Мотиви към присъда по НОХД № 1657/2018 г. на СГС – НО, 20-ти състав
Софийската
градска прокуратура (СГП) е внесла обвинителен акт по досъдебно производство
(ДП) № 3384 ЗМИП 15028/2017 г. по описа
на 09 РУ – СДВР, пр. пр. № 8412/2017 г.
по описа на СГП, с което е повдигнала обвинение срещу подс. Р.С.Й. за това, че
на 15.03.2017 г., в гр. Б., за времето от 15.23 ч. до 15.35 ч., при условията
на продължавано престъпление, използвал чужд платежен инструмент – банкова
карта с № **************, издадена от „У.Б.”
ЕАД, без съгласието на титуляра – И.Т.И., като деянието не съставлява по-тежко
престъпление, както следва :
1. на 15.03.2017 г., в гр. Б., в
15.23 ч., на банкомат № 1050120,
собственост на „А.“ АД, находящ се в гр. Б., ул. „*********, чрез М.А.А.,
използвал платежен инструмент - банкова карта с
№ **************, издадена от „У.Б.” ЕАД, без съгласието на титуляра – И.Т.И., като изтеглил сумата от 400
лв., като деянието не съставлява по-тежко престъпление ;
2. на
15.03.2017 г., в гр. Б., в 15.35 ч., на банкомат № 52108, собственост на „ДСК“ АД, находящ се в
гр. Б. , ул. „*********, чрез Д.С.К., използвал платежен инструмент – банкова карта с № **************, издадена от „У.Б.” ЕАД, без
съгласието на титуляра – И.Т.И., като деянието не съставлява
по-тежко престъпление - престъпление по
чл. 249, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
С разпореждане на съдията -
докладчик от 10.04.2018 г. по реда на чл. 247а, ал. 2, вр. чл. 247б от НПК,
делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно разпоредително заседание.
Същото е проведено на 12.07.2018 г.
След изслушване на становищата на страните по въпросите, обсъждани в откритото
съдебно разпоредително заседание, съгласно нормата на чл. 248, ал. 1 от НПК, е
констатирана липса на допуснати в хода на досъдебното производство отстраними
съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на
процесуалните права на обвиняемия, понастоящем подсъдим, и на пострадалия, по
смисъла на чл. 249, ал. 4, т. 1 и т. 2 от НПК, както и липса на очевидни
фактически грешки в обвинителния акт. При изразяване на становището си по
визирания в чл. 248, ал. 1, т. 4 от НПК въпрос, а именно наличията на основания
за разглеждане на делото по реда на някои от особените правила, защитата
направи искане съдебното производство да се развие по реда на глава двадесет и
седма от НПК - „Съкратено съдебно следствие в производството пред първата
инстанция“, в частност по чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК чл. 248, ал.
1, т. 4 от НПК.
След установяване от съда на
наличието на основанията за това, производството протече именно по този ред (чл.
372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК).
В
хода на съдебното производство, пострадалият И.Т.И., редовно уведомен за датата
и часа на съдебното заседание и за правата си по чл. 76 и чл. 84 от НПК, се
явява, като заявява, че не желае да се конституира като частен обвинител (ЧО)
и/или граждански ищец (ГИ).
Подс.
Р.Й. се защитава от служебно назначен защитник – адв. В.Н., САК.
В
съдебното заседание, проведено на 12.07.2018 г., преди започване на съдебното
следствие, от подсъдимия е направено искане, съобразно правото му на това,
закрепено в разпоредбата на чл. 370, ал. 1 от НПК, за провеждане на съдебното
следствие по правилата на диференцираната процедура по глава двадесет и седма
от НПК, в частност по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. След така направеното
искане и изричното разясняване на правата на подсъдимото лице по чл. 371 от НПК, както и уведомяването на същото, че ако желае съдебното следствие да
протече по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, направеното от него самопризнание на
фактите по обвинителния акт и съответните доказателства от досъдебното
производство ще се ползват от съда при постановяване на присъдата, подсъдимият,
защитаван от защитник, признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част
на обвинителния акт и изразява съгласие да не се събират доказателства за тях.
Предвид
така изразеното изрично желание от страна на подсъдимото лице, както и при
наличието на направено от него самопризнанието на фактите в обстоятелствената
част на обвинителния акт, депозирано по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, съдът,
след като установи, че самопризнанието кореспондира на събраните в досъдебното
производство доказателства, в рамките на съдебното следствие, проведено по
правилата на глава двадесет и седма от НПК, с определение, постановено по реда
на чл. 372, ал. 4 от НПК, обяви, че ще ползва направеното самопризнание, без да
събира доказателства за същите факти.
В
хода на съдебното следствие, подс. Й. дава пред съда кратки обяснения, в които
изразява съжаление за извършеното, като посочва, че е сгрешил, признава
грешката си и заявява, че втори път няма да стане така. Посочва, че като е
отивал на работа намерил чантата, показал я на хората, викнал, но никой не
дошъл да я вземе ; след това срещнал жена и тя му изтеглила пари, които му били
необходими за болната му дъщеря.
В
съдебно заседание, прокурорът поддържа така повдигнатото обвинение срещу подс. Й..
Намира, че инкриминираното деяние е извършено от подсъдимия умишлено, като
същият е съзнавал, че чантата не е негова, картата също, съзнавал е какво е
редно да бъде извършено, но не го е направил. Предлага следващото се на
подсъдимия наказание да бъде определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, предвид чистото му съдебно минало, високата му възраст и обстоятелството,
че същият няма извършени други криминални прояви, като му бъде наложено
наказание „лишаване от свобода”, в размер под минимума, предвиден в закона,
което да бъде отложено с изпитателен срок, по реда на чл. 66 от НК. Предлага на
подсъдимия да не бъде налагано предвиденото в закона наказание „глоба”, тъй
като същият е трайно безработен.
Защитата
пледира, че подс. Й. не разкрива висока степен на обществена опасност, като в
тази насока изтъква чистото му съдебно минало, липсата на висящи дела, липсата
на трайно престъпно поведение, доброто му процесуално поведение и съдействието
на полицията за разкриване на обективната истина. Желае, с оглед направеното
самопризнание и изразеното съжаление от страна на подсъдимия, да му бъде
определено наказание при условията на чл. 55 от НК и в размер на минимума,
предвиден в закона, изтърпяването на което да бъде отложено, по реда на чл. 66
от НК, като намира, че такова наказание ще съдейства максимално за постигане
целите на наказанието.
В
правото си на лична защита, подс. С. се присъединява към становището на
защитника си.
В
предоставената му последна дума, заявява, че повече няма да прави така.
От фактическа страна
Съобразявайки
разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК, съгласно която в случаите по чл. 372,
ал. 4 от НПК съдът в мотивите на присъдата приема за установени
обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното
самопризнание на фактите, както и на доказателствата, събрани в досъдебното
производство, които го подкрепят, настоящият състав, на основание чл. 14 и чл.
18 от НПК, приема за установени следните обстоятелства, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт от фактическа страна, относими към
повдигнатото обвинение :
На 15.03.2017 г., около 15.00 часа, подс. Р.С.Й., по прякор „Р.“, се
намирал в гр. Б., където в централния парк, в близост до банята, на една от
пейките намерил кафява дамска чанта, в която имало лична карта на името на П.Т.Т.,
СУМПС и контролен талон към него, два броя дебитни карти, издадени от „У.Б.“
ЕАД и други лични вещи. Чантата била собственост на св. П.Т.Т., която я била
забравила. Една от дебитните карти, находящи се в чантата, била на св. Т..
Другата банкова карта - MasterCard – **************, била издадена от „У.Б.“
ЕАД на името на И.Т.И., към която, записан на листче, бил приложен и ПИН кодът
за нея. Св. И.И. бил предоставил картата си на неговата леля – св. Т., за да
може тя в негово отсъствие да плаща текущи разходи и сметки.
След като подс. Й. видял съдържанието
на чантата и конкретно дебитната карта на св. И. и ПИН кода към нея, решил да
изтегли парични суми от картата, които да използва за себе си, независимо, че
за това липсвало съгласието и разрешението както на титуляра – св. И.И., така и
на св. Т.. В изпълнение на това свое решение, подс. Й. се насочил към банкомат
в центъра на гр. Б., с № 1050120,
собственост на „А.“ АД, находящ се в гр. Б., ул. „*********. Тъй като той не
знаел как да изтегли суми от ATM устройство, се възползвал от св. М.А., която
срещнал в парка, в близост до банята на гр. Б.. Той я помолил да му изтегли
пари от картата, като не ѝ казал, че картата не е негова. След като св. А.се
съгласила, той ѝ предоставил намерената по-рано карта, заедно
с ПИН кода за същата. Двамата отишли до банкомат № 1050120, собственост на „А.“ АД, находящ се
в гр. Б., ул. „*********, където св. М.А., в 15.23 часа, изтеглила от банкова
карта MasterCard – **************, издадена от „У.Б.“ ЕАД на И.Т.И., сумата от
400 (четиристотин) лева, които дала на подс. Й.. За услугата той ѝ дал 10 лв., след което те се разделили.
Подс. Й. искал да изтегли колкото се
може по - голяма сума, за това по - късно, около 15.30 часа, при срещата си със
св. Д.С.К., с когото се познавали от 7-8 години, поискал същият да изтегли
вместо него сумата от 200 лв., за която подсъдимият излъгал, че представлявала
пенсията на жена му. Подс. Й. обяснил, че досега не е правил това и не може да
се оправи с картата. Св. К. се съгласил и двамата се запътили към банкомат – номер
на терминал D0052108, собственост на „ДСК“ АД, находящ се в гр. Б., ул. „*********.
След като св. К. поставил картата в устройството, подс. Й. продиктувал ПИН кода
на картата, който св. К. въвел, както и въвел за изтегляне сумата от 200 (двеста)
лева. След като потвърдил въведения ПИН код, устройството задържало картата.
Близо до тях имало неустановено лице, което чакало за банкомата, което, като
разбрало за задържаната карта, ги посъветвало да влязат в банката, която била
на същия адрес, и да съобщят за задържаната карта.
За случая св. Т. информирала в
телефонно обаждане св. И., като му обяснила, че са ѝ откраднали дамската чанта, в която била
неговата дебитна карта. Поради това, св. И. се обадил на „У.Б.“ ЕАД и помолил
картата да бъде блокирана, но по-късно вечерта получил SMS от банката, че е
изтеглена сумата от 400 (четиристотин) лева, като в него бил посочен и банкоматът,
от който е направена транзакцията – в гр. Б..
Подс.
Р.С.Й. е роден на *** ***, българин, български
гражданин, неосъждан, женен, без образование - неграмотен, живущ ***, ЕГН **********.
Същият
е неосъждан (амнистиран).
По доказателствата
Описаната в обвинителния акт
фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на направеното по
реда на чл. 371, т. 2 от НПК самопризнание на фактите по обвинителния акт от
подсъдимия, подкрепено изцяло от събраните в досъдебното производство
доказателства, закрепени в писмените доказателствени средства, писмените
доказателства и способа на доказване, проверени от съда при постановяване на
определението му по чл. 372, ал. 4 от НПК, а именно :
гласни
доказателствени средства – обясненията на подсъдимия, депозирани пред
настоящия съдебен състав, в открито съдебно заседание (о.с.з.) на 12.07.2018 г.
; писмени доказателствени средства и
писмени доказателства – протоколите за разпит на свидетелите Д.С.К. (л. 32
от досъдебното производство), М.А.А. (л. 36 от досъдебното производство), П.Т.Т.
(л. 4 – л. 5 от досъдебното производство) и И.Т.И. (л. 40 от досъдебното
производство), писмо от „У.Б.“ АД, изх. №
0911-16-001543/13.04.2017 г. (л. 71 от досъдебното производство), писмо от „У.Б.“
АД, изх. № 0911-16-001432/06.04.2017 г.
(л. 73 от досъдебното производство), писмо от „Банка ДСК“ ЕАД, рег. № 01-ИСИ-07014/1/20.04.2017 г. (л. 75 от
досъдебното производство), справка за съдимост на подсъдимото лице (л. 20 от
съдебното производство), справка със снимка от МВР - СДВР – отдел „БДС” (л. 22
от съдебното производство) ; способи
на доказване –
заключения на видео – техническа експертиза № 113/2017 г. (л. 46 – л. 50 от досъдебното
производство) и лицево – идентификационна експертиза № 225/2017 г. (л. 54 – л. 61 от досъдебното
производство) и веществено доказателство
– 1 брой оптичен носител с надпис „Банка ДСК“, гр. Б., 15.03.2017 г. (л. 63 от
досъдебното производство).
Съдът намира, че всички гласни и писмени
доказателствени средства, писмени доказателства и способи на доказване по
делото са непротиворечиви и в пълнота изясняват фактическата обстановка по
делото, като подкрепят направеното от подсъдимия признание на описаните в
обстоятелствената част на обвинителния акт фактически положения.
В посочената доказателствена
съвкупност не фигурират писмени доказателствени средства, писмени доказателства
и способи на доказване, които да не са относими към предмета на доказване по
наказателното производство.
Съдът
не взе под внимание при преценката си по реда на чл. 373, ал. 3 от НПК докладни
записки, писма, служебна бележка, постановления на разследващия орган и на
прокуратурата, протоколи за вземане на образци за сравнително изследване, протоколи
за уведомяване на пострадал от престъпление за правата му, призовки, справки –
декларации на вещите лица, защото същите касаят хода на провежданото
наказателно производство, а не изясняват обстоятелства от него, респективно са
неинформативни относно очертаното с обвинителния акт фактическо обвинение,
поради което са и неотносими към предмета на доказване по настоящото
наказателно производство, така, както е очертан в разпоредбата на чл. 102 от НПК.
Съдът
не ползва при формиране на изводите си по фактите и приложения по досъдебното
производство протокол за разпит на Костадин Борисов Томов (л. 6 – л. 7 от
досъдебното производство). Разпитът на същия не е проведен в съответствие с
нормите на НПК, конкретно отразеното в този протокол действие не е извършено от
лице, което има качеството на разследващ орган, по смисъла на чл. 52 от НПК, а
от полицейски орган –„разузнавач” при 09 РУ – СДВР. За последния липсва изрично
възлагане извършването на такова действие по разследването от разследващ
полицай или прокурор, съобразно нормата на чл. 194, ал. 4 от НПК. Поради това и
посочения протокол не представлява годно писмено доказателствено средство,
макар и обективиран върху бланка, наименувана „протокол за разпит на свидетел“.
По съществото си, закрепеното в него изявление на лицето представлява сведение,
без процесуална стойност за целите на наказателния процес, респективно няма
характер на доказателствен източник, доколкото не е извършено по правилата на
НПК.
За
разлика от обсъдения протокол за разпит, съдът не намира основания да не цени
протокола за разпит на свидетел на св. П.Т., независимо, че и той отново е
проведен не от разследващ орган, а от същия полицейски орган на 09 РУ – СДВР,
на длъжност „разузнавач”. Това действие, обаче, е извършено първо, преди
обективиране изявлението на Костадин Борисов на бланка „протокол за разпит на
свидетел”, в условията на неотложност, по смисъла на чл. 212, ал. 2 от НПК. Въз
основа на така посочената процесуално – правна разпоредба (чл. 212, ал. 2 от НПК), следва да се приеме, че със съставянето на протокола за него е поставено
началото на наказателното производство, т. е. то представлява процесуално –
валидно действие по разследването, а протоколът за него – годен писмен
доказателствен източник. В този случай, извършването му от полицейски орган в
МВР не е порочно, а напротив – напълно законосъобразно, съгласно изричното
изключение от общото правило на чл. 194, ал. 3 от НПК, закрепено в следващата
алинея на същия член – ал. 4.
С
оглед разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК, съдът е задължен в мотивите на
присъдата си да приеме за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния
акт, като се позове единствено на направеното самопризнание и на
доказателствата, които го подкрепят. В настоящия случай липсват гласни, писмени
и веществени доказателства, които да обективират каквото и да било противоречие
с изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, поради което
не се налага и обсъждане на доказателства по реда на чл. 305, ал. 3, изр. 2,
вр. чл. 374 от НПК. Всички събрани и проверени в хода на досъдебното
производство доказателства, изводими от свидетелските показания и обясненията
на подсъдимия, писмените доказателствени средства, заключения на изготвените в
хода на досъдебното производство експертизи и веществено доказателство,
подкрепят еднопосочно и безпротиворечиво изложената фактическа обстановка.
Предприетите действия по разследването са извършени при пълно спазване на
императивните процесуални правила, установени в НПК. Така направеното
самопризнание от подс. Й. изцяло и несъмнено се потвърждава от
доказателствената съвкупност, без да е налице нито едно доказателство и/или
доказателствено средство, от което съдът може да направи различни или
противоположни фактически констатации от тези, съдържащи се в обстоятелствената
част на обвинителния акт на прокурора.
По тези причини, съдът прие за
установена по категоричен и несъмнен начин фактическата обстановка, описана в
обвинителния акт и намери, че следва именно въз основа на нея да гради своите
правни изводи.
От правна страна
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното
:
По
безспорен и несъмнен начин се установи, че от обективна и субективна страна,
подс. Й. е извършил две деяния, съставляващи единно продължавано престъпление
по чл. 249, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26,
ал. 1 от НК, а именно – двукратно използване на платежен инструмент, без
съгласието на титуляра.
За съставомерността на деянието от
обективна страна, по този законов текст, е необходимо престъпният деец да
използва платежен инструмент или данни от платежен инструмент, без съгласието
на титуляра, като деянието не следва да представлява по-тежко престъпление. Необходимо
е деянието да е извършено умишлено, с форма на вината „пряк” умисъл, по смисъла
на чл. 11, ал. 2, пр. 1 НК – деецът да съзнава обществената опасност на
деянието, да предвижда общественоопасните му последици и пряко да цели
настъпването им.
В конкретния по делото случай,
безпротиворечиво се установява, че на 15.03.2017 г., около 15.00 часа, в гр. Б.,
подс. Й. установил фактическата власт върху чужд платежен инструмент – банкова
карта с № **************, издадена от „У.Б.”
ЕАД, на името на И.Т.И., като взел дебитната карта от чантата на св. П.Т.,
която я била забравила.
На
инкриминираната дата и място - на 15.03.2017 г., в гр. Б., в 15.23 ч., на
банкомат № 1050120, собственост на „А.“
АД, находящ се в гр. Б., ул. „*******, чрез св. М.А., подсъдимият ползвал
платежният инструмент съобразно неговото основно предназначение, като помолил
св. М.А. да постави картата в АТМ устройството, тя въвела правилно ПИН кода и и
извършила банкова трансакция, на стойност 400 лева.
На същата дата - на 15.03.2017 г., в
гр. Б., в 15.35 ч., на банкомат № 52108,
собственост на „ДСК“ АД, находящ се в гр. Б. , ул. „*********, чрез св. Д.С.К.,
подсъдимият отново използвал платежен инструмент - банкова карта с № **************, издадена от „У.Б.” ЕАД, съобразно неговото
основно предназначение,
като помолил
св. К. да постави картата в АТМ устройството и да въведе ПИН кода, с оглед да
извърши банкова трансакция на стойност 200 лева, която се оказала безуспешна.
Ползваният
от подсъдимия платежен инструмент бил издаден от „У.Б.“ АД на друго лице – на
св. И., за когото пораждал имуществени права, поради което и следва да се
приеме, че бил чужд, по отношение на подсъдимия. Двукратното ползване на
платежния инструмент от страна на подсъдимия, било извършено без съгласието на
титуляра - И.Т.И..
Банковата
карта, издадена на името на св. И., съгласно чл. 93, т. 24 от НК, е „платежен инструмент“,
който позволява самостоятелно или във връзка с друго средство да се прехвърлят
пари или парични стойности. Дефиниция на това понятие е дадена в § 1, т. 16 от
Допълнителните разпоредби на Закона за платежните услуги и платежните системи (вж.
решение № 432/6.12.2012 г. по н. д. № 1274/2012 г. на ВКС, ІІ н. о.).
С
факта на използване на чуждия платежен инструмент, съобразно основното му
предназначение – поставянето му в АТМ устройство и въвеждане на известния на
подсъдимия ПИН код, подс. Й. довършил изпълнителното деяние, визирано в състава
на престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК, а с това – и престъплението, предвид
обстоятелството, че същото е уредено в закона като такова на формално
извършване и в състава му не са предвидени допълнителни общественоопасни
последици, освен осъществяването на изпълнителното деяние, като такава.
И
в двата случая, подсъдимият действал като посредствен извършител – чрез
свидетелите А.и К., явяващи се оръдия на престъплението. Последните, макар и възможни
субекти на престъплението, не са наказателно отговорни лица, тъй като са
действали при условията на фактическа грешка – при незнание на фактически
обстоятелства, принадлежащи към състава на престъплението, а именно, че
титулярът на платежния инструмент не е дал съгласие за ползването му.
Деянията,
осъществени от подсъдимия не разкриват признаците на по-тежко престъпление.
По-конкретно, деянията не осъществяват състава на престъплението кражба, по
смисъла на чл. 194 и сл. от НК, предвид обстоятелството, че предметът на
престъпно посегателство – платежен инструмент, не съставлява движима вещ, която
има определена пазарна стойност.
От
субективна страна, подс. Й. е извършил престъплението с „пряк” умисъл –
предвиждал е настъпването на общественоопасните последици на деянията, съзнавал
е общественоопасния им характер – засягане на обществените отношения, свързани
с нормалното и законосъобразно ползване на платежни инструменти, като е целял
настъпването на общественоопасните последици на деянията. Това е било обективирано в поведението му –
установяване на фактическа власт върху чужд платежен инструмент и двукратното
му ползване, без съгласието на титуляра или дори на лицето, което е упражнявало
фактическа власт върху същия, макар и последното да е наказателно – правно
ирелевантно.
Доколкото
всяко от инкриминираните ползвания на платежния инструмент е осъществено от
подсъдимия въз основа на отделно решение за теглене на суми, следва да се
приеме, че подсъдимият е осъществил две деяния, които законът позволява да се
обединят в рамките на единна продължавана престъпна дейност. Деянията,
подсъдимото лице осъществило при условията на продължавано престъпление, по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК, а именно консумирало е две деяния, които
осъществяват поотделно един състав на едно и също престъпление, извършени са през
непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност
на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна
продължение на предшестващите, като общо два пъти ползвал чужд платежен
инструмент, без съгласие на титуляра му.
По
изложените съображения, съдът призна подс. Р.С.Й. за виновен в това, че на 15.03.2017 г., в
гр. Б., за времето от 15.23 ч. до 15.35 ч., при условията на продължавано
престъпление, използвал чужд платежен инструмент – банкова карта с № **************, издадена от „У.Б.” ЕАД, без
съгласието на титуляра – И.Т.И., като деянието не съставлява по-тежко
престъпление, както следва :
1. на 15.03.2017 г., в гр. Б., в
15.23 ч., на банкомат № 1050120,
собственост на „А.“ АД, находящ се в гр. Б., ул. „*********, чрез М.А.А.,
използвал платежен инструмент - банкова карта с
№ **************, издадена от „У.Б.” ЕАД, без съгласието на титуляра – И.Т.И., като изтеглил сумата от 400
лв., като деянието не съставлява по-тежко престъпление ;
2. на 15.03.2017 г., в гр. Б., в
15.35 ч., на банкомат № 52108,
собственост на „ДСК“ АД, находящ се в гр. Б. , ул. „*********, чрез Д.С.К.,
използвал платежен инструмент – банкова
карта с № **************, издадена от „У.Б.”
ЕАД, без съгласието на титуляра – И.Т.И., като деянието не съставлява по-тежко
престъпление - престъпление по чл. 249, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
По наказанието
За
извършено деяние, съставляващо престъпление по чл. 249, ал. 1, пр. 1, вр. с чл.
26, ал. 1 от НК, законодателят е предвидил наказание „лишаване от свобода“, за
срок от две до осем години, и „глоба”, до двойния размер на получената сума.
При
индивидуализация на наказателната отговорност на подс. Й., съдът съобрази като
смекчаващи отговорността му обстоятелства чистото му съдебно минало, относително
високата му възраст, тежкото му социално положение (същият е трайно безработен,
без образование, не може да чете и пише), съдействието на органите на
досъдебното производство за разкриване на обективната истина, изразяващо се в
депозиране на подробни показания, в хода на разпита му в процесуалното качество
на свидетел, които, макар да не могат да се ползват от съда при формиране на
изводите му по фактите в хода на съдебното производство, сочат на
добросъвестност у подсъдимия, изразеното искрено съжаление за извършеното,
изразено от него в обясненията му, снети в хода на съдебното производство и в правото
му на последна дума пред съда. Като единствено отегчаващо отговорността на
подсъдимия обстоятелство, съдът отчете настъпилата за пострадалия св. И.
имуществена вреда (в този смисъл е и решение № 362/12.11.2012 г. по н. д. № 1373/2012 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
При
така установените смекчаващи обстоятелства, настоящата съдебна инстанция
намира, че са налице предпоставките за приложение на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55
от НК, в частност, поради предвидения минимум на наказанието за конкретната
престъпна проява - на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК.
Съдът
съобрази разпоредбата на чл. 373, ал. 2, пр. 2 от НПК, задължаваща го, ако
постанови осъдителна присъда, в случаите на чл. 372, ал. 4 от НПК, да определи
наказанието при условията на чл. 58а от НК. Съобразно тази норма,
индивидуализацията на наказанието се извършва според общите правила, след което
се редуцира с една трета. Също така, в ал. 4 на същата правна норма,
алтернативно е предвидена възможността за приложение на чл. 55 от НК, ако
едновременно са налице и условия за редуциране на наказанието, и за прилагане
на чл. 55 от НК, при положение, че последното е по-благоприятно за дееца,
какъвто именно е настоящият случай.
Смекчаващите
обстоятелства характеризират деянието като такова със значително по-ниска
обществена опасност в сравнение с тази, която е имал предвид законодателят,
предвиждайки наказанието за съответното престъпление. Тогава неговото налагане
и в най-ниския възможен предел би било едно ненужно репресиране на виновния.
Като е отчел това и следвайки идеята за използване на минимум наказателна
принуда в борбата с престъпността, както и по хуманни съображения, действащият
НК урежда специално тази хипотеза в чл. 55. Цитирана разпоредба се прилага по
отношение на всички видове престъпления — както на визираните в общите състави,
така и при осъществен специален състав. Тя предвижда три възможности за
случаите, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, се окаже
несъразмерно тежко като реакция срещу дадено конкретно престъпление -
определяне наказанието под най-ниския предел ; замяна на предвиденото наказание
с по-леко по вид или неналагане от съда на по-лекото наказание, което законът
предвижда, наред с наказанието „лишаване от свобода“.
Основание за
използване на посочените възможности е наличието на изключителни или
многобройни смекчаващи обстоятелства, при които е извършено престъплението. Под
„изключително обстоятелство“ следва да се разбира такова, което е оказало много
и необичайно силно въздействие при вземане на решението за извършване на
деянието. Съдебната практика приема, че макар и в закона да е употребено
множествено число, за приложението на чл. 55 от НК е достатъчно и наличието
само на едно, изключително по своя характер, смекчаващо обстоятелство.
Многобройни смекчаващи обстоятелства ще има, когато те са повече от обичайния
брой и които също оказват много силно влияние при вземане на решението за
осъществяване на деянието. Всяко от тях, взето само за себе си, няма
изключителен характер, но именно защото са много като количество, те в
съвкупност значително намаляват обществената опасност на престъплението.
В конкретиката на
настоящия случай, при анализа на всички горепосочени обстоятелства може да се
направи обоснования извод, че са налице многобройни смекчаващи отговорността на
подс. Й. обстоятелства, което и обуславя приложението на чл. 55 от НК.
Естествено,
съдът не изпусна от внимание, че дори и при наличие на изключително или на
многобройни смекчаващи обстоятелства, не е задължително да приложи разпоредбата
на чл. 55 от НК. Необходимо е още да бъде констатира, че и най-лекото,
предвидено в закона, наказание се явява несъразмерно тежко за извършеното
престъпление.
В настоящия казус,
като се съобразят всички обстоятелства по делото - тежестта на извършеното
престъпление, личността на подсъдимия, целите на генералната и индивидуалната
превенция, наказание от две години „лишаване от свобода“, предвидено като
минимум за извършеното престъпление, действително се явява несъразмерно тежко
наказание. Това може и следва да се компенсира, чрез законовата възможност за
прилагане на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК.
Прилагайки
посочената разпоредба, наложеното наказание като вид следва да бъде „лишаване
от свобода“, а като размер – под минималния предвиден за конкретното
престъплението, а именно 9 (девет) месеца, с което ще бъде възможно постигането
на индивидуалната и генералната превенция.
Съдът прецени, че в
конкретния случай са налице и материално - правните предпоставки за приложение
на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Чистото съдебно минало на дееца и
размерът на наложеното наказание (ненадвишаващо три години) очертават
формалните предпоставки, визирани в посочената правна норма. Съдът се съгласява
с изтъкнатото от представителя на държавното обвинение и от защитата, че за
поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да бъде
изолирано от обществото, чрез постановяване на ефективно изтърпяване на така
определеното наказание „лишаване от свобода“. В подкрепа на този
извод на съда се явяват данните за личността на подс. Й. и процесуалното му
поведение в хода на цялото наказателно производство, разкриващи го в
положителна светлина. За да се изпълнят целите на специалната и генералната
превенция в този случай не е необходимо оказване на въздействие от
по-интензивен тип, чрез въдворяването на подсъдимия в място за лишаване от
свобода, което би се явило решение, несъобразено с
личността на подсъдимия и небалансирано с интересите му и тези на обществото. Видно от изразеното
искрено съжаление, подсъдимото лице осъзнава тежестта на последиците от
стореното, към което има действително критично отношение. Това, заедно с
изложеното по-горе, обосновава извод, че за постигането на целите на
наказанието и предимно за поправянето на подсъдимото лице не е необходимо то да
изтърпи ефективно наложеното му наказание, което обуславя прилагането на
института на условното осъждане, като законосъобразно и справедливо решение,
още повече, че ефективно изтърпяване на определеното наказание „лишаване от
свобода“ е законосъобразно само при положение, че в противен случай не биха се
постигнали цените на наказанието. В този смисъл, съдът намира, че ефективното
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, в конкретиката на настоящия
случай, не би обслужило целите на закрепените в нормата на чл. 36, ал. 1 от НК
желани последици на наказанието, а по-скоро би
било проява на излишна и прекомерна строгост, която не би допринесло за
реализиране на целения от законодателя ефект от налагането на наказанието.
Визираните
в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на наказанието сочат, че същото
следва да осигури, по възможно най-ефективен и приемлив за обществото и
личността на осъдения начин, едновременно поправително, превъзпитателно и
предупредително действие върху осъденото лице и превантивно и предупредително
въздействие върху останалите членове на обществото. Осъществяването на тези
цели обхваща въздействие и върху личността на дееца, и върху охраната на
обществения интерес. В конкретния случай, според становището на съда, не се
налага изолирането на подсъдимия от обществото в местата за лишаване от свобода
и откъсването му от обичайната му социална среда. Общественият интерес не
налага, а и личността на самото подсъдимо лице не оправдават, социалната му
дезинтеграция. Евентуална такава би се явила разрешение, непропорционално на
извършеното престъпление, което би излязло извън законноустановените цели на
наказанието, би ги надхвърлило и изопачило. При подсъдимия не са формирани
престъпни навици, настоящата му инкриминирана проява е с инцидентен характер. С
оглед личността му, законоустановените цели на наказателната репресия са
постижими и без ефективното изтърпяване на наказанието. В тази връзка е
необходимо да се отчете, че самият факт на обвинението и на провеждания
наказателен процес, на осъждането и на налагането на наказание, е от естество
да окаже върху подсъдимия и върху останалите граждани достатъчно интензивно репресивно
и възпитателно - поправително въздействие. Довод в тази насока е и изразеното
искрено разкаяние на подсъдимия за извършеното деяние. При това, предоставеният
изпитателен срок на условно осъждане притежава и силно възпиращо - превантивна
функция, изразяваща се в латентната възможност за привеждане в изпълнение на
наложеното наказание в случай, че подсъдимият в рамките на определения му
изпитателният срок извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство
за достатъчно обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на наложеното му
наказание, както и силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение, в
аспекта на необходимостта от спазване на законите.
Воден от изложените
до тук съображения, съдът отложи, на основание чл. 66, ал. 1 от НК,
изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода“, за срок от три
години, считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на размера на
изпитателния срок, съдът съобрази личностовите данни на подсъдимия, като
едновременно с това отчете обстоятелството, че законодателят изрично свързва
ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на
подсъдимия, като въз основа на това прие, че именно такъв размер отлагателен
срок, близък до максималния, ще окаже в най-голяма степен поправително и
продължително възпитателно - превантивно
въздействие върху подсъдимото лице и останалите членове на обществото.
Вземайки
предвид всички посочени по-горе обстоятелства, съдът намира, че така
определеното наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на
конкретните деяние и деец, отговаря в най-пълна степен на изискванията на
наказателната репресия и на принципите на българското наказателно законодателство,
както и в пълна степен би изпълнило визираните в чл. 36 от НК цели на генералната
и на специална превенция. Същевременно се явява
достатъчно за осигуряване поправянето на подсъдимия и оказване на
предупредително въздействие върху него и върху останалите членове на
обществото.
С
оглед изложеното, досежно степента на обществена опасност на деянието и неговия
извършител, настоящата съдебна инстанция прецени, че са налице и предпоставките
за приложение на института по чл. 55,
ал. 3 от НК, като не наложи по-лекото наказание, което законът – в санкционната
част на осъществената наказателноправна норма по чл. 249, ал. 1 от НК,
предвижда, наред с наказанието „лишаване от свобода”, а именно „глоба”.
Решаващо в тази насока за съда се яви обстоятелството, че не се установи
подсъдимият да има имущество, от което да може да се събере имущественото
наказание „глоба”, както и това, че същият е трайно безработен.
По разноските
С
оглед признаване на подс. Й. за виновен по предявеното му обвинение, на
основание чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът го осъди да заплати направените по
делото разноски, в размер на 86.35 лв. (осемдесет и шест лева и тридесет и пет
стотинки), в полза на държавата, както и, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК –
5 (пет) лева държавна такса за издаване на всеки един брой изпълнителен лист,
по сметка на Софийски районен съд, в случай на принудително изпълнение.
Така
мотивиран, съдът постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
......................................