Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 06.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди
двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от
младши съдия Станчева в.гр.дело № 4476 по описа
за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 20221734 от 11.10.2020
г., постановено по
гр. д. № 19692 по описа за 2016 г. на СРС, 175-ти състав, е
признато за установено по предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК от С.П.Л., ЕГН ********** срещу И.П.К., ЕГН **********, че С.П.Л. е собственик по наследяване от П.И.К. на 1/2
(една втора) идеална част от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 68134.1387.234 по
КККР на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-48/12.10.2011г. на изп.
директор на АГКК, находящ се в гр. София, ул. *******, съгласно документ за
собственост от 202 кв.м., а съгласно скица 201 кв.м., съставляващ УПИ VII-15 от
кв. 847 по плана на град София, местност „Триъгълника-Гарата“, при съседи с
идентификатори: 68134.1387.233, 68134.1387.232, 68134.1387.231,
68134,1387.2047, 68134.1387.235 и 68134.1387.236, заедно с построената в
мястото ЖИЛИЩНА СГРАДА – еднофамилна с идентификатор № 68134.1387.234.1 на етаж
и половина с разгърната площ от около 73 кв.м., състояща се на етажа с площ
около 59 кв.м. от две стаи, кухня, баня и антре и на полуетажа от стая и
тавани, със застроена площ на стаята около 14 кв.м., заедно с избени помещения
под цялата сграда и дворна тоалетна. Със същото
решение и с оглед изхода на спора СРС е отменил на основание чл. 537, ал. 2 ГПК Нотариален акт за собственост на
½ идеална част върху недвижим имот, придобит на основание давностно
владение, № 99, том I, рег. № 1803, дело № 80 от 09.02.2016г. на нотариус И. ***
действие РС – София.
Предвид
уважаване в цялост претенцията на ищеца, със съдебното решение съдът е разпределил
и отговорността за сторените по делото разноски, като на основание чл. 78, ал.
1 ГПК е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 1 313, 63 лева,
представляваща сторените от последния деловодни разноски.
Срещу
така постановеното решение е постъпила
въззивна жалба в срока по чл. 259 ГПК от ответника в първоинстанционното
производството И.П.К., чрез адв. Н.Б. от САК.
В жалбата си ответникът, поддържа, че от събраните в хода на
производството доказателства е видно, че същият е владял имота изцяло за себе
си – необезпокоявано, постоянно и явно, считано от смъртта на общия на страните
баща /м.07.2005 г./ насетне и до настоящия момент. Навежда, че се е
противопоставял на правото на сестра си да владее процесния имот, като тя се е
деизнтересирала от него – не е упражнявала правни или фактически действия за
реализиране на правата си. Сочи, че той е правил основни ремонти по имота,
заплащал е сметки и данъци на последния. Позовава се на събрания в хода на
производството доказателствен материал, в това число събраните устни
доказателствени средства и писмени доказателства /удостоверение от ГРАО, удостоверение
от МВР, удостоверение от НОИ, фактури за ток и вода и др./, твърдейки, че
горните безсъмнено доказват, че ответникът е пребивавал в България през
процесния период, като е владял имота лично, а от 2013 г. той е в чужбина, но
владее същия чрез трето за спора лице - Т.С.. Обосновава доводи във връзка с
приложението на ТР № 1 от 06.08.2012 г., постановено по т.д. № 1/2012 г. на
ОСГК на ВКС, като счита, че с действията си ответникът е обективирал по
отношение на другия съсобственик намерението си да владее неговата идеални част
за себе си. На последно място, поддържа, че представеният пред районния Нотариален
акт за собственост на ½ идеална част върху недвижим имот, придобит на
основание давностно владение, № 99, том I, рег. № 1803, дело № 80 от
09.02.2016г. на нотариус И. *** действие РС – София е съставен при спазване на
всички нормативни изисквания – арг. от чл. 587, ал. 2 ГПК. С оглед изложеното,
отправя молба до въззивния съд да отмени атакуваното съдебно решение и да
постанови друго такова, с което да отхвърли изцяло претенцията на ищеца. Претендира
разноски за двете съдебни инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищеца в първоинстанционното
производство С.П.Л., чрез адв. А.Ц. от САК, в който се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Навежда се, че в хода на производството и
от разпитания свидетел на въззивника – ответник се установява, че последният
живее и работи в Англия, като се връща в България веднъж годишно. Позовава се
на показанията свидетеля Я., видно от които ответникът казал: „Сестра ми,
трябва да си уредим отношенията за къщата..“. Оспорва твърдението на
жалбоподателя да е извършен ремонт на къщата. Възразява самата тя да се е
дезинтересирала от процесния недвижим имот. Напротив, и към настоящия момент,
ищцата полага усилия за запазване и поддържане на собствените й идеални части
от него. С оглед изложеното, намира обжалваното съдебно решение на СРС за
правилно и законосъобразно. Моли същото да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивната инстанция, за което прилага и списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски градски съд, IV-Д
въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с уважаване на който
ищцата цели да бъде признато за установено в отношенията й с ответника И.П.К., че С.П.Л. е
собственик по наследяване от П.И.К. на 1/2 (една втора) идеална част от
ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 68134.1387.234 по КККР на гр. София, одобрени
със Заповед № РД-18-48/12.10.2011г. на изп. директор на АГКК, находящ се в гр.
София, ул. *******, съгласно документ за собственост от 202 кв.м., а съгласно
скица 201 кв.м., съставляващ УПИ VII-15 от кв. 847 по плана на град София,
местност „Триъгълника-Гарата“, при съседи с идентификатори: 68134.1387.233,
68134.1387.232, 68134.1387.231, 68134,1387.2047, 68134.1387.235 и
68134.1387.236, заедно с построената в мястото ЖИЛИЩНА СГРАДА – еднофамилна с
идентификатор № 68134.1387.234.1 на етаж и половина с разгърната площ от около
73 кв.м., състояща се на етажа с площ около 59 кв.м. от две стаи, кухня, баня и
антре и на полуетажа от стая и тавани, със застроена площ на стаята около 14
кв.м., заедно с избени помещения под цялата сграда и дворна тоалетна.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Атакуваното решение е валидно постановено и
допустимо. Въззивният състав намира, че решението е постановено, при изяснена
от СРС фактическа обстановка.
По съществото на жалбата и във връзка с
оплакванията на ответника срещу атакуваното решение, въззивният съд намира
следното:
От фактическа страна не е спорно по делото,
че общият наследодател на страните П.И.К. е придобил правото на собственост
върху процесния недвижим имот през 1985 г. по силата на нотариален акт за
замяна на недвижим имот № 125, том X., дело
2177/1985 г., както и, че същият е починал през 2005 г., оставяйки за
свои законни наследници страните по делото – С.П.Л. /дъщеря/ и И.П.К. /син/.
Не се е спорило и по факта, че по силата на нотариален
акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно
владение, № 99, том I, рег. № 1803, дело № 80 от 09.02.2016 г., ответникът е
придобил право на собтвеност върху ½ идеална част от процесния,
гореиндивидуализиран недвижим имот, тоест, че е придобил в своя собственост и
идеалната част на своята сестра, тъй като на лично основание той самият е
собственик на другата ½ идеална част от имота.
Пред първоинстанционният не се е спорило още
по следните факти: че от 2011 г. ответникът живее и работи в Англия, като се връща
в България веднъж годишно /вж. постановление на СГП от 27.04.2016г. по пр. вх.
№ 15224/2014г. по описа на СГП/; че дължимите за имота местни данъци и такси за
периода от 2010 г. до 2015 г. са били заплатени; че клиентският номер при „Софийска
вода“ АД и „ЧЕЗ Електро България“ АД е заведен на името на ответника И.К.; че
постоянният адрес на ответника е в гр. София, ул. „*******11 /административен адрес на процесния имот/, а
постоянният и настоящ адрес на М. П.П. /сочена като съпруга на ответника/ е в гр.
София, ж.л. „*******ап. № 4, както и, че свидетелят Т.С. е регистрирал настоящ
адрес на административния адрес на имота на 28.06.2019 г. /повече от три години
след завеждане на делото през м.04.2016 г./
Част от доказателствената съвкупност, събрана
в хода на първоинстанционното съдебно производство, съставляват и свидетелските
показания на разпитаните свидетели. Свидетелят Д.Я., познат от ученически
години на ответника, сочи че познава имота, посещавал го неведнъж. Разказва, че
ответникът живеел в къщата с баща си, ремонтирал същата през 2001 г. – 2002 г.,
а след това и годеницата на ответника М. П. дошла да живее при него. Обяснява
пред съда, че разговарял с общият на страните наследодател през 2004 г. и
същият му казал, че се радва, че И. се старае като син и, че иска да остави
къщата именно на него. Ответникът се грижел за своя баща до смъртта на
последния, а през 2005 г. заминал за 4-5 месеца в Англия. Спомня си през 2005 г.
ответникът да е живеел в къщата със семейството си, като през 2011 г. последният
започнал да пътува по-често до Англия, а две години по-късно цялото семейство се
преместило на острова. Споделя за дочут от него разговор между страните в първите
месеци на 2005 г., в който ответникът казал „сестра ми, трябва да си уредим
отношенията за къщата, тази къща татко искаше да остави на мен, аз съм се
грижел за нея, вложил съм доста средства, искам да си уредим отношенията, тя си
е моя, тук съм се родил и израснал.“ Свидетелят Т.С., познава се с ответника К.
от 2013 г. Последният предложил на свидетеля да живее в процесната къща и да се
грижи за нея, докато той е в чужбина. Свидетелят признава, че ответникът се
прибирал в България най-много за по един месец през годината, че постоянният му
адрес е друг, както и, че няма информация за имота за преди 2013 г.
Разпитани в хода на делото са и други двама
свидетели – В.Л.и Н.Г.. Свидетелят Л., дългогодишен познат на ищцата, познава
къщата, а преди да почине е бил във връзка с бащата на страните. Страните имали
идея да продадат имота през 2014 г. - 2015 г., като свидетелят описва последния
като необитаем – с неподдържан, разграден и обрасъл двор. Л. също разказва, че
ответникът живеел там с жена си, но същите от 10 години вече живеят в Англия.
Свидетелят Г., позната на ищцата от 1981 г., знае, че бащата на ищцата живеел в
кв. „Надежда“, но не е посещавала имота там. Ищцата живеела с майка си в кв.
„Младост“. Свидетелката предполага, че в процесния недвижим имот е живял
ответника, но той заминал да живее в Англия. Споделя за разговор между брата и
сестрата, на който присъствала, в който ответникът изразил желание за продажба
на имота, като при намиране на купувач същият щял да се върне от чужбина за
сделката. Свидетелят твърди да е видяла бележка от бащата на ищцата в смисъл
имуществото между страните да се раздели „по братски“. Ищцата комуникирала с
ответника, дори го посещавала в Англия.
Доколкото с откриване на наследството на П.И.К.
през 2005 г., ищцата е придобила правото на собственост върху 1/2 идеална част
от процесния наследствен имот, като останалата 1/2 ид. част е придобита на същото
основание от ответника, спорът, пренесен и в настоящото производство, касае основно въпроса дали И.П.К. е демонстрирал със
своите фактически и правни действия намерението си да свои идеалната част на
сестра си С.П.Л. върху процесния недвижим имот, както и дали той е владял
последния в рамките на 10-годишен период /от 2005 г. до 2016 г./, при това
явно, спокойно и непрекъснато.
Придобивната давност е способ за придобиване
на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо
упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Новелата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав
на придобивната давност при недобросъвестно владение, включващ като елементи
изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68,
ал. 1 ЗС. Съгласно ТР № 4 от 17.12.2012
г. по т.д. № 4/2012 г. по описа на ВКС, ОСГК е недопустимо по тълкувателен път
в нормативно определения фактически състав на придобивната давност да се
включват и други елементи, с оглед което изискуемото от чл.120 ЗЗД във връзка с
чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79 ЗС.
Фактическият състав на владението съгласно
чл. 68, ал.1 ЗС включва обективния елемент на упражнявана фактическа власт и
субективния елемент вещта да се държи като своя. В настоящия случай, както
обосновано е прието в атакуваното съдебно решение, обективната страна на
владението е установена. Това е така, тъй като на първо място всички разпитани
в хода на първоинстанционното производство свидетели единодушно споделят, че именно
ответникът е живял в процесната къща, тоест упражнявал е фактическата власт
върху нея, считано от 2005 г. насетне до 2013 г. /отишъл да живее в Англия/.
Макар обстоятелството с преместването на местоживеенето на ответника в друга
държава да е от характер да прекъсне течението на придобивната давност,
настоящият състав на въззивния съд намира, че това е невъзможно. Съдът се
солидаризира с изведеното от СРС, че аргумент за горния извод съставлява факта,
че от 2013 г. до края на твърдяния период – 2016 г., свидетелятС. е лицето,
чрез което ответникът К. реално е продължил да упражнява фактическата власт
върху недвижимия имот, находящ се в гр. София, ул. „*******11. Несъмнено
владението може да бъде осъществявано и посредством трето лице, а не само
лично.
На следващо място, неоснователно се явява
възражението с правна квалификация по чл. 81 ЗС, депозирано от ищцата.
Владението се изгубва, тогава, когато друго лице, различно от владелеца,
установи собствена фактическа власт върху конкретния имот в продължение на
повече от шест месеца. По делото не се събра нито едно доказателство, годно да
докаже възражението. Действително, ответникът след 2013 г. преимуществено е
пребивавал извън територията на страната, но за този период, както се изтъкна
по-горе, владението е упражнявано отново от него непрекъснато, с тази разлика,
че не е било лично, а чрез свидетеляС.. Касателно периода преди 2013 г. /от
2005 г. до 2013 г./ няма данни ответникът да се е установил трайно на
територията на Англия, ангажираните доказателства сочат единствено за временни
и спорадични пътувания /в този смисъл показанията на св. Я. и удостоверения от
НВР –БДС и Гранична полиция/.
Доколкото с оглед горевъзприетото съдът
намери, че ответникът е упражнявал фактическата власт върху имота непрекъснато
за период повече от 10 години, от 2005 г. до 2013 г. – лично, а след това от
2013 г. до 2016 г. – чрез фактическия ползвател на имота свидетеляС., то
подлежи на анализ втората предпоставка на давностното владение, а именно
субективната му страна.
Според постановките на ТР № 1 от 06.08.2012
г. по т.д. № 1/2012 г. по описа на ВКС, ОСГК при наследяването като общо
правоприемство, владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане
на наследството, то /владението/ продължава от наследниците по право,
независимо че само един от тях остава в наследствения имот /в процесния случай
това е ответникът/. На следващо място, при
възникването на съсобствеността на
основание наследствено правоприемство се изключва само приложението на
презумпцията по чл. 69 ЗС, доколкото само по себе си наследственото
правоприемство предполага съвладение, оборващо законовата презумпция, но не и
възможността на наследника да придобие по давност частите на другите
наследници.
При спор за придобиване по давност на
съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса
дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога, доколкото за да
придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части от имота,
съсобственикът /в това число и сънаследник/, който не е техен владелец, следва
да превърне с едностранни действия държането им във владение. Последните трябва
да са от такъв характер, че с тях явно и еднозначно да се показва отричане
владението на другите съсобственици, тоест да е налице преобръщане на владението
/interversio possessionis/. При него съсобственикът съвладелец се превръща в
съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да
докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да
държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги
държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до
знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и
промяната поначало трябва се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им,
като това се манифестира пред тях.
Ответникът твърди, че в негова полза е изтекъл срок
на придобивна давност, считано от смъртта на наследодателя през 2005 г. до 2016
г. по отношение на другия наследник – сестра му С. Л.. От
преценката на събраните по делото доказателства, в частност показанията на
свидетеля Г. и Нотариален акт за собственост на ½ идеална част върху
недвижим имот, придобит на основание давностно владение, № 99, е видно, че до
снабдяването на ответника с процесния констативен нотариален акт през 2016 г.,
между страните не е имало спорове по отношение на имота.
Въззивната
инстанция се солидаризира с изведения от СРС извод, че фактът на откриване на
партиди на имота на името на ответника при „Софийска вода“ АД и „ЧЕЗ Електро
България“ АД и декларирането на имота за данъчни цели, сами по себе си не
обективират своително намерение, респективно превръщане на държането на чуждата
идеална част във владение. Горните, а и заплащането на разходи по повод
ползването на имота, представляват действия на управление, а и логически
издържано е именно ответникът да заплаща същите, предвид факта, че именно той е
ползвал къщата. Ремонтът, който
ответникът направил през периода 2002 г. – 2004 г. не попада в исковия такъв,
поради което и извършените ремонтни дейности се явяват с ирелевантен характер
за спора.
На следващо място изводимо е от показанията на
свидетелите Я., Л. и Г., че страните са били в процес на сключване на сделка за
продажба на процесния наследствен имот, като за реализиране на това, ответникът
заявил, че ищцата следва да намери брокер, който да им съдейства, а самият той
ще си дойде в България, когато дойде време за покупко-продажбата. Волята на ответника да встъпи в правна сделка по
продажба на процесния имот заедно със сестра си по своята същност представлява признаване
правата на ищцата.
Ето защо въззивната инстанция също счита, че ответникът
е обективирал свое своително намерение относно процесната идеална част от
имота, единствено и само с издаването на констативния нотариален акт за
собственост от 09.02.2016 г., като последният е доведен до знанието на ищцата. Тук
е мястото да се отбележи, че за ответника не е съществувала пречка от обективен
характер, която да го възпрепятства да изрази волята си за завладяване
идеалната част от сестра си пред нея. Следователно до 09.02.2016 г. ответникът
е владял единствено своята част от имота и е бил държател по отношение идеалната
част на сестра си.
Доколкото от горепосочената дата до датата на
завеждане на иска пред СРС – 08.04.2016 г., не изтекъл законово изискуемия
10-годишен период за осъществено давностно владение, то и възражението на
ответника за придобиване правото на собственост върху ½ идеална част от
имота чрез този оригинерен придобивен способ не е основателно. Затова верен е
изводът, че предявеният положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е
основателен и следва да бъде уважен. Поради съвпадане на изводите на въззивния
съд с тези на първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта на разноските,
присъдени на ищеца.
Неоснователността
на въззивната жалба обуславя правото единствено на въззиваемата страна – ищец да
претендира присъждането на разноски за въззивното производството, като същата е
депозирала искане в тази насока до приключване на устните състезания пред
въззивната инстанция. За целта по делото е приложен договор за правна защита и
съдействие от 22.01.2022 г., в който е вписан размер на платеното в брой
адвокатско възнаграждение, а именно сумата от 920 лева. Доколкото по делото са
представени доказателства за реално сторени разноски от ищеца в размер на 920
лева, последната сума следва да му бъде присъдена с настоящото решение.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20221734 от 11.10.2020 г., постановено по гр. д. № 19692 по описа за 2016 г. на
СРС, 175-ти състав.
ОСЪЖДА И.П.К., ЕГН **********,***№ 4 да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК на С.П.Л., ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адрес:***№
7, сумата от 920 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение,
сторени пред въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.