РЕШЕНИЕ
№ 170
гр. Перник, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА
ЗАРКОВА
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20221700500598 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по жалба от Топлофикация - С.“ ЕАД против Решение № 799/17.07.2022
г. по гр.д. № 0047/2022 г. на РС - Перник, с което са отхвърлени изцяло предявените от
„Топлофикация - С.“ ЕАД искове срещу Е. П. К., с които се иска да бъде установено, че
ответника в първоинстанционното производство дължи на ищцовото дружество, сума в общ
размер на 409.36 лева, включваща главница в размер на 318.89, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2017 г. до м. 09.2017 г. за топлоснабден
имот, находящ се на адрес: ***, ведно със законната лихва от 11.08.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и мораторна лихва за забава от 15.09.2018 г. до 30.07.2021 г.,
като погасени по давност. В тежест на ищеца са възложени да заплати и сторените по делото
разноски.
В жалбата се излагат подробни доводи по същество като счита за неправилно
приетото от РС, че ответникът- Е. П. К. не е бил потребител на ТЕ за битови нужди. Видно
от представените по делото документи ответникът е бил собственик па тонлоснабдения
имот и в качеството си на такъв се е разпоредил със същия, като си е запазил правото на
ползване за процесния период. Правото на собственост и правото на ползване са вещни
1
права, които съществуват паралелно и отказът от едното не довежда до автоматично
отпадане на правата и задълженията и по второто право /ползването/. По делото са събрани
доказателства, от които се установява, че през процесния период Е. К. е бил както
собственик, така и ползвател, ето защо същият се явява легитимиран да отговаря по
предявения иск. В заключение се иска решението да бъде отменено като неправилно,
неоснователно и незаконосъобразно, като бъдат присъдени направените съдебни разноски,
включително и в настоящето производство.
Въззиваемият К. чрез адв. М. П. е депозирал отговор, с който твърди, че въззивната
жалба същата е неоснователна и моли за оставянето й без уважение, като се постанови
решение, с което да бъде потвърдена правилността на първоинстанционния акт, като
правилно и постановено при правилна преценка на събраните по делото доказателства.
Прави искане за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение в настоящето
производство.
Третото лице помагач “МХ ЕЛВЕКО” ООД не е подал отговор и не изразява
становище по жалбата.
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
Нормативната уредба през исковия период предвижда две алтернативни основания за
възникване на договорното отношение по продажба на ТЕ - писмен договор по чл. 149 ЗЕ
/която форма не е за действителност, а представлява форма за доказване/ или наличие на
собственост или на вещно ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда в
етажна собственост - чл. 153, ал. 1 ЗЕ. И в двата случая продажбата на ТЕ се осъществява
при публично известни общи условия, одобрени от КЕВР /чл. 149, ал. 2 ЗЕ, съответно чл.
150, ал. 2 ЗЕ/.
От приложения по първоинстанцинното дело нотариален акт за дарение № **, том *,
рег. № ***, дело 34/2017 г. се установява, че ответникът Е. П. К. е дарил на своята дъщеря
М. Е. К. правото на собственост върху процесния апартамент, като дарителят си е запазил
пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване върху дарявания имот, като липсват
доказателства за прекратяване правото на ползване на вещния ползвател Е. П. К. през
процесния период. Без значение е, че с декларация от ***г., вписана в Сл. по ВП на ***г.
ответникът Е. П. К. декларира, че се отказва от вещното право на ползване върху процесния
апартамент, тъй като отказът има действие занапред от вписването на отказа, което е след
процесния период.
С оглед на гореизложеното, въззивният състав приема, че в процесния период между
ищеца "Топлофикация С. " ЕАД – като снабдител на ТЕ, и ответника- като клиент на ТЕ за
битови нужди, по силата на чл. 153 ЗЕ в качеството му на титуляр на вещно право на
2
ползване на процесния апартамент са възникнали и са съществували облигационни
отношения относно продажбата на ТЕ за процесния апартамент и следователно ответникът
отговаря за задълженията за консумирана топлинна енергия през процесния период за
процесния апартамент, чието съдържание е установено в Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация С.“ ЕАД на клиенти в ***, одобрени с
Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. От приложените по делото доказателства по
несъмнен начин се установява, че ищецът е изпълнил процедурата по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като
е публикувал Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
„Топлофикация С.“ ЕАД на клиенти в ***, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на
КЕВР.
Пред районния съд в срока по чл. 131 ГПК ответникът не е оспорил изрично и
конкретно, че в исковия период ищецът е доставял в топлоснабдения имот ТЕ на стойност и
количество, равна на претендираната с исковата молба сума, както и за начислената
мораторна лихва. В отговора по чл. 131 ГПК основното и конкретно възражение на
ответника се свежда до изтекла погасителна давност.
Във връзка с горното въззивният състав съобразява, че съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 и т.
2 ЗЕ заплащането на ТЕ се осъществява чрез прогнозни месечни вноски и изравнителна
вноска. Така за всеки отчетен период като конкретни задължения на потребителя за плащане
на цената на ТЕ са предвидени отделно, както това да заплаща месечните дължими суми
/които са по прогнозна стойност/, така и това да заплати дължимата сума от изравнителния
резултат на база еднократен отчет на уредите за дялово разпределение за последния месец от
отчетния период. Законът /чл. 155, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЕ/ ограничава периода, в рамките на
който делът на потребител може да почива на предположение и утвърждава изискване
дванадесетата месечна вноска да бъде изготвена на база реален отчет, то и ищецът е
обвързан от нормативно установения механизъм и дължи да съобрази размера на
задължението за последния месец от отчетния период с резултата от дяловото
разпределение. Следователно по силата на закона началото на погасителната давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД за вземанията за доплащане, когато такива са констатирани на база на отчет
на уредите за дялово разпределение, не се отклонява от приложимите в тази връзка
принципи и правила относно течението на погасителната давност за отделните месечни
вноски по прогнозна консумация (чл. 155, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЕ). Следователно за
изискуемостта и началото на погасителната давност за вземането за отделните месечни
вноски по прогнозна консумация и изравнителна вноска релевантен е периодът на
потребление, за който се отнасят. Недопустимо е страните да въздействат върху началото на
давностния срок, поради което датата на издаване на изравнителна сметка или в случая
обща фактура от *** г. с № *** и посоченият в нея период на изравнения, както и срок за
заплащането й, не е от естество да промени момента на възникване на вземането и
изискуемостта за отделните месечни вноски по прогнозна консумация, а само те са
релевантни при определяне началото на срока на погасителната давност. Противното
означава да се постави на субективната преценка на ищеца сам да определи кога да започне,
3
съответно кога да изтече давностният срок, т.е. да измества периода на изискуемостта на
задълженията с оглед течението срока на погасителната давност за тях, което освен, че би
увредило интересите на потребителите – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, би било и в противоречие с
материалния закон – чл. 113 ЗЗД. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в
издадените от ищеца изравнителни сметки, както и това, че ищецът отразява сумите от
изравнителните сметки за месеци следващи периода на потребление, също няма действие по
отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, а има значение само за счетоводството му,
но също не рефлектира върху момента на изискуемостта. С оглед горното въззивният съд
приема, че давностният срок за вземането за целия отчетен период започва да тече от деня,
следващ посочения в ОУ падеж на задължението за отделните месечни вноски по прогнозна
консумация.
С оглед гореизложените съображения, въззивният съд приема, че възражението на
ответника за погасяване по давност на претенциите за ТЕ за главница за процесния период
от м. 05.2017 г. до м. 09.2017 г. е изцяло основателно. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал.1 /прогнозно количество топлинна енергия/ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. С оглед приетото в чл. 33, ал. 1 от ОУ, задълженията за заплащане на ТЕ
са възникнали като срочни и стават изискуеми след 45 дни, следващи последния месец от
отчетния период и от тази дата започва да тече 3-год. давностен срок за претендираната
главница – чл. 111, б. "в" ЗЗД и чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Имайки предвид, че исковата претенция е
за периода от м. 05.2017 г. до м. 09.2017 г., а заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е подадено пред СРС на 11.08.2021 г. и съответно от тогава е прекъсната
давността, това означава, че по давност е погасено вземането за главница, чиято
изискуемост е настъпила до 11.08.2018 г. Падежът на вземането за последния месец от
процесния период - м. 09.2017 г. е настъпил на 15.11.2017 г. Съпоставяйки момента когато
погасителната давност е прекъсната – 11.08.2021г. и падежът на последния период от
претенцията – 15.11.2017 г., следва, че са изтекли 3 години от настъпване на изискуемостта
на всички задължения за главница и са погасени по давност всички задължения за главница,
тъй като са изискуеми в периода преди 11.08.2018 г., който е обхванат от погасителната
давност. Ето защо задължението за главница за ТЕ за периода от м. 05.2017 г. до м. 09.2017
г. е погасено по давност и претенцията е изцяло неоснователна.
На осн. чл. 119 ЗЗД поради погасяване по давност изцяло на главното вземане за
главница са погасени поради изтекла давност и произтичащите от него допълнителни
вземания, в случая претендираното обезщетение за забава /лихва за забава/ за периода от
15.09.2018 г. до 30.07.2021 г., поради което и акцесорният иск следва да бъде отхвърлен
изцяло. Това е така поради ясното съдържание на чл. 119 ЗЗД: с погасяването по давност
изцяло на главницата се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар
давността за тях да не е изтекла на самостоятелно основание (Решение № 1006 от 20.06.2003
г. на ВКС по гр. д. № 191/2003 г., V г. о.).
Други относими конкретни оплаквания и доводи за неправилност на
4
първоинстанционния съдебен акт не са наведени във въззивната жалба, поради което с оглед
правомощията по чл. 269, изр. последно ГПК въззивният съд не дължи служебна проверка
на различни от сочените основания за неправилност на обжалваното решение, нито да се
произнася по въпроси, които не са заявени в първоинстанционното производство.
С решението си РС е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези
на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта за разноските,
правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78 ГПК.
Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемият не претендира и не доказва разноски по въззивното производство,
включително и заплатено адв. възнаграждение /в представения Договор за правна помощ и
съдействие от *** г., сключен между Е. П. К. и адв. М. И. П. за представителство пред
всички съдебни инстанции до постигане на окончателен съдебен акт е посочено, че адв. М.
И. П. е оказал на въззиваемия безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА/.
При направено искане, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът на въззиваемия има право на
възнаграждение, което съдът определя на 400 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2004 г., което му се дължи от жалбоподателя изцяло, предвид неоснователността на
жалбата.
Съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 799/17.07.2022 г. по гр.д. № 0047/2022 г. по описа на
Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА „Топлофикация С.“ ЕАД, ЕИК *********, ***, да заплати на адв. М. И.
П., САК – сл. адрес: ***, сумата 400 лв. – адв. възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на въззиваемия.
Решението е постановено при участие на трето лице помагач “МХ ЕЛВЕКО” ООД,
ЕИК *********, гр. С., на страната на ищеца „Топлофикация С.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6