№ 222
гр. Пазарджик, 18.04.2024 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
ИВАНИНА ИГН. ИВАНОВА
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
Сложи за разглеждане докладваното от Красимир Г. Ненчев Въззивно
гражданско дело № 20245200500147 по описа за 2024 година.
На именното повикване в 09:45 часа се явиха:
Не се явяват страните, редовно призовани.
Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване ход на делото,
поради което и на основание чл. 142, ал. 1 от ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО
С Решение №458/19.12.2023 г. по гр.д. №590/2023 г. по описа на РС-
Велинград е ПРОГЛАСЕН ЗА НИЩОЖЕН , на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
във чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК на Договор за потребителски микрокредит от
разстояние от 14.11.2019 г., сключен между „С.К.К.Г. и М. М. С..
ОСЪДЕНО Е „С.К.К.Г., ДА ЗАПЛАТИ на М. М. С., разноски за
държавна такса по гр. д. 590/2023 г. на Районен съд Велинград, в размер на
62,43 лв. /шестдесет и два лева и 43 ст./.
ОСЪДЕНО Е „С.К.К.Г., ДА ЗАПЛАТИ в полза на адвокат Д. Ф.-АК
София, сумата от 456.08 лв. /четиристотин петдесет и шест лева и 08 ст./,
разноски за процесуално представителство по гр. д. 590/2023 г. на Районен
съд Велинград.
Срещу Решението е постъпила въззивна жалба от „С.К.Г. АД чрез адв. Н. Й.
В.П. от САК, в която се поддържа, че същото е недопустимо, поради липса на
правен интерес за водене на производството.
1
Сочи се, че предявените от ищеца искове са недопустими, тъй като на
26.02.2020 година ищцата е сключила Договор за вземания от финансови
институции с Т.К. с ЕИК ********* (заверено копие), с който ищцата е
прехвърлила на Т.К. всички свои вземания от „С.К.К.Г., дължими поради
неоснователно обогатяване на „С.К.К.Г. за сметка на ищцата и възникнали в
периода от 01.01.2015 до 26.02.2020г. - датата на сключване на горецитирания
договор, които включвали и евентуалните вземания на ищцата по процесния
договор.
Поради гореизложеното се твърди, че за ищцата липсвал правен интерес
от водене на настоящото дело, което било абсолютна положителна
процесуална предпоставка за допустимост на производството. Дори при
уважаване на исковете на ищцата, същото би било без никакво правно
значение за ищцата, тъй като правният ефект на прогласяването на договора
за кредит или на евентуални негови клаузи за нищожни, би породило право
на възстановяване на внесените по обявените за недействителни клаузи суми,
което ищцата от своя страна не би могла да претендира, тъй като е цедирала
всички тези вземания на трето лице. Евентуално легитимиран и заинтересован
да предяви процесните искове би било третото лице-цесионер, но не и ищцата
по процесното дело. Твърди се, че единствената цел за предявяване на
исковете била процесуалният представител на ищцата да генерира адвокатско
възнаграждение, което от своя страна съставлява превратно упражняване на
права.
Прави се извод, че предявените от М. М. С. искове следвало да бъдат
оставени без разглеждане като процесуално недопустими поради липса на
правен интерес, а производството по делото следвало да бъде прекратено.
Въпреки гореизложеното, с Определение № 578 от 26.09.2023 г.,
решаващият състав бил приел, че исковете са допустими. Нямало спор, както
е приел решаващият състав, че искът за прогласяване на нищожност на
договор и искът за връщане на дадено без основание са различни искове.
Въпреки това се поддържа, че ищецът няма правен интерес от предявяването
на исковете, тъй като това не би променило по никакъв начин неговата правна
сфера. Резултатът от уважаването или неуважаването на процесния иск не
давал нито повече, нито по-малко права на едната или другата страна по
настоящото производство.
Поради гореизложеното, въззивникът счита, че процесното решение
следва да бъде отменено като недопустимо, а производството по делото, да
бъде прекратено.
На второ място се твърди, че съдът неправилно прогласил Договор за
потребителски микрокредит от 14.11.2019 г за недействителен.
Решаващият състав неправилно бил приел, че неустойката по договора
била разход по кредита и следвала да бъде включена в ГПР. Цитира се
2
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т.1 ЗПК. Съответно, неустойката не се
включвала в ГПР. Обстоятелството, че в ГПР не се включвала неустойката
било решение на законодателя в изрична правна норма, което не може да бъде
дерогирано от съда. В случай, че се приеме, че неустойката е недействителна,
единственото последствие би било, че договорът ще се прилага без нея.
Дори да се приеме, че неустойката следвало да бъде включена в ГПР,
това също не би повлекло нищожност на целия договор. цитира се
разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК. В тази връзка се сочи, че законодателят бил
предвидил последиците в случай, че ГПР надвишава 5 пъти размера на
законната лихва и тези последици не влечели нищожност на целия договор, а
само на клаузата.
Като допълнение към горните аргументи се поддържа, че в ЗПК изрично
и изчерпателно било посочено неспазването на кои изисквания влекат
нищожност на целия договор за кредит. Цитира се разпоредбата на чл. 22
ЗПК
Твърди се, че разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК не е сред посочените в
горецитиранпя член.
В случай, че законодателят искал да санкционира кредитора за
неспазване на чл. 19, ал.4 ЗПК, се поддържа, че е щял да включи чл.19, ал.4 в
изброяването по чл.22 ЗПК. Тъй като в ЗПК не е предвидено горецитираната
разпоредба да влече нищожност на целия договор, последният не могъл да
бъде обявен за недействителен по аргумент от ЗЗД, тъй като ЗПК е специален
спрямо ЗЗД и съответно, дерогира последния.
Прави се искане да се отмени първоинстанционното решение като
недопустимо и вместо което да се постанови определение, с което да се
прекрати производството по делото.
В условията на евентуалност, в случай, че се приеме, че решението е
недопустимо, се прави искане да се отмени като неправилно в частта, в която
Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 14.11.2019 г. е
обявен за недействителен и да се постанови друго Решение, с което да се
отхвърли иска за недействителност на договора.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се прави искане да се осъди М. М. С. да
заплати на “С.К.К.Г. всички разноски, сторени от дружеството във връзка с
производствата пред първата и настоящата инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от М. М. С. чрез адвокат Д. Ф., в която се прави искане да
не се обезсилва като недопустимо, респ. да бъде потвърдено като
законосъобразно обжалваното решение.
Поддържа се, че неоснователно е оплакването на въззивника за
недопустимост на предявените искове по изложеното от въззивника
съображение, че с договор от 26.02.2020г. ищцата е сключила с Т.К. договор
3
за цесия:
На първо място, решаващият състав бил постановил обжалваният
съдебен акт в съответствие с константната съдебна практика и с правната
теория, в които се приема, че макар едно вземане да е прехвърлено, страни в
правоотношението продължават да бъдат първоначалният кредитор и
длъжника, а новият кредитор не ставал страна в правоотношението и не
ставал носител на задълженията. Цитира се изложеното в Решение № 127 от
30.07.2018 г. по т. д. № 1103/2017 г. на ВКС, 2 т.о. като се прави извод, че
първостепенният съдебен акт е допустим, поради наличие на абсолютна
процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск срещу
въззивника, на когото ищцата, като страна в кредитното правоотношение,
каквото качество нямал цесионерът Т.К., е процесуално легитимирана да
противопостави правоизключващото си възражение за изначална
недействителност на договора за потребителски кредит.
На второ място се твърди, че от принципите на емпириката и логиката
следва, че с договора за цесия от 26.02.2020 г. ищцата не била прехвърлила на
Т.К. вземанията си по процесния договор за кредит от 14.11.2019 г. Цитира се
уговореното в чл. 9 от договора за цесия от 26.02.2020 г. В периода от
14.11.2019 г. (датата на сключване на процесния договор за кредит) до
26.02.2020 г. (датата на договора за цесия) ищцата дължала заплащането само
на три вноски по кредита в размер на по 179.32лв. или общо на стойност
537.96 лв. Главницата по договора за кредит била в размер на 1300 лв. и с
вноските от 537.96 лв. като тя не била погасила съгласно чл. 23 от ЗПК
чистата стойност на кредита, за да може да се тълкува по правилата на чл. 20
а ЗЗД, че съгласно договора за цесия от 26.02.2020 г., ищцата била
прехвърлила и вземанията по договора за кредит, чиято нищожност се
релевира в настоящото производство.
Сочи се, че са неоснователни оплакванията за неправилност на
съдебното решение.
Поддържа се, че процесната неустоечна клауза не попадала в
приложното поле на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК. Уговореното с договора вземане
било неточно и подвеждащо именувано от кредитора „неустойка“, като не
притежавало обезпечителна и обезщетителна функции, тъй като било
уговорено, че се дължи след сключване на договора за кредит и не
кореспондирало с вреди от неизпълнението и не служило за тяхното
обезщетяване с оглед на това, че била уговорена за вторично, несъщинско
задължение по договора за кредит. Това вземане съставлявало скрита лихва,
допълнителна печалба за кредитора, уговорено привидно като неустойка, за
да бъдат заобиколени от страна на кредитодателя изискванията на чл. 19, ал. 4
от ЗПК за горен пределен праг на ГПР. Поради действителната си правна
природа на допълнителна икономическа облага на кредитора, вземането за
„неустойка“ правилно било прието от първата инстанция за попадащо в
обхвата на ГПР, което обаче кредиторът не бил оповестил на потребителя в
4
договора за кредит.
Твърди се, че посочването в договора на по-нисък от действителния
ГПР, представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, което било основание тази клауза да се
квалифицира като неравноправна - така решение по дело С-453/10 на СЕС и
решение от 10.06.2023г. подело С-609/19г. на СЕС (т. 55 и т. 56). Тя
подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. В този смисъл се сочи съдебната практика.
Като неравноправна, се твърди, че клаузата на ГПР била нищожна по
силата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Неточното и подвеждащо посочване на приложимия ГПР водило до
недействителност на клауза на основание чл. 21 от ЗПК, тъй като кредиторът
не бил изпълнил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 във
вр. с чл. 19. ал. 1 от ЗПК за прозрачно и обективно записване в
потребителския контракт на приложимия ГПР, въведени от законодателя с
цел потребителят да може да съпостави различните кредитни продукти,
предлагани на финансовите пазари и да вземе информирано решение дали да
сключи кредитната сделка. Съобразно нормата на чл. 22 от ЗПК, клаузата за
ГПР бил съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски
кредит, чиято недействителност има за правна последица нищожност на
цялата кредитна сделка.
С оглед на изложеното по-горе, се прави искане да се потвърди
правилно първоинстанционното решение.
На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата се прави искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение.
Съдът счете делото за изяснено, затова
ОПРЕДЕЛИ:
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
Съдът счете делото за изяснено от фактическа страна, поради което
ОПРЕДЕЛИ:
ОБЯВЯВА устните състезания за приключили.
ОБЯВИ че ще се произнесе с решение в законния едномесечен срок.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 09:57
5
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
6