Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

Гр. Велинград, 22.11.2021 година

 

     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА

Секретар: Цветана Коцева

 

като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 956 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Обективно съединени искове с правно основание: конститутивен иск по искове по чл.26 от ЗЗД и при евентуалност иск по чл.143, ал.5 от ЗПП, вр. чл.19 и чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл.55 от ЗЗД

Производството е образувано по искова молба на ищеца И.И.П., ЕГН ********** ***, представляван от адв. Д.Ф. – САК, с адрес ***, срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, р-н „Средец", ж.к.„Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В, представлявано винаги от двама от управителите С.Н.Н.,Я.Я.Ч., Цветелина Георгиева Станева, Я. Кжищоф Чулак.

Предявен е конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД – за проглаване нищожността на Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г.  като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит с произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК. При условията на евентуалност се иска обявяване на нищожността на клаузите

При евентуалност и ако не бъде уважен главния иск, се иска да бъдат прогласени за нищожни клаузите на раздел VI от същия договор Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г.  в частта, регламентираща правото на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, както и нищожността на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и на клаузите на чл.15 от Общите условия,  оправомощаващи ответното дружество да получи заплащането на пакет от допълнителни услуги.

Твърди се в искова молба, че на  22.12.2018г. между ответника и ищеца -кредитополучателят И.И.П. бил сключен Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № **********. По силата на договора на ищеца била предадена собствеността върху 3000лв., като той се задължил да погаси заема за 24 месеца при ГПР от 49,90 % и ГЛП от 41.17 %. Договорено било, че той избира и закупува пакет от допълнителни услуги срещу цена от 1743.60 лв. Ищецът не желаел получаването на пакета от допълнителни услуги, но при кандидатстването за кредит представителят на ответника му заявил, че без този пакет няма да му бъде предоставен кредитен ресурс.

Счита, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание - договорната лихва, като сключен в нарушение на  чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Настоява се на това, че клаузата за договорна лихва не е породила валидни правни последици поради нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, както и на основание чл.21 ЗПК във вр.с чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК поради нейната неравноправност, тъй като е довела до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги с цел извличане на собствена изгода за кредитора.

Намира също, че  договорът се  явявал нищожен освен, като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл.11, т.9 ЗПК и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. В тази връзка ищецът твърди, че с договорения лихвен процент от 41.17% се нарушавали добрите нрави и принципите за прозрачност, обективност и балансираност на интересите на търговците и потребителите, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 4 678,56 лв., формирано от договорната лихва и от скритата лихва под формата на цена на допълнителния пакет от услуги.

Настоява се на това, че възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. А и „понятието добри нрави“ предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за нарушение, водещо до нищожност ....” – сочи съдебна практика.

Твърди още, че към датата на сключване на договора за кредит липсвали императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касаело за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползвала със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, то следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използват за облагодетелстване на друг. Поради това, съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Поради това считат, че при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва, която се формира от ОЛП плюс десет пункта. В настоящият случай договорената между страните лихва била размер на 41,17 % годишно. Към нея следвало да се прибави скритата лихва под формата на заплащане на пакет от допълнителни услуги. Уговорената договорна лихва надхвърляла 3 пъти законната /а с пакета -120 пъти законната/, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Налице било и основанието за нищожност на уговорената възнаградителна лихва по чл.21 ЗПК. В тази връзка се твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,17 % не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги представлявало добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл.11, ал.1, т. 9 във вр. с чл.10. ал.1 от ЗПК, тъй като кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.

Настоява се и на това, че вземането по раздел 6-ти от потребителския договор нямало характера на престация за действително предоставени услуги. От една страна, така наречените услуги били действия по усвояването и управлението на кредита, за които кредиторът имал забрана да получава възнаграждение, тъй като те били иманентни, характеризиращи самата услуга по кредитиране, за която заемателя получавал цена чрез договорната лихва, в която освен печалбата калкулирал и своите разходи- чл. 10, ал. 2 от ЗПК. От друга страна за това вземане се престирали средства за услуги, които били хипотетични, тъй като те можели никога да не бъдат оказани от кредитора на потребителя, но въпреки това заемодателят събирал цена на тези услуги. Договарянето на престации, дължими към всяка месечна погасителна вноска и за услуги, които не са извършени разкривало истинската правна и икономическа природа на вземането за пакет от допълнителни услуги - то съставлявало печалба за кредитора срещу предоставения от него капитал. Кредиторът именувал вземането по раздел 6-ти от договора „възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието на престацията, вместо да разкрие действителната й икономическа и правна характеристика на лихва, тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва.

Твърди се още, че  възнаградителната лихва е уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не бил могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40,17 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателят не било оповестено от кредитора по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва. Вместо кредиторът да разпише действителната цена на заемния капитал, той заблудил потребителя, че заплаща цена за допълнителни услуги.

Така поради по-високия действителен лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му съгласно чл.19, ал. 1 ЗПК/, но същия не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл.5 и на чл.11, т.10 от ЗПК. Съгласно чл. 21 ЗПК. недействителна била клауза от договор за потребителски кредит, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона. Поради заобикаляне на изискванията на чл.11, ал. 2, т.10 във вр. с чл.19. ал.1 и ал.2 ЗПК клаузата от процесния договор за ГПР, за който подвеждащо било разписано да е в размер на 49,90%, вместо ясно и прозрачно съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП да бъде посочена действителната му стойност, имала за правна последица нищожност на процесната клауза за ГПР. Нищожността на клаузата за ГПР, която била задължителен и съществен елемент от договора за кредит имала за последица съгласно чл. 22 ЗПК изначална недействителност на цялата кредитна сделка.

Ако съда не приемел доводите за изначална недействителност на договора за потребителски кредит, то се иска да се обяви за нищожна уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги, по следните съображения: Независимо, че кредиторът не е именувал престацията за овъзмездяване на допълнитения пакет от услуги изрично като „такса“, на основание на обстоятелството, че съгласно условията на споразумението за допълнителния пакет от услуги и на чл.15 от ОУ дължимото възнаграждение се събира за оказване на услуги, то това вземане по своето икономическо съдържание и правно основание съставлявало такса. На това основание то следвало да отговаря на законовите условия за начисляването и за събирането на такси, регламентирани в чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и ал. 4 ЗПК. Същевременно, тази такса съставлявала скрита лихва - допълнително оскъпяване на кредита, която недобросъвестно не била обявена като възнаградителна лихва на потребителя по реда на чл.5 от ЗПК и не била включена по ясен и прозрачен начин в разписания в договора лихвен процент от 41,17 %.

Настоява се на това, че целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл.10а, ал. 1 ЗПК бил да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Отделно от това кредиторът не можел да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те били част от дейността му по предоставяне на кредита - чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също действие. Съгласно нормата на чл. 10, ал. 2 ЗПК и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събирали такса трябвало да бъдат точно описани в договора, като кредиторът нямал право да събира такси и комисионни, които не са предвидени в договора.

Чрез процесиите клаузите, предвиждащи право на кредитора да получава възнаграждение за допълнителни услуги се нарушавали добрите нрави и императивните изисквания на чл.10, ал.2 и чл. 10а, ал.1 и ал.4 от ЗПК и се внасяло неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като се заплащало общо възнаграждение за услуги, без да е разписан размера на таксата, дължима за всяко от тези действия. С таксите не се покривали административни разходи на кредитора, като наред с това заплащането на това възнаграждение от потребителя било предварително, т.е. дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги и било без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните договор. Съдебната практика константно и безпротиворечиво приемала, че когато има значителна нееквивалентност на насрещните престации е налице нищожност на съглашението поради противоречие с добрите нрави. В настоящия случай злоупотребата от страна на кредитора с договорната свобода била още по- драстична, тъй като потребителят заплащал висока стойност за престации, които могат изобщо да не бъдат извършени. Уговорката да се заплаща възнаграждение за петте услуги, които са свързани с предоставянето на заемния ресурс и управлението на кредита били в пряко противоречие с нормата на чл.10а, ал. 2 от ЗПК, която императивно забранявала кредитодателите да събират такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Възнаграждението за пакета от допълнителни услуги представлявало допълнителна печалба - добавък към възнаградителната лихва, но същата не била обявена на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и недобросъвестно не била посочена като такава в условията на договора. Това възнаграждение, в нарушение на закона, не било включено в обявените в договора ГПР и в ГЛП, поради следните съображения: В споразумението за предоставянето на допълнителни услуги и в чл.15 от ОУ били уредени условията, при които те ще бъдат оказани от търговеца. В чл.15 от ОУ било предвидено, че упражняването на правата за отлагане на вноски, за намаляване на погасителни вноски, за промяна на падеж и за ползване на улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства не ставало автоматично с изпълнение на изискванията за това, а е предоставено на дискренията на заемодателя, като за целта е необходимо страните да подпишат допълнителни споразумения. След като е необходимо да се подпишат нови споразумения за всяка една от тези услуги, то не се касаело за услуга, предоставяна по силата на процесния договор за кредит, която трябвало да бъде възмездена, а за нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след евентуалното постигане на ново съгласие между страните. Услугите за отлагане на погасителни вноски, за намаляване на погасителни вноски и за смяна на падеж, съставлявали услуги в случай на забава на кредитополучателя, за която по правило потребителят дължал обезщетение в размер на лихвата за забава, съгласно чл. 33, ал.1 ЗПК. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на кредита в случай на забава противоречало на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК . Единствената реална услуга, която кредиторът предоставял била тази по приоритетното разглеждане на искането за отпускане на процесния кредит. Договорното условие да се заплаща за услуга, свързана с икономическата дейност на кредитора от осъществяването, на която той реализира печалба, нарушавало изискванията на морала и разпоредбата на чл.10а. ал.2 ЗПК. Реално не били налице допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулирала допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва, която обаче не е обявена на потребителя при условията на чл. 5 от ЗПК и не е формулирана по ясен и прозрачен начин в параметрите на договора чрез включването й в записаните ГПР и ГЛП.

Предвид на изложеното ищецът счита, че са нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл.143. т.19 от ЗПК клаузите на раздел VI от договора за заем, в които е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 49.90 %, а действителният ГПР е в различен размер от посочения, с което потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Освен, че в записаният в контракта ГПР не били включени като разход възнаграждението за допълнителни услуги, каквото е императивното изискване на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Кредиторът не бил включил и посочения в съдържанието на договора ГПР от 49.90 % други прозрачно формулирани при спазване на изискванията на чл. 10 а от ЗПК и реално извършвани от него разходи. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. ГПР се формирал по точно определена методика, регламентирана в чл.19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание - арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В процесния договор, кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Като липсва разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,90 %/. Посочен е лихвен процент по кредита - 41,17 %, /който е фиксиран/, но освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не били включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът не бил имал право да формира размер на ГПР от 49,90 %. Законодателят задължавал кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват. В този смисъл били задължителните указания на СЕС дадени в РЕШЕНИЕ НА СЪДА от 21.04. 2016 г. по дело С-377/14, в което се сочело следното: „Както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48. от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК и на чл.143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя е неравноправна и не е породила правно действие, съгласно чл. 146. ал. 1 ЗЗП. Съгласно чл. 21 от ЗП, нищожна е клауза в потребителски договор, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона. Нищожността, на основание чл.21 ЗПК, на клаузата, регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на договора за потребителски кредит - ГПР - има за правна последица изначална недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 ЗПК.

Кредиторът бил нарушил и изискванията на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК да разпише в договора условията, при които ще се прилага лихвения процент. Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9 ЗПК, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин, дали годишният лихвен процент от 41,17 % съставлява фиксирана цена на кредита или е референтен процент. Налице била неяснота върху каква стойност се изчисляват тези  41,17 %, което било необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер. Тази информация била от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависило каква ще бъде реалната цена която той ще заплати за предоставения му заем.

Непредоставянето на релевантната за потребителя информация относно основен елемент - стойността на финансовата услуга преди сключване на договора и невключването й в условията на контракта било увреждащо за потребителя, поради което законодателят предвидил тежката правна последица по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит на основание неизпълнение на изискването по чл.11, ал. 1. т. 9 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е нищожен, на основание чл.22 от ЗПК, поради невключване в съдържанието му на съществените му реквизити, в настоящия случай на ГЛП и ГПР и неизпълнението на императивното изискване в договора да бъдат разписани условията за прилагането на лихвения процент, правните последици, които настъпвали били отричане на правният ефект на цялата кредитна сделка и задължение на потребителя да възстанови само чистата сума по кредита. Независимо от обстоятелството, че кредитната сделка не била породила валидни права и задължения, кредиторът претендирал престирането на вземания за договорна лихва и за възнаграждение от пакет от допълнителни услуги. С оглед на изложеното за ищеца възникнал правния интерес от предявяване на исковете.

Въз основа на така очертаната обстановка се иска да бъде прогласена нищожността на договорът за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г.  При условията на евентуалност се иска обявяване на нищожността на клаузите на раздел VI от процесния договор в частта, регламентираща правото на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, както и нищожността на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и на клаузите на чл.15 от Общите условия,  оправомощаващи ответното дружество да получи заплащането на пакет от допълнителни услуги. Претендира и разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощника на представителя по закон –юриск.  Ирена Пенева. В него оспорва иска, като неоснователен, по следните съображения:

С ищеца И.П., ответникът имал сключен договор за потребителски кредит № **********, по силата на който същият се е задължил за погасяване на задълженията по горепосочените договор и споразумение. Договорът бил сключен на 22.12.2018 г. при следните параметри: сума на кредита: 4000 лв.; срок на кредита: 24 месеца; Годишен процент на разходите (ГПР) - 49.90%; Годишен лихвен процент (възнаградителна лихва)- 41.17 %; дължима сума по кредита: 5934.96 лева, дата на погасяване - 1-ви ден от месеца. Отделно от договора, ищецът бил сключил и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, като по силата на същото дължал възнаграждение в размер на 1743.60 лева, което възнаграждение било разсрочено за срока на договора за кредит, т.е. за 24 месеца, а дължимата месечна вноска била в размер на 72.65 лв. С оглед поискания от ищеца и закупен пакет от допълнителни услуги, и съгласно уговореното в споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, ищецът, в рамките на един работен ден - на 22.12.2018 г., поискал да сключи договор за потребителски кредит с ответника. Искането му било одобрено и договорът е бил сключен същия ден, т.е. същият бил получил услугата приоритетно разглеждане на искането за по***ребителски кредит. В рамките на същия работен ден след получаване на документите от кредитора, исканата сума е била преведена по посочената от ищеца банкова сметка, т.е. същият получил и услугата приоритетно изплащане на потребителския кредит. Видно от приложеното копие на Анекс към договора за потребителски кредит от 11.07.2019г., ищецът бил заявил, а кредиторът му бил отложил шестата погасителна вноска. С анексът годишният процент на разходите бил намален на 46.19%, като ищецът  подписал и нов погасителен план.

Ищецът на няколко пъти бил получавал стандартен европейски Формуляр, на няколко пъти бил получавал и допълнителна преддоговорна информация, и  сам заявил, че желае да изтегли кредит. Сам определил сумата на главницата, сам пожелал закупуването на пакет от допълнителни услуги. На негово разположение през цялото време бил били сътрудниците на дружеството, в случай, че е имал въпроси или някакви искания по сделката. Възползвал се бил от първата услуга, включена в пакета от допълнителни услуги, като е получил необходимите му суми в деня, в който е заявил, че желае същите. В последствие използвал и друга, включена в пакета услуга, като едностранно заявил желание и отложил изплащането на 1 погасителна вноска (а съответно кредиторът се е отказал от получаване на печалба по кредита за повече от 30 дни); намалил и размера на годишния процент на разходите по кредита на 45.69%, въпреки незаплащането на 4-та вноска на първоначално уговорения падеж. Кредитната история на ищеца в Централния кредитен регистър не била пострадала, променил едностранно и падежната дата и едва тогава решил, че договорът съдържа неравноправни клаузи и противоречи на всички възможни закони, уреждащи потребителското кредитиране, а отделно и на добрите нрави.

Досежно нищожност на ДПК поради противоречие с добрите нрави и поради неравноправност на клаузата, уреждаща размера на дължимата възнаградителна лихва сочи следното: С измененията на ЗПК със ЗИДЗПК приложимостта на по-старата съдебна практика следва да бъде преосмислена. Добрите нрави са обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. Не можело и не следвало да се търси основание за недействителност на определена правна сделка в добрите нрави там, където обществените отношения са динамични, търпят промяна и правната материя е уредена с императивните правила на закона. Счита, че не може да е налице недействителност или неравноправност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма. В случай че  се обявяла за недействителна клаузата за възнаградителната лихва, се иска да  се приложи разпоредбата на чл.26, ал. 4 ЗЗД, съгласно която недействителна клауза за уговорения лихвен процент следвало да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключването на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане. Считат, че допустимостта на преценката за неравноправност на цитираната клауза от договора следвало да бъде преценена с оглед разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗПК. В същата законодателят изрично посочил, че преценяването на неравноправната клауза в договор не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, поради което параметрите на кредита, не биха могли да се подлагат на преценка за неравноправност, съгласно императивното правило на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. В този смисъл счита предявения иск за недопустим.

Тъй като съгласно разпоредбата на чл.146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а в случая преди встъпване в договорни отношения с ответника, на ищеца И.П. билл предоставен стандартен европейски формуляр, съдържащ всички параметри на продуктите, които дружеството предлага на своите потребители. Отделно ищецът е получил и допълнителна преддоговорна информация, включваща информация относно допълнителните услуги, които дружеството предлага и от които потребителите могат да се възползват. Параметрите на предложението, посочено в стандартния европейски формуляр, било направено въз основа конкретно искане на ищеца, а и именно ищецът поискал да сключи договор за кредит с определени параметри, като същият е имал възможност да вземе информирано решение въз основа на представения му СЕФ и допълнителна преддоговорна информация дали желае сключване на договор за кредит, с какви параметри следва да бъде то, дали да сключи договора с ответника или с друго дружество, като е разполагал с цялата му необходима информация, за да направи своето волеизявление и да депозира същото при дружеството. Общите условия на дружеството, които съдържали отново информация досежно предлаганите от него продукти, също се намирали във видно място във всеки офис на компанията. Отделно от договора, ищецът сам пожелал и сключил и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, тъй като в този момент очевидно е преценил, че желае да се възползва от първата от услугите, включени в пакета, както и да има възможността по всяко време да се възползва и от останалите. С оглед на горното счита, че не може да се приеме, че ищецът не е договарял индивидуално, спрямо своите конкретни нужди, с ответника още на преддоговорния етап от установяване на отношенията.

На следващо място намира, че уговорките в раздел VI от договора за потребителски кредит № ********** не се съдържат нито общите предпоставки за неравноправност, нито съдържат специалните такива в отделните хипотези на неравноправни клаузи, предвидени в ЗЗП, тъй като разпоредбата на чл.143 от ЗЗП предвиждала, че „Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя”. Правилото на чл.143 от ЗЗП налагало извода, че законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1. клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2. клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3. клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.  Понятието „във вреда на потребителя“ следвало да бъде преценено с оглед анализ на националните правни норми, приложими при липсата на уговорка между страните. Именно вследствие на такъв сравнителен анализ можело да се установи дали евентуално и в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. За тази цел се явявало релевантно да се разгледа и правното положение на потребителя с оглед на предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване на прилагането на неравноправните клаузи. Ирелевантна била потребността от защита на конкретния потребител, а изходната точка следвало да бъде типичните интереси на страните, сключващи договори за потребителски кредит. В случай на отклонение от нормативната уредбата било необходимо да се отговори на въпроса доколко това отклонение е оправдано и дали спецификите на конкретния отрасъл не налагат това отклонение. Следвало да се отговори и на въпроса дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, търговецът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори. Всяка една и всички тези услуги потребителят можел да използва, ако пожелае да закупи и ако закупи такъв пакет. Пакетът от допълнителни услуги предоставял на потребителя право да получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а били свързани с необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Не можело да се приеме за сключена във вреда на потребителя клауза, допустима съгласно императивни правни разпоредби, което логично изключва твърдението на ищеца, че са уговорени в негова вреда.  Като се изходело от понятието „добросъвестност“ включва в себе си изискване при сключване на сделките да се действа коректно и честно, без да бъдат нарушавани добрите нрави и по съществото си съставлява поведение, което не е в разрез с общоприетите етични правила, определящи начина, по който следва да се постъпва при постигане на целения резултат, то счита в случая ответникът-кредитор да е действал добросъвестно при сключването на договора за потребителски кредит, тъй като отделните уговорки трябвало да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Кредиторът бил дал възможност, а клиентът заявил желанието си да сключи договор за потребителски кредит, по който ищецът се е задължил. Кредиторът изпълнявал задълженията си по договора точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона, т.е. постигнатото съглашение в рамките на закона и морала обвързвало съконтрахентите по начина, по който те са обективирали съгласието си да настъпят правните последици и при съвпадане на волеизявленията на предложителя и адресата на предложението, следователно същото се предпоставяло от наличието на действително предложение и приемане, което в случая било налице. Параметрите и условията, определени в договор за потребителски кредит № **********, в споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и в общите условия към договора, били ясно определени. В процесния случай нямало наличие и на третата предпоставка, необходима, за да бъде обявена една клауза неравноправна, тъй като да се говори за неравновесие между правата и задълженията на ответното дружество и ищеца било неотносимо и лишено от всякаква логика, защото в настоящия случай не можело да бъде прието, че при сключване на договора за потребителски кредит ответното дружество е действало недобросъвестно. В разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се съдържал неизчерпателен списък с примери за неравноправни клаузи, които включвал в себе си и неравновесие между правата и задълженията на страните. Съдържанието на нито една от посочените точки не можело автоматично да докаже неравноправния характер на определена спорна клауза, а съдът следвало да прецени твърденията за неравноправен характер на посочената клауза, с оглед обстоятелствата по делото. Следвало да се посочи, че сключването на договор за потребителски кредит зависело само и единствено от волята на ищеца. С оглед на горното не можело да се приеме, че е обективирана която и да е от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП.

На следващо място, счита за неоснователно и голословното твърдение на ищеца, че заплащането на възнаградителна лихва или такса за предоставения пакет от услуги представлявало нищожна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Цитираната разпоредба определя като неравноправни клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В исковата молба на ищеца въведените в тази насока твърдения ответника  намира за  изцяло неоснователни. Нещо повече- от Стандартен европейски формуляр и Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, на ищеца срещу подпис била предоставена предварително цялата изискуема съгласно Закона за потребителския кредит информация, както досежно параметрите на договора за потребителски кредит, така и досежно споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.

И тъй като  не била на лице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, то ответникът счита, че не са налице общите изисквания за обявяване на неравноправността на клаузите от договора за потребителски кредит, определящи възнаградителната лихва или закупуването на пакет от допълнителни услуги.

На следващо място, намира за неоснователно твърдението на ищеца, да е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19. ал. 4 от ЗПК, тъй като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Ответника намира,че  не било налице твърдяното в исковата молба заобикаляне на закона. Това било така, тъй като заобикалянето на закона според чл. 26, ал. 1 ЗЗД било отделно основание за нищожност. Заобикаляне на закона било налице когато законът установява забрана за постигане с определена сделка на даден правен резултат. Когато страната постига този резултат по друг начин, с друга сделка, която изрично не е забранена, но която води до забранения резултат налице било заобикаляне на закона. За да има заобикаляне на закона страните трябвало да съзнават това, да искат една цел, която законът им забранява и за постигане на тази цел използват друга сделка, която не е забранена. Или, основанието има субективен елемент, т е. за да заобиколи закона една сделка било необходимо и двете страни по нея да имат съзнание за това. Така решение № 124 от 28.03.2006 г. по гр. д. № 518/2005 г., I г. о. на ВКС. Същото разбиране било залегнало и в правната теория. Допълнителна особеност на заобикалянето на закона била, че страните използват една или повече сделки, за да постигнат резултат, който не е характерен за тези сделки и който е недопустим от закона, който обективен елемент също не бил налице в процесния случай. В случая страните са постигнали съгласие за сключване на споразумение, с което кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя определен набор от услуги, с които могат да се променят първоначално договорените падеж, размер на вноска и ежемесечно плащане на вноски, срещу възнаграждение за кредитора, за което задължение ищецът се е задължил да отговаря. Субективният елемент на заобикалянето на закона като основание за нищожност също не бил налице в процесния случай. Освен това процесиите клаузи не противоречали на разпоредбата на чл.19. ал.4 от ЗПК, нито пък я заобикаляли. В обхвата на общите разходи по кредита, които следвало да се отчетат при формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит /по аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - допълните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на които кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което не попадали под дефиницията на §1, т.1 от ДР на ЗПК). Тоест дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължало от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит. При което не представлявало разход по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т.1 от ДР на ЗПК, респективно не следвало да се включва при изчисляването на ГПР. И тъй като възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги не следвало да бъде включвано в изчисляването на ГПР, респективно не се включвало и при изчисляване на възнаградителната лихва, която е част от този ГПР.

На следващо място според чл.19, ал.1 от ЗПК „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит". Законодателно бил поставен знак за равенство между общите разходи по кредита и годишният процент на разходите, който представлявал процентно изражение на същите тези разходи за потребителя. От систематичното тълкуване на изброяването кои разходи участват при изчислението на годишния процент на разходите (ГПР) следвал извода, че под израза „възнаграждения от всякакъв вид" законодателят имал предвид възнагражденията, които кредиторът дължи на посредници и на доставчици на услуги, необходими за справки на кредитора при отпускането на кредита, като например: Централен кредитен регистър, Национален осигурителен институт, Министерство на вътрешните работи и т.н. Тоест възнагражденията от всякакъв вид били тези, които кредиторът заплаща, за да извърши необходимите проверки и оценки, за да отпусне един кредит, а не дължимите от потребителя на кредитора по сключени допълнителни споразумения, както неправилно ищецът е разтълкувал правната норма.  Освен това ГПР изразявал процентно общите разходи по кредита, като в т.1. от ДР на ЗПК се съдържала легална дефиниция на понятието общи разходи по кредита за потребителя. Това били „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии (в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита), или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси. "Разходите за потребителя за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, не били включени в ГПР, когато сключването на договора за допълнителна услуга не е задължително условие за получаването на кредита или за предоставянето му при предлаганите условия. 

В §22 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87102/ЕИО на Съвета (Директива 2008/48/ЕО) било дадено следното разяснение: „Държавите-членки следва да останат свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова сметка, ***слуга или да заплати разходите или таксите за такива банкови сметки или други допълнителни услуги. В държавите-членки, в които са позволени такива комбинирани предложения за сключване на договор, потребителите следва да бъдат информирани преди сключването на договора за кредит относно допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия.“

В процесния случай сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги не било задължително за отпускането на кредита или за отпускането му с предлаганите от кредитора параметри. Сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги било опционално, по избор на потребителя и зависело единствено от неговата воля дали желае искането му за кредит да бъде разгледано в най-кратки срокове, както и дали желае да има възможност да отлага плащане на вноски, да намалява размера на месечни вноски, да променя датата на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Всяка една от всички тези услуги потребителя можел да използва, ако пожелае да закупи и ако закупи такъв пакет. Пакетът от допълнителни услуги предоставял на потребителя право да получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Със закупуването на пакет от допълнителни услуги, потребителят:

• си гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит.

• си гарантирал, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава, а кредитът му да бъде обявен за предсрочно изискуем, а ще може да отложи плащането на определен брой вноски, така че да може да се фокусира върху стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него.

• си гарантирал, че ако доходът му намалее, ще може да си намали размера на определен брой вноски - клиентът може да поиска от нас да му намалим с до 75% размера на определен брой погасителни вноски. Гарантира си, че ако сменят датата на заплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него.

• си гарантира, че ако има необходимост от допълнителни парични средства, ще може да ги получи бързо и лесно, без да е необходимо да попълва и представя купища документи.

Всички тези възможности, които потребителят получавал, съответно всички тези услуги, които кредиторът се задължава да му предостави със закупуването на пакета от допълнителни услуги, в никакъв случай не можели да се определят като задължителни и ерго като част от общите разходи по кредита. Очевидно било,че предоставените допълнителни услуги гарантирали спокойствието на потребителя и възможността му да се справи с всяка неблагоприятна ситуация. Това, че пакетът от допълнителни услуги се закупувал по избор на потребителя било видно и от това, че кредиторът предлагал и реално отпускал кредити и без закупен такъв пакет, видно от приложените към настоящия отговор договори за кредит.

Съгласно § 12 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО договорите за продължително изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и същи вид, при които потребителят заплаща за тях през целия период на предоставянето им чрез вноски, могат значително да се различават по отношение на интересите на страните по договора и условията и изпълнението на сделките от договорите за кредит. Подобно уточнение било направено и в чл.9, ал.1 от ЗПК. Освен това според т.14 от ДР към ЗЗП, услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ“. От това правило се налагал извода, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги действително представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на договора за кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поемал задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено били фактически, а не правни. Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставял известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то законодателно било допустимо уговарянето на такива.

В случая клиентът дължал възнаграждение на кредитора по сключеното споразумение за предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е възползвал от първата услуга от пакета - приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, като е поискал кредит на 27.10.2017 г., а в рамките на същия работен ден искането е било одобрено, договорът за потребителски кредит е бил подписан, поисканата сума е бил предоставена по посочената в договора банкова сметка ***, т.е. в рамките на един работен ден са извършени всички действия и клиентът е получил една от услугите, които е поискал и за които е платил - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит. Неоснователно било изложеното в исковата молба, че тази услуга нямала реално съдържание, тъй като не ставало ясно в какво се изразявал приоритета. Видно от текста на чл. 15.1 от общите условия, в който подробно била разписана тази услуга, кредиторът е посочил приоритета - искането ще бъде разгледано и сумата ще бъде отпусната първо на клиентите, които са поискали и закупили пакет от допълнителни услуги, след което и на тези, които не са поискали и закупили пакет от допълнителни услуги. На следващо място, съгласно значението в тълковния речник „приоритет“ означава „предимство; първенство по време; това, на което се дава предимство", с каквото обществено известно значение е използвана думата и в чл. 15.1 от общите условия. На трето място, видно от ред и условия за отпускане на потребителски кредит от ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД, обявени във всеки офис и на интернет страницата на дружеството. В тях кредиторът посочил и конкретни времеви рамки - „В случай че  кредитоискателят е сключил договор за потребителски кредит и е избрал и закупил пакет от допълнителни услуги, отпуснатата сума се превежда по декларираната банкова сметка *** договор за потребителски кредит, споразумение за закупуване на пакет от допълнителни услуги, общи условия и погасителен план от кредитора. А в случай че кредитоискателят е сключил договор за потребителски кредит и не е пожелал и закупил пакет от допълнителни услуги, отпуснатата сума се превежда по декларираната банкова сметка ***аните договор за потребителски кредит, общи условия и погасителен план от кредитора.“ Видно от това било, че услугата има реално съдържание, то е спазено от страна на кредитора и ищецът е получил тази услуга с това точно съдържание.

В пакета от допълнителни услуги, информация за който клиентът получил с предоставената му допълнителна преддоговорна информация, приложена към настоящия отговор, били включени още 4 услуги - отлагане плащането на вноски, намаляване плащането на вноски, промяна на падежна дата и улеснена процедура за отпускане на допълнителни парични средства. Част от тях били и използвани от ищеца. При което твърдението, че реално нямало допълнително предоставени услуги, било напълно голословно и неоснователно. Освен вече упражненото право, потребителят имал възможността (опцията) във всеки един момент да поиска извършването на някоя или на всички останали услуги. В този смисъл кредиторът не знаел дали и кога ще има искане от потребителя и съответно за коя услуга. А самото възнаграждение не било цената на услугите, а било дължимо за наличието им, за възможността (опцията) потребителят да поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент от живота на договора.

От горното било видно, че предлаганите допълнителни услуги не са пряко свързани с договора за кредит, а са по повод на същия. При което споразумението за предоставяне на допълнителни услуги, първо - не било пряко свързано с договора за кредит, тъй като такъв може да съществува в правния мир и без договорените допълнителни услуги; второ - сключването на споразумението било в резултат на свободната воля и индивидуално желание на ищеца; трето - сключването на споразумението не било задължително условие за отпускане на кредит, поради които обстоятелства законодателят бил извадил разходите за такива допълнителни услуги от общите разходи по кредита. Тези съображения обосновавали и извода, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Възнаграждението по сключеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не представлявало и разход по смисъла на чл.19, ал.1 и т. 1 от ДР на ЗПК, поради което не се подчинявало на предвидените императивни изисквания за максимално допустим размер, а исковата претенция на това основание била неоснователна.

Настоява се и на това, че възнаграждението за пакета от допълнителни услуги не представлявало печалба, лихва за кредитора. Същото не било по своята същност и неустойка, както неоснователно се твърдяло в исковата молба. Напротив, същото представлявало разходите на кредитора да поддържа най-малкото администрация, която да разгледа и до 24 часа да изплати искания кредит, да обработва всички искания за отлагане на вноски, за намаляване на вноски, които може да бъдат до 8, да обработва искания за промяна на дата на падеж, които може да са ежемесечни,да изготвя необходимите за извършените промени анекси и нови погасителни това да заплаща и допълнителни лихви на своите кредитори за срока, с който се удължава кредита при отлагане на плащането или се намалява прихода при намаляване на месечната вноска с до 75%, което е значително намаление. Допълнително счита, че с оглед свободата на договарянето всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните били договорили сключването на споразумение, с което потребителят има възможност да извършва редица промени в погасителния план по договора за кредит. Заявявайки желанието си за сключване на споразумение, потребителят получил една от услугите - приоритетно разглеждане на искането му за кредит. А през целия останал срок на действие на споразумението, без да е необходимо възнаграждението по него да е вече изплатено, тъй като същото се изплащало разсрочено, потребителят получавал останалите услуги от пакета - да отложи плащане на 4 погасителни вноски, да намали размера на 4 погасителни вноски с до 75%, да променя датата на падеж по всяка вноска и да получи бързо и лесно допълнителни парични средства. Всички тези възможности, които потребителят придобил, сключвайки споразумението и заплащайки разсрочено възнаграждението по него, безспорно представлявали огромна промяна на първоначалния погасителен план по кредита - 22% от вноските по погасителния план могат да бъдат отлагани или намалявани, а всичките останали вноски могат да бъдат променяни по отношение на датата на плащане. Реално всеки месец от живота на кредита потребителят можел да променя нещо по погасителния план, така че да управлява ефективно своите финанси, без да търпи негативни последици. Кредиторът от своя страна за целия живот на кредита, т.е. 36 месеца, следвало да гарантира на ищеца, че ще може да се възползва от всички услуги, в това число да поддържа администрация, която своевременно да обработва исканията на потребителя и да подготвя нов погасителен план, след всяка заявена промяна. С предоставените допълнителни услуги кредиторът не би могъл да прогнозира кога ще получи плащане, тъй като ищецът можело да не заплати 4 вноски или да заплати с до 75% по-малко по други 4 вноски, както и да променя датата на плащане на всяка вноска.

Настоява се на това, че оспорения ДПК отговарял на всички изисквания на ЗПК и с него не били нарушени такива въведен с чл.10, чл.11 и чл.12 от ЗПК, поради което и не бил нищожен. Не била нищожна и клаузата за заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет услуги, тъй като не противоречала на чл.10а, ал.4 от ЗПК, тъй като изборът за сключването на такова зависело изцяло от волята на ищеца, дали желае да се ползва от предоставените с него възможности.

Счита и, че възнаграждението за предоставените услуги не би могло да се определи и като несъизмеримо, нееквивалентно или представляващо печалба, както неоснователно се твърдяло в исковата молба, без да се изследва задълбочено какви права са закупени и какви и колко промени по погасителния план потребителят е извършил и би могъл да извършва за в бъдеще.

По тези съображения оспорва иска и иска отхвърлянето му. Релевира и възражение за прекомерност на разноски на ищеца, като иска намаляването им до предвидения в НМРАВ минимум.

 

В о.з. ищецът и пълномощника си адв.Ф., не се явяват, не вземат отношение по иска.  

В о.з. ответникът, редовно уведомен не се явяват,не изпраща представител, не вземат отношение по иска.  .

 

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед на наведените от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:

В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г.   /л.13 -15 по делото/, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца И.П. паричен заем в размер на 4000 лв. за срок от 24 месеца.

Този договор е сключен при следните параметри:  Размер на заема 4000 лева; Срок на кредита: 24 месеца; Размер на вноски по кредита: 247,29лв.; лихвен процент на ден – 0,11%; Годишен процент на разходите (ГПР) 49.90%; Фиксиран годишен лихвен процент – 41,17% ; обща сума за плащане 5934,96 лв.

В същия договор е инокрпупипано и задължение по избран и закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1743,60лв., по който месечната вноска е 72,65лв. По този начин всяка от дължимите 14 бр. месечна вноска е вече в размер на 319,94лв., а общия размер на задължените по договора е 7678,56лв.

Тоест общата дължима от ищеца сума за плащане по договора, като сбор от главница договорна лихва и възнаграждение по Пакет допълнителни услуги е станала 7678,56лв.  

Неразделна част от процесния договор са и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, както ОУ на ответника за договори за потребителски кредити – версия от 09.10.2027г.

Към представения от ищеца договор няма погасителен план. Ответникът обаче е представил копия от същия  Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г. неразделна част от който са Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и ОУ на ответника, както Погасителен план към него /л.61/. От този Погасителен план  се установява кога са падежите за заплащане на погасителните вноски, а именно 3-то число на месеца.

От ищеца е представени и Стандартен европейски формуляр за предоставяне информация за потребителските кредити, в който се съдържа информация, идентична с условията при които е сключен ДПК.

Не спорно, че заемната сума от 4000лв. е поучена от ищеца.

По делото е изслушана и ССЕ изготвена от в.л.Т., неоспорена от страните, която съдът кредитира, като компетентна и безпристрастна. От констативно-съобразителна част на същата се установява, че Заемната сума от 4000лв. е изплатена изцяло на ищеца-кредитополучател. От негова страна се установява да е направил 11 бр. погасителни вноски, с които е заплатил общо 3323,62лв., като нито една от тях не направена на падежната дата 39то число на месеца, а всички плащания са след падежа. От заключение по ССЕ се установява следното: Размерът на възнаградителната лихва при ГЛП 41,17% е сумата от 1934,76лв. Годишният процент на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по силата на приложение №1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит, ако се включи само договорната лихва уговорена като 41,17% -е в размер на 49,9027%.

В случай, че бъде прибавена като разход по кредита наред с договорната лихва и сумата от „Пакет допълнителни услуги“, то ГПР е 102,1676%.

Други доказателства не са ангажирани.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намира следното:

По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Получаването на сумата по кредита не е оспорено от кредитополучателя, нещо повече ищеца и сам твърди, че заемната сума от  е поучена от него. 

Ето защо и съдът намира, че въз основа процесния Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018г. е възникнала валидна облигационна връзка между ищеца и ответника, като страни по него.

Относно възраженията за недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:

Съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за потребителския кредит преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация следва да се предостави във формата на стандартен европейски формуляр.

По делото са налице доказателства, че такъв е предоставен, а и в случая сам ищецът го е представил. Липсата на подпис на самия формуляр е без правно значение в настоящия случай, доколкото същия не е договор, а представлява преддоговорна информация, която по настоящото дело отговаря на параметрите на самия договор. Следва да се отбележи, че липсата на предоставен предварително такъв формуляр, т. е. неспазването преддоговорните задължения на кредитора по чл. 5 от ЗПК не влече нищожност на договора или липсата на такъв, а и в чл.22 от ЗПК изрично са изброени хипотезите, които влекат недействителност на Договора за потребителски кредит и неспазването на изискването на чл. 5, ал. 1 от ЗПК не е сред тях.

В процесния договор и Погасителния план към него се съдържат условията за предоставяне и издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общата сума, която следва да се изплати. Тези данни са намерили отражение и в представените по делото и приети и неоспорени от ищеца погасителен план към договора за кредит. В Договора ясно е са посочени, размер на заема, размер и брой на погасителни вноски, ГЛП -41,17% - фиксиран, ГПР – 49,9%, лихвен процент на ден – 0,11; дати на плащане и общата сума за плащане. Ето защо не са налице нарушения по член 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, и поради следното:

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; лихвен процент на ден; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).

В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 41,17%, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т. 9 ЗПК. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по чл.11, ал. 1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като с него е уговорен ГЛП от 41,17%, който като бил повече от 3 –кратния размер на законовата лихва бил в противоречие с изискванията на чл.26, ал.1 от ЗЗД и уговорен в нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото, поради следното: Действително както и сам ищецът твърди няма въведена законова норма установяваща максимален размер на договорна лихва. Единствената законова норма  в тази връзка е въведеното в чл.19, ал.4 на ЗПК изискване, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. В настоящия случай в процесния договор е уговорен ГПР от 49,9%, който е по-малък от 50% каквото е законовото изискване, до колкото съгласно ПМС за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, е ОЛП от 0,00 плюс 10 процентни пункта или 10,0 %, като уговорения в процесния ДПК фиксиран годишен лихвен процент по заема от 49,9% не надхвърля пет кратния размер на законната лихва от 50 %. Същевременно според чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест при изчисляване на ГПР в него е включена и договорната лихва. А след като тя е включена и въпреки това ГПР не надвишава 50%, респективно изпълнено е изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК, то няма как да се приеме да има нарушение на добрите нрави. Това е така, тъй като ЗПК е специален по отношение на общия закон ЗЗД, и като такъв той урежда отношенията между потребител и кредитодател по сключените между тях по реда на ЗПК договори.

На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и това, че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем парични средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави граница до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът намира за неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна договорната лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за максималния й размер. Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид договор за заем, който се представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение за ползване на предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно определения размер на законовата лихва, която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение, тъй като  правната им природа е различна.

Ето защо и съдът намира, че не се установява соченото от страна на ищеца нарушение на разпоредбата на  чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Клаузата, установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 1934,96 лв. (определен при съпоставяне на общото задължение по кредита и размера на чистата стойност), при фиксиран годишен лихвен процент от 41,17 %, не е установена в противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.

Поради което и клаузите от ДПК касаещи ГПР и ГЛП не са нищожни, нито на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, нито като накърняващи добрите нрави, доколкото по изложените съображения относно размерите им, които са под прага по чл.19, ал.4 от ЗПК, не противоречат на принципа за справедливост и на равнопоставеност на страните в облигационната връзка, поради което и не накърняват добрите нрави и като такива не са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.

Неоснователно съдът намира твърдението на ищеца, че уговореното възнаграждение за заплащане на закупен пакет от допълнителни услуги, представлява скрита възнаградителна лихва и като такава следва да се прибави към уговорената договорна лихва. Това е така, тъй като лихвата винаги е процент от някаква сума, а в случая се касае за заплащане на допълнителни услуги, чиято стойност е уговорена в глобален размер от 1743,60лв. Обстоятелството, че това възнаграждение се изплаща на погасителни вноски и се включва в общия размер на погасителните вноски не променя този му характер на възнаграждение и не го прави лихва. Тук е мястото да бъде обсъдено възражението на въззиваемата страна, че посоченият размер на ГПР не е действителния, тъй като не са включени всички разходи по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а именно общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договор). Посочената норма следва да бъде тълкувана систематично с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, даваща легална дефиниция на общ разход по кредита за потребителя. При разглеждането на двете разпоредби се извежда, че в общите разходи по кредита са включени и възнагражденията за допълнителни услуги, тогава когато сключването на споразумение за допълнителни услуги е предвидено като условие на договора за кредит. Видно от представения договор за потребителски кредит в него изрично е предвидено, че нито сключването му, нито предложените условия за заема са обвързани от закупуването на пакет допълнителни услуги. Ето защо възнаграждението за допълнителни услуги не е общ разход, който следва да бъде включен в годишния процент на разходите.

Съгласно чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определяния в приложение № 1 към ЗПК начин. В конкретния случай в процесния договор за посочени лихвения процент по кредита – 41,17 %, ГПР – 49,9%, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит – 5934,96 лева. В общите условия, приложими към сключения договор, са описани условията за прилагане на лихвения процент (чл. 4), без условия и процедури за промяна на лихвения процент, тъй като същият е фиксиран, както и са посочени допусканията, използвани при изчисляване на ГПР (чл. 5. 2). Изпълнени са и останалите изисквания чл.11 от ЗПК, които могат да доведат до недействителност на договора, а именно изготвен е погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, предоставена е информация за липсата на право на отказ, посочен е лихвеният процент на ден (0, 11 %). Определеният лихвен процент е фиксиран, поради което изискването на чл.11, ал.1, т. 9а от ЗПК (договорът за кредит да съдържа методика за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК) е неприложимо.

Горепосочената информация е била известна на ищеца преди сключването на договора. Видно от общи условия на "Профи Кредит България" ЕООД към договор за потребителски кредит версия 09/09.10.2017 г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и погасителен план към договора за потребителски кредит, същите са били предоставени на ищеца преди сключване на процесния договор за потребителски кредит. Това макар и в изключително кратък срок, е дало възможност на ищеца да се запознае с основните параметри на бъдещия договор за кредит и да направи преценка за законосъобразността и равноправността на клаузите му. Сключеният договор за кредит е с идентични параметри на предоставените със стандартния европейски формуляр, с който ищецът се е съгласил. С оглед изложеното съдът намира, че не са налице твърдените основаниа за нищожност на договора.

 

Ето защо и искът за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018г., сключен с “Профи Кредит България” ЕООД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, е неоснователен и като такъв ще се отхвърли.

С оглед неоснователност на главния иск сбъднало се вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове за прогласяване нищожност на клаузите от раздел IV на същия ДПК „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018г.

Независимо, че процесния ДПК не нищожен, тъй като отговаря на изискванията на чл.10 и 11 от ЗПК и не налице нарушение на добрите нрави по  чл.26 от ЗЗД, то до колкото този договор би могъл да съществува и без клаузите по раздел IV  касаещи задължение за заплащане на възнаграждение по избран Пакет допълнителни услуги, тъй като те не са част от задължителното му съдържание, то следва да се разгледа и евентуалния иск.

Споразумението за предоставянето на допълнителен пакет услуги обаче представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, а съгласно чл.24 от ЗПК за договора за потребителски кредит посочените разпоредби се прилагат, поради следното:

Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ (нов – ДВ, бл. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. В противоречие на императивното правило на чл.10, ал.4 от ЗПК в споразумението за допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за няколко различни услуги. В чл. 10а, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че "Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. В случая, в договора за потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се събират съответните такси. Наред с това, заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, т. е. то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените в него услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните договор. Така с уговарянето на допълнително възнаграждение в размер на 1743,60 лв., всъщност се нарушава принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето - потребителят следва да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетично ползване на такава.

В споразумението е посочен като определяем размер само възнаграждението по отношение на услугата „приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит“ – 15 % от цялото възнаграждение, но не повече от 300 лева. По делото не са ангажирани доказателства тази услуга да е ползвана от ответника.

Сключеното между страните споразумение включващо приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на датата на падежа, както и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Тези услуги се предоставят срещу заплащане на възнаграждението в размер на 1743,60 лева, предвидено в договора за потребителски кредит. По този начин уговорена цената на допълнителния пакет услуги е в нарушение на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Такова посочване на цена за всяка една от предвидените услуги липсва.

Самата услуга "приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит" само по себе си е в нарушение на чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като е свързана с усвояването и управлението на кредита, а цитираната разпоредба предвижда изрична забрана за заплащане на такси и/или комисионни за действия, свързани с усвояването или управлението на кредита.

Предвидените като допълнителни услуги възможности за отлагане и намаляване на погасителна вноска, както и за смяна на падежа представляват такива за всяка една от страните по такъв вид договор, без да е необходимо съществуването им да бъде предварително уговаряно и заплащано.

Последната от услугите, включени в допълнителния пакет, не е ясно регламентира в нито един от документите предоставени на заемополучателя. Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства представлява една абстрактна възможност за потребителя, описана бланкетно и неясно единствено в чл. 15. 5 от общите условия.

Освен изложеното до момента при преценката за действителност на клаузите, касаещи възнаграждението за допълнителния пакет услуги, следва да се има предвид начина на неговото заплащане, а именно на вноски заедно с вноските по договора за кредит. Това означава, че заплащането на възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги се извършва преди същите реално да са използвани, тоест потребителят заплаща за вероятността да упражни някоя от предвидените възможности, които по принцип съществуват за него като страна по договор. Същевременно възнаграждението за предоставяне на допълнителните услуги става изискуемо с подписването на договора и е без значение дали някоя от услугите ще бъде използвана в срока на договора.

С оглед гореизложеното съдът намира, че споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги представлява неравноправна клауза. Същото е сключено във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо клаузите, касаещи заплащането на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, са нищожни.

Наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит обаче не води до неговата нищожност, а същият следва да се прилага без тези клаузи.

С оглед изложеното съдът намира, че посочените условия от сключения между страните договор са неравноправни клаузи и като такива следва да бъдат обявени за нищожни.

 

По отношение на разноските съдът намира следното:

Право на разноските в настоящото производство, на осн. чл.78, ал.1 ГПК е възникнало за ищеца, предвид изхода от спора и уважаване на евентуалния иск, такива са и претендирани и са представени доказателства за направени разноски в размер на общо 487,14лв., включващи 307,14лв. – държавна такса и 180лв. за ССЕ. Тъй като изготвената ССЕ, касае единствено отхвърления иск, то на ищеца следва да се присъди единствено половината от заплатената държавна такса в размер на 153,57 лева, която сума ще се осъди ответникът да заплати на ищеца.

Видно от ДПЗС ищеца е представляван от адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11. Процесуалното представителство е осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА на материално затруднено лице. Цената на главния иск е 7678,56лв., а на евентуалния 1743,60лв. Съгласно чл.2, ал.2 от НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда. А съгласно чл.7, ал.2, т.1 минималното възнаграждение при цена на иска от 1000лв. до 5000лв. е 300лв. +7% за горницата над 1000лв. Тоест при цена на уважения евентуален иск от 1743,60лв., минималното възнаграждение е 352,05лв. По делото е проведено 1 заседание, като работата на адвоката е концентрирана в изготвяне на искова молба и изслушване на ССЕ.  Ето защо и съдът намира, че обоснован е размер на възнаграждение на адв.Ф. от  352,05лв., която и сума ще се осъди ответникът да заплати на този адвокат.

Ответникът, който е юридическо лице и е представляван от юрисконсулт и е претендирал разноски, в това число юриск.възнаграждение от 300лв. На осн. чл.78, ал.6 от ГПК ответникът има и право на разноски за юр. възнаграждение. Същевременно отхвърлен е само главния иск, а претендираните разноските са за всички искове. При което и ще се осъди ищеца да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, представляващи половината от претендираните такива от 300лв., който съдът намира за адекватни на фактическата и правна сложност на разглеждания спор.

Мотивиран от горното съдът,

Р  Е  Ш  И  :

ОТХВЪРЛЯ иска на И.И.П., ЕГН ********** ***, срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, р-н „Средец", ж.к.„Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В - за прогласяване нищожност на целия Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г., сключен със “Профи Кредит България” ЕООД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо платена сумата от 180,0лв., като неоснователни.

ПРОГЛАСЯВА за нищожни клаузите от раздел VI в Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г. , сключен между И.И.П., ЕГН ********** *** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, р-н „Средец", ж.к.„Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В, с които е уговорено заплащане на пакет от допълнителни услуги в размер на 1743,60 лева на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 24 от ЗПК.

ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, р-н „Средец", ж.к.„Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В, да заплати на И.И.П., ЕГН ********** ***, СУМАТА от 153,57лв. (сто петдесет и три лева и 57ст.), представляваща  направени разноски за производството, по съразмерност.

ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, р-н „Средец", ж.к.„Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В, да заплати на адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, Сумата от 352,05лв. /триста петдесет и два лева и 05ст./ - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство.

ОСЪЖДА И.И.П., ЕГН ********** ***, да заплати на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, р-н „Средец", ж.к.„Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В, СУМАТА от 150,0лв. (сто и петдесет лева), разноски за настоящото производството за юрисконсултско възнаграждение, по съразмерност с отхвърлената част от исковете. 

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати на страните заедно със съобщението.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:.......................................