1251/2021 г./. От заключението на
вещото лице по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза /л. 129-
137 от делото/, се установи, че размерът на предоставения кредит е 4000,00
лв., т.е. на ответника реално са били предоставени 4000,00 лв. от банката -
чиста стойност на кредита /отпуснатите му заемни средства/. Налице са
установени плащания по кредита от ответника в общ размер на 1826,67 лв.
21
Следователно ответникът дължи на ищеца сумата от 2173,33 лв., която е
чиста сума по кредита след приспадане на направените плащания – 4000,00
лв. минус 1826,67 лв. /така и обяснение на в.л. в о.с.з. от 29.05.2023 г./, т.е.
усвоената главница по договора за кредит е в общ размер на 4000,00 лв., като
след приспадане на извършените плащания остава дължима от ответника
сума в размер на 2173,33 лв. Вярно е, че в изпълнение на застрахователното
покритие към договора за кредит ЗК „УНИКА“ АД е заплатила и сума в общ
размер на 900,72 лв., но тази сума не би могла да покрива чистата стойност на
главницата по недействителния договор за потребителски кредит поради
следното: обявяването на недействителност на договор за потребителски
кредит № ****************/******* г. по необходимост влече и
недействителност на договора за застраховка обективиран в застрахователна
полица № *********, тъй като основанието на договора за застраховка изцяло
произтича от разпоредбите на чл.7.1 и чл. 7.2.2 от обявения за недействителен
договор за потребителски кредит, т.е. тези два договора могат да се
разглеждат единствено съвместно и поради това договорът за застраховка
остава без основание по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. четири ЗЗД. В тази
връзка застрахователната премия от 1039,90 лв. както се посочи по-горе е
недължима от ответника, тъй като тя не съставлява част от отпуснатата
главница по договора кредит /вж. по-горе/, а основанието на което се дължи
остава недействително поради недействителността на договора за
потребителски кредит. По същата причина, по която ответникът не дължи на
ищеца сумата от 1039,90 лв. застрахователна премия, вече няма основание за
задържане от ищеца на заплатените 900,72 лв. от застрахователя ЗК
„УНИКА“ АД, които ще следва да му бъдат върнати като дадени изначално
без основание /арг. чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД/. Поради това те не биха
могли да бъдат отнесени за погасяване на чистата стойност за главница на
обявения за недействителен договор за потребителски кредит.
При това положение настоящият съд намира, че предявения
установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК и чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземания на ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД спрямо Н. Ю. А. за сумата 4444,71
лв. – главница следва да бъде уважен, но само до размера от 2173,33 лв. /за
горницата над този размер е неоснователен/, а исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата от 1575,49 лв. договорна
22
лихва за периода 31.01.2020 г. – 05.04.2022 г. и 3/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1423,19 лв. обезщетение за забава за периода
01.02.2020 г. – 21.06.2022 г. отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по
тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска по чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора ответникът дължи на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за исковото производство в
размер на общо 145,66 лв. /юрисконсултско възнаграждение, държавна такса,
възнаграждение за особен представител и възнаграждение за вещи лица/ и
разноски за заповедното производство в размер на общо 65,36 лв. /държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение/ съразмерно на уважената част от
исковете. От своя страна ищецът дължи на ответника на основание чл. 78, ал.
3 ГПК разноски за исковото производство в размер на 283,20 лв. /адвокатско
възнаграждение/ съгласно договор за правна защита и съдействие от
10.03.2023 г., в който е договорено изрично адвокатско възнаграждение /л. 79-
80 от настоящото дело/ - с отбелязването в договора е изпълнено изискването
на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело №
6/2012 г. ОСГТК съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Възражението на процесуалния представител на ищеца за прекомерност е
неоснователно, тъй като адвокатското възнаграждение е договорено дори
под минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска за главница с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 1 ТЗ по
отношение на Н. Ю. А., ЕГН: ********** и адрес:
23
**************************, съществуването на вземането на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4 за сумата в размер на 2173,33 лв. /две хиляди сто
седемдесет и три лева и тридесет и три стотинки / представляваща остатък
от чиста стойност /главница/ по договор за потребителски кредит №
****************/******* г., ведно със законната лихва върху тази сума до
окончателното плащане, считано от 29.07.2022 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
1640/01.08.2022 г. по ч.гр.д. 3286/2022 г. по описа на Старозагорски районен
съд, като ОТХВЪРЛЯ исковете до пълния предявен размер от 4671,00 лв.
както следва: 1/ главница над сумата от 2173,33 лв. до пълния предявен
размер от 4444,71 лв. 2/ за сумата от 1575,49 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 31.01.2020 г. – 05.04.2022 г. - по чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 2 ТЗ и 3/ за сумата от 1423,19 лв.
представляваща обезщетение за забава за периода 01.02.2020 г. – 28.07.2022 г.
/с изключение на периода 13.03.2020 г. – 13.07.2020 г./ - по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н. Ю. А., ЕГН: ********** и
адрес: ************************** да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
сума в размер на 145,66 лв. /сто четиридесет и пет лева и шестдесет и шест
стотинки/, представляваща направените в исковото производство съдебни
разноски за доплатена държавна такса, възнаграждение за вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение, както и сума в размер на 65,36 лв.
/шестдесет и пет лева и тридесет и шест стотинки/, представляваща
направените в заповедното производство по ч.гр.д. № 3286/2022 г. по описа на
Старозагорски районен съд съдебни разноски за платена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
24
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4
да заплати на Н. Ю. А., ЕГН: ********** и адрес:
************************** сума в размер на 283,20 лв. /двеста осемдесет и
три лева и двадесет стотинки/ представляваща адвокатско възнаграждение
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
25