РЕШЕНИЕ
№ 369
гр. Карлово, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. И.ов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. И.ов Гражданско дело №
20215320101096 по описа за 2021 година
Производството е по отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1, вр. с чл.439, ал.1 ГПК, предявен от И. П. З., ЕГН:
**********, постоянен адрес: гр. К., ул. „П.“ № *, чрез пълномощника адв. Т.
Т. със съдебен адрес: гр.П., пл. „Ц. К.“ № **, против „А. С. В.“ ЕАД, ЕИК:
**********, седалище и адрес на управление: гр. С., район Л., бул. „Д-р П.
Д.“ № **, офис-сграда „Л.“ ет.*, офис *.
Ищецът твърди, че въз основа на Заповед за изпълнение и
Изпълнителен лист издадени в полза на „К.“ ЕАД, срещу него било
образувано изпълнително дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М. О., рег.№
758, район на действие О. с. П.. На един по-късен етап „К.“ ЕАД прехвърлило
вземането си по изпълнителното дело на ответника „А. С. В.“ ЕАД, ЕИК
**********, за което ищецът не бил уведомен.
Твърди, че от датата на образуване до настоящия момент не били
предприемани изпълнителни действия, които да са годни да прекъснат
погасителната давност за вземането по изпълнително дело 831/2011г. по
описа на ЧСИ М. О., рег.№ 758.
Получил Финансово предложение с изх.№ СПР-С2-АД-2002-
1
00037323/29.04.2021г. от ответника, „А. С. В.“ ЕАД, с което се претендирала
процесната сума.
Ищецът счита, че по отношение на същата е изтекла погасителната
давност, както на главницата така и на претендираните лихви. Преди известно
време се свързал с адвокат и го упълномощил да проучи делото и да го
запознае с цялостната фактическа обстановка. След като адвокатът проучил
изпълнителното дело, ищецът с учудване разбрал от същия, че е изтекла
петгодишна погасителна давност на гореописаното вземане по отношение
както на първоначалния взискател, така и по отношение на цесионера,
ответник в настоящото производство.Това се определяло и от факта, че не
бил получавал уведомление по чл.99 от ЗЗД от „К.“ ЕАД, което се
установявало и от материалите по изпълнителното дело. Липсвали
доказателства за каквото и да било уведомяване за извършената цесия от
25.10.2012г. Отделно от горното, изпълнителното производство по
горецититраното изпълнително дело следвало да бъде перимирано от
съдебния изпълнител, а не да предприема конституиране на ответника „А. С.
В.“ ЕАД, защото това конституиране било извършено в условията на
прекратено изпълнително производство и ЧСИ не следвало да замества
страна.
При все, че липсвало каквото и да е законово основание за
конституиране на ответника за вземането по изпълнително дело № 831/2011г.
от съдебния изпълнител, който също следвало да съобрази липсата на
материално-правни предпоставки за воденето му, той начислил и такси по т.
26 от ЗКЧСИ. Тъй като изпълнителният процес бил висящ, въпросите има ли
и какъв е размерът на събраните суми по висящото изпълнително дело, били
без правно значение с оглед предмета на делото, като тези въпроси не
съставлявали и обстоятелства, влияещи на правния интерес за предявяване на
иска. Това било така, тъй като предмет на иска по чл.439 ГПК било само
установяването на факти, изключващи изпълняемото право. Съгласно чл.439,
ал.2 ГПК това били факти, които не са преклудирани от силата на присъдено
нещо на съдебното решение – основанието за издаване на изпълнителния
лист, т.е. факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е постановено съдебното решение. Частичното
удовлетворяване на взискателя въз основа на изпълнителния лист не било
факт по смисъла на чл. 439 ГПК, изключващ изпълняемото право и влияещ на
2
допустимостта на иска. Ищецът по този иск имал правен интерес да установи,
че изпълняемото право не съществува, докато срещу него като длъжник е
предприето принудително изпълнение, какъвто бил настоящия случай.
Ищецът твърди, че направеното оспорване на вземането по заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист се основава на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Същите не му били известни и нямало как да
посочи в срока за възражение по чл.414 ГПК. Изложените факти били от
категорията на предвидените чл.439 ГПК. Без съдебен акт, ползващ се със
сила на присъдено нещо, всички известни на длъжника факти не се
преклудирали и можели да се ползват в исковата защита по чл.439 ГПК. В
определение на ВКС (№ 233/17.04.2009г. по ч.т.д.№ 239/09г. II т.о.) ясно било
направено разграничение, че при исковата защита по чл.439 ГПК наведените
факти следва да са настъпили след издаване на съдебното решение.
Длъжникът имал правен интерес да води този иск при наличието на висящ
изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист и това
било достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за
предявяване на иска по чл.439 ГПК, с който се оспорва изпълнението. В
случая това условие било налице – срещу ищеца било образувано
изпълнително дело, като производството по това изпълнително дело
продължавало да е висящо, тъй като не било събрано цялото вземане на
взискателя за главница, лихви и разноски.
Законодателят уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. От значение в случая било и
пояснението, че фактите следва да са настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на ГПК в сила от 01.03.2008г. заповедите за изпълнение
се ползвали със стабилитет, тъй като влизали в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК отм. По тези
съображения, разпоредбата на чл.439 ГПК следвало да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не
се провежда. Новите факти следвало да са настъпили след влизане в сила на
3
заповедта за изпълнение по правилото на чл.416 ГПК. Неподаването на
възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на
съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 или
чл.451. ал.1 ГПК имали за последица създаване на стабилитет на заповедта за
изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудирало, освен ако не са
налице специалните хипотези по чл.424 ГПК или чл.439 ГПК. Така, както
било и в настоящия случай.
Съдебната практика категорично приемала, че длъжникът в заповедното
производство може да ползва исковата защита по чл.439 ГПК. Разпоредбата
на чл.439 ГПК уреждала един фактически състав – оспорване на
изпълнението на основание новонастъпили факти, поради което искът бил
допустим. Първият факт – новонастъпил, бил че изпълнителното
производство по изпълнително дело № 1831/2011г. по описа на ЧСИ М. О.,
рег.№ 758, район на действие О. с. П. било перимирано по закон, поради
липса на извършване на годно изпълнително действие, което да прекъсне
процесуалната давност в изпълнителното производство. А вторият факт –
новонастъпил, бил, че е изтекла погасителната петгодишна давност за
претендиране на вземането от взискателя, ответник в настоящото
производство относно вземането по Заповед за изпълнение и Изпълнителен
лист, издадени от Р. с. гр. К.. В съдебната практика безспорно било прието, че
докато изпълнителното дело е висящо, длъжникът има правен интерес от
водене на настоящия иск.
Ищецът моли съда, да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответното дружество, че не му дължи сумата от
2886.18 лева /две хиляди осемстотин осемдесет и шест лева и осемнадесет
стотинки/, за което от РС К. са издадени Заповед за изпълнение и
Изпълнителен лист и за чието принудително събиране е образувано и висящо
изпълнително дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М. О., рег.№ 758, район
на действие О. с. П., тъй като вземането е погасено по давност на основание
чл.110 от ЗЗД в периода 25.10.2012 г. – 14.07.2021 г. Претендират се и
направените разноски по настоящото дело.
Ответното дружество, чрез юрк. М. Г., намира предявения иск за
недопустим и същевременно – неоснователен.
4
На първо място, при отрицателния установителен иск в тежест на
ищеца било да установи съществуването на правен интерес от иска, за което
съдът следял служебно. Правен интерес бил налице, когато между страните
съществува правен спор относно предмета на делото – съществуването на
спорното право, и така този правен спор накърнява спорното право или друго
право на страната по делото. Правният интерес представлявал абсолютна
процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото
твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следвало да
прекрати производството без да се произнася по основателността на иска. В
процесния случай липсвал правен интерес за ищеца от предявяването
отрицателен установителен иск. Настоящото производство било образувано
във връзка с издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело
№1831/2011 г. при ЧСИ М. О., рег.№ 758, въз основа на който е предприето
принудително изпълнение спрямо длъжника. Извършени били редица
изпълнителни действия, които прекъсват давностния срок и които не
позволяват перемиране на изпълнителното дело. Длъжникът не подал в
предвидения от закона срок частна жалба срещу разпореждането, с което била
уважена молбата за издаване изпълнителен лист, като по този начин
окончателно настъпил стабилитетът на изпълнителното основание.
Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането, били преклудирани. Преклудирали се и
възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен
установителен иск, че длъжникът не дължи сумата, за която е издаден
изпълнителен лист, бил недопустим. С изтичането на срока по чл. 407, ал. 1 от
ГПК за подаване на частна жалба срещу разпореждането за издаване на
изпълнителен лист всяко възражение на длъжника, че вземането не
съществува, било преклудирано и не можело да бъде заявено с нов иск, извън
специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК, какъвто не бил настоящият
случай. В смисъла на гореизложеното било Определение от 23.08.2018 г. по
т.д. № 207/2017 г. на О. с. - С. З. и Определение № 228 от 26.04.2017 г. по
ч.в.т.д № 121/2017 г. на А. с. - В..
Ответникът оспорва исковата претенция и като неоснователна, като
излага следните мотиви:
Въз основа на издаден изпълнителен лист било образувано
5
изпълнително дело № 1831/2011 г. при ЧСИ М. О., рег.№ 758. Последното
било образувано по време на действие на ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно
което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/
26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС било
дадено противоположно разрешение като било прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но
давността не се спира.
С постановяването на тълкувателните ППВС и ТР съдът не давал
разрешение на конкретен правен спор. С тях той извършвал общо тълкуване
на конкретна правна норма, по повод на прилагането на която е възникнала
противоречива практика или е налице неправилно практика. Тълкувателните
ППВС и ТР не съществували самостоятелно, а само във връзка с конкретна
правна норма, която е предмет на извършваното със същите тълкуване.
Законът не бил предвидил момент, от който започват да действат тези
тълкувателни актове. Поначало съдилищата не можели да прилагат
тълкувателните ППВС и ТР, преди същите да са постановени и обявени по
съответния за това ред. Доколкото обаче същите не съществували
самостоятелно и можели да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на
тълкуваната от тях правна норма, следвало да бъде прието, че когато се касае
до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР, те имат обратно действие
и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла
в сила, т. е. считало се, че тя още тогава е имала съдържанието, което
впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Такива тълкувателни
ППВС и ТР обаче можели да бъдат приемани не само за първоначално
тълкуване на правна норма. Възможно било след издаването на такъв
тълкувателен акт да настъпи промяна било в тълкуваната норма или свързани
с нея други правни норми, било в обществено-икономическите условия, които
правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи било възможно
постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече
даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова. В този случай следвало
да бъде преценен въпросът от кой момент действа даденото с новия
тълкувателен акт тълкуване на правната норма. В някои случаи прилагането
6
на новото тълкуване можело да доведе до настъпване на неблагоприятни
последици за една от страните в правоотношението, каквито нямало да
настъпят в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с
предшестващото ТР. Такъв бил именно случаят, предмет на разглеждане в
настоящото производство, при който съгласно даденото с ППВС №
3/18.11.1980 година тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността като по време на изпълнителното производство давност
не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. №
2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче било дадено съвсем различно
разрешение като било прието, че в изпълнителното производство давността
се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента
на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във
връзка с това е отменено цитираното ППВС. Прилагането на даденото с
посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му щяло да има за
последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били
предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани
действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се
счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което
щяло да доведе и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС.
От горните мотиви, отнесени към процесния случай, се налагал извод,
че от датата на образуване на изпълнителното дело до 26.06.2015 г. (дата на
приемане на ТР № 2/2015) давността на процесното вземане не била текла,
тъй като за този период били валидни задължителните разяснения, дадени с
ППВС №3/1980 г. Следователно, от 26.06.2015 г. бил започнал да тече 5-
годишният давностен срок, който би следвало да изтече на 26.06.2020 г.
Преди този момент били предприемани валидни изпълнителни действия,
които поддържали производството висящо, като изпълнителното дело нито
било перемирано, нито вземането било погасено по давност. Ответното
дружество било подало молба за конституиране като взискател по делото, в
която молба бил посочен и конкретен изпълнителен способ – запор на
банкова сметка.
Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсвала с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането. Позовавайки се на
правните разрешения, дадени с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на
7
ОСГТК на ВКС - т. 10, следвало да се вземе предвид, че прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ). Искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсвало давността, защото
съдебният изпълнител бил длъжен да го приложи. В този смисъл били
Решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 1812/2015 г. IV г.о, ГК на ВКС,
Определение № 388 от 10.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5113/2016 г., III г. о.,
ГК, Определение № 388 от 10.05.2017г. на ВКС по гр. д. № 5113/2016 г., III г.
о., ГК и Определение № 515 от 17.02.2020 г. на САС по в. гр. д. № 633/2020 г.
Важен бил и фактът, че законодателят не бил поставил като условие за
прекъсване на давностния срок постигане на резултат от съответно
изпълнително действие постъпване на суми по запорно съобщение,
осребряване на описани вещи и т.н. Давността представлявала санкция за
бездействие на кредитора в определен срок. Ето защо в Тълкувателното
решение било прието, че предприемането на изпълнителното действие
прекъсва давността, а не и достигане до знанието на третото задължено лице
на запорното съобщение, на връчване на призовката за принудително
изпълнение и т.н. Кредиторът /взискател в изпълнителното производство/ не
можел да бъде санкциониран за бездействие в случаите, при които
предприетите по негово искане или от съдебния изпълнител действия са се
оказали неуспешни. За нуждите на преценката дали погасителната давност е
проявила своите последици било без значение дали искането от взискателя за
предприемане на определен изпълнителен способ е последвано от
извършването на успешните изпълнителни действия. От значение била
кредиторовата пасивност, респективно активност, а не ефективността на
поисканите изпълнителни действия. В подкрепа на изложено били Решение
№ 333 от 08.10.2019 г. по в.гр.д. № 535/2019 г., О. с. Р., Решение № 32 от
9.01.2017 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 24/2017 г., Решение № 1034 от 31.07.2017
г. на ОС - П. по в. гр. д. № 1148/2017 г., Решение № 1565 от 7.12.2017 г. на ОС
– П. Решение № 514 от 16.04.2018 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 387/2018 г.,
Решение № 561 от 3.05.2019 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 593/2019 г.
Взискателят не бездействал в продължение на 5 години, за да се погаси
8
по давност процесното вземане.
По отношение на уведомяването за цесията на процесните задължения,
ответникът посочва следното:
Договорът за цесия се дефинирал като такъв, при който се осъществява
промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея
или това бил договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му
носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Този договор се определял
още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет било
прехвърлянето на вземане, тоест с постигането на съгласието, вземането
преминавало от цедента върху цесионера и последният го придобивал в
състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с
акцесорните му права – арг. чл. 99, ал, 2 ЗЗД. Следователно, за да премине
вземането върху цесионера, било достатъчно единствено постигнатото
съгласие между него и досегашния носител на вземането и съответно със
самото прехвърляне, договорът се считал за изпълнен поради изчерпване на
предмета му /Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/ 2009 г. на ВКС/.
Предвид горното и постигнатото съгласие между страните по спорния
договор за цесия, последния бил валиден и законосъобразен.
Правата по цесията преминавали върху цесионера със сключването на
договора за прехвърляне на вземането, но това прехвърляне имало действие
спрямо третите лица и длъжника от деня, в който му бъде съобщено от
предишния кредитор за цесията съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следвало да се
отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът да делегира правата си
по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто бил и настоящия
случай. Като тук не ставало въпрос за прехвърляне на задължението за
уведомяване от цедента на цесионера, а за упълномощаване за извършване на
самото действие. Тъй като съобщаването не било лично непрехвърлимо
право, нямало законова пречка извършването на това действие да бъде
възложено на цесионера. Упълномощеният цесионер действал спрямо
длъжника от името на представлявания от него цедент, за което длъжникът
бил известѐн – в уведомлението изрично било посочено, че правното действие
се извършва от името на цедента, като законът не поставял специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването,
нито бил определен срок за това.
9
Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не съдържала изискване за форма за
съобщаване на длъжника за цесията, каквато била и трайната и
последователна практика на съдилищата. От това следвало, по аргумент от
противното от разпоредбата на чл. 37 от ЗЗД, че няма изискване за форма и
съдържание на пълномощните за уведомяване на цесията от името на цедента.
„А. С. В.“ имала изрични пълномощни от „К.“ ЕАД и в качеството си на
пълномощник изпратила на ищеца, по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
уведомление за извършената цесия, от името на „И. А. М.“ АД с изх. №УПЦ-
7/38-10143 от дата 08.11.2012 г., с известие за доставяне чрез „Български“
пощи ЕАД, което писмо не било получено от ищеца. На ищеца било
изпратено повторно Уведомително писмо с изх. №УПЦ-7/38-11558 от
06.12.2012 г., с известие за доставяне чрез Български пощи ЕАД, което отново
се върнало в цялост като неполучено.
Заверено копие от изпратените уведомления са представени към
отговора на исковата молба и ответникът моли да бъдат връчени същите,
ведно с отговора на исковата молба на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 3 от ГПК, както и в съответствие с дадените задължителни указания в
т. 9 от ТР № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът бил длъжен да вземе
предвид и всички факти, настъпили и след предявяване на иска. които са от
значение за спорното право. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не
съдържала изискване за срок за съобщаване и форма за съобщаване, каквато
била и трайната и последователна практика на съдилищата. Нямало значение
и начинът, по който цесията ще се съобщи от цедента на длъжника – това
можело да стане по телефон, по телекс, по факс или писмено, като писменото
съобщение не било задължително да бъде изпратено по пощата. Смисълът на
съобщението бил да се пресече възможността длъжникът да престира на
лице, което не е кредитор, като за да се доведе до знанието му станалата
цесия била без значение формата на извършеното съобщение, защото тя не е
условие за валидност. Действието на съобщението до длъжника се явявало
правно релевантно единствено и само до това, че изпълнение с погасяващ
ефект може да се направи единствено на цесионера. В конкретният казус
ответникът не бил представил по делото доказателство да е направил
престация на не-кредитор, тоест целта на закона била постигната.
Следва да се има предвид, че била положена дължимата грижа и било
10
направено, зависещото от Кредитора, относно уведомяването на длъжника за
извършеното прехвърляне на задълженията му, поради което било
неоснователно, несправедливо и неморално Кредиторът да търпи
неблагоприятните последици от неполучаване на уведомителните писма за
цесия, лично от длъжника/ищец, въпреки добросъвестното си поведение. В
тази насока било и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение №
40/17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г„ I т. о., ТК, съгласно което „ в
случай, че фактическо връчване не е осъществено, то кредиторът следва да
е положил усилия за открИ.е на длъжника. Според Решение на съда по дело
С-327/10 от 17.11.17 г., при прилагане на нормите на процесуалното право,
националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия
за открИ.е на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и
добросъвестността".
Ответникът моли съда, да постанови решение, с което да отхвърли
изцяло исковата претенция на ищеца като недопустима и неоснователна и да
присъди на „А. С. В.“ ЕАД направените в хода на делото съдебни разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Страните не спорят и от приложеното в заверен препис изпълнително
дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М. О., рег.№ 758, район на действие О.
с. П. е видно, че същото е образувано на 21.10.2011 г. въз основа на Заповед за
изпълнение и Изпълнителен лист издадени в полза на „К.“ ЕАД, срещу ищеца
И. П. З. за сумата от 1084.18 лева – главница и сумата от 131 лева – деловодни
разноски по гр. д. №3192/2008 г. по описа на СРС. Кредиторът към онзи
момент „К.“ АД е посочил изпълнителните способи, които е искал да бъдат
приложени за принудителното събиране на вземането му, като на 24.10.0211
г., на 31.10.2011 г. и на 09.12.2011 г. ЧСИ О. е предприела изпълнителни
действия – наложила е запор на върху банкови сметки на длъжника (л.7 от
изп. дело) и е насрочила описи на движими вещи в дома му (л.12 и л.23 от
изп. дело).
С молба от 28.06.2013 г. „А. С. В.“ ООД е поискало да бъде
конституирано като взискател на мястото на „К.“ ЕАД, тъй като вземането е
прехвърлено с договор за цесия от 25.10.2012 г. (приложен в цялост към
11
молбата). С протокол от същата дата ЧСИ Обретенова е прекратила
производството по отношение на „К.“ ЕАД и е конституирала като взискател
„А. С. В.“ ООД (сега ЕАД).
С молби вх. №17594/26.09.2014 г., вх. №19843/18.11.2014 г. и вх.
№20067/21.11.2014 г. (л.77, л.86 и л.91 от изп. дело) взискателят е поискал
налагане на запор на върху банкови сметки на длъжника. Искането е
удовлетворено от ЧСИ на 18.11.2014 г. и 20.11.2014 г. (л.97 от изп. дело).
С молби вх. №3200/13.03.2015 г., вх. №4636/08.04.2015 г. и вх.
№8336/16.06.2016 г. (л.119, л.126 и л.142 изп. дело) взискателят отново е
поискал предприемане на изпълнителни действия от ЧСИ, което е сторено на
27.04.2015 г. и 28.06.2016 г. (л.133 и л.151 от изп. дело).
От материалите по изпълнителното производство се установява, че в
периода 2011 г. – 2016 г. са извършени многократни опити от ЧСИ за
връчване на уведомления, съобщения и призовки до длъжника на
установените по делото негови адреси. Нито едно от тях не е връчено лично
на И. З., като във всички случаи процедурата по връчването е приключвала
със залепване на уведомление по реда на чл.47, ал.1 ГПК, без книжата в
дадения срок да бъдат потърсени от адресата.
С постановление от 11.11.2021 г. (след образуване на настоящото дело)
ЧСИ Обретенова е прекратила изпълнителното производство по дело №
1831/2011 г., на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК – взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, като
наложените запори върху банкови сметки на длъжника са вдигнати.
Постановлението е редовно връчено на „А. С. В.“ ЕАД на 01.12.2021 г., не е
обжалвано в двуседмичен срок и е влязло в законна сила на 16.12.2021 г.
С отговора на исковата молба са представени 2 бр. уведомителни писма
за извършената цесия, от името на „К.“ ЕАД до длъжника И. П. З. –
Уведомително писмо с изх. №УПЦ-7/38-10143 от дата 08.11.2012 г. и
Уведомително писмо с изх. №УПЦ-7/38-11558 от 06.12.2012 г. От същите не
става ясно дали са изпратени и съответно – получени или не от адресата,
доколкото не са приложени разписки и известия за доставяне.
Въз основа на така установената и възприета фактическа обстановка,
съдът изграждайки вътрешното си убеждение, прави следните изводи от
правна страна:
12
По допустимостта на иска:
Предявеният иск е с правно основание чл.439 от ГПК. Искът е
специален отрицателен за установяване несъществуването на вземането на
взискателя по изпълнителното дело. С този иск длъжникът в изпълнителното
производство може да реализира защитата си срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Съгласно разпоредбата
на чл.439, ал.2 от ГПК този иск може да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което
е издадено изпълнителното основание. В случая предпоставките за
допустимост на специалния установителен иск по чл.439 от ГПК са налице,
тъй като длъжникът-ищец има правен интерес от установяване, че не дължи
изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително
основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от
това дали е налице висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен
титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по
всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска
установяване, че вземането е погасено по давност, защото давността може да
изключи принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител
длъжникът не може да се позове на нея и съответно съдебният изпълнител не
може да я зачете (в този смисъл Решение № 60282 от 19.01.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 903/2021 г., III г. о., ГК). Издаването от страна на ЧСИ на процесното
прекратително постановление след предявяването на иска не представлява
факт от значение за допустимостта на иска, доколкото за ищеца несъмнено е
налице интерес от осуетяване на възможността за иницииране от страна на
взискателя на ново изпълнително производство въз основа на наличния му
изпълнителен лист.
По основателността на иска:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл. 439
от ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът-
длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или
частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът-
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен
13
установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи
престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид
настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
В исковата молба се навеждат няколко основни довода, касаещи
настъпила в хода на изпълнителното дело перемпция и изтичането на 5
годишната давност за вземането, изтекла в периода 25.10.2012 г. (дата на
цесията) – 14.07.2021 г. (дата на предявяване на иска).
Ответното дружество от своя страна оспорва твърденията на ищеца и
посочва, че петгодишната давност започва да тече от 26.06.2015 г. (дата на
приемане на ТР № 2/2015). Сочи, че дотогава били валидни разясненията на
ППВС №3/1980 г. и по-конкретно – че образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, като по време на изпълнителното
производство давност не тече. Твърди, че след 26.06.2015 г. били
предприемани валидни изпълнителни действия, също прекъсващи давността.
Съдът намира иска за основателен.
Както вече се посочи, разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита
на длъжника по исков ред, основаваща се само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Вземането за сума, предоставена по договор за
банков кредит се погасява с общата 5 годишна давност.
Ирелевантен за изхода на делото е въпросът, дали по време на
изпълнителното производство давностният срок е спрял да тече, каквато теза
защитава ответникът и в каквато насока са разясненията, дадени с ППВС №
3/18.11.1980 г. В настоящия случай изпълнителното производство е
образувано при действието на ППВС № 3/18.11.1980 г. и задължителното
тълкуване на чл. 116 от ЗЗД, дадено с него, е било приложимо в отношенията
между страните и съдебния изпълнител до последващата му отмяна с
тълкувателното решение от 26.06.2015г. От това следва, че с подаването на
молбата за образуване на изпълнително дело взискателят е прекъснал
теченето на давностния срок, като същият е спрян до постановяването на ТР
№ 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, с т. 10 на
което е обявено, че предходното постановление е изгубило действие,
респективно от тази дата започва да тече давност по материалното
правоотношение. В случая изпълнителното производство е образувано на
14
21.10.2011 г., като последното действие, с което е прекъснат давностният срок
е от 28.06.2016 г. (л.151 от изп. дело) – наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника. След тази дата до датата на образуване на
настоящото дело – 14.07.2021 г., са изминали повече от 5 години, през които
не са предприемани валидни действия, прекъсващи давността.
Поради изложените съображения съдът намира, че предявения иск по
чл.439 от ГПК е основателен и следва да се уважи.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, на ищеца
следва да се присъдят разноските по делото в размер на общо 939.44 лева,
включващи: 115.44 лева за платена държавна такса, 24.00 лева за платена
такса по ТТРЗЧСИ, 800.00 лева за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И. П. З., ЕГН: **********,
постоянен адрес: гр. К., ул. „П.“ № *, съдебен адрес: гр. П., пл. „Ц. К.“ № **не
дължи на „А. С. В.“ ЕАД, ЕИК: **********, седалище и адрес на управление:
гр. С., район Л., бул. „Д-р П. Д.“ № **, офис-сграда „Л.“ ет.*, офис *, сумата
от 2886.18 лева /две хиляди осемстотин осемдесет и шест лева и осемнадесет
стотинки/, за което от РС К. са издадени Заповед за изпълнение и
Изпълнителен лист и за чието принудително събиране е образувано и висящо
изпълнително дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М. О., рег.№ 758, район
на действие О. с. П., тъй като вземането е погасено по давност на основание
чл.110 от ЗЗД в периода 28.06.2016 г. – 14.07.2021 г.
ОСЪЖДА „А. С. В.“ ЕАД, ЕИК: **********, седалище и адрес на
управление: гр. С., район Л., бул. „Д-р П. Д.“ № **, офис-сграда „Л.“ ет.*,
офис * ДА ЗАПЛАТИ на И. П. З., ЕГН: **********, постоянен адрес: гр. К.,
ул. „П.“ № *, сумата от общо 939.44 лв. (деветстотин тридесет и девет лева и
четиридесет и четири стотинки), представляваща разноски по делото.
ПРИСЪДЕНИТЕ СУМИ могат да бъдат внесен по следната банкова
сметка на ищеца: BIC:*************, IBAN: ***************************.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен срок
15
от връчването му на страните.
ЦЧ
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
16