РЕШЕНИЕ
№ 225
гр. Горна Оряховица, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Илина В. Джукова
при участието на секретаря Вероника П. Петрова
като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело №
20214120101526 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът С. П. П. твърди, че сключила с ответника „Ай ти еф груп“ АД
договор за потребителски кредит № 340242/07.10.2019 г., по силата на който й
била предоставена сумата от 400 лв. срещу задължение за връщането им с
възнаградителна лихва 40,54 % и при годишен процент на разходите 49 %.
Твърди, че било уговорено заплащане на неустойка в размер на 118,80 лв. при
неосигуряване на обезпечение в 1-дневен срок. Счита, че клаузата,
предвиждаща заплащането на неустойката, е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, поради неравноправния й характер в хипотезата на чл.143, т.5
ЗЗП и поради заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК. Счита
невключването на неустойката в годишния процент на разходите за
заблуждаваща търговска практика по чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП и нарушение
на изискването за съдържанието на договора по чл.11, т.10 ЗПК. Моли за
постановяване на решение, с което да бъде прогласена за нищожна клаузата,
предвиждаща заплащане на неустойка и присъждане на сторените разноски и
адвокатски хонорар в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.
Ответникът „Ай ти еф груп“ АД признава, че е сключен договор за
потребителски кредит № 340242/07.10.2019 г. с твърдяното от ищцата
съдържание по реда на чл.6 ЗПФУР – след като ищцата изпратила заявка за
кандидатстване, в която потвърдила, че се е запознала и приема общите
условия на ищеца, активирала изпратен на електронната й поща линк към
интернет страницата на ответника – smilecredit.bg, където въвела ПИН код,
1
получен в СМС на телефонния й номер и потвърдила искането си. Заявката й
била одобрена и ответникът изпратил на електронната й поща договора за
кредит с общите условия, стандартен европейски формуляр и погасителен
план, с прикачени два линка – „приеми договора“ и „откажи договора“, като
договорът бил сключен чрез активиране на линка „приеми договора“. Счита,
че клаузата за заплащане на договорна неустойка е действителна. Заема
становище, че съгласно чл.19, ал.3, т.1 ЗПК размерът й не следва да се
съобразява при изчисляване на годишния процент на разходите, защото
произтича от неизпълнение на договорно задължение. Сочи, че ищцата е била
информирана и се е съгласила с условията за обезпечаване на кредита и че
неустойката е уговорена като дължима за всеки ден, в който кредитът не е бил
обезпечен, а обезпечение е можело да се предостави и след уговорения срок.
Посочва, че неустойката в случая изпълнява обезщетителна функция поради
високорисковия характер на кредита, който кредитора предоставя – с бързо
одобрение, без поръчител, без допълнителни обезпечения, без съгласие за
директен дебит или застраховка. Твърди, че неустойката е уговорена
индивидуално, като включена в договора за кредит и размерът й се
преценявал за всеки потребител отделно. Моли за отхвърляне на предявения
иск с присъждане на сторените разноски. Възразява за прекомерност на
заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение и моли за намаляването
му до минималния размер.
Ответникът твърди още, че ищцата не е погасявала никакви суми по
кредита, поради което дължи заплащането на главница от 400 лв.,
възнаградителна лихва от 08.10.2019 г. – 06.11.2019 г. в размер на 13,33 лв. и
обезщетение за забава в плащанията за периода 07.11.2019 г. до 29.10.2021 г.
без периода 13,03.2020 г. – 15.07.2020 г. в размер 65,67 лв. С отговора на
исковата молба предявява насрещен иск за заплащане на тези суми с
присъждане на съответно сторените по тях разноски. Възразява за
прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на
насрещната страна и моли за намаляването му.
С. П. П. счита насрещния иск за неоснователен. Признава, че не е
извършвала никакви плащания по договора, но възразява, че той е изцяло
нищожен поради нарушение на изискването за съдържанието на договора по
чл.11, т.10 ЗПК, както и поради нарушения на изискването на чл.11, т.9 ЗПК
относно посочване на годишния лихвен процент и на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК
относно съдържанието на погасителния план. Възразява и за нищожност на
клаузата за заплащане на възнаградителна лихва поради противоречие с
добрите нрави, основано на прекомерния й размер. Допълнително сочи, че
клаузата, предвиждаща предпоставки за предсрочна изискуемост на договора,
е неразбираема и счита, че не са налице предпоставките за настъпването й.
Възразява за прекомерност на адвокатския хонорар, заплатен и по този иск.
Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка
на събраните по делото доказателства, намира за установено от
2
фактическа страна следното:
Не се спори и от представения от двете страни договор за
потребителски кредит № 340242/07.10.2019 г., Приложение № 1 и
погасителен план към него, се установява, че ответникът предоставил на
ищцата кредит в размер на 400 лв. при фиксирана годишна лихва от
40,5442000 % или 13,33 лв. за целия срок на договора – до 06.11.2019 г.
Сумата следвало да бъде заплатена на една вноска с падеж на крайния срок на
договора – 06.11.2019 г. Бил определен годишен процент на разходите по
кредита от 49 % при допускане, че бъде усвоена цялата сума на кредита и той
бъде ползван за целия срок на договора, с погасяване на всяка вноска на
съответния падеж и страните изпълняват точно и в срок задълженията си, без
да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви или неустойки за
неизпълнение. Съгласно чл.5.1.-5.5. от договора в срок до края на следващия
ден след предоставяне на сумата по кредита, ищцата следвало да учреди
обезпечение по кредита – поръчителство или банкова гаранция. В първия
случай тя следвало да осигури две физически лица, всеки от които да има
нетен осигурителен доход в размер на 1 500 лв., да бъде лица над 20 годишна
възраст, да работи на безсрочен трудов договор, да има най-малко 5 години
трудов и осигурителен стаж, да не е кредитополучател или поръчител по друг
договор за кредит, включително с такъв с кредитодателя, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
кредитни или финансови институции или ако има – кредитната история на
поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от
"редовен". Съгласно чл.5.4. поръчителите следвало да предоставят данни за
своята самоличност и документи, удостоверяващи, че отговарят на
посочените изисквания, като ответникът може да откаже приемането на
предложените поръчители или да изиска осигуряване на повече от двама
поръчители. Във втория случай ищцата следвало да представи удостоверение
за банкова гаранция и копие на сключения с банката договор, удостоверяващ
безусловно и неотменяемо задължение да заплати всички суми по кредита в
първия работен ден, следващ деня на получаване на първо писмено искане от
страна на ответника. Съгласно чл.5.6. от договора, чл.10 от Приложение № 1
и погасителния план, в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечението в срок или при прекратяване на действието на
обезпечението, ищцата дължала заплащане на неустойка за всеки ден, в който
кредита не е обезпечен в размер 3,96 лв. средно на ден (0,9900000 от сумата
на усвоения кредит) или общо 118,80 лв., платими на падежа. Уговорено
било, че начисляването на неустойката спира в случай, че бъде предоставено
и одобрено обезпечение, дори и след срока за това. Съгласно чл.6.1. от
договора при забава на което и да е задължение ищцата дължала заплащане
на законната лихва за забава върху неплатената в срок сума за времето на
забавата.
Страните не спорят, че ищцата не е извършвала плащания по кредита.
3
Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от
правна страна следното:
Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание
сезиран с отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1,
предл.3 ГПК, вр. чл.26, ал.4, вр. ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, т.
10 ЗПК; чл.124, ал.1, предл.3 ГПК, вр. чл.26, ал.4, вр. ал.1, предл.2 ЗЗД, вр.
чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК; чл.124, ал.1, предл.3 ГПК, вр. чл.26, ал.4,
вр. ал.1, предл.3 ЗЗД и чл.124, ал.1, предл.3 ГПК, вр. чл.26, ал.4, вр. ал.1,
предл.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 вр. чл.143, т.5 ЗЗП – за установяване на
нищожност на договорна клауза поради противоречие със закона,
заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и поради
неравноправния й характер и насрещни осъдителни искове с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.6 ЗПФУР и чл.86, ал.1 ЗЗД – за
заплащане на непогасени вземания по договор за потребителски кредит,
сключен като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние и обезщетение за забава.
Съдържанието на договора между страните е безспорно и установено от
представените писмени доказателства, като основните спорни въпроси са не
фактически, а правни – дали клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка
при непредставяне на обезпечение е нищожна на някое от наведените от
ищцата основания и дали тя дължи заплащане на главница, възнаградителна
лихва и обезщетение за забава по договора. За да се отговори на тези въпроси
на първо място следва да се уточни, че по съдържанието си (съществените
права и задължения на страните) процесното правоотношение съставлява
договор за кредит, сключен с потребител, но съгласно чл.4, ал.1, т.6 ЗПК не
попада в приложното поле на закона, защото срокът за погасяване на
задължението е по-кратък от три месеца и по него се дължат незначителни
разходи – възнаграждение в размер 13,33 лв. Изводът за последното се
основава на легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя" (§ 1, т.1 ДР ЗПК), което не позволява за разход по кредита да се
счетат задължения, които не са условие за сключване на договора или
такса/комисионна за насрещна услуга – в случая такива не са неустойката и
предвидените в договора разходи за събиране на вземането, които не са
предмет на предявените искове. Посоченото прави отнапред неоснователни
всички основания за нищожност на договорната клауза и възраженията по
насрещните искове за нищожност на целия договор за кредит, черпени от
противоречие със ЗПК или нарушение на специалните изисквания на закона.
Така с оглед посоченото, съдът ще разгледа по същество единствено исковете
за установяване на нищожност на договорната клауза поради накърняване на
добрите нрави и поради неравноправния й характер (доколкото ЗЗП е
приложим независимо от ЗПК), като с оглед естеството на пороците, те следва
да бъдат разгледани именно в посочения ред.
Неустойката се претендира да е дължима за неизпълнение на
договорното задължение на ищеца да предостави обезпечение в еднодневен
4
срок от усвояване на кредита – поръчителство на две физически лица, за
финансовата надеждност на които са поставени множество конкретни
условия или банкова гаранция. Ответникът, извършващ по занятие дейност по
кредитиране, е регламентирал в общите си условия (чл.3.7 и чл.3.8.)
извършването на проверката за платежоспособността на кандидатстващия за
кредит, предхождаща сключването на договора. Въз основа на събраните
данни и икономическия анализ на финансовото състояние на лицето, подало
заявката, и възможностите му за бъдещо изпълнение, ответникът има
възможност да откаже сключването на договора без да се мотивира, да
предостави по-нисък размер от искания кредит или да сключи договора
съгласно заявката. Осигуряването на обезпечение не е предварително условие
за сключване на договора или усвояване на кредита, т.е. в случая ответникът
изначално е преценил ищцата като платежоспособна. Поставяйки изискване
за последващо осигуряване на обезпечение, без дори да е налице някакво
неизпълнение, ответникът неоправдано и без основание е прехвърлил риска
от лошата си преценка в тежест на ищцата.
Поставените изисквания към поръчителите са многобройни и
несъобразени с размера на предоставения заем, като за част от тях ищцата не
би могла да получи информация и да се снабди с доказателства в определения
еднодневен срок, доколкото са свързани с евентуални запитвания от различни
държани институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че
да се вменява на кредитополучателя да изследва дали бъдещият поръчител не
е страна по друг кредит с ответника, който сам разполага с тази информация,
се намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността.
Цялата информация за икономическото и финансово състояние на
предложения поръчител ищцата би могла да получи много по-трудно и по-
бавно от ответника, който с оглед предмета на дейността си, има
необходимите знания, умения и достъп до информация за да извърши и сам
проверка на предвидените от самия него обстоятелства. Прехвърлянето на
тези задължения на ищцата и поръчителите, които ще бъдат предложени,
съчетано с определянето на изключително кратък срок за изпълнението им и
предвиждането, че въпреки удовлетворяването на предварителните
изисквания, ответникът може да откаже да приеме личното обезпечение или
да поиска предлагане на повече от двама поръчители, води до извод, че
условията на клаузата са предвидени по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за
начисляване на неустойката. Същото е важимо и за другата алтернатива за
обезпечаване на дълга – предоставяне на банкова гаранция. Това обезпечение
е непропорционално по вид спрямо размера на дълга и естеството на кредита,
дължимо е отново в изключително кратък еднодневен срок, явяващ се
невъзможен предвид обичайно необходимото време за издаването на
гаранцията, доколкото на общо основание тя също подлежи на обезпечаване.
Дори само поради тези особености на естеството на задължението, което
обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на
5
основание чл.26, ал.1 ЗЗД (така т.3 на Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на
уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент
функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на
неизпълнение, което е още едно самостоятелно основание за нейната
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на
заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати
уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение.
Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се
дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на
длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, на която
според ответника страните са акцентирали, защото неустойката не гарантира
възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника,
нито го мотивира да изпълни точно. Не могат да бъдат приети аргументите,
че неустойката балансира високия риск, който поема ответника,
предоставяйки необезпечен кредит, защото този риск е създаден от самия
него чрез определяне на условията на кредитния продукт и икономическия
профил на кредитополучателите. Понеже този риск, преценен от ответника
като висок, е зависим изцяло от него, той би могъл да го редуцира, така както
го е създал. Посоченото е съответно на разпоредбите на чл.82 и чл.83, ал.2
ЗЗД, предвиждащи като подлежащи на репарация само онези вреди, които са
пряка и непосредствена последица от неизпълнението, съответно изключващи
заплащане на обезщетение за вредите, които кредиторът е могъл да избегне,
полагайки грижата на добър стопанин. При положение, че договорът за
кредит е консенсуален – сключва се със съгласието на страните, а не с
предаването на заемната сума, ответникът е бил във възможност да забави
или да откаже предоставянето на уговорената сума, ако не получи обещаните
обезпечения, и така да предотврати вредите от неизпълнение на договорния
дълг – аргумент от чл.90, вр. чл.23 ЗЗД. След като е можел да избегне вредите
от неизпълнението, ищецът не би могъл да начислява или претендира
неустойка за това неизпълнение. Формално тази неустойка е уговорена не
като обезщетителна, а като като санкционна, но същата не зависи от вредите
от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на
обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Това е така, защото падежът на задължението съвпада с
крайния срок на договора и преди настъпването му кредиторът не би могъл да
търпи никакви вреди от липсата на обезпечение. По същата причина няма
придаденото му от ответника значение, това че неустойката е уговорена на
ден и обезпечението би могло да се предостави и след изтичане и на 1-
дневния срок, тъй като в който и да е момент преди падежа кредиторът не
търпи никакви вреди. Вярно, че съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД вредите от
неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не
означава, че не трябва да са претърпени.
6
Неустойката е предвидена за заплащане без да се намира в никакво
отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на ищцата да
върне заетата сума и за обезщетяване на вреди, които ответникът не е
претърпял, а ако и да беше – е могъл при добросъвестно поведение да
избегне. Включена при тези условия в дължимото от ищцата, претендираната
сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към
кредиторовото възнаграждение, наред с договорната лихва, като
допълнителната печалба е единствената цел на начисляването й.
Дори неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции,
съдържанието на клаузите на договора, които предвиждат заплащането й,
сочат на нищожността й на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, поради
неравноправност в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП. Извод, че неустойката е
уговорена индивидуално не може да се направи единствено от това, че не е
уговорена в общите условия, както сочи ответникът. На първо място не би
могло обосновано да се приеме, че договорът съдържа индивидуални
уговорки между страните. Явно е, че той има типов характер и предварително
изготвено от ответника съдържание, тъй като за всички съществени елементи
на правоотношението, той препраща към приложението. Освен посоченото,
размерът на неустойката не е нито индивидуално уговорен, нито се определя
за всеки потребител отделно, тъй като е посочен определяемо в т.4.3. от
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, на съдържанието на който кредитополучателят не
може да влияе. Уговорката за заплащане на обсъжданата неустойка е във
вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговото
задължение да заплати необосновано висока неустойка. Последното е
изводимо от съпоставката между размера на заемната сума – 400 лв. и на
неустойката – 0,99 % на ден, или 118,80 лв. за целия срок на договора. От
това съотношение е явно, че неустойката се равнява на близо 30 % от сумата
по кредита. Такъв размер е икономически необоснован, защото определя
паричната стойност на несъщественото задължение по договора като по-
висока от възнаграждението за ползването на заетата сума и обезщетението за
забава в изпълнението на основното задължение на кредитополучателя, а и
защото кредиторът не търпи вреди от неизпълнение на задължението, за
което неустойката се начислява. Това, че ищцата е била информирана и се е
съгласила с условията за обезпечаване на кредита, не изключва нищожността
на клаузата поради неравноправния й характер или на друго основание.
По силата на договора за кредит за ищцата е възникнало задължение да
заплати (върне) отпуснатата й сума от 400 лв., ведно с възнаграждението за
ползването й от 13,33 лв. за един месец – до 06.11.2019 г. и неизпълнението
му не е спорно между страните. Ирелевантни са доводите на ищцата,
свързани уговаряне и настъпване на предпоставките за предсрочната
изискуемост на кредита, доколкото ответникът не се позовава на обявяване на
7
такава. Дори и всичко сочено от ищцата да бе относимо и основателно,
падежът на задължението е настъпил преди предявяване на иска, по силата на
факта на изтичане на срока на договора (чл.84, ал.1 ЗЗД). Възражението за
нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на договорна лихва поради
противоречие с добрите нрави, основано на прекомерния й характер, е
неоснователно. Ищцата черпи аргументите си, разглеждайки размера на
лихвата като сбор с недължимата поради нищожност неустойка, която не се
претендира от ответника. Самостоятелно размерът на уговорената
възнаградителна лихва от 13,33 лв. действително надвишава с 3,01 лв.
трикратния размер на законната лихва. При липса на законово ограничение в
сочения от ищцата смисъл, именно добрите нрави налагат максималния
размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително. В случая и размерът на лихвата, и превишението на
възприетата в сочената от ищцата незадължителна практика на ВКС и
съдилищата в страната граница, са в такъв размер, че е явно неоснователно да
се твърди, че възнаграждението на ответника е прекомерно и затова
недължимо в икономическите условия в страната по време на сключване на
договора. Размерът на цялата дължима лихва е 13,33 лв. и съставлява едва
3,33 % от цялата сума по кредита, поради което би могло обосновано да се
приеме, че с уговарянето му ответникът се е облагодетелствал за сметка на
ищеца, което е същността на въведеното от последния основание за
нищожност.
С оглед изложеното до тук и доколкото не се твърди и не се установява
погасяване на задълженията по кредита чрез плащане или по друг начин,
ищецът дължи на ответника неплатените до падежа главница от 400 лв. и
договорна лихва за периода от 08.10.2019 г. до 06.11.2019 г. в размер на 13,33
лв. Съгласно чл.6.1. от договора и на общо основание (чл.86, ал.1 ЗЗД)
ищцата дължи обезщетение за забава в плащанията върху посочените суми в
размер на законната лихва от деня на забавата (от 07.11.2019 г. – денят,
следващ падежа на задължението) до датата на предявяване на насрещния иск
– 29.10.2021 г. На основание чл.162 ГПК, Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения и чл.6 ЗМДВИП, съдът изчисли размера на доказаното
по основание вземане на 68,77 лв. (14,58 лв. за периода от 07.11.2019 г. до
13.03.2020 г. и 54,19 лв. за периода от 15.07.2020 г. до 29.10.2021 г.), но
претенцията на ответника в по-нисък размер от 65,67 лв. ограничава съда да я
уважи до него.
С оглед всичко изложено, клаузата на чл.5.6. от договора за кредит,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение от
ищцата, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и неравноправния
й характер в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП, но и ищцата дължи заплащане на
главница, договорна лихва и обезщетение за забава в плащането по договора
за кредит. Така и главният, и насрещните искове се явяват основателни и
следва да бъдат уважени.
8
На основание чл.78, ал.1 ГПК и двете страни имат право да им бъдат
присъдени сторените разноски. Ищцата е представила доказателства да е
сторила такива от 50 лв. за заплащане на държавна такса по главния иск.
Представени са два договора за правна защита и съдействие, по силата на
които ищцата е възложила на адв.М. осъществяването на процесуално
представителство по предявените от и срещу нея искове и страните са се
съгласили възнаграждението да не се заплаща, тъй като ищцата е материално
затруднено лице – хипотезата на чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв. Договорите
удостоверяват безвъзмездното възлагане на процесуално представителство
както по подадената от страната искова молба, така и за защита срещу
исковете на ответника, но както бе посочено по-горе възнаграждение се
следва само за уважения иск на ищцата. В хипотезата на предоставяне на
безплатна адвокатска помощ правоотношението между адвоката и клиента не
включва заплащане на възнаграждение. По тази причина размерът му не
подлежи на договаряне от страните, а на определяне от съда (арг. от чл.38
ал.2 ЗАдв) и възражението на ответника за неговата прекомерност е отнапред
неоснователно. В случая минималният размер на адвокатското
възнаграждение по иска на ищцата, определен по реда на чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е 300 лв. Съобразявайки липсата на фактическа, но по-
високата правна сложност на спора по главния иск, както и обема на
осъществената защита – изготвяне на искова молба и писмено становище без
явяване в проведеното заседание, съдът намира, че съответният на усилията
на защитата размер на възнаграждението е 330 лв. На основание чл.38 ал.2,
изр.посл. ЗАдв ответникът следва да бъде осъден да заплати тази сума на
адвоката.
Ответникът е представил доказателства за заплатена държавна такса за
насрещните искове от 50 лв. и заплащане на адвокатско възнаграждение в
производството общо 900 лв. При липса на нарочно уговорено в договора
разпределение, следва да се приеме, че за защита по предявените срещу и от
дружеството искове се дължи равна част от възнаграждението – по 450 лв.
Както по-горе бе посочено, на ответника се следват разноски за уважените
насрещни искове, или адвокатско възнаграждение от 450 лв. Възражението за
прекомерност на този размер на хонорара е основателно, доколкото от една
страна той надвишава с ½ минималния размер на възнаграждението (също
300 лв., определено на същото основание), но от друга – не е съответен на
действителните усилия, необходими по уважените претенции предвид
липсата на каквато и да е фактическа или правна сложност и приключването
на разглеждането на делото в едно съдебно заседание със събиране
единствено на писмени доказателства. Въпреки това възнаграждението не
следва да се намалява до минималния размер, както претендира ищцата,
защото се касае за три кумулативно съединени иска. Последното
обстоятелство следва да намери отражение във възнаграждението, като
същото се намали до 330 лв. Така ищцата следва да бъде осъдена да заплати
9
на ответника разноски за първоинстанционното производство в общ размер
380 лв.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на обжалване.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между С. П. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: с.К., община С., ул. ...... и "АЙ ТИ ЕФ ГРУП"
АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.София, район
„Лозенец“, ул."Сребърна" № 16, „Парк Лейн Офис Център“, етаж 8,
представлявано заедно и поотделно от членовете на Съвета на директорите Ф.
Г. Д. и С.Ю.А., че клаузата на чл.5.6. от сключения между тях договор за
потребителски кредит № 340242/07.10.2019 г. е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и неравноправния й характер в хипотезата на
чл.143, т.5 ЗЗП.
ОСЪЖДА С. П. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.К., община
С., ул. .... да заплати на "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр.София, район „Лозенец“, ул."Сребърна" № 16, „Парк
Лейн Офис Център“, етаж 8, представлявано заедно и поотделно от членовете
на Съвета на директорите Ф. Г. Д. и С.Ю.А. сумата от 400,00 лв.
/четиристотин лева/, представляваща неплатена главница по договор за
потребителски кредит № 340242/07.10.2019 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 29.10.2021 г. до окончателното й изплащане; сумата от
13,33 лв. /тринадесет лева и тридесет и три стотинки/ , представляваща
неплатена възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №
340242/07.10.2019 г. за периода от 08.10.2019 г. до 06.11.2019 г. и сумата от
65,67 лв. /шестдесет и пет лева и шестдесет и седем стотинки/ ,
представляваща обезщетение за забава в плащането по договор за
потребителски кредит № 340242/07.10.2019 г. в размер на законната лихва за
периода от 07.11.2019 г. до 29.10.2021 г. с изключение на периода от
13.03.2020 г. до 15.07.2020 г.
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр.София, район „Лозенец“, ул."Сребърна" № 16, „Парк Лейн
Офис Център“, етаж 8, представлявано заедно и поотделно от членовете на
Съвета на директорите Ф. Г. Д. и С.Ю.А. да заплати на С. П. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: с.К., община С., ул....... сумата от 50 лв.
/петдесет лева/, представляваща направени разноски за заплащане на
държавна такса в първоинстанционното производство по главния иск.
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр.София, район „Лозенец“, ул."Сребърна" № 16, „Парк Лейн
Офис Център“, етаж 8, представлявано заедно и поотделно от членовете на
Съвета на директорите Ф. Г. Д. и С.Ю.А. да заплати на на адв.М. В. М. – АК-
10
Пловдив, ЕГН **********, със служебен адрес: гр.Пловдив, бул. „Пещерско
шосе“ № 81, етаж 3, апартамент „Б“, сумата от 330 лв. /триста и тридесет
лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на С. П. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.К.,
община С., ул. ... в първоинстанционното производство по главния иск.
ОСЪЖДА С. П. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.К., община
С., ул..... да заплати на "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр.София, район „Лозенец“, ул."Сребърна" № 16, „Парк
Лейн Офис Център“, етаж 8, представлявано заедно и поотделно от членовете
на Съвета на директорите Ф. Г. Д. и С.Ю.А. сумата от 380 лв. /триста и
осемдесет лева/, представляваща държавна такса и адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство по насрещните искове.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване на преписи
на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________
11