№ 663
гр. Благоевград, 13.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Катя Сукалинска
Ангелина Бисеркова
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Въззивно гражданско дело
№ 20221200500549 по описа за 2022 година
Производството по настоящото в.гр.д.№549/2022г. по описа на Окръжен
съд-Благоевград е образувано по въззивна жалба на „***“ ЕООД, ЕИК ***,
седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“***, бл.0, вх.А, ет.9, офис 20,
представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., против Решение №8629/03.12.2021г. по
гр.д.№230/2021г. по описа на Районен съд-Гоце Делчев, с което „***“ ЕООД е
осъдено да заплати на Б. В. Т., ЕГН **********, с.К., общ.Х., ул.“***“ №16,
сумата от 2 363.41 лв., представляваща недължимо платени суми по Договор
за потребителски кредит №584202/22.01.2018г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба по куриер –
18.02.2021г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 219.54 лв.
разноски по делото. С решението „***“ ЕООД е осъдено да заплати на адв.Г.
Ч. сумата от 395.44 лв. – адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за
оказаната безплатна правна помощ на Б. В. Т..
Във въззивната жалба първоинстанционното съдебно решение се оспорва
като неправилно поради допуснати нарушения на материалния и
процесуалния закон и необоснованост. Съдът не бил обсъдил в мотивите си
направените от жалбоподателя /ответник пред първата инстанция/
възражения, че част от претендираните от ищцата суми представлявали
дължимо от ищцата към трето лице - „***“, възнаграждение по сключен
Договор за гаранция, които суми на основание чл.16, ал.2 от Общите условия
към договора, ответникът е имал право да получава и съответно да ги
трансферира към лицето, за което са предназначени - „***“. В нарушение на
процесуалните правила районният съд не бил уважил направеното от
ответника доказателствено искане за изясняване посредством съдебно-
1
счетоводна експертиза на въпроса дали ответното дружество е задържало или
е превело на „***“ платените от ищцата суми по сключения Договор за
гаранция. Изразява се несъгласие с изводите на съда, че сключеният договор
за потребителски кредит противоречи на императивните норми на ЗПК, което
водило до неговата недействителност. По подробно изложените в жалбата
съображения се настоява за отмяна на атакувания съдебен акт и отхвърляне
на исковата претенция.
В срока по чл.263 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна, в който същата се оспорва като неоснователна. Изложени
са подробни съображения за оборване на възраженията на жалбоподателя.
Поддържа се, че първостепенният съд е направил правилен и обоснован извод
за нищожност на сключения договор за потребителски кредит на основание
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Въззиваемата страна настоява, че сумата в
размер на 1925 лв. е част от общо дължимата сума по кредита и макар в
договора да е посочено, че същата представлява възнаграждение за
поръчителство, то тя била заплатена на ответника, като евентуалното й
прехвърляне впоследствие на „***“ било ирелевантно към предмета на спора,
след като била част от дължимите суми по самия кредит. Целта на
включването в правоотношението между страните на едно трето лице-гарант,
била кредитодателят да заобиколи императивните норми на чл.19, ал.4 и
чл.10а, ал.2 от ЗПК. Тази такса за поръчителство следвало да се включи в
общия размер на ГПР, при което действителният размер на ГПР възлизал на
319.61% и многократно превишавал петкратния размер на законната лихва.
До съда е отправено искане да отхвърли въззивната жалба като неоснователна
и да потвърди обжалвания съдебен акт. Претендират се разноски.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция страните, редовно
призовани, не се явяват и не се представляват.
Въззивната жалба отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.261
от ГПК, подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна с
правен интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд-Благоевград след като съобрази материалите по делото и
приложимия закон, намира следното:
Производството по гр.д.№230/2021г. по описа на Районен съд-Гоце Делчев
е образувано по искова молба, предявена от ищцата Б. В. Т., за осъждане на
ответника „***“ ЕООД да й върне сумата от 2 363.41 лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №584202 от
22.01.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане. В исковата молба се твърди, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит от 22.01.2018г.
е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с
чл.10, ал.1 от ЗПК поради липса на форма. Не били спазени императивните
изисквания на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, регламентиращи процедурата за
сключването на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Липсвало валидно изразено съгласие за сключване на договора; на
кредитополучателя не била предоставена изискуемата преддоговорна
информация; договорът не бил написан на ясен и разбираем език, в шрифт по-
голям от 12, в два екземпляра за всяка от страните. Твърди се, че договорът е
нищожен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.7, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК
2
поради липса на задължителни реквизити от неговото съдържание. Клаузата
за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Настоява се, че посоченият в договора ГПР не отговаря на
действитвителния такъв. Последният пък от своя страна противоречал на
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК. Посочването в договора на ГПР,
който не бил реално прилаганият между страните, представлявал
заблуждаваща търговска практика. Ищцата счита за нищожна и
неравноправна клаузата от договора, според която кредитът се обезпечавал с
поръчителство, предоставено от избрано от кредитора лице – „***“. За
предоставеното поръчителство кредитополучателят дължал възнагражение в
размер близо половината от отпуснатия кредит, водещо до нарастване на
дълга му и целящо заобикаляне на изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Клаузите в договора, които погрешно отразявали общата дължима сума по
договора, били недействителни на основание чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП, тъй
като не позволявали на потребителя на прецени икононическите условия от
сключване на договора. В условията на евентуалност се твърди, че
процесният договор е унищожаем поради измама, грешка или крайна нужда.
В срока по чл.131 от ГПК е подаден отговор на исковата молба от
ответника „***“ ЕООД, в който искът се оспорва като неоснователен.
Настоява се, че договорът за кредит е сключен в съответствие с всички
нормативни изисквания на ЗПФУР и ЗЕДЕП. Твърди се, че ищцата е
кандидатствала за потребителски кредит в размер на 2 500 лв. чрез интернет
страницата на Фератум, като е избрала да се възползва от допълнителна
услуга – гаранция, предоставена от ***. След като била одобрена, ищцата
получила на електронната си поща Договора за кредит, Общите условия,
Погасителен план и Преддоговорна информация, като съгласието за
сключване на договора било потвърдено от ищцата с нарочен есемес.
Ответната страна настоява, че възнаграждението за предоставената от ***
услуга за гаранция не следва да се включва в размера на ГПР, тъй като се
касае за услуга, предоставена от трето лице, която услуга не е задължителна
за сключване на договора.
В обжалваното решение първостепенният съд е приел, че страните по
делото са сключили договор за потребителски кредит чрез средствата за
комуникация от разстояние. Във връзка с доводите на ищцата за
недействителност на договора, съдът е приел, че същият формално отговаря
на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, тъй като отразените в
договора лихвен процент, ГПР и обща дължима сума от потребителя, не
съответствали на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения. В същите не били включени разходите за заплащане на гаранция,
които били пряко свързани с договора и следвало да бъдат взети предвид при
изчисляването на ГПР. По този начин била заобиколена разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК. Поради това договорът не отговарял на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем
начин на лихвата, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, поради което
и същият следвало да се счете за нищожен. По нищожния договор за кредит,
за ищцата било възникнало задължение да върне на ответника единствено
действително получената сума по договора в размер на 2 500 лв., поради
което ответникът следвало да й възстанови сумата от 2 363.41 лв. като
недължимо платена.
3
Обсъждането на събрания доказателствен материал налага извода за
правилно установена от районния съд фактическа обстановка. Същата е
пълна и кореспондираща с доказателствата, поради което и на основание
чл.272 от ГПК съдът препраща към нея.
Направеният от въззивния съд самостоятелен анализ на събраните
доказателства води до следните фактически констатации:
По делото не е спорно, че на 22.01.2018г. между „***“ ЕООД като
кредитор, и Б. В. Т., като кредитополучател, бил сключен Договор за
предоставяне на потребителски кредит №584202. В договора е посочено, че
сумата по отпуснатия кредит е в размер на 2 500 лв., а общата сума, която
следва да върне кредитополучателят е в размер на 3 075 лв., представляваща
сбор от сумата по отпуснатия кредит от 2 500 лв. и лихва в размер на 575 лв.
Уговореният лихвен процент е в размер на 23 %, а ГПР – 49.11 %. В чл.4 е
уговорено плащанията по кредита да се извършват чрез 12 вноски съгласно
Погасителен план, неразделна част от договора. Видно от същия се касае за
12 бр. месечни вноски, с първа вноска – на 21.02.2018г., и последна вноска –
на 17.01.2019г., включващи главница и договорна лихва. В чл.5 от Договора е
предвидено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ***. В
клаузата е отразено, че одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряването на кредита. По делото са представени Договор за гаранция
/поръчителство/ №584202 между *** p.l.c. като гарант и Б. В. Т. като клиент,
съгласно който таксата за предоставяне на гаранцията /поръчителството/ по
сключения Договор за потребителски кредит №584202 е в общ размер на
1 925 лв., която сума е дължима на 12 вноски по представен Погасителен план
към Договора за гаранция.
По искане на ответното дружество по делото е допусната и назначена
съдебно-техническа експертиза, от заключението на която се установява, че
при попълване и подаване на заявката за отпускане на потребителски кредит
под формата на електронен формуляр на интернет страницата на Фератум,
потребителят /ищцата/ е можела да избере предпочитаното от нея
обезпечение, което може да е личен гарант – физическо лице, или гаранция,
предоставена от ***.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, поискана от
ищцовата страна, се установява, че на 22.01.2018г. на кредитополучателя Б. В.
Т. е изплатена сума в размер на 2 500 лв. по силата на сключения Договор за
потребителски кредит №584202. От предоставената от ответника „***“ ЕООД
справка за получени плащания по договора, се установява, че
кредитополучателят е изплатил на кредитора общо 4 863.41 лв.,
представляващи главница – 2500 лв., лихва – 536.76 лв., такса за предсрочно
погасяване – 12.50 лв.; такса изпращане на напомнително писмо поради
просрочие – 40 лв., такса за предоставена гаранция – 1 774.15 лв. Вещото
лице е изчисло ГПР по договора за кредит, съобразно с общо изплатената от
ищцата сума по договора в размер на 4 863.41 лв., равняващ се на 319.61 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в
жалбата.
4
Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на решението, окръжната инстанция намира
следното:
По делото се установява, че страните са сключили Договор за
потребителски кредит при условията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Съгласно чл.9,
ал.1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
„***“ ЕООД представлява финансова институцията по смисъла на чл.3, ал.2
от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, тъй като отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Обстоятелството, че дружеството предоставя
кредити, го определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. От друга
страна, ищцата Б. Т. има качеството на потребител, съгласно чл.9, ал.3 от
ЗПК.
Разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. По силата на чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2, чл.12,
ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване. При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази
насока правни доводи от ищцата, настоящият въззивен състав намира за
правилни и законосъобразни мотивите на районната инстанция за нищожност
на процесния договор за кредит на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Посочената разпоредба изисква в съдържанието да
договора за потребителски кредит да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. В чл.19, ал.1 от ЗПК е предвидено,
че годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Според §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. Настоящият въззивен състав изцяло споделя мотивите
на първата инстанция, че таксата за поръчителство е следвало да бъде
включена при изчисляването на ГПР, тъй като очевидно се касае за
допълнителна услуга по смисъла на цитираните разпоредби, която е пряко
свързана с договора за кредит. В този смисъл отразените в договора ГПР от
5
49.11% и обща сума, дължима от потребителя – 3 075 лв., не съответстват на
реално дължимите суми по договора. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че реално приложимият в
отношенията между страните ГПР е 319.16% и надвишава максималния праг
по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. При сключване на процесния договор чрез
включването на клауза под формата на поръчителство, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя, е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния
процент на разходите. От изложеното следва, че в договора за кредит не са
отразени действителните годишен процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, съгласно изискването на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, което води до недействителност на договора по силата на чл.22 от ЗПК.
Посочените клаузи в договора следва да се окачествят като неравноправни по
смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП и като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика. Това поставя потребителя в неравностойно положение
спрямо кредитора, поради невъзможността да прецени икономическите
последици от договора, при който на практика кредитът му се оскъпява
многократно. Следователно, потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по него - чл.23 от ЗПК.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че
ищцата е заплатила по договора обща сума в размер на 4 863.41 лв., поради
което след приспадане на усвоената главница по договора от 2 500 лв.,
претенцията й за връщане на сумата от 2 363.41 лв. се явява изцяло
основателна.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че в нарушение на
процесуалните правила районният съд не бил уважил направеното от
ответника доказателствено искане за изясняване посредством съдебно-
счетоводна експертиза на въпроса дали ответното дружество е задържало за
себе си или е превело на „***“ платените от ищцата суми по сключения
договор за гаранция. От материалите по делото се установява, че в
производството пред районния съд ответната страна не е навела фактическо
твърдение, че получените от нея плащания за погасяване на дължимата такса
за поръчителство, са били трансферирани към третото лице-гарант, съответно
за изясняването на подобен факт ответната страна не е правила
доказателствени искания респ. не е искала поставянето на допълнителни
задачи към съдебно-счетоводната експертиза.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното съдебно решение следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора, на адвоката на въззиваемата страна следва да се
присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАДв.
Достатъчно за уважаване на искането по чл.38, ал.2 от ЗАДв е: правна помощ
по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя
размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 от ЗАДв; заявление, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на
данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за
разноски, съобразно правилата на чл.78 от ГПК /Определение
6
№515/02.10.2015г. по ч.т.д.№2340/2015г. на ВКС, I т.о./. При определяне на
размера на възнаграждението приложение следва да намери разпоредбата на
чл.9, ал.1 във вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /ред.ДВ, бр.68 от 31.07.2020г./, предвиждаща,
че когато процесуалната защита се заключава в изготвяне на писмен отговор
на въззивна жалба, без процесуално представителство, т.е. без явяване в
открито съдебно заседание, минималният размер на дължимото адвокатско
възнаграждение следва да е 3/4 от дължимото по чл.7 от Наредбата, но не-
малко от 300 лв. /Определение №185/13.09.2022г. по т.д.№1683/2021г. на
ВКС/. В случая адвокатът на въззиваемата страна е подал писмен отговор на
въззивната жалба от 13.06.2022г., за което съгласно горецитираните
разпоредби му се следва възнаграждение в размер на 300 лв. В рамките на
образуваното ч.гр.д.№199/2022г. по описа на ОС-Благоевград процесуалният
представител на ищцата не е поискал присъждане на разноски за изготвяне на
отговор на частната жалба, поради което такива не следва да се присъждат.
Водим от горното, ОС-Благоевград
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №8629/03.12.2021г. по гр.д.№230/2021г. по
описа на Районен съд-Гоце Делчев.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.“***, бл.0, вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И.В.Д. и
Д.В.Н. да заплати на адв.Г. Ч., сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение
по чл.38, ал.2 от ЗАДв за оказаната безплатна правна помощ на Б. В. Т..
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7