Р Е Ш Е Н И
Е № 261191
гр. Пловдив, 14.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 2846 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София, срещу В.Л.З.,
с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.
240, ал. 1 ЗЗД, чл.92 ЗЗД, чл.82 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
228,05 лв. - главница, дължима по
договор за кредит „Бяла карта” № *****/ 10.03.2017 г., сумата от 97,86 лева – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 06.04.2017 г. до 06.05.2017 г.; сумата от 77,50 лв. – такса разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение; сумата от 120 лв. – такса разходи за дейност на
служител, както и сумата от 51,16 лв.
– обезщетение за забава за периода от 06.07.2017 г. до 01.10.2018 г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
02.10.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед №
586/ 18.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 1056/2019 г. на Районен съд Карлово, III гр. с-в.
В исковата молба
ищецът твърди, че между „Аксес Файнанс” ООД, в качеството на заемател, и
ответника, в качеството на заемополучател, бил сключен договор за кредит „Бяла
карта” № *****/ 10.03.2017 г., при общи условия, с които ответникът се бил
запознал и бил приел. Посочва, че с подписването на договора заемодателят
предоставил на заемателя револвиращ кредит в максимален размер от 500 лв., под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна
кредитна карта Access Finance/iCardCard/Visa. Ищецът посочва, че на
кредитополучателя при подписване на договора бил предоставен платежен
инструмент – кредитна карта, ведно със запечатан плик, съдържащ кода за
използване на картата. Твърди, че ответникът усвоил сума в общ размер от 498,36
лв., която не била погасена към датата на исковата молба. Страните по договора
за кредит били уговорили и клауза за неустойка при неизпълнение на договорно
задължение, която била в размер на 97,86 лв. за периода от 06.04.2017 г. –
06.05.2017 г. Поддържа, че кредитът станал автоматично предсрочно изискуем,
считано от дата 06.07.2017 г., от когато било дължимо и обезщетение за забава.
До датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
размерът на обезщетението за забава бил 51,61 лв. Била налице уговорка между
страните, съгласно която при настъпване на предсрочна изискуемост,
кредитополучателят дължат еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходите за дейност на служител, който осъществявал дейност по
извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя. До момента по
кредита била заплатена сумата от 300 лв., която погасявала 29,69 лв. –
договорна лихва и 270,31 лв. – главница. Сочи, че ответникът не изпълнявал в
срок задълженията си по договора. Ищецът твърди, че на 12.09.2017 г. бил
сключен рамков договор за продажба на вземания (цесия) и Приложение № 1 от
07.11.2014 г. между „Аксес Файнанс” ООД и „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, по силата на което били прехвърлени вземанията по процесния
договор в полза на ищеца. Посочва, че за процесните суми била издадена Заповед
№ 586/ 18.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 1056/2019 г. на Районен съд Карлово, III гр. с-в, която била връчена
на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед на което обосновава правния си
интерес от депозиране на предявените установителни искове. Моли за уважаване на
предявените искове и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл.
131 ГПК, е депозиран писмен отговор от ответника В.Л.З., чрез назначения особен
представител, със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва
изпълнение на задължението на кредитора по изплащане на заемната сума на
ответника. Посочва, че кредиторът не е уведомил заемополучателя за размера на
задължението му, след изпадането му в забава. Оспорва уведомяването на длъжника
за извършеното прехвърляне на вземанията, както и че е настъпила предсрочна
изискуемост на задължението. Поддържа, че клаузите в договора, уреждащи ГПЛ и
ГПР били нищожни като противоречащи на добрите нрави. Намира, че вземането на
ищеца не е доказано не само по основание, но и по размер. Прави възражение за
погасяване по давност на вземането на ищеца, като намира, че в случая
приложение следвало да има кратката погасителна давност съгласно чл.111, б. „в“ ЗЗД. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 1056/2019 г. на Районен съд Карлово, III гр. с-в, се установява,
че ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 586/ 18.07.2019
г. Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради
което и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК с разпореждане от 16.12.2019 г.
съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си в
едномесечен срок от уведомяването. В законовия срок са предявени настоящите
искове. Претенциите, предмет на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1056/2019 г. на Районен съд Карлово, III гр. с-в, и предмет на
настоящата искова молба са напълно идентични, поради което и производството по
установителните искове е допустимо.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договор за кредит „Бяла карта“ № *****/ 10.03.2017 г., по силата
на приложение № 1 от 12.09.2017 г. към договор за цесия от 07.11.2014 г., сключен
между „Аксес Файнанс“ ООД и ищцовото дружество. Прехвърлянето на вземането по
процесния договор за кредит се установява от представените по делото писмени
доказателства – рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
07.11.2014 г. и Приложение № 1 от 12.09.2017 г. към него. Освен това, по делото
е представено и потвърждение за извършената цесия, изходящо от предходния
кредитор „Аксес Файнанс“ ООД (л.23 от гр.д. № 52/ 2020 г. на РС Карлово, III гр.с.).
За
да има действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица,
същата следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на
уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията за длъжника надлежен
кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор за
извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи
на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. В случая, с пълномощно от 24.08.2015
г. (л.29 от гр.д. № 52/ 2020 г. на РС Карлово, III гр.с.), цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от
негово име всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са
цедирани, съгласно рамковия договор от 07.11.2014 г. и всички приложения към
него. Длъжникът би могъл да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на
трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия
кредитор. В посочения смисъл е задължителната за съдилищата съдебна практика,
постановена по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по
гр.д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова
представеното от ищеца уведомително писмо, изходящо от цесионера, в качеството
му на пълномощник на цедента съгласно пълномощно (л.27 от гр.д. № 52/ 2020 г.
на РС Карлово, III гр.с.) е годно да уведоми
длъжника за извършената цесия. По делото обаче ищцовото дружество не е
представило доказателства това писмо да е достигнало до длъжника преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Представено
е известие за доставяне, което обаче е върнато в цялост като „непотърсено“. От
значение за уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на
длъжника на данни за сключения договор за цесия с оглед обстоятелството на „замяна”
на страна в заемното правоотношение.
Няма
пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение на
исковата молба на уведомително писмо за извършената цесия. Съгласно решение №
78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа за
2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с което
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса, и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, респективно от упълномощения
цесионер, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 ГПК. Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера,
упълномощен от цедента, уведомление, приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД.
В
случая, ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по
делото, а е представляван от назначения от съда особен представител, на който е
връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и
уведомлението за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС,
обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по
описа за 2018 г. на ВКС, I т.о., на въпроса допустимо ли е предявеният
осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на
длъжника с връчване на препис от исковата молба на особения му представител,
назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар
настоящият случай да не е точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен
отговор, че особеният представител на ответника би могъл надлежно да получава
материалноправни изявления, от името на длъжника, които да породят правно
действие. Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен
от цедента, уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника, чрез особения му представител, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Длъжникът е уведомен за
цесията допълнително и на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на законовата
фикция, видно от книжата по делото – л.28 и л.29 от делото.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договор за паричен заем по силата на договора за цесия, за който длъжникът е
надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила предсрочна
изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя, на която се позовава ищецът; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от ангажираните доказателства, че на 10.03.2017
г. е сключен договор за кредит „Бяла карта“ между „Аксес Файнанс“ ООД – гр.
София, в качеството на кредитодател, и ответника, в качеството на кредитополучател.
Съгласно чл.2, ал.1 от договора кредитодателят предоставя на кредитополучателя
револвиращ кредит в максимален размер от 500 лв., под формата на разрешен
кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта Access
Finanse/iCard/Visa. Кредитополучателят
може по всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на
кредитния лимит, като следва да заплаща до
всяко 2-ро число на месеца текущото си задължение, дължимо за предходния месец
– чл.3, ал. 1 и ал.2 от договора. В чл.4, ал.1 от договора са уговорени
условията по кредита, а именно: срок на кредита – 6 години; фиксиран годишен
лихвен процент от 43,20 % и дневен лихвен процент от 0,12 %, като лихвата се
начислява всеки ден върху усвоената и непогасена главница; ГПР – 45,90 %.
Ищецът
твърди, че ответникът е усвоил сумата от общо 498,36 лв., както следва: на дата
17.03.2017 г. – 400,19 лв., на дата 19.03.2017 г. – 80 лв., на дата 21.03.2017
г. – 11,78 лв., на дата 22.03.2017 г. – 6,39 лв. По делото не се ангажираха
доказателства, описаните суми реално да са усвоени от кредитополучателя, при
разпределена в доклада на съда доказателствена тежест за ищеца. Ответната
страна оспори този факт в писмения отговор, като въпреки това и след
запознаване с доклада ищецът с депозираната молба от 16.02.2021 г. не направи
доказателствени искания в тази насока. Единствено в молбата е посочено, че „ответникът
е усвоил заемни суми, посочени в исковата молба“. Поради това главния иск за
признаване за установена дължимостта на главницата в размер на 228,05 лв.
следва да се отхвърли.
По иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите
предпоставки за уважаване на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните:
1. валидно поето задължение от страна на ответника; 2. неизпълнение на това
задължение или наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на
уговорка между страните, че за съответното неизпълнение или неточно или
забавено изпълнение ще се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на
някоя от причините, водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника
на длъжника - случайно събитие, непреодолима сила и др.
Претендираната
от ищеца неустойка е уговорена в разпоредбата на чл.21 от договора – в случай,
че кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в посочения срок
по чл.16 от договора, дължи на кредитора неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец. Обезпечението, което следва да се предостави в срок от 3 дни
след падежа на задължението съгласно чл.16, ал.1 от договора е един поръчител,
който да отговаря на посочените в клаузата изисквания.
При
разпределена с доклада на съда доказателствена тежест ищецът да докаже
наличието на предпоставките за начисляване на претендираната неустойка,
ищцовото дружество не ангажира доказателства в тази насока. Макар предпоставка
за начисляване на неустойката да е „отрицателен” факт – непредставяне на
обезпечение, то именно кредиторът следва да го установи, доколкото на този факт
основава своето искане – чл.154, ал.1 ГПК. Затова и исковата претенция по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 97,86 лв. за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е неоснователна.
Искът
с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване за установена дължимостта на сумата
в размер на 97,86 лв. е неоснователен и на още едно самостоятелно основание.
Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за
нищожността на клаузи за неустойка. В този смисъл е и трайната практика на ВКС
- така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС,
решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о.,
решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II т.о., ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на
чл. 21, чл.16 и чл.12, ал.1 от договора за паричен заем, предвидената по
договора неустойка излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, а представлява
скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на
предоставения от него финансов ресурс. Критериите, които следва да се вземат
предвид при преценката дали неустойката излиза от присъщите й три функции, са
естеството на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи – залог, ипотека, поръчителство и др.; видът
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение
на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на
задължението вреди.
Съгласно
клаузите, в които е уговорена неустойката, след просрочие в плащането на
текущите задължения по договора възниква допълнително възнаграждение за
кредитополучателя, неизпълнението на което води до начисляването на неустойка.
Това задължение е свързано с предоставяне на обезпечение (и то възниква едва
след забавата), като кумулативните критерии, на които трябва да отговаря
поръчителя са: да е лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1500
лв. (при максимален кредитен лимит по
договора от 500 лв.); да работи минимум 6 месеца по трудово правоотношение
по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в Централния
кредитен регистър към БНБ и да не е поръчител или кредитополучател по друг активен
договор за паричен заем с кредитодателя. От начина, по който е уговорено
начисляването на неустойка е видно, че съществено за кредиторовия интерес в
случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
което неустойката гарантира, а получаването на стойността на неустойката, като
скрита добавка към възнаградителната лихва. Затова съдът намира, че неустойката
излиза от присъщите й функции и като такава е недължима.
С
оглед изложените съображения предявеният иск за признаване за установена
недължимостта на неустойката ще се отхвърли като неоснователен.
По
иска за разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение и
за разходи за дейност на служител:
Съгласно
разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД, предл.1, във вр. чл.82 ЗЗД кредиторът има
право на обезщетение за действително претърпените вреди в резултат от
неизпълнението. Това правило е доразвито и в процесния договор, като в чл.22,
ал.4 е уговорено, че при забава за плащане на текущото задължение или на сумата
по чл.12, ал.1, кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия
по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден, до заплащането
на съответното текущо задължение или на сумата по чл.12, ал.1. В ал.5 на чл.22
от договора е предвидено също, че след настъпване на предсрочна изискуемост,
кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходи на кредитодателя за дейността на лице/ служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението
на кредитополучателя.
От
граматическото тълкуване на текста на посочените клаузи от договора следва, че
те нямат характера на неустойка за забавено плащане, а на уговорена между
страните цена на допълнителните действия, които следва да се предприемат от
кредитора за събиране на просроченото вземане. Затова и предпоставка за
присъждането на сумите е освен настъпването на предвидените обективни
предпоставки – забава в изплащане на задължението по ал.4 и настъпване на
предсрочна изискуемост по ал.5, още и реалното извършване на действията от
страна на кредитора. По отношение на разноските по ал.4, по делото не се
ангажираха доказателства да са сторени реално разходи във връзка със събиране
на сумите в просрочие. Претенцията за разноски по чл.22, ал.5 също остана
недоказана. Доколкото ищецът не доказа да е усвоена процесната сума, то не биха
могли да се претендират и разходи за дейност на лице, което да събира
извънсъдебно вземането. Отделно от това, последните не се доказаха да са сторени.
Не се представиха доказателства за дейността на лице/служител, което да събере
извънсъдебно просрочените суми. Затова исковата претенция за признаване за
установено на дължимостта на сумата от 77,50 лв. и сумата от 120 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение, ще се отхвърли като неоснователна.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Искът е акцесорен спрямо главния
иск за главницата, който се отхвърли. Поради това на отхвърляне подлежи и искът
за заплащане на обезщетение за забава.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК, право на разноски има
ответникът. По делото не се ангажираха доказателства да са сторени разноски,
поради което не следва и да се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, против В.Л.З., ЕГН: **********,
постоянен адрес: ***, обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
чл.92 ЗЗД, чл.82 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 228,05 лв. - главница, дължима по
договор за кредит „Бяла карта” № *****/ 10.03.2017 г., сключен с „Аксес
Файнанс“ ООД, вземанията по който са прехвърлени с Приложение № 1/ 12.09.2017
г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 07.11.2014
г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД; сумата от 97,86 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 06.04.2017 г. до 06.05.2017
г.; сумата от 77,50 лв. – такса
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение; сумата от 120 лв. – такса разходи за дейност на
служител, както и сумата от 51,16 лв.
– обезщетение за забава за периода от 06.07.2017 г. до 01.10.2018 г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
02.10.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед №
586/ 18.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 1056/2019 г. на Районен съд Карлово, III гр. с-в.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.